Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lily, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Патриша Гафни. Изпитание на чувствата

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева, Магдалена Николова

ISBN: 954–19–0040–2

История

  1. — Добавяне

Глава 20

— О, Лили, ето те и тебе. По-добре ли си сега?

— Да, братовчеде, много по-добре, благодаря ви. Само ми се зави свят за няколко минути, това е всичко. От вълнението, предполагам.

— Разбира се. Изглеждаш прекрасно — добави Роджър Соумс с фалшива неискрена усмивка.

Сега пък той лъжеше. Изглеждаше ужасно и тя го знаеше, както й бе казало измореното изражение в огледалото в спалнята преди не повече от пет минути. Но по причини, който тя очевидно никога нямаше да разбере, братовчед й не по-малко от нея бе готов да загърби очевидното и да се преструва, че всичко е наред. Чудеше се какво ли Луис мислеше за тези неща, но се бе примирила, че и по този въпрос ще си остане, вечно неосведомена.

— Познаваш ли мистър и мисис Блейни? — попита Соумс, като я представи на една двойка на средна възраст, богато облечени, чиито учтиви усмивки не можеха съвсем да скрият изгарящото ги любопитство. Каква странна компания, помисли си Лили за втори или трети път, усмихвайки се в отговор на семейство Блейни с всичката дружелюбност, която можеше да събере. Гостите на това „неофициално“ сватбено вечерно празненство в новата къща на братовчеда Соумс бяха странна сбирщина по мнение на Лили. Любопитна смесица от модно и старомодно, светско и религиозно. Мистър Блейни, разбра се после, беше банкер. Но Мистър Мак Комас, с когото се бе запознала преди един пристъп на гадене да я принуди да скалъпи някакви извинения и да избяга в стаята си, бе свещеник, ученик на мистър Уесли, както и Соумс, а имаше и други като него.

Къщата на Соумс не беше каквато си я бе представяла, когато пристигна тук преди три седмици. Изглеждаше прекалено голяма и пищна за жилище на скромен човек с духовен сан, свещеник неуморно на път, призоваван към покаяние и смирение. Беше нова, тухлена постройка с „Т“-образна форма, двуетажна, с красив заден двор със същата форма, засаден с цветя, храсти и плодни дървета. Точно тук се провеждаха предсватбените приготовления — слава Богу. Не би могла да понесе претъпканата салонна атмосфера тази вечер.

Самият Соумс бе повече от загадка. Служител на Бога свещеник със значително „стадо“ души, които бе дяволски решен да спаси. И все пак тя не му вярваше. Въпреки цялата му външна праведност, светското прозираше без особено усилие, поне за Лили. Всъщност, колкото повече го опознаваше, толкова повече се убеждаваше, че най-могъщото духовно качество бе гласът му — един наистина неустоим, покоряващ инструмент, който той използваше с изключителни резултати. Дори обикновената му реч бе повлияна от обхвата и красотата му и от разнообразието от емоции, които можеше да породи. Можеше да си представи грешници да падат на колене в стремеж да се покаят, когато този глас ги призовеше или сълзите на радост на вече опростените, когато той описваше неизказаното спокойствие и щастие, очакващи ги в Божиите ръце.

Зърна отсреща Луис и двамата си кимнаха благопристойно. Годеникът й съответстваше далеч повече от баща си на нейната представа за сериозен и скромен божи служител. Като говореше с него, понякога я спохождаше безумната представа, че той се отправя към нея.

— Лили! — произнесе той напевно и с лек поклон.

— Луис. Забавляваш ли се?

Гъстите му вежди се надигнаха, сякаш намираше въпроса леко непристоен, или поне неуместен.

— А ти?

— О, да.

— Радвам се. Но ти сигурно си гладна. Ела, майка ми е сложила масата.

