Патриша Гафни
Изпитание на чувствата (1)

Глава 1

— Господи!

Лили дръпна ръката си от нагорещената до червено дръжка на скарата и размаха пръсти в задимения въздух.

— Оу, оу оу! — извика тя, но тихичко, за да не я чуят гостите й. Стиснала китката си, затвори плътно очи, а по тялото й мина тръпка на раздразнение, толкова остра, че почти заглуши болката. В моменти като този й се искаше да знае повече неприлични думи.

Свинското печено бе напълно съсипано, дори мазнината в тигана се бе превърнала в твърда черна маса. Фани естествено не можеше да се види никъде: нейната дванайсетгодишна прислужница трябва да си бе тръгнала за вкъщи веднага след като бе сложила месото на грила, очаквайки то да се обърне само. И с какво щеше да ги нахрани сега, ядосваше се Лили.

Уви влажния парцал от мивката около десния си палец и избърса очи в ръкава си. Нямаше смисъл да проверява в килера, но тя все пак го направи и установи, че не се бе случило чудо от сутринта насам: две яйца и буркан лимонова туршия бяха единствените хранителни продукти. Неканените гости си имаха сигурен начин да изчерпват провизиите на една домакиня, особено ако си бяха оскъдни поначало. Сега след три вечери, два обяда и безброй закуски, портфейлът на Лили също бе опразнен.

Нямаше какво да се прави — трябваше да им каже. Тя разви парцала, подуха над надигналия се мехур, приглади косата си в непокорна опашка, изправи рамене и се заизкачва по изтърканите стъпала към приемната.

На прага поспря. През нея премина изблик на предишното й раздразнение. Роджър Соумс седеше в стария стол на баща й до огъня, вдигнал крака на решетката, четеше лаймриджския „Наблюдател“ и отпиваше от чаша сладко бяло вино. Последната чаша вино, помисли си тя сърдито. Надяваше се той да му се наслаждава, защото повече нямаше да има. Чудеше се как сърдитият и отмъстителен Бог на Преподобния Соумс успяваше да не забележи привързаността му към питиетата — после се смъмри, че си позволявала го съди. И все пак не можеше да го хареса, макар че й беше… хм, не беше съвсем сигурна какъв й се пада. Беше трети братовчед на баща й, но дали това го правеше неин четвърти или нещо подобно, не знаеше. Това, което имаше значение, бе, че той беше последният й роднина от мъжки пол, изпълнител на завещанието на баща й — ако наследство, предимно от дългове, можеше да се нарече наследство — и за още тринайсет месеца — неин законен наследник.

Още по-неясно бе родството й с Луис, сина на Соумс, който седеше зад малкото й писалище и драскаше нещо с гъшето перо. Проповед? Трактат върху благочестивия, богоугоден начин на живот? Тя отново се сгълча: нямаше никакво право да му се подиграва. Соумс може да беше — а може и да не беше набожен лицемер — тя още не беше решила кое от двете, — но синът Луис вярваше искрено и бе напълно отдаден на призванието си. Чудно тогава защо не можеше да харесва и него. Преподобният Соумс надникна зад вестника си.

— А, Лили? Вечерята готова ли е?

— Братовчеде — смънка тя, неспособна да го нарече Роджър, макар че й го бе предложил. — Ужасно съжалявам, но се случи неприятен инцидент. В кухнята. Вечерята е съсипана — призна тя, разпервайки ръце.

Лъч раздразнение проблесна в студените сиви очи преди той да го прикрие с разбираща усмивка.

— Няма нищо, дете. Хайде, ела, време е да поговорим.

„Как е възможно?“ — помисли си Лили, почти отчаяна. Та те бяха говорили два дни наред! Преди това дори не бе знаела, че има двама братовчеди в Ексетър, камо ли законен настойник. И сега тя бе уговаряна, подтиквана и направо принуждавана да се омъжи за човек, за когото не даваше пет пари, дори не го познаваше.

