Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (22)

Глава 22

Има нещо враждебно в блатата. Те не изглеждат обитаеми, не изглеждат като останалата земя. Дънери и блатни треви и всевъзможни мъхове се простират в кафява монотонна безкрайност, нарушавана само от резките гранитни възвишения. В лишения от високи дървета блатен храсталак се въдят много пепелянки, но малко птици. Тишината е задушаващо настръхнала, гледката — неприветлива дори и в най-слънчевите дни. Обикновено блатото е потънало в мъгла, която подтиква човек да се обърне назад, да се върне да си поеме по-здравословен въздух. А блатата на Дартмур плашеха не само хората, а и животните.

Един студен септемврийски следобед, когато гъста мъгла виеше бели прозрачни пръсти над пустошта, една стара жена водеше магарешка каручка по видима само за нея пътека. Казваше се Мерод. На коравата седалка до нея седеше огромно черно куче.

— Долу — рече му старата жена и кучето скочи. Каруцата носеше днес допълнителен товар и престарялото магаре трябваше да се напряга дори и по полегатите хълмове. Кучето заподскача покрай тях, а като излязоха пак на равен път, отново се качи на мястото си на седалката.

Мерод закопча горното копче на палтото си. Беше мъжко палто, изсивяло от годините.

— Става студено — рече си тя на глас и се сви под дрехата, — а това девойче си няма даже шал на гърба. Още спи, нали?

Кучето, Габриел, наостри уши при въпроса.

— И какво ли е търсела в Божи Трейси, чудя се аз. Не е място за момиче в копринена рокля, това е сигурно. Проклети негодници — разбягаха се само като те видяха, нали, Гейб? Ха-ха. — Не беше точно смях, но се доближаваше до представата за това понятие.

— Няма да ни се налага да се връщаме сума време, може би чак до пролетта, ако имаме късмет. Взехме всичко, както си и трябваше. Харесва ти пиленцето, нали, Гейб? — Тя посочи с рамо към малката телена клетка отзад на пода на каручката. — Признай си, мошенико. Но няма да я закачаш, нали — знам, че си добро момче. Можеше да вземеш яйцата ако ме питаш. Другото го искам аз. Слизай долу — нареди му тя, когато каруцата захвана ново изкачване и Габриел незабавно се подчини. Малко по-нататък Мерод започна да пее.

Мъглата се сгъстяваше и разреждаше на всеки няколко крачки. В интервалите, когато се вдигаше, тежки облаци надвисваха толкова близо над земята, че сякаш можеше да ги докоснеш с ръка. Лили ги гледаше разсеяно, представяйки си ги като неспокойни овчици, незнаещи накъде да тръгнат. Тя се раздвижи неудобно върху грубия платнен чувал, пълен с остри предмети. Вдясно от нея се намираше друг голям тежък чувал, пълен с вонящо съдържание. Гласът, който я бе разбудил, се разнесе отново — високо, леко трептене в тежкия въздух:

— Колко е благ Спасителят към мен, ръцете му са мое убежище.

Лили извърна глава и се взря през телената мрежа в ярките, немигащи очи на едно пиле. След миг се надигна на лакът и се огледа. Черният гръб на едно огромно куче изпълни полезрението й само на две крачки от нея. Не беше забелязала кокошката, когато пълзешком се бе качила на каруцата, но кучето си спомняше. Заплашителното му присъствие я бе отървало от групичка развеселени хлапаци насред калната улица в някакво село, през което минаваше. Недохранени, босоноги и мърляви, отначало те само й бяха подхвърляли обиди, но после момчешката им дързост бе нарасла и те започнаха да я замерят с буци кал. Черното куче бе застанало до нея с оголени бърни, откриващи остри и изненадващо бели зъби. Мъчителите й се бяха разбягали като врабци, подгонени от прегладнял котарак.

Песента на високото сопрано заглъхна постепенно. Лили долови движение зад себе си, и после гласът изрече:

— Значи се събуди. Как се казваш?

Лили се понамести и погледна косо към кокалестия профил на жената в тъмно палто, чиито разкривени пръсти държаха поводите на старото магаре, возещо каручката.

— Лили Трехърн. — Старата жена кимна. След няколко минути безмълвие Лили се осмели да попита: — Къде отиваме?