Лили се извини пред братовчеда Соумс и семейство Блейни и отиде с Луис до дългите дървени маси, където мисис Соумс и слугите наистина бяха подредили разкошна трапеза. Имаше горещи палачинки с месо и плодове, студен телешки език и яребички, сладкиши и желета, коктейли и плодове, пунш и вино. Лили едва се насилваше да погледне, камо ли да хапне нещо. Луис обаче й напълни една чиния и за да му достави удоволствие, тя побутна храната с вилицата, дори преглътна една хапка. Беше мило от негова страна да се погрижи за нея по този начин, помисли си тя, прободена от моминско чувство за вина, след като самият той бе постил последните два дни в подготовка за сватбата им. С безсилно и безпомощно разочарование тя разглеждаше мъжа си, когото не обичаше и не познаваше и за който щеше да се омъжи на сутринта. Бе искрено отдаден на вярата си, към което тя изпитваше смесени чувства. Поне не беше лицемер като баща си, но каква съпруга на Луис щеше да стане от нея, и що за живот ли щяха да съградят заедно?

Миналата нощ й бе признал за мечтата си, неговата „мисия“, както я бе нарекъл, че Господ искал от него да иде в Уелс и да проповядва мъдростта му на бедните миньори от въглищните мини. Първата реакция на Лили бе едва потиснат ужас пред тази мрачна перспектива, но той бързо бе избледнял, и всяка смътна неохота, която можеше да усети, бе заровена под безразличие и тотална незаинтересованост. Ако Луис й бе казал, че Господ иска от него да бие китове в Северно море, тя щеше да го последва пасивно и да направи всичко възможно да бъде добра жена на китоловец. Просто не й пукаше. Беше престанало да я засяга от нощта, когато Девън я бе изправил пред стената и й бе казал, че е застреляла брат му.

Бе откраднала един кон и достатъчно пари, за да плати пътя си обратно до Лайм Риджис. По време на всяка минута от кошмарното пътуване бе очаквала той да изникне отнякъде и да я спре — и после да я убие, или да я пребие — или поне да я арестува. В Лайм Риджис Трабълфийлд я бе приела за своя гостенка. Тя вече била препратила писмо до нея до Корнуол, каза й тя. От Ексетър? Да. Така Лили разбра, че трябва да е било от Соумс. Беше му писала незабавно, узнавайки, че се е разминала с писмото му, че съжалява за случилото се, и че благодари на Бога, че с него всичко е наред. Ако в сърцето си можел да намери сили да й прости, и ако по някакво чудо Луис все още изпитвал топли чувства към нея, тя щяла да приеме честта да стане негова жена.

Соумс бе отговорил с обратна поща. Всичко било простено, да идвала веднага. Дори беше сложил в плика пари, за да може да си намери кола до там.

Оттогава бяха изминали три седмици. Обявлението за сватбата им бе публикувано и бракосъчетанието трябваше да се състои на следващия ден. Припряността на Соумс я бе отвратила отначало, докато не съобрази колко перфектно пасваше на собствените й тайни нужди. Нужда, по-точно казано. Една-единствена цел стоеше сега пред нея — да даде баща на детето, което носеше.

— По-добре ли се чувстваш, скъпа?

— Да, мисис Соумс, благодаря ви. Чувствам се идеално. — Съпругата на Соумс, Рут, бе тиха, трогателна жена, която говореше рядко и дори тогава оставаше с наведена глава, сякаш се срамуваше да не каже нещо нередно. Откакто беше дошла Лили едва ли я беше чувала да произнася повече от стотина думи. Бе дълбоко наплашена от съпруга си, който я пренебрегваше напълно, освен когато й издаваше груби еднословни заповеди. Но бе любезна с Лили по един срамежлив начин, за което тя винаги щеше да й е благодарна. Лили започна да й казва какво прекрасно парти е организирала и колко е вкусна храната, когато Соумс и един мъж, когото не бе забелязвала преди, се приближиха към нея.

— Лили, Луис, ще влезете ли за момент? — попита Соумс, широко усмихнат. Не беше покана, на която можеха да откажат, тъй като той беше положил по една тежка длан на раменете им и ги подкара към къщата.

— Това е мистър Уит — представи той мъжа със закъснение. — Той носи някои документи, които да подпишете — знаеш какви са адвокатите. Обикновени формалности, и после можете да се върнете при гостите си.

— Какви документи, татко? — попита Луис, след като влязоха в кабинета на Соумс, просторна стая, облицована с тъмно дърво, с лавици по стените, претъпкани с миришещи на ново книги и украсена доста неподходящо за един представител на духовенството с ловни щампи.

