Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (6)

Глава 6

Но когато удари четири часът на следващия следобед, Лили бе коленичила в половин инчова сапунена пяна и търкаше здравата пода на хладилната стая с корава телена четка. Девън я откри там към четири и двайсет. Раздразнението му бе крайно, породено от две причини: неспособността си да разбере сега, на ярката дневна светлина, какво му бе изглеждало толкова красиво снощи и объркването от факта, че наистина бе отишъл да се срещне с момичето — беше я чакал на уговореното място и време като някой заслепен от любов идиот, а тя бе имала нахалството да не се появи! Клей бе прав, мислеше си кисело, трябваше да излиза по-често. Следващия път, когато брат му отидеше в Труро, щеше да го съпроводи. Може би то тава нямаше да проявява такова желание да се прави на глупак в собствените си очи в собствения си дом.

Както си работеше, Лили съзря удължения му тъмен силует да се очертава през пода. Тя подскочи и четката се изплъзна от пръстите й. Седна на пети и замачка нервно полите си. Фустата й бе цялата прогизнала, но тя бе завързала подгъва с няколко панделки, за да я опази от мръсните влажни плочи. Усещаше се рошава и мърлява и крайно непривлекателна.

— Не дойдох — пророни тя забързано, преди той да успее да проговори. — Мисис Хоуи казва, че трябва да свърша това тук и после да помогна на салонната прислужница с полировката. Съжалявам, исках да дойда, но… но не можах.

— Стани.

Погледна го изпитателно. Сега лицето му бе по-мрачно и отчуждено, почти гневно. Не беше очаквала това. Тя се изправи бавно на крака и избърса ръце в грубата си престилка.

— Изглежда, че не си доразбрала някои неща за положението си. Ти не работиш за мисис Хоуи, а за мен. Ако възнамеряваш да продължаваш, трябва да се научиш да се подчиняваш на нарежданията ми, а не на нейните — поне не когато противоречат на моите. Ясно?

Брадичката й се надигна, раменете й се стегнаха.

— Да, милорд, съвършено ясно.

Наблюдавайки опита й да се сдържа, Девън почувства как самият той омеква.

— Добре. Да започнем тогава отначало. Ще се срещнем в парка след десет минути — той вдигна вежда и зачака.

— Да, милорд. — Тя се поклони подигравателно. Веждата му се вдигна още по-високо, но той не каза нищо повече, само се завъртя на пети и излезе.

Лили изреди наум всички скромни ругатни, които знаеше. Те й помогнаха да се поуспокои, но не отпуснаха нервите й. Когато мисис Хоуи й отказа молбата за час лично време този следобед — беше измислила, че й се налага да пусне някакво писмо в селото, — първо изпита невероятно облекчение: ето, сега вече нямаше да може да се срещне с господаря, не по своя вина при това, и дори не можеше да го отдаде на страхливост. Въобще не си бе помисляла, че той ще дойде да я търси. Какво всъщност искаше от нея? „Разходка“ бе казал той. Ха! Да не би да я вземаше за наивница? Разходка бе последното нещо, което му се въртеше в главата миналата нощ — тя нямаше никакво основание да предполага, че нещата се бяха променили само защото слънцето бе изгряло.

Е, поне скоро щеше да разбере. И независимо какво очакваше той, разходка бе всичко, което щеше да получи. Нямаше да бъде беззащитна, гола и уязвима днес и той нямаше да може да използва крайното й смущение срещу нея. Излезе, като развързваше повдигнатите си поли и се опитваше да изглади намачканите места. Безрезултатно, разбира се. А и глупаво. Ако искаше да го привлече, а тя не искаше, щеше да е необходимо много повече от една безупречно изгладена дреха. Или значително по-малко, поправи се тя сухо, знаейки, че именно липсата на облекло бе събудила интереса към нея. Няма значение — нека господарят я видеше на ярката дневна светлина в единствената й рокля, с всичките й кръпки и гънки; нека да види зачервените й от работа ръце и посипания с лунички нос, размъкнатата й коса, подпъхната що-годе под старата избеляла шапчица на Лоуди. Това би трябвало бързичко да го охлади и тогава животът щеше да може да се върне към старото си русло, за което напоследък тя бе свикнала да мисли като за нормално. Лили поизправи шапчицата с решителен жест и се отправи бодро към еленовия парк.