— Габриел и аз си отиваме вкъщи. — Тя леко извърна глава. — Наричам се Мерод — представи се тя. — Имаш ли си близки, Лили Трехърн?

— Не.

— А приятели?

— Не.

— Какво ще правиш тогава?

Поклати глава, но като осъзна, че жената вече не я гледа, тя каза:

— Не знам. Не мога да мисля.

— Ако енорийският полицай те пипне, ще те затвори в изправителен дом за скитничество. Трябва да имаш подслон, не можеш да скиташ.

Брадичката на Лили увисна.

— Можеш ли да работиш?

— Да, мога.

— Имам нужда от помощник. Не мога да ти плащам нищо, но ще имаш храна и покрив над главата си.

Лили си пое дълбоко дъх…

— Бременна съм — каза тя.

Последва дълга, предълга пауза. Тя отново се отпусна по гръб и затвори очи, без да мисли за нищо.

— Няма значение, можеш да останеш. Аз живея в блатото. Ще ми помагаш с работата, докато си в състояние.

Лили се взря в сивата пелена на небето през воал от благодарствени сълзи.

 

 

Доста по-късно магарешката каруца, най-накрая спря. Лили се надигна вцепенено. Безлунната нощ бе непрогледна като катран.

— Внимавай — предупреди я старата жена, когато Лили, чувствайки се със застрашително изпразнена глава, се насочи право към някаква масивна застрашителна сянка в мрака — дърво или изгнил пън, или кой знае какво. Долови очертанията на безброй други наоколо. Мерод я хвана за ръка и я поведе през лабиринта от препятствия до вратата на малка къщурка. Отвътре изглеждаше по-студено, по-влажно и по-тъмно от отвън.

— Можеш ли да запалиш огън с торф, Лили?

— Да.

— Огнището е тук, ето и подпалките. Аз скоро ще дойда.

— Но аз трябва да ви помогна с чувалите и другите неща.

— Утре ще се разправяме с тях.

— Ами магарето?

— Достатъчно, момиче, едва стоиш на краката си. Стъкни огъня и после право в леглото. — Тя се изниза през черната врата преди Лили да успее да й благодари.

Никога досега не бе палила торфен огън. Бе отговорила утвърдително само за да угоди на новата си благодетелка. Докато очите й привикваха към сумрака, започна да различава подредени купчинки торф зад каменното огнище. Не виждаше никакви подпалки, освен праханта в кутийката. Дали просто се подпалваше? Тя подреди върху решетката четири тежки блокчета, които наподобяваха на огромни калъпи сапун и след многократно драскане и търкане успя да запали искрица и да я пренесе върху праханта в кутията под него. Торфът запуши, запращя и като по магия тя запали весел огън. Миризмата бе силна обаче и бързо проникна навсякъде и й напомни за пушена сланина.

— Отивай да си лягаш — бе казала Мерод. За легло трябва да служеше сламената постелка, положена направо на пръстения под. Дали можеше да легне на нея? Но пък къде иначе щеше да спи? Огледа подробно малката стая и внезапно затаи дъх от удивление! Стената! Тази, задната! Тя блестеше, искреше, трептеше, разпращаше отражения в златно и пурпурно през хиляди миниатюрни призмички от тавана до пода. След цяла минута замръзнала в смаяно възхищение, Лили се плъзна напред, докато не застана на една ръка разстояние от многоцветния, блещукащ панел. Беше от стъкло и огледала. И метал. Малки, странно оформени парченца бяха залепени в пластира или каквато там материя беше, от която бе съставена стената, за да оформя фантастичен искрящ водопад от премигващи светлинки.

Завъртя се, като дочу шум откъм вратата. Влезе Мерод. Носеше пилето в клетката му и чувал през рамо. Тя задържа погледа си сведен и не погледна нагоре, докато не нареди нещата на пода и на лавицата, вградена, в дъното на една грубовата маса, разположена в, както Лили прецени, кухненския бокс. За първи път успя да разгледа жената на относително добро осветление. Можеше да бъде както петдесет, така и седемдесетгодишна, висока и ъгловата с бавни и свободни движения. Лицето й бе дълбоко набраздено и потъмняло като опушена кожа. Жълтеникаво-бялата й коса бе подстригана късо и покриваше главата й като метален шлем. Имаше нос като на вещица, остър и закривен на върха и малка уста с тънки устни, която разкриваше липсата на няколко зъба, когато се усмихнеше. Но кафявите й очи бяха добри като на мадона. Сега тя гледаше нагоре и Лили бе изненадана като разчете израза на безпокойство по лицето й. Осъзна стреснато, че Мерод я чакаше да каже нещо за къщичката, и по-конкретно за стената. Тя разпери ръце безпомощно.