— Само формалност — повтори Соумс. — Предаването на зестрата.

— Зестра? — едва не се изсмя Лили. — Но аз нямам нищо.

— Не съвсем нищо — усмихна й се той дружелюбно — Почти не си струва труда, знам, но мистър Уит ме посъветва да сложим всичко в ред.

Лили погледна слабия като тръстикова вейка мъж със сива перука, който вадеше хартия след хартия и ги полагаше върху писалището на Соумс. Винаги бе мислила, че съпругът придобива всичко, което жената притежава, в деня, в който си разменят брачните клетви. Мистър Уит трябва да бе краен формалист. Тя взе писалката и надраска името си, Луис се подписа под нея. Соумс предложи тост.

— За щастливата двойка — предложи той, подавайки на всички, с изключение на Луис малка чашка с бордо — на сина си, въздържател, даде чаша сайдер. — Нека Господ ви благослови с дълъг и щастлив живот заедно и нека децата ви да растат покрай вас като маслини по клончета.

Лили пребледня, но успя да преглътне виното, без да се задави.

Време беше да се завърнат към тържеството, макар че, когато Луис застана встрани, за да я пропусне да мине под свода, водещ към градината, тя се поколеба. Беше изморена през последните дни и изтощението я удари сега като плесница — без съмнение поради виното. Продължаването на тази гротескна роля на булчинско щастие изведнъж надхвърли границите на издръжливостта й.

— Луис — промълви тя и го докосна по ръкава, — много ли ще си против, ако се прибера по-рано? Тържеството е чудесно, и много мило, че родителите ти са помислили за него, но съм малко уморена. Всичкото това вълнение си казва думата, предполагам, а искам да съм свежа утре.

— Разбира се — отвърна той без двоумение или съжаление и закрачи до нея по обратния път към къщата. В основата на стълбището той спря и я изгледа, хващайки я за ръката, когато тя прошепна „лека нощ“ и се обърна да си върви.

— Лили — рече той важно.

— Да?

— Най-първото задължение на жената към мъжа е да му се подчинява.

Тя кимна бавно и започна да оформя някакъв подходящ отговор.

— Наблюдавах те тази вечер — продължи той, без да я изчака. — Маниерите и речта ти са прекалено свободни — подканват към погрешно тълкуване. За в бъдеще трябва да обуздаваш държанието си спрямо индивиди от противоположния пол. Тя зяпна.

— Но… аз никога не съм възнамерявала нещо непристойно, Луис, обещавам.

— Не се и съмнявам, но аз говоря за резултата не за намерението. Баща ми бе благословен с видение от Бог аз и ти да се оженим. Този брак може да ни изглежда неподходящ, дори странен, но това няма никакво значение. Висша сила го е благословила и наш дълг е да приемем волята му със смирение и благодарност. — Той затегна хватката си върху ръката й, изравни се с нея и я погледна втренчено със сериозните си сиви очи. — Ти ще бъдеш моя съпруга, Лили. С дисциплина и търпеливо насочване от тебе ще стане всичко, което Господ ти е предопределил.

Звучеше почти като заплаха. Лили изпъна рамене, потискайки надигналия се трепет. Поне тази загадка бе разрешена — Луис я харесваше не повече отколкото тя него. Отправи му смела, решителна усмивка.

— Ще се опитам да ти бъда добра съпруга — обеща тя искрено. — Ще ти помагам в работата, която си си избрал по всеки начин, който мога. Надявам се един ден да се гордееш с мен.

Мрачното му изражение се смекчи леко.

— Аз също се надявам — каза той и се наведе да я целуне бегло за първи път — по челото. — Спи добре. Ще ти изпратя прислужницата.

— Лека нощ, Луис.

Той си отиде, висок, изправен, масивен.

Наблюдаваше го как върви, зачудена какво би направил, ако узнаеше за бебето. Пот овлажни дланите й. Беше непоносимо да мисли за това. Държейки се за перилата, тя се помъкна нагоре и сви по дългия коридор, водещ към стаята й.