Девън я видя да идва доста отдалече. Бе по-висока от среден ръст и имаше необичайно дългокрака походка, грациозна и решителна едновременно. Той разбра точно момента, когато тя го видя, защото забави крачка неловко и се вгледа встрани, сякаш нещо интересно бе привлякло вниманието й. Профилът й бе прекрасен и лошото му настроение се поразсея още малко, докато преценяваше, че все пак не бе изгубил ума си, или, поне не напълно, като бе настоял за това рандеву. Когато го приближи, тя спря на цели шест стъпки и направи лек поклон, перфектен този път, а не ироничен, продумвайки „милорд“ полугласно.

— Престани да ми казваш „милорд“ — тросна се той. — Никой не ме нарича така освен камериера и икономката ми.

— Защо?

— Защото ме кара да се чувствам важен.

В нервността си Лили едва потисна силния си импулс да се изсмее.

— Исках да кажа, защо никой друг не ви нарича „милорд“!

— Защото не желая.

Изглеждаше тъй надменен, гласът му тъй съответстваше на студенината в гневно бляскащите тюркоазни очи, че този път тя се разсмя. Но мигновено изтрезня, когато той я стрелна накриво с поглед, съвсем не развеселен.

— И защо днес не ми приличаш ни най-малко на ирландка, чудя се? Нито пък предната нощ, доколкото си спомням.

Глупачка, глупачка, скастри се тя, съжалявайки поне за стотен път за глупавата си идея, която досега не й беше донесла нищо, освен неприятности. Макар че донякъде бе очаквала нещо подобно от него, внезапният въпрос я обърка. Като се бавеше умишлено, за да печели време, тя тръгна, а той вървеше до нея с ръце, скръстени зад гърба си. Глогини и див лешник обграждаха пътечката. Дрозд пропя, някъде наблизо в небето чучулига извиси глас.

— Ъ, виждате ли, сър, бях решена на всичко да си намеря работа — започна тя със самата истина. — Когато видях мисис Хоуи в хана за пръв път в Чард, аз… аз си помислих, че е ирландка.

— Мисис Хоуи? Ти си си помислила, че моята икономка е ирландка?

— Е… ъ… черна ирландка. Действително, сър, я мислех за такава, а отдалеч даже и звучеше така. Затова й казах, че съм ирландка, за да ме хареса. Използвах акцента на татко да се опитам да я убедя. Той… той беше ирландец — завърши тя прозаично. Беше си мислила за обясненията пред Лоуди, че са зашити с бели конци, но сравнени с тези, звучаха като библейски псалм. Но тя едва ли би могла да сподели с работодателя си, че не е никаква прислужничка и че бе изфабрикувала препоръките си, нали! — Но всичко друго е истина, сър, кълна се, и последната ми господарка ми даде превъзходна оценка. Аз съм добро момиче, наистина е така, и съм много работлива. Няма да ме изгоните, задето съм послъгала малко, за да ме вземат на работа, нали? — Тя погледна нагоре към него през мигли, с наклонена умолително глава.

Той отново бе вдигнал онази своя вежда и зад студения му поглед блестеше доза най-чист скептицизъм.

— Не, заради това не — отговори с прикрита заплаха, както се стори на Лили, и тя мигновено се сети за всички останали неща, за които би могъл да я уволни. Или дори да я прати в затвора. — Откъде си? — запита я той рязко, прекъсвайки мислите й отново.

— От Лайм Риджис. Най-последно.

— А преди това?

— О, откъде ли не. Баща ми не обичаше да се заседява на едно място.

— А майка ти? И тя ли?

— Нейните предпочитания бяха без значение. Тя умря, когато бях на десет.

— Съжалявам. Каква е фамилията ти, Лили?