— Това е… приказно!

Беззъбата усмивка на Мерод преобрази старческото й лице. Лили помисли, че зад него се крие добро, всеопрощаващо същество, способно да разбере и приеме всяка човешка глупост и слабост. Без никаква обяснима причина очите й плувнаха в сълзи.

— Изморена съм — промълви тя, смутена, и ги избърса от бузите си.

— Откога не си яла?

Замисли се.

— От онзи ден.

— Седни, агънце. Почисти се и се подсуши — има вода в ей оная кофа — и се хвърляй под завивките. Ще направя чай.

Лили направи каквото й бе казано, доволна да се отърве от влажната си копринена рокля и подгизналите обувки и чорапи. Изми се до огнището, избърса се с парче памучна кърпа и се плъзна гола между чаршафите на постелката, която Мерод бе придърпала към огъня. Отвън се разнесе драскане и едрата жена се надигна да отвори вратата да пусне Габриел вътре. Кучето изгледа безразлично Лили и отиде до огъня, след като първо обиколи два пъти стаята и се разположи доволно пред живителната топлинка.

Не след дълго Мерод й подаде две кани с чай и чиния топли палачинки и се сгъна с усилие, за да се разположи до Лили на рогозката. Лили се премести от другата страна, оставяйки на жената мястото откъм огъня.

— Не можеш да спиш все гола — ще измръзнеш. Умееш ли да шиеш? — докато й приказваше, тя съблече черната си дреха и я сгъна прилежно за възглавница. Под нея носеше вълнено късо елече и панталони.

— Да, умея.

— Хубаво. Можеш да си направиш нощница от плата, дето взех в Бови.

Лили сведе глава.

— Толкова сте любезна с мен.

Мерод шумно посръбна от чая си.

— Съвсем сама ли живеете?

— О, не, тук са Гейб и Патер.

— Кой е Патер?

— Магарето. А ето сега и кокошчицата. Как да й викаме?

Лили не можеше да измисли как.

— И, разбира се, аз си имам работата. — Тя се пресегна и даде една палачинка на Габриел, който я задъвка старателно, втренчен в Лили.

— Отдавна ли живеете тука? — усети, че се надига прозявка и я потисна с усилие.

— Относително дълго. — На пода до горната страна на леглото им лежеше малка кутийка, богато инкрустирана с камъчета и мидени черупки. Оттам Мерод извади глинена лула и кожена торбичка. Все още не бе свалила ръкавиците си с отрязани пръсти, които хем топлеха, хем не затрудняваха движенията на пръстите й. Докато я наблюдаваше да си пълни лулата, Лили забеляза, че костеливите й ръце треперят леко. Тя доближи една дълга сламка до торфения огън, запали я, а после с нея запали лулата и не след дълго уханието на тютюн се размеси с гъстия аромат на торф.

Лили положи буза върху сгънатите си ръце. Имаше още един въпрос, но се колебаеше да го зададе, за да не обиди Мерод.

— Не сте ли… не се ли чувствате понякога самотна?

Възрастната жена извърна глава, за да я погледне. Лицето й бе в дълбока сянка и Лили можеше да види само двата лъча отразена светлина, където бяха очите й. Но дори в мрака й се стори, че Мерод изглежда тъжна.

— Самотна ли? — повтори тя с високия си сладък глас — Но как мога да бъда — попита тя внимателно, — когато аз никога не съм сама? Тя се пресегна, погали Лили по страната изненадващо нежно със загрубелите си пръсти. — Заспивай, агънце.

Лили затвори очи. Сънят я застигна заслушана в звънливото сопрано на Мерод, която пееше „върви той до мен в поле зелено и държи треперещата ми ръка“.