Беше малка, но удобна, и цялата мебелировка бе съвсем нова. Без да пали свещ, тя се отправи към вратите, които извеждаха към малко балконче — най-хубавото нещо в стаята според нея. Беше откъм тази страна на къщата, противоположна на градината, слава богу, така че продължаващото там празненство бе само слабо жужене в ушите й. Соумс бе построил къщата си в покрайнините на стария катедрален град, далеч от шумния център. Ярка септемврийска луна сияеше над върховете на дърветата през пътя и някъде между клоните им изкрещя кукумявка. Тази вечер, както и всяка друга, откакто бе избягала от Даркстоун, Лили усети подсъзнателно, че нещо й липсва. После, след миг само, както винаги, разбра какво бе то: шумът на морето. Липсваше й почти както на едно бебе би му липсвало майчиния глас. Пое дъх разтреперана. Много неща й липсваха. Много, за които трябваше да съжалява. Справяше се с тия ужасни дни, като живееше миг за миг, потискайки мислите за миналото и като не мислеше за бъдещето по-далеч от утрото. Тактиката й я бе довела до този ден и този миг, така че трябва да бе успешна, но не биваше да се главозамайва от успеха. Кукумявката извика отново глухо и измъчено. Лили сложи лице в ръцете си и заплака.

Дочу зад себе си силно почукване и после отварянето на врата. Избърса бузите си с ръце и ръкави и се обърна да види момичето, което бе застанало до леглото и чакаше да й помогне.

Разсъблече се в мълчание, твърде изморена за бъбрене, макар да бе наясно, че момичето на име Аби, сигурно намери за странно, че тя не обелваше и дума в навечерието на сватбата си. Тихо си пожелаха една на друга лека нощ и после Лили седна на табуретката да изчетка косата си. Огледалото пак се показа като неин враг. Бледата странност на собственото й лице я изплаши — то разкриваше прекалено много отчаяние и нещастие. Но не трябваше да плаче повече — беше проява на слабост и глупост, а и не носеше облекчение. Но тя бе смазвана от двойния товар на съжалението и вината. Нямаше нищо, което да я утеши, освен увереността, че не бе излъгала Луис поне за едно нещо — щеше да му бъде вярна съпруга. Където и да я отведеше, за остатъка от живота си — дори ако това я убиеше — тя възнамеряваше да бъде всичко, което поискаше от нея. Личното й щастие изглеждаше смехотворно маловажно сега. Всичко, което се случваше, бе Божие наказание, задето се бе отдала на грях с мъж, който никога не бе я обичал. Доколкото това не вредеше на бебето, можеше да се счита благодарна, че наказанието й не бе по-жестоко.

Изморените й ръце безсилно се отпуснаха и тя наведе глава, загледана в четката за коса лежаща непотребна в дланта й. Празнота се надигна и я погълна неочаквано. Тя затвори очи, уморена от плач. Но бе толкова самотна. От изтощение е, рече си тя, изтощението и стресът правеха толкова трудна задачата да не мисли за Девън. Не за последната нощ — това бе непоносимо, немислимо, но за другите неща, които бяха споделяли. По някаква незнайна причина тя се сети за нощта край езерото — Пиратското езеро, когато бе изненадана в гръб — той и брат му, и тя бе мокра, смутена и изплашена. Бе ужасен момент и все пак не можеше да си мисли за него без потайна искрица възбуждение. Но защо да мисли за подобни неща сега? Не можеше да се възпре — спомняше си ясно ниския, провокативен тембър на гласа му в ушите си, а дори още по-ясно — начина, по който топлите му пръсти бяха отместили влажната й коса встрани и бе докоснал леко голата кожа на гърба й. Дълбок копнеж се събуди в нея, тъй силен, че я болеше, караше гърлото й да се присвие.

Дъхът й секна. Досег — едва доловим — зад шията й я накара да отметне глава с подивели очи. Една голяма ръка се пресегна светкавично и заглуши изплашения писък.