Тя неохотно навлезе в стаята с ръце в джобове на износената си сутрешна роба и с пръсти, нервно прехвърлящи няколко шилинга ресто, които й бе върнал въглищарят тази сутрин.

— Ако е за Луис и мен…

Соумс се изправи. Беше едър, солиден мъж с квадратно лице, големи квадратни ръце и квадратни рамене. Тялото му бе като издялано — насечено с брадва или секира. Дрехите му обаче бяха добре скроени и скъпи, факт, който поставяше под съмнение искрената му отдаденост на бедните и нещастните. Носеше стоманеносивата си коса разделена на път в средата, накъдрена на едри букли над ушите и завързана отзад на опашка. Дебелият врат и широката, синкава челюст му придаваха малко волски вид. Дори зъбите му бяха квадратни.

— Девическата свенливост е достойно за възхищение качество — обяви той, прекъсвайки я с тежкия си тътнещ глас, който тя си представяше, че кара грешниците да падат на колене… или да се бръкнат разтреперано в джобовете си за дарения. — И вродената сдържаност е добродетел, която трябва да се подхранва и цени у едно младо християнско момиче. Уважавам те за това. Но мъдростта и покорството са дори още по-висши добродетели и неузрялата душа също трябва да се стреми към тях, преди вратите на рая да се отворят пред нея. Ела, мила, време е да се помолим. — Той протегна към нея и двете си огромни, покрити с косми, ръце и наклони глава.

По дяволите! Хвърли поглед към Луис, който се надигна иззад бюрото и се насочи към тях, очевидно, за да се присъедини към молитвата. Съпротива се надигна бавно в гърдите й, като войн, вдигнат от сън за неравна битка. Тя задържа ръцете си до себе си.

— Братовчеде Роджър, страхувам се, че по някакъв начин съм ви подвела, напълно непреднамерено, уверявам ви. Оказвате ми голяма чест, като ми предлагате брак с Луис — тук тя изрази на лицето си нещо, което смяташе, че е смирена и умоляваща усмивка към по-младия й братовчед, — но това не може да стане.

— Защо?

Думата проехтя като изстрел. Дали пък неговото вбесяващо спокойствие не го изоставяше най-накрая? Дали щяха да захвърлят любезностите и да си кажат каквото мислят?

— Защото съюзът е неравен — отвърна тя.

— Защо?

Ето, че се доближаваха до целта. Но учтивостта бе твърде дълбоко вкоренен навик, за да бъде изоставен лесно.

— Защото аз не съм достойна за него. Луис ме превъзхожда във всяко отношение, но най-вече в областта на духовното. Той заслужава съпруга, която да допълва и окуражава тази негова черта. Жена, по-близко по природа до него, жена, която…

— Лили, Лили — прекъсна я Соумс, поклащайки разочаровано голямата си глава. — Говориш затова, от което Луис се нуждае, като че ли знаеш отговора по-добре от Бог. А ти от какво се нуждаеш?

От пари, отговори тя моментално, но безгласно. От достатъчно пари, за да изкара някак си, докато станеше на двайсет и една и да получи съмнителното си наследство. После би могла цял живот да живее в оскъдица, но независима, ако предпочетеше да не се омъжва за никого!

— Аз знам от какво имаш нужда ти.

— Наистина ли? — За първи път лека нотка непочтителност се промъкна в гласа й. Тя я усети и се закле да не я допуска отново. „Не изгаряй никои мостове“ беше една от максимите на баща й. Ако позволеше на умората и раздразнението да подкопаят самообладанието й, щеше да бъде изгубена. Тя трябваше да изкара тези мъже вън от къщата си по такъв грациозен начин, че въобще да не разберат, че са били изгонени. Искаше да си заминат, но се нуждаеше от тяхната доброжелателност.

— На теб, Лили, ти е нужна здрава ръка да те ръководи. Нещо, което винаги ти е липсвало в краткия ти живот, опасявам се. Баща ти ти даваше ужасен пример. Когато твоята своеволност ме кара да губя търпение с теб, аз си припомням живота, които си водила — тогава раздразнението ми се стопява и ти прощавам.