Когато се събуди, беше сама. Видения за Девън изпълваха мислите й — трябва да го бе сънувала, но образите бяха несвързани и неясни, за което беше благодарна.

Надигна се и отново бе стресната и удивена от призрачния спектакъл, разиграващ се върху далечната стена на къщата. Съзря изображението, поразмито, но жизнерадостно, на собственото си голо тяло в дъното, осветено от пръските на слънчеви лъчи, процеждащи се през полуотворената врата и гледката почти я разсмя. Облече се набързо и излезе отвън.

И замръзна на място. На по-малко от осем стъпки стоеше един гигант. Всяко нейно мускулче се напрегна в готовност за бягство и тя отвори уста за писък. Миг по-късно осъзна, че не беше реален — или по-скоро жив, защото изглеждаше забележително истински. Нито човек, нито пък звяр. По-скоро приличаше на симбиоза между човек и растение. Тя се приближи и осъзна с дълбок потрес, че този зелен зеленчуков човек не беше сам, че имаше и други, дузини още, застанали в кръг из целия двор. Някои много приличаха на първия, макар и в други положения, но имаше също и кукумявки, и гургулици, и едрогърди жени, котки и зайци, риби, гигантски топки, странни тотеми, монолити, и безброй други фантастични форми и образования, чиито самоличности биха могли да бъдат известни само на онзи, който ги бе създал. Мерод?

Изучавайки зеленчуковия гигант, който беше около осем стъпки висок — Мерод трябва да бе стояла на маса, или на магарешката каручка, за да оформи главата — Лили видя, че е направен предимно от пръст и като че ли все още растеше. Млади клончета избуяваха и снопчета остра трева растяха от него по най-случайни места и му придаваха враждебен вид. Той нямаше лице, но имаше неоспоримо излъчване, което Лили не можеше да опише с думи и тя подозираше, че начинът, по който го възприемаше, щеше да се променя с настроението й. Засега той й се струваше особен, но бе сигурна, че в определени моменти би й изглеждал страховит.

Някъде вдясно се разнесе раздираща, суха кашлица. Като следваше звука провирайки се през русалки, звезди и ширококрили птици, тя се натъкна на Мерод, която бършеше устните си с носна кърпичка. Попи влагата от очите си и отправи на Лили същия срамежлив, кос поглед, както предната нощ, когато очакваше реакцията й на вълшебната стъклено метална стена.

Този път Лили подбра внимателно думите си.

— Не знаех какво имате предвид предния път, когато говорихте за „работата“ си. Сега разбирам. Вие сте художничка. — Забеляза как изчервяването се задълбочава по сухите стари страни до цвета на бургундско вино; беззъбата усмивка се появяваше и си отиваше, а добрите й очи заблестяха ярко от удоволствие. Лили й се усмихна в отговор, знаейки, че бе казала точно каквото трябваше.

— Добре поспа — забеляза Мерод, сякаш искаше да промени темата. — Как се чувстваш?

Лили погледна към небето — от положението на слънцето прецени, че беше някъде около пладне.

— Изобщо не мога да си спомня някога да съм спала толкова до късно — рече тя зачудено.

— Върви и си налей чаша чай. Има още палачинки в тигана. Ще го намериш в жарта. Донеси ги и тях. Обичам да се храня навън, когато времето е хубаво.

— Добре — рече тя, но не помръдна. — От какво са направени вашите… скулптури? — попита тя. Тази, над която сега работеше Мерод, и смътно наподобяваше кон по форма, притежаваше конструкция от телена жица, което накара Лили да се зачуди дали новото пиле още си имаше клетка. Вана, пълна с нещо плътно и кафеникаво, лежеше в краката на Мерод и тя внимателно нанасяше пълни шепи от материала по телената рамка — Прилича на кал, глина и слама и перушина — добави тя след по-близък оглед.

Мерод се усмихна отново, зарадвана.

— Точно така — потвърди тя. — О, и малко кокоши курешки — идеалното лепило.

Лили зяпна. Осъзна се чак когато Мерод й хвърли любопитен поглед иззад задницата на новия й кон.

— Ще донеса чая — смънка тя, почервеняла като рак и се разбърза. Някъде по средата на пътя се разкиска високо.