Тя смънка нещо под носа си.

— Какво?

— Трабълфийлд — повтори тя отчетливо, поглеждайки го право в очите.

Той знаеше, че го предизвиква, но към какво — не беше сигурен. Да се засмее? Да я нарече лъжкиня?

— Хубаво име — изрече той предпазливо. — Не точно ирландско обаче, бих казал.

— Да. Майката на баща ми бе О’Херлихи. — Това поне беше вярно. Като измина цяла минута, без той да отговори, тя започна да се надява, че темата за произхода й бе приключена веднъж завинаги. Те вървяха през гъсталак от силно израсли папрати и елхови дървета, чиито извити клони не пропускаха проникването на последните лъчи на късното следобедно слънце и хвърляха пътеката в сенчест полумрак. Паркът на мистър Даркуел не бе особено добре поддържан, отбеляза си Лили. Той трябва да бе по-заинтересуван от земеделието, добитъка и медните мини, отколкото от изрядния външен вид, който се полагаше на имението на един богат ескуайър. Много неща около него я интригуваха и имаше множество въпроси, които й се искаше да зададе, но, разбира се, тя не можеше. Би било фатално да забрави ролята си и да се опита да му говори на равни начала, като дама с джентълмен. Една прислужница винаги щеше да знае мястото си и никога не би се осмелила да попита господаря за факти от личния му живот. Но колко разочароващо беше само — особено след като той можеше да пита каквото му скимне за нейния и от нея се очакваше да отговаря на всеки въпрос или да бъде наказана в обратния случай, дори уволнена, заради нахалство!

Изведнъж той се пресегна и я хвана за ръката, издърпвайки я по една тясна странична пътечка, отклоняваща се от главната алея. Преди дърветата да закрият изгледа, тя зърна един мъж да завива по пътя точно в тяхната посока.

— Това… не беше ли това мистър Коб?

— Да.

Тонът му бе рязък и обезкуражаващ и тя замълча. След няколко минути те излязоха от тъмната гора и се озоваха на върха на една скала. Соленият вятър плющеше в подножието и ухаеше свежо и волно. Морските птици крещяха и се спускаха над бледите опалово зелени води, а в далечината можеше да се видят две рибарски лодки, люлеещи се като играчки върху леките вълни.

Грубо оформени стъпала се виеха надолу и водеха към тесен и осеян с канари плаж. Девън посочи към най-голямата.

— Виждаш ли онзи камък ей там, оня с железните пръстени отстрани?

Лили закри очи с една ръка и се вгледа натам.

— Да, виждам го.

— Нарича се Скалата на удавниците. А това е Заливът на удавниците. Преди много години, в бурните нощи, хората от околностите запалвали фенери на това място и ги размахвали към минаващите, кораби. Ако били в беда, те се отправяли насам към това, което считали за безопасен пристан. Но скалите били невидими и смъртоносни, и корабите се блъскали в тях и потъвали в морето.

— Мародери! Чувала съм за тях!

— Всеки моряк, който имал нещастието да оцелее, бил връзван към скалата ей там долу и оставян да се удави в прииждащия прилив. Междувременно мародерите опустошавали и ограбвали всичко, което можело да се спаси от пострадалите кораби.

Лили потрепери.

— Чувала съм подобни разкази за дивия уелски бряг, но никога не съм им вярвала истински.

— Защо не?

— Ами защо е било нужно да се завързват моряците за скалите и да се оставят да се удавят? Защо не са ги убивали веднага? И не е ли могло металните гривни да са били поставени с някоя по-проста цел, да се завързват лодки например?

Той се усмихна леко.

— Виждам, че имаш цинична жилка.

— Не, нямам, сър. Смятам, че е много по-цинично да приемаш, че хората могат да се отнасят един към друг с такава жестокост.

Той си мислеше колко привлекателна е тя с тези дълги мигли и красиви очи, ослепително зелени сега в мекия блясък на залеза зад скалните отломъци.

Тъй като не отговори, Лили попита:

— Вярвате ли в тази история?