Пръстите й се свиха на юмрук. Самодоволен мръсник! И как смее да говори за баща й по този начин?

— Отсега нататък възнамерявам да бъда твой настойник във всеки смисъл на думата, но най-вече в духовния.

Още веднъж тя успя да се овладее.

— Благодаря ви за това. Много сте любезен и аз съм сигурна, че моята душа може да се възползва… от всичките насоки, които може да получи. Нямам възражения срещу никое от указанията и съветите, които считате за най-уместни. Но що се отнася до това да се омъжа за Луис, просто не е възможно. Ние едва се познаваме, току-що се запознахме.

— Позволи ми да претендирам, че притежавам по-голяма мъдрост в тази област от теб, мое скъпо дете. Но аз пропилях достатъчно време в приказки. В моето паство трябва да се грижа за много души, мъже и жени. Не мога да стоя до вдругиден.

Тя се опита да скрие ликуването си.

— Няма смисъл да се отлага сватбата. Ще дойдеш с нас в моя дом в Ексетър утре — наемът за къщата ти тук изтича само след месец в крайна сметка. След три седмици имената ви ще бъдат обявени в църквата и после сватбата може да се състои. У нас. Естествено аз ще водя ритуала. Вие с Луис ще живеете с мен и жена ми, е, поне на първо време, докато не…

— Братовчеде, моля ви. Не ме разбрахте! Не съм дала съгласието си!

Погледът му, игра на арогантно благоволение, се разпадна, макар и само за миг.

— Помисли, Лили — рече Соумс меко, равно. — Какво друго, можеш да направиш? Нямаш никакви средства да се издържаш и съответно — никаква алтернатива.

Ах, ти, арогантна, лицемерна, самодоволна… Тя се изпъчи, скръсти ръце в жест на престорено покорство и сведе поглед към пода.

— Вие сте прав, разбира се. Но аз се надявах, че ще осмислите и други начини да ми помогнете. Моите нужди са скромни, задоволявам се с малко. Знам, че сте щедър човек. Ако нямате нищо против да ми отпуснете един малък заем в качеството си на изпълнител на бащиното ми завещание при условия, които намирате за подходящи…

— Ха!

Тя го изгледа остро. Стори й се, че съзира цинична искра в очите му — сякаш бе разбрал, че новооткритата му братовчедка не е чак толкова различна от него в крайна сметка, — но тя угасна веднага.

— Не моята щедрост е под въпрос сега — каза и той. — Ние обсъждаме Божията воля.

Тя примига, за да прикрие раздразнението си. Беше толкова нечестно!

— Но Божията воля по тези неща едва ли е ясна и недвусмислена!

— Често не е. Не и в този случай.

— Но защо? Защо?

— Защото получих откровение. Господ ми прати видение и разкри Своята воля, че вие с Луис трябва да се съедините. Хайде, ще се помолим.

Той се пресегна към ръцете й и ги издърпа насила. Подаде едната на Луис и се отпусна на колене. Луис го последва и Лили се намери принудена да коленичи между двамата върху тънкото килимче пред камината.

Хватката на Соумс върху изгорената й ръка беше живо мъчение, но когато тя се опита да я издърпа той само я стисна по-здраво.

— Всемогъщи Боже, приеми нашата молитва! Сведи своя поглед към твоята недостойна слугиня, Лили Трехърн, удостои я с милостта си да види волята Ти и да я приеме с покорство. Извести я за ужасната глупост на гордостта й и за греха на нахалството й и с безкрайната си милост дай й прошка. Разкрий на тази жена, тази най-недостойна от Твоите дъщери, възмездието за греха и наказанието за егоизма.