Втренчиха се един в друг в огледалото, докато гърдите й се надигаха и спускаха неравномерно в опит да си поеме дъх. Той бавно отмести ръка, но другата остана оплетена в косата й, задържайки я неподвижна. Променила се е, помисли си той, макар че не можеше да дефинира точно промяната. Мисълта го бе споходила и преди, докато я наблюдаваше през дърветата отвън как се разхожда между гостите на тържеството й, и после от балкона й, докато тя се разсъбличаше. Беше красива като всякога, и дори повече, но имаше някаква нова крехкост, предпазливост, както и едно странно усещане за тежест. Тъга? Пръстите му се затегнаха в косата й — спомни си, че не даваше пукната пара за чувствата й, и сега, и никога.

— Измори ли се от веселбата любов моя? — Наблюдаваше я — как преглъща, проследявайки линията на шията до деколтето на свръхблагоприличната й роба. Пресегна се и започна да я разкопчава. С небрежно движение чак до кръста. Тя му позволи. Изглеждаше като замръзнала на стола си, с широко отворени очи и полупритворени устни, все още твърде шокирана, за да говори. — Какво, няма ли да ме поздравиш, Лили? — Очите му се сключиха над развълнуваното издигане и спадане на гърдите й. — Не ти ли липсвах? Защото, ти ми липсваше. — Избута дрехата от раменете й, заслушан в накъсаното й дишане. Тя не помръдна. — Какво облекчение е за мен да видя, че не си пострадала при онзи скок от прозореца, любима. Толкова се тревожех за теб. — Той подръпна лекичко панделката, държаща предниците на нощницата й и присвитите й очи потъмняха. Най-накрая тя реагира.

Скочи и се опита да се измъкне, но той все още я държеше за косата. Придърпа я в прегръдка, интимна, но сурова, и очите й заблестяха, навлажнени от нечакани сълзи. Безстрастно, внимателно, той ги изтри с пръсти, отбелязвайки сърповидните сенки под очите й.

— Толкова трагично лице — прошепна той. Докосна страните й, после устните й и се смръщи напрегнато.

— Защо си дошъл? — Удиви се, че изобщо е в състояние да проговори, смислено при това.

— Защо ли? Но да те видя, разбира се. И да ти пожелая всичко хубаво в навечерието на сватбата ти. Мъдростта на избора ти ми убягва, признавам, но много отдавна изоставих опитите да разбирам жените.

— Пусни ме. — Наместо това ръцете му се затегнаха жестоко. Но само за миг — после, за нейна изненада, той я освободи. Лили моментално се отдръпна, установявайки дистанция между тях, и се опита отчаяно да разчете лицето му. Той разследваше стаята, отбелязваше скромността й с презрителен поглед. Шокирана, тя го наблюдаваше как отиде до леглото и седна там, кръстосвайки обутите си във високи ботуши крака, после й се усмихна студено.

— Клей — заекна тя с едва доловим глас. — Как е той?

Усмивката си остана на лицето му, но от нея повя мраз.

— Възстановява се — отвърна той безизразно.

Брадичката на Лили клюмна на гърдите й. Затвори очи и отправи благодарност към Бога.

— Но си е загубил паметта. Не може да си спомни кой го е прострелял.

Тя рязко отметна глава.

— Не съм аз. — Странната, вдървена усмивка отново не трепна. — Мислех за това — продължи тя, не можейки да спре. — Смятам, че трябва да е бил Трейър. Помниш ли? Той каза, че ще ти го върне?

— Трейър. Да. Трябва да е бил той.

Но не го вярваше — можеше да го прочете в очите му, да го чуе в гласа му.

— Как ме откри? — попита тя безнадеждно.

— Много просто. Отворих писмото, което високо почитаемият ти настойник ти бе изпратил в Даркстоун.

— Но…

— После отидох до Лайм Риджис, където милата мисис… Трабълфийлд — така беше нали? — смътно познато име за мен, бе подтикната убедително да каже къде си отишла.

Тя потрепери. Мисълта за неговата настойчивост я смрази.

— Моля те… — Тя вдигна умоляващо ръка, после я остави да падне безволно, осъзнала безплодността на опитите да иска нещо от него. Наместо това каза: — Какво мислиш да правиш?