Той погледна към начупените белогривести вълни, припомняйки си как с Клей си играеха на пирати в този залив. Обичаха да изследват пещерите, да се преструват, че се завързват един друг по време на отлива, а после да се катерят по каменните стълби в престорена паника, когато приливът се завръщаше. Това бе много отдавна, когато грижите не бяха още го налегнали.

Момичето очакваше отговора му, но на него изведнъж му омръзна да разговарят. Искаше да види цвета на косата й на дневна светлина. Без предупреждение той свали бонето й и се загледа във водопада тъмночервени къдрици, които се разпиляха по раменете й.

Лили бе толкова изненадана, че постави и двете ръце на главата си — сякаш внезапно й бе смъкнал перуката.

— Сър! — успя да извика, преди той отново, без да я пита, я придърпа в обятията си. Тя се отдръпна автоматично, но той я държеше здраво и я целуна по устата. Тя се вцепени.

Девън се отдръпна, намръщен.

— Бих искал да те целуна.

Беше позакъснял с питането, осъзна тя замаяно.

— Струва ми се, че вече го сторихте.

На лицето му се изписа суховата усмивка.

— Бих искал да те целуна отново. Ако бе казал: „Може ли?“, тя щеше да му отвърне с не. Но той не попита и тя изгуби възможността да откаже. Този път той се движеше по-бавно, и макар че тя възнамеряваше да остане все тъй неподатлива, скоро усети, че се отмества към него. Устните му бяха топли — това я изненада. Докосваха нейните с лека, милваща настойчивост и когато целуна ъгълчетата на устата й, тя издаде лек, неописуем звук, който го удиви и възбуди. Отдръпна се и прошепна нещо в изненадата си, когато усети влажния връх на езика му да се плъзга между зъбите й. Ръката му се премести зад главата й и я задържа здраво. Тя пророни едно „О“ отново, но това въобще не беше протест. За няколко бързи удара на сърцето Лили се опита да бъде сдържана, да оцени реакцията си на този нов, интимен начин на целуване. После забрави. Дъхът му върху бузата й бе лек и прелъстителен. Затворените му очи подканиха и нейните да се затворят. Възхитителна топлина започна да извира от потайния център на женствеността й и да се разлива навсякъде, тъмна и бавна като мед. Минаха мигове и тя въздъхна и отвори устата си за него, когато устните му го изискаха; и се вкопчи в коравите му рамене, когато коленете й започнаха да се подгъват.

Той се отдръпна толкова рязко, че тя едва не падна отгоре му. Загубила ориентация, Лили го гледаше, без да разбира, докато той измъкваше ръце от ръкавите на сакото си и го положи на меката земя на няколко крачки встрани. Разбра намерението му в момента, когато посегна за ръката й. Тя се отскубна рязко и се отдръпна. Бонето й лежеше на земята в краката й. Тя се наведе да го вземе, после му обърна гръб и се загледа в смрачаващата се морска шир на канала. Над тях, самотна чайка крещеше в постоянен, гладен ритъм.

Девън се възползва от мига, за да овладее дишането си. Изучавайки гърба й, той си припомни с изненадваща точност как бе изглеждала миналата нощ, влажна и гола, и изненадата му се обърна в раздразнение. Беше изгубил достатъчно време в ухажвания. Отдавна трябваше да са стигнали до същината на нещата. Беше я довел тук по една-единствена причина — бързо търкулване в сеното, както би се изразил Клей. Дали тази внезапна свенливост бе истинска или престорена не го интересуваше. Това, което искаше, бе да се разберат с нея по един или друг начин, и то бързо.

Той я заобиколи, така че тя трябваше да го погледне.

— Какво има? — попита без нежност. — Ще легнеш ли с мен, или не?

Лили бе зашеметена. Мъчеше се да намери отговор, все още под влиянието на целувките и бореща се с гордостта си и наранените чувства, както и с надигащия се прилив на гняв.

— Не, няма — успя да изрече тя, без да се разплаче.