Последва още много, много, но тя не го слушаше. Най-накрая той престана. Тя хвърли друг потаен поглед към Луис. Главата му беше наведена, очите — плътно затворени. Също като баща си той изглеждаше, че отправя безмълвна молитва към Бога. Какво се въртеше в главата му, чудеше се тя унило, проучвайки суровото му, безизразно лице и упоритата уста. Беше сдържан, внушителен мъж, също като баща си, приликата между двамата беше очевидна, макар че Луис носеше косата си къса, като работещ човек — труженик на Бога. За краткото време, откакто го познаваше, той почти не й беше проговарял. Тя разбираше, че той иска този брак таткова, колкото и Соумс, и все пак не бе показал никакъв личен интерес към нея, нито като към приятелка, нито като към жена. Защо държаха толкова на този съюз? Бащата на Лили й бе оставил потресаващо скромна издръжка — не би могло да е заради парите й. Възможно ли бе Соумс наистина да е получил откровение? Тя допускаше такива неща да се случват и все пак… някак си не го вярваше.

Кръстът започваше да я боли, мускулите между лопатките й сякаш пламтяха от напрежение. Огромното ръчище на Соумс затегна още повече хватката си. Тя се намръщи, но изведнъж се обнадежди — той сигурно се готвеше да стане.

Но не.

— О, Боже, ти, който си извор на мъдростта и ни даваш сили — възобнови той с плам питанията и изреждането на нейните прегрешения.

От време на време поспираше и при всяка пауза в душата й се надигаше надежда, че този път ще приключи окончателно, и всеки път грешеше, а той продължаваше с неизтощима енергия, която я измъчваше и деморализираше. Чу часовника на полицата да удря два пъти и накрая тя не можеше да издържа повече. Коленете й щяха да се счупят всяка минута, а и се страхуваше, че ще се разплаче.

В края на една от продължителните паузи на речта на Соумс, преди той да каже нещо повече от „О, чуй ни, всемогъщи Боже…“, тя дръпна рязко ръцете си от влажната хватка на двамата мъже и се изправи непохватно на крака.

— Моля ви, много се извинявам, но това е безсмислено! — Тя притисна пламтящите длани към гърдите си, борейки се със сълзите на разочарование и смущение. Двамата мъже я гледаха изотдолу с еднакви изражения на пълно неверие и тя отстъпи назад, за да се отдалечи от тях.

— Съжалявам, но е невъзможно, не мога да се омъжа за теб, Луис — не ме е грижа за теб, както и теб за мен. Моля те, опитай се да разбереш, не искам да показвам неуважение към никого от вас, нито към Бог. Но видението си е било ваше, братовчеде Роджър, не мое и никакви молитви не могат да променят това. — Те се изправиха бавно, без да я изпускат от поглед, и тя се почувства принудена да продължи: — Сигурно, като хора, отдадени на Бога, вие вярвате, че бракът е свещен и в него не бива да се встъпва лекомислено. И сте съгласни, че един мъж и една жена би трябвало да имат възможно най-много общи допирни точки, преди да предприемат такава важна стъпка? А Луис и аз…

— Луис, излез и ни остави сами с Лили.

Очите на Лили се разшириха. Дори Луис изглеждаше изненадан.

След моментно колебание той се подчини и затвори вратата след себе си.

Соумс се обърна към Лили. Тя почувства цялата сила на личността му и се опита да не трепне. Образът на Давид и Голиат се прокрадна в съзнанието й, рядко й хрумваха религиозни метафори, но днес денят бе пълен с такива. Видя как братовчед й си поема въздух и спря поглед върху посипаната с диаманти златна игла, забодена безвкусно на външните гънки на вратовръзката му. Нейната екстравагантност го караше да изглежда по-човечен, а не просто въплъщение на Божия глас и тя знаеше, че ще трябва да се придържа здраво към това усещане, за да оцелее в битката на воли, която предстоеше.

Но когато той проговори накрая, тонът му бе нисък и дружелюбен, което само направи думите още по-смразяващи.