Основната работа на Лили — научи тя след закуската, когато се излежаваха на едно одеяло под яркото, но студено, слънце, — щяла да бъде да смесва материала и да мъкне тежките вани на Мерод. Възрастната жена не била достатъчно силна вече да го прави сама призна си тя, поне при тези огромни количества, от които се нуждаела. Била плодовит работник. Ако времето било ясно, можела да завърши една фигура среден размер за три-четири дни. Мразела, когато валяло, което сред блатата беше повече от обичайно, и била започнала огледалната стена просто от отчаяние в един необикновено продължителен дъждовен период миналата зима. Останалата част от следобеда премина в обяснения на пропорциите и продължителността на смесваното от Лили, която научи, че процесът бе далеч по-сложен от просто забъркване на кал и вода.

Другите й задължения бяха домакински — да поддържа къщичката чиста и подредена, да готви скромните им ястия, да пере и кърпи още по-скромното им облекло. Целта беше да се освободи Мерод от досадните домашни задачи, така че да може да отделя възможно най-много време на „работата“ си, както я наричаше тя, по отношение, на която беше абсолютно и безпрекословно сериозна.

Споразумението беше приемливо за Лили, която приветстваше тихото еднообразие на заредилите се ден след ден. Повече от всичко тя копнееше за спокойствие, за себе си и за бебето. Единственият начин, по който можеше да го постигне, бе, като задушеше всяка мисъл за Девън. Впусна се в задачата с настървеност и скоро откри, че не беше толкова трудна в крайна сметка. Да избягва болката, бе инстинкт, толкова естествен, както и да дръпнеш ръката си от огъня. Някога се бе почувствала нещастна, задето Девън си бе помислил, че е откраднала от него. Но убеждението му, че би наранила Клей, бе много, много по-лошо и в крайна сметка бе убило нещо в нея — сърцевината на нейната невинност, потайния извор на надеждата и оптимизма й. Колко коварно само бе отмъщението му, колко умно от негова страна да осъзнае, че да накара да я арестуват или дори да я убие би било едва ли не проява на милосърдие. Но да я принуди да прекара живота си в самота, в спомени какво бе сторил и как я бе използвал — това бе най-суровото наказание.

Двете жени не си говореха много през деня. Ако свършеше със задачите си и времето бе хубаво, Лили сядаше отвън и почваше да наблюдава бавната, но изкусна работа на възрастната жена. Обикновено Габриел се настаняваше до нея голям сериозен и мълчалив.

— Гейб не се привързва лесно — беше казала веднъж Мерод одобрително и Лили се бе почувствала абсурдно поласкана. Харесваше едрото му тяло с великолепни мускули и дългата му, грациозна опашка, която той държеше изпъната назад в неутрален, точно определен ъгъл, изразяващ емоционално състояние, което бе ни щастливо, ни тъжно, но изпълнено с достойнство. Намираше го за трудно да разгадава изражението му. Понякога огромните му вежди се смръщваха, сякаш бе потънал в дълбок размисъл. В други пъти дългият му език провисваше от устата и той придобиваше много глупав и много доволен вид. Имаше си един свой начин да я поглежда право в очите, твърде странен за куче, докато тя не отместеше поглед. От време на време гледаше толкова втренчено някъде зад рамото й, че тя не издържаше и се озъртайте в очакване да съзре нещо необикновено. Не забелязваше нищо такова, но се убеждаваше напълно, че то не съществуваше.

Вечер в къщичката, без никаква друга светлина, освен огъня, Мерод сядаше в единствения стол, грубо, самоделно произведение от нацепено дърво, а Лили се наместваше в краката й на пода само с парче зебло между себе си и голата земя. Вече беше ноември, беше влажно и почти студено. Една нощ Лили се захвана със сватбената си рокля и отпусна шевовете й за втори път. Бременността й напредваше — доколкото можеше да пресметне беше някъде в четвъртия месец, но все още не можеше да напълнее толкова, колкото си представяше, че трябва. Тревожеше се понякога, че не ядеше достатъчно. Мерод не искаше и да близне месо. „Все едно да заколя приятел“ — казваше тя и тъй диетата им се състоеше от овесени питки и картофи, ябълки, ечемична каша и по някое яйце сегиз-тогиз, ако кокошката, която междувременно бяха нарекли Ненадеждна, се наканеше да снесе.