Девън я гледа втренчен цяла минута с ръце на хълбоците.

— Добре. Хайде, тогава.

Той вдигна сакото си и пое забързано обратно през дърветата към пътеката. Тя го последва автоматично за миг или два, с изпразнено от всякаква мисъл съзнание, после спря. Гневът й бълбукаше отвътре, все по-близо до повърхността, и тя започна цялата да трепери.

На около двайсет стъпки пред нея той се извърна и се огледа. След секундно колебание се отправи към нея.

— И защо не? — поиска да узнае неохотно.

— Че аз дори не ви познавам! — С огромно усилие си напомни, че се предполагаше, че тя е някоя като Лоуди. — И аз… аз си имам един млад мъж — добави тя забързано. — Той не би одобрил.

Девън кимна бавно. Това звучеше смислено. Тя се позавъртя да си сложи бонето, прибирайки великолепната си коса. Той беше смутен от съжалението за онова, което губеше. Господи, тя беше сочно парче. Лили се извърна към него, зелените й очи бяха сведени. Той не можа да се удържи.

— Но той не би имал нищо против да те целувам?

— Какво?

Отново я взе в ръце.

— Твоят младеж няма да го е грижа, ако направим това — прошепна той и я целуна силно.

Съпротивата й се разпадна с първия досег на устните му. Сякаш изобщо не бяха спирали. Прекъсването се бе оказало някаква глупава грешка, за която и двамата съжаляваха, и сега наваксваха. Обви ръце около врата му и се притисна към тялото му, всяко нейно сетиво бе погълнато и победено от устата му и от пламенните милувки на ръцете му по гърба й. Той измъкна пак косите й изпод шапчицата, без да прекъсва целувката, и тя изстена своята готовност в устните му.

Девън мълвеше неразбираеми думи на похвала и удивление, докато плъзгаше ръце надолу по гърба й до закръглените хълбоци. Бяха точно толкова твърди, наперени и сочни, както си бе представял, и съжаляваше единствено, че не бяха голи. Но то можеше да се поправи. Това, че тя имаше любовник, не тревожеше съвестта му ни най-малко и той започна да надига полите откъм гърба й, прокарвайки пълни шепи по глезените, коленете, слабите й, гладки бедра. Лили ахна, като осъзна какво става, и се опита да го избута. Наложи се да пусне дрехата й и я сграбчи за кръста, за да я задържи. Целуна я отново, безмилостно, и се наслади на усещането за нейното омекване.

— Лили, Лили — промълви той, съблазнявайки я със силата на нуждата си. Напипа копчетата на роклята й отпред и започна да ги разкопчава. Почти беше готов, когато загуби търпение и провря ръката си навътре и плени една пълна и нежна гърда.

С лек вик, колкото отрицателен, толкова и удивен, Лили отново се отскубна от него. Завъртя се, като дишаше тежко и придържаше дрехата си отпред с треперещи ръце.

Девън затвори очи и се заслуша в тежкия екот на сърцето си, който заглушаваше дори шума на вълните, а и всичко друго. Философски — това бе начинът да приеме този втори отказ. А то наистина бе отказ, а не проява на срамежливост или флирт. Тя се бореше с разочарованието също както и той, което донякъде го утешаваше. Когато тя се обърна, той почувства изненадващ и непривичен импулс да й се извини, който потисна с лекота. Но тя изглеждаше толкова нещастна.

— Да разбирам ли, Лили — попита той с лек тон, — че няма голяма вероятност да промениш решението си?

Тя се изчерви цялата. Той беше най-директният мъж, който бе познавала. Само й се искаше отговорът на този въпрос да й бе дошъл по-бързо на устата, но най-накрая можа да отвърне:

— Не, сър, няма да го променя.

— А, много лошо. — Съжалението му бе искрено. — Мисля, че щеше да ти е много хубаво. Да, Да, дори съм сигурен. — Тя се изчерви отново и едва не го разсмя — В такъв случай защо не се прибереш? Аз ще дойда след няколко минути.