— Кой, аз? Нищо особено. — Очите му искряха с твърд, странен блясък, който я ужаси. — Но ти — да.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам само едно нещо от теб сега, Лили. То е наистина всичко, което съм искал. — Той се надигна и Лили се обгърна с ръце. Приближи се бавно към нея, приковал я с поглед. Когато се протегна, за нея, тя бе пребледняла от ужас и усилието да запази самообладание. Постави ръка на рамото й и я погали под робата нежно, почти разсеяно. — Искам да спя с теб. — Очите й проблеснаха, но иначе тя не показа друга реакция. — Само тази нощ — обясни той, прокарвайки лениво пръст под брадичката й, проследявайки линията на челюстта. — Един последен път за нас, ммм? Заради доброто старо време.

— Не — промълви тя с ужасен шепот.

— Не? — повтори той, като сега притисна показалец към устните й, но без да осъществява друг контакт. — О, но аз забравих да ти кажа какво ще направя ако откажеш. Ще накарам да те арестуват. — Наблюдаваше как бузите й сменят един след друг цвета си. Прекрасните й сиво-зелени очи се разшириха: за миг той беше изгубен.

— Дев…

Едва промълвената дума го подсети за целите му.

— Знаеш, че мога да го направя. Ще те хвърлят в затвора, любима. Ще те държат там до ноември, когато се събира съдът на графството и после ще те съдят. Клей не помни, но неговата бележка ще бъде достатъчна.

— Неговата…

— Ще те обесят — завърши той равно, изморен от спора.

Тя отстъпи крачка назад. Студеното му, резервирано изражение смръзна вътрешностите й.

— Разбирам. — Тя придърпа робата си и наведе глава, осъзнавайки условията му и ужасните неща, които бе казал. Помисли си за бебето. — Но ако ти се отдам тази вечер…

— Ще те оставя на мира.

Погледна го. Отвърна й на погледа и тя съзря крайната безмилостност по лицето му. Решението й не беше автоматично и й бе останала достатъчна борбеност, и надежда, и той го знаеше. След миг обаче отвърна пак шепнешком.

— Добре, Дев. Печелиш. — Преди да се замисли по-задълбочено, с едно движение на рамото отметна робата си и я остави да се свлече на пода. Лицето му стана още по-сурово. Приемайки това за предизвикателство, тя кръстоса ръце, захвана с шепи нощницата си отстрани, издърпа я нагоре и я изхлузи през главата си. Задържа насъбраната на топка дреха пред себе си за миг само, сетне я метна на земята; после се разнесе гласът й, висок и изтънял. — Къде ме искаш? В леглото?

Девън бавно вдигна очи до лицето й. „Тя си мисли, че това е игра — помисли си той, — че аз ще се умилостивя, че блъфирам.“

— Да, в леглото — отвърна меко, после повтори последните две думи, тъй като изтекоха секунди без тя да помръдне. Прехласнат наблюдаваше как гладкият й стомах се присвива при всяко нейно изпълнено с ужас вдишване. Най-накрая се обърна и се отправи вдървено към леглото. Там се поколеба, опряла ръце на матрака с широко разперени пръсти. Косата й се стелеше по гърба като тъмен пламък, кожата й бе тъй бяла, че го заслепяваше. Приведе се леко и играта на мускулите й по бедрата и задните й части накараха дъхът му да секне. С вродена грация, която той помнеше с разтърсваща и болезнена яснота, тя се покатери на леглото и седна в средата му в леко неловка поза, на очакване. — Лягай — каза той дрезгаво. Тънките й ноздри потрепнаха, но тя се подчини. — Да. По гръб. Засега. — Придвижи се по-близо. — Сега отвори ръце и крака, Лили, сякаш ме приветстваш. — Тя извърна лице към стената. Миг по-късно простря ръце встрани. Той чакаше — Лили? — Забеляза, че ребрата й затрептяха лекичко, после неудържимо, и в проблесналия лъч светлина съзря сребърен поток сълзи да се стича по страните й.

Празнотата в него оживя, промени се, сякаш сълзите й бяха неговите собствени, които бе държал заключени в себе си прекалено дълго и сякаш сега, тъмната бездна започваше да се изпълва. Отиде до леглото, като събличаше в движение сакото и елечето си и издърпваше ризата от бричовете си. Седна до нея, с лице към лицето й и с коляно в извивката на талията й, и постави ръка на меката, копринена кожа на бедрото й. Тя подскочи. Наведе глава и я целуна точно над коляното, веднъж. Тя въздъхна и закри очите си с ръка. Произнесе името й и разтвори краката й, бавно, но решително, не допускайки никаква съпротива. Видя я как се напряга и замръзва. С длан я помилва между краката, после, с обратното на средния си пръст я отвори и загали напред-назад.