— Невинаги съм живяла тук — изрече Мерод неочаквано, прекратявайки едно от продължителните, приятни мълчания. — Имах мъж някога, и син. Тях ги няма вече.

Лили седеше тихо. Имаха си правило, неписано, но ненарушимо като закон — никога не си задаваха въпроси.

— След като си отидоха, всичко се промени, всичко… се преобърна. Там, където живеех, хората казаха, че съм станала странна. Може да беше вярно. Но според мен самите те бяха станали къде по-странни — внимаваха да минават само от дясната ми страна и избягваха да ме поглеждат в очите. Каква глупост.

— Мислили са, че си вещица!

— Аха, тъй мислеха. Запали ми лулата, Лили.

— Но тя те кара да кашляш.

Мерод й отправи мек поглед. Лили въздъхна, пресегна се за лулата и започна да я пълни с тютюн както й бе показала Мерод, запали я и вдиша няколко пъти, за да я разпали.

— Една вещица има силата да те урочаса.

— Не вярвам на това — изсумтя Лили.

— Не вярваш ли? — Тя изпусна облак дим, учудена. — Да, вярно е! Може да ти направи заклинание, да разболее кравата ти или да изсуши градината ти. Или пък да направи тъй, че да се разболееш за много дълго време.

— Това ли мислеха, че правиш?

— Да, в крайна сметка се стигна до това.

Лили остави настрана ръкоделието си и погледна нагоре. Пламъците хвърляха дълги, остри сенки през ъгловатите черти на възрастната жена придавайки й този път мрачен, дори суров вид.

— Какво се случи? — запита Лили меко.

Тя издиша няколко кълбенца дим, после каза:

— След като установят, че ти е направена черна магия, има един-единствен лек: да пуснат кръвта от вещицата, която те е проклела.

Лили изстина. Мерод не каза нищо повече, но мълчанието й само подсилваше ужаса, който изпита. Зловеща гледка прекоси съзнанието на Лили, разтрепервайки я. За да успокои приятелката си, а и себе си, тя положи ръце на костеливите прасци на Мерод и облегна глава на коленете й. Старата дама се вцепени от изненада, макар и само за миг. После прокара слаба, трепереща ръка по косата на Лили и я поглади. Очите на Лили се притвориха и тя отбеляза през въздишка:

— Майка ми умря, когато бях на десет.

Габриел изръмжа в съня си. Блокче торф се разцепи надве, пораждайки буен поток от искри.

— Мъжът, когото обичаш… — започна Мерод внезапно, тихичко.

Лили се отдръпна.

— Аз не го обичам. — Никога не бе говорила за Девън, ни една дума дори, и все пак някак си не беше изненадана, че Мерод знаеше.

— Този мъж, който обичаш — повтори тя търпеливо, — може да те нарани отново. Но ти имаш сила, за която още не подозираш, и можеш да го победиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Бъди разумна, агънце. Не си струва да направиш каквото и да е било в живота напук на някого. Ще те заболи повече, отколкото може да те нарани и най-злият ти враг.

— Не те разбирам.

Изминаха минути в мълчание.

— Виждаш ли луната? — попита Мерод рязко.

— Да, виждам я.

— Червен облак мина през нея, червен като кръвта. Утре ще трябва да оставим дар.

— Дар?

— При извора.

Не искаше да каже нищо повече. Малко по-късно се съблякоха и си легнаха.

Дарът на Мерод представляваше кукла, женска фигурка, която тя беше издялала от дърво. Каза на Лили, че една богиня живеела в извора в усойната котловинка между две камари скални остатъци — едно място, обрасло с мъх, лишей и обрулен от вятъра бръшлян. Лили се надяваше богинята да оцени нескопосния подарък, защото знаеше колко много нощи разядените от артрит ръце на Мерод се бяха трудили над нея. На връщане вървяха бавничко през торфа, обрасъл с туфи треволяк, като се поспираха тук-там, когато Мерод се задъхаше. Габриел тичаше напред, душейки по лисичите следи и дупките на зайците. Въпреки крехкостта си, Мерод притежаваше грациозна свободна походка, която Лили обичаше да наблюдава. Докато вървяха, тя разказваше за други богове и за тайните места, които обитаваха. Духове и вълшебници и душите на умрелите били навсякъде, казваше тя, в скалите и в земята под краката им, в дърветата и хълмовете, под камъните. Лили слушаше удивено, защото бе мислила Мерод за християнка. Спряха се до каменен стълб на едно ниско възвишение в средата на нищото. Покрит в лишеи, той нямаше никакви надписи, а върхът му бе разяден от вековете. Лили го изгледа мрачно, впечатлена от мълчаливата му, фанатична мощ.