Тя разбра веднага. Знаеше защо я бе изпратил сама в парка и защо я бе издърпал от полезрението на мистър Коб, а и защо искаше сега да се прибере в къщата без него. Срамуваше се да го видят с нея.

Мисълта я разтърси. Почувства се унизена до дъното на душата си и трябваше да положи всички сили да не избухне в плач там, пред него. Но преди да мръдне или проговори, тя долови забързани стъпки по пътеката пред тях. Той ги чу едновременно с нея и се извърна, за да пресрещне натрапника, заемайки неволно нападателна поза.

Беше Клей. В друго разположение на духа Лили би могла да определи изненадата му като комична. Тя чувстваше смущението на Девън и изцяло го споделяше, но в същото време някаква скрита частица в нея изпитваше злорадо задоволство, че срамната му тайна, и нейната, бе извадена наяве. Видя лицето му да се втвърдява, стойката му да става още по-заплашителна, като че ли предизвикваше брат си да каже или дори да помисли нещо забавно за ситуацията.

Но Клей бе преизпълнен с други новини. Дръпна Девън настрани, за да не чува тя, и му зашепна развълнувано. Лили не направи опит да чуе, но не можеше да не ги гледа. Ясно беше, че спорят. Клей настояваше, а Девън разгорещено отказваше. Реши да изчака, докато свършат, пък макар и само за да може господарят да я освободи по подобаващ начин.

— Ако не опитаме нощес, ще бъде прекалено късно! Сега са само шестима; утре хората на митницата ще се присъединят към тях и тогава ще е невъзможно.

— И сега е невъзможно. Те са я пипнали, Клей. „Спайдър“ е в техни ръце. Въпрос е единствено на време, часове вероятно, преди да я конфискуват официално. Това трябваше да се случи рано или…

— Не и ако си я върна довечера! Вече съм събрал трима мъже. Мога да осигуря и други, но ще изгубя време. Ако ни помогнеш, Дев, ще можем да си я върнем направо изпод носа им. Мога да отплавам за Франция тази вечер, те дори никога не биха…

— Остави им проклетия кораб! За Бога, време ти е да приключиш с тази глупост.

Клей упорито стисна челюсти.

— Не. Няма да я оставя да си умре по този начин, пленена и отведена в Лондон от хайка некомпетентни правителствени службогонци. Божичко, те вероятно ще я запазят и превърнат в един от своите катери. По-скоро сам ще я потопя, отколкото да им позволя да го сторят!

— О, по дя…

— Ти върви по дяволите. Ако не ми помогнеш, ще отида сам.

Девън не се усъмни и за миг в сериозността му. Изведнъж му хрумна една идея.

— Добре, ще дойда. — Той отхвърли ръката, която Клей положи доволен на рамото му. — Но при едно условие. Вземаме си проклетия кораб обратно, но ти трябва да обещаеш, че ще го продадеш или ще го потопиш, или каквото, по дяволите, намериш за добре, но по един или друг начин ще се откажеш завинаги от него. Договорихме ли се?

Клей изглеждаше посърнал и за миг не можеше да говори. Когато речта му се върна, той изригна в проклятия.

— Съгласен ли си или не? — пресече го Девън с глас и изражение, изпълнени със студена решителност.

— Проклет да си! — изрече Клей за трети или четвърти път. — Добре — изплю той най-накрая и позволи да бъде обърнат и поведен по пътя обратно.

— Много добре. — Девън го потупа по рамото и го повлече, изпълнен със задоволство и очакване.

С отворени уста Лили ги гледаше да се отдалечават. Господарят не се обърна нито веднъж. Очевидно бе забравил за съществуването й. Отново почувства студ да пропълзява във вътрешностите й, както и да я изпълват ярост и унижение. Беше й дошло до гуша да се чувства унизена. Тръгвайки бавно подире им, тя се опита да погледне на ситуацията откъм смешната й страна, но в настоящото й положение такава просто нямаше. Особено когато по-късно същата вечер мисис Хоуи й нареди да си легне, без да вечеря, задето бе оставила работата си.