Лили си пое остро дъх и го погледна през пръсти. Видя езика й да се докосва до небцето, докато започваше да оформя името му. За да я възпре, пъхна пръстите си в нея. Очите й се затвориха плътно и тя се притисна към възглавниците.

— Недей — изрече тя сломено. — Дев, в името на Бога…

— Не говори, Лили. — Гледаше очите й и бавните, хлъзгави движения на ръката си. Тя повдигна едно коляно. След няколко дълги минути дишането й се промени и гърбът й се изви, леко. Борбата й да се съпротивлява беше ожесточена и очевидна. Той зачака, противопоставяйки се на съблазънта на голите й гърди, докато пръстите й се свиха в юмруци и всяко мускулче се обтегна в напрежение. После се приведе да я вкуси, поемайки едно кораво зърно в устата си. Тя посегна и обхвана главата му, докато той я смучеше и хапеше с тренирано, безмилостно умение. Тя нито помръдна, нито нададе звук, но с пръстите и дланта си той веднага усети силните, ритмични контракции.

Пулсирането отслабна до меки пресекливи потрепвания. Той се изправи полека. Искаше да види лицето й, но тя го държеше извърнато от него. Гърдите й бяха силно порозовели, овлажнели от целувките му. Взря се долу, където ръката му все още я обхващаше интимно и я галеше с мек, настойчив палец. Тя направи рязко движение и той пак я погали, но по-нежно този път. Тя премести ръка, покри неговата, като я накара да застине, и го погледна.

Видя, че лицето му е напрегнато, възбудено, но извън това не беше в състояние да разгадае изражението му. Тъга и несигурност я обезсилиха. Не нежни чувства го бяха подтикнали към това, което стори току-що. Но едва ли беше и коравосърдечен. Нещо по средата, отгатна тя, отчайвайки се. Бе искал тя да се почувства победена. Изрече името му, понеже изпитваше остра нужда да го докосне по някакъв начин извън секса. Лицето му не се измени и той не отговори.

— Дев — повтори тя шепнешком. — Можеш ли да повярваш, че те обичам?

Нещо проблесна зад очите му. Тя го гледаше съсредоточено, мъчейки се да разбере. Изведнъж той рязко се изправи. Тя се напрегна — от него можеше да се очаква всичко, но той започна да събува ботушите си, после ризата и панталоните.

Тя се надигна до седнало положение, лицето й бе посивяло като пепел.

— Недей. Не го прави. Това е грешно, моля те, недей. — Гледката на голото му тяло, възбудено до крайност я изпълни с примитивна сляпа паника. Преди да успее да помръдне, той я хвана за раменете и я натисна надолу, плъзгайки едрото си тяло по нейното. Усети колената му да разтварят краката й. — Моля, те! Моля ти се, трябва да говорим, ти…

— Не съм дошъл за приказки.

Пронизана от безпокойство, тя усети мъжествеността му да навлиза в нея, плавно. За нейна изненада той замръзна там, потънал дълбоко, докрай. Примирие. Опита се да го докосне по лицето — ако можеше само да достигне до него! — но той сграбчи китките й и ги притиснало главата й на възглавницата.

— Дев…

— Мълчи. Не казвай нищо.

Започна да се движи, прелъстявайки я с бавни, дълги и чувствени тласъци. Незабавният й отговор я изпълни със срам. Няколко минути се опитваше да се въздържи, но беше безсмислено. Сълзи изпълниха очите й. Той спря влажните следи с език, но когато тя мръдна уста, за да го целуне, той се извърна. Движенията му се ускориха, очите му заблестяха от решителност. Знаеше какво иска той. Тя каза:

— Не мога.