— Ти трябва да се омъжиш за Луис, Лили. Това е волята Божия. Ако откажеш, аз ще взема мерки ти да съжаляваш за това. В този живот.

Лили можеше да разпознае една заплаха, когато я чуеше.

— Какво ще направите? — попита тя, като с мъка задържаше ръцете си пред импулса да ги притисне умолително към гърдите си.

— Давам ти един последен шанс. Ще се омъжиш ли за сина ми?

— Моля…

— Ще се омъжиш ли за него?

Тя си пое нервно въздух и успя някак си да се овладее пред тъмния му, проникващ поглед.

— Не мога — отвърна тя.

Без да откъсва очи от нея, той бръкна в джоба на сакото си. Една дузина зловещи възможности преминаха през главата й, докато той извади плоска кожена кесия. Когато я отвори и извади всичките банкноти, които се намираха вътре, тя заговори припряно:

— Няма да приема пари, не можете да ме подкупите.

Той й се усмихна студено, извърна се и се наведе над решетката на камината. Разбута тлеещите въглени с ръжена, докато не лумнаха буйни пламъци, и хвърли в огъня дебелата пачка. Тя веднага пламна.

— Чакайте, какво пра… Парите ви! Преподобни Соумс, какво направихте! — Ужасена, тя притича до камината. Към средата на купчинката банкнотите не бяха се още запалили, може би щеше да успее да ги спаси, но той ги разбърка с ръжена и те веднага избухнаха в пламъци. След малко вече нямаше нищо, дори дим, а тя само можеше да гледа със зяпнала уста.

— Луис!

Почти незабавно вратата към хола се отвори и братовчед й влезе.

— Да, татко?

— Върви и извикай полицая. Лили е откраднала всичките ми пари, над седемдесет лири.

— Господи!

Луис не помръдна; изглеждаше толкова шокиран, колкото и Лили.

— Но, татко, как е възможно? Сигурен ли си?

— Знам, че е била тя. Бях си оставил портфейла над камината тази сутрин. Празен е — погледни. Никой не е влизал тук. Няма кой друг да е.

Луис и Лили започнаха да говорят в един глас, но Соумс изрева: „Тръгвай“ и ги заглуши. Луис излезе безмълвно.

„Това е сън!“ — каза си Лили. Тя чу вратата да се отваря, после да се затваря и си помисли: „Това не може да бъде“.

Той се придвижи и застана между нея и вратата.

— Сега е моментът да промениш решението си. Ако го направиш, просто ще кажа на полицая, че съм се объркал.

— Не можете да направите това!

— Иначе ще му кажа да те хвърли зад решетките. Той ще го направи веднага. След като мине процесът, ти ще бъдеш щастлива, ако те пратят в затвора или в колониите. По-вероятно е да те обесят.

— И това ли е Божията воля? — извика тя, изпълвайки се с гняв, за миг заглушил страха й. — Вие сте луд!

— Да, това е Божията воля. Покай се, Лили Трехърн. Гордостта и суетата са грехове, за които справедливо ще плащаш в ада. — Очите му горяха и пръски слюнки летяха от устата му, докато говореше. — Покай се! Коленичи и се моли за прошка на всемогъщия Бог. — Преди тя да мръдне, той я стисна за рамената и я принуди да коленичи отново. Коленичил до нея, хванал я здраво, той започна да се моли.

Сега думите му звучаха налудничаво, гласът му бе глас на фанатик. Тя се дърпаше и извиваше, но той не я пускаше. Без да се замисля, действайки по инстинкт, тя го ухапа по огромната ръка. Той изрева някаква северна ругатня и я пусна.

Лили стъпи на един крак и се надигна, но Соумс я сграбчи за глезена. Дръпна, я силно и момичето падна назад, като едва не се стовари върху му. Изкрещя и Соумс побърза да запуши устата й. Тя още веднъж използва зъбите си. Той се дръпна. Лили се изви и го блъсна в гърдите с две ръце, влагайки цялата си сила. Тласъкът го извади от равновесие и той