— И тук ли живее някой бог? — попита тя, само наполовина шеговито.

— О, да, и то силен, бъди сигурна. И един — ей там. — Тя посочи оттатък възвишението към едно изсъхнало дърво, чворесто и с оголен ствол и усукано, сякаш се превиваше от болка.

Тази и следващите нощи Мерод й обясняваше света на душите. Навсякъде имало различни същества изкусно криещи се зад най-обикновените неща — вода, земни насипи, скали. Те бяха тъй реални за Мерод, както безжизнените им обиталища за Лили. Повечето от тях били дружелюбни, или поне безразлични, някои — враждебно настроени, но имало и трети, които били наистина зли. Омилостивяването им беше тежка, изморителна, поглъщаща целия живот работа, деликатна и мъглява, която Лили не се и опитваше да проумее. Но без особено да се замисля за това, тя наполовина вярваше на Мерод, когато й ги описваше. В бездейното състояние на ума на Лили обясненията на Мерод за реалностите на живота й изглеждаха точно толкова разумни, колкото и всички други.

Времето течеше и съзнанието на Лили стана още по-свободно и податливо към новите за нея идеи. Постепенно сивото, кафявото и постното зелено на тъжните блата започнаха да стимулират въображението й. Имаше живот в превитите клони на изкорубените дървета, от които зимните ветрове не бяха още изсмукали живота, или в замръзналите, тежки камъни, подредени в безмълвен кръг на хълма на триста крачки северно от къщичката на Мерод. Дори облаците, които надвисваха с оловна тежест в горчиво студената, сребристосива яркост на блатното утро, имаха душа, макар тя да бе тъмна, злостна и брутална. Щом веднъж бе започнала да го търси, тя откриваше живот навсякъде. За Мерод тази свръхестествена виталност бе реална, всепроникваща. За Лили тя криеше неуловим, призрачен ужас.

Една нощ, докато лежаха на рогозката и наблюдаваха танца на пламъците по блещукащата стъклена стена, Мерод каза на Лили как иска да бъде погребана.

— Под каменния кръг, там на хълма, с магическите камъни от извора над главата и до краката ми. Помниш ли ги, онези двата до колоните? Ще се нуждаеш от количката, за да ги докараш.

Лили остана неподвижна, вцепенена и смразена от внезапен ужас.

— Не говори така, моля те — прошепна тя. — Плашиш ме.

Мерод протегна ръка изпод завивките.

— Защо, агънце? — прошепна тя в отговор. — Недей да се плашиш. Смъртта не е нищо, освен центъра на един дълъг, предълъг живот.

Дойде декември и доведе със себе си страшен студ. Кашлицата на Мерод се влоши. Вече можеше да работи отвън само част от деня, и то само когато бледото слънце се покажеше. Сега се трудеше върху една специална скулптура, много по-детайлна от останалите. Тя беше необяснимо важна за нея и Мерод проявяваше друг тип настойчивост, който тревожеше Лили. Един следобед тя работи до късно с трескавата бързина на смразяващия вятър, дълго след като слънцето се бе скрило от начупеното небе. Лили я извика няколкократно — Мерод не искаше да я пусне да се приближи до тази скулптура, защото тя трябваше да бъде изненада — докато най-накрая възрастната жена захвърли калните си ръкавици на земята и се отправи към къщата.

Лили я пресрещна в градината.

— Ще отида и ще донеса легена — промърмори тя и понечи да мине покрай нея.

— Не, остави, нека да замръзне. Готово е. Всичко е свършено вече. Помогни ми да вляза, Лили. Изтощена съм до смърт.

Разтревожена и изплашена, Лили обви ръка около изтънялата й талия и я поведе към вратата. Тази нощ възрастната жена изкашля кръв, а на сутринта не можа да стане от леглото.