— Можеш. — Прегърна я, освобождавайки китките й, и най-накрая и бе позволено да го докосва — сгорещената му кожа, хладната коприна на косата му. Сега неговото тяло затрепери, когато тя плъзна длани по стегнатите задни части и силните мускули на гърба му. Прокара пръсти по твърдата линия на стегнатите му челюсти. Гледайки го в очите, тя притегли главата му и проследи с език решителните очертания на устните му. Той затаи дъх, трепетът му се засили, но все още изчакваше. Тя изгуби контрол преди него. Като осъзна това, Лили почти се усмихна, защото това бе игра, която тя можеше да спечели.

Мръдна се едва доловимо и вдигна колене, приемаше го по-навътре, обгръщаше го още по-плътно. Краката й се сключиха на кръста му и тя започна да го люлее с онази бавна чувствена, опустошителна изкусност, на която той я бе научил. Лицето му бе заровено в косите й, но на нея й се струваше, че долавя скърцането на зъбите му. Търпеливо и страстно, му се отдаде, предизвиквайки го да отхвърли дара й, ако смее. Усети мига, когато съпротивата му започна да се разпада. Той вдигна глава. За безкрайно кратък миг тя съзря искрица най-чисто страдание в очите му. Сърцето й се сви. Обхвана любимото лице и допря устни в неговите в нежна, топла целувка. Той потрепери, неподвижен, после внезапно отворената му уста се изви над нейната и й върна целувката с всичката дива нежност, на която се бе страхувала да се надява. Надигна глава, само да освободи ниския, дрезгав вик, когато оргазмът му го застигна и премина през него като груб, буреносен прилив, който тя посрещна доволно. Държеше го здраво, искаше да го закриля, докато бурята отмине. После той лежеше отпуснат, безсилен в ръцете й, проснат отгоре й с цялата си тежест, и дишаше на бързи нервни откоси. Но тя не знаеше дали се чувстваше удовлетворен или победен. И не можеше да попита. Думите бяха техни врагове, а сега — повече от всякога. Помилва влажната му кожа наслаждавайки се на редкия миг на мир помежду им, ако можеше така да се нарече възцарилата се тишина. Любовта й бе силна както винаги. Но той не би й повярвал, ако я споделеше, а тя щеше да направи абсолютно всичко, за да го задържи в обятията си. Притисна към него гърдите и корема си, леко, потайно, защото нуждата да му каже за бебето бе непреодолима. Това че не й бе позволено да каже думите, я накара да плаче.

Той усети сълзите й по бузата си и се надигна на лакти, за да я погледне. Не можеше да издържа, когато тя плачеше. Учуден, се чу да казва:

— Недей. Всичко е наред, Лили, не плачи.

Той се плъзна встрани и легна на една страна до нея. Лили избърса лицето си в чаршафа, решена да се пребори с тази проява на слабост. Но чувствата й очевидно бяха по-близо до повърхността, отколкото допускаше, защото в следващия миг се чу да изрича:

— Обичам те, Дев. Кълна се.

Измина миг. Девън вдигна ръка и я потупа неловко по рамото.

— И аз те обичам. — Дъхът й секна и тя се обърна да го погледне. Сведените му надолу очи избегнаха нейните. — Но трябва да се омъжиш за Луис — каза той с нисък, примирен тон. — Желая ти щастие с него. Вероятно не е лош човек. Баща му е богат, а това ще е от полза. Но ти вече го знаеш.

Каквото бе останало от сърцето на Лили, се строши на малки парченца.

— Ще ме помниш ли? — прошепна тя с притворени очи.

— О, да. И ти ще ме запомниш.

Нещо в гласа му накара сърцето й да прескочи удар. Пръстите му започнаха да галят гърдите й в ленива, но чувствена ласка. Малко по-късно покри устата й със своята, за да сложи край на разговорите и да я възбуди въпреки тежката отпуснатост, която бе започнала да обхваща тялото й. Обърна я и я взе изотзад — този път довеждайки я до върха с бавна, несломима и малко студена търпеливост. С наранено сърце тя потъна в дълбок сън. По някое време през нощта прокрадващите му ръце я разбудиха. Свещите бяха изгаснали, стаята бе тъмна и студена. Тя изстрада този страшен, измъчен акт в мълчание, твърде изтощена, за да продума или дори да заплаче. Следващия път, когато се събуди, бе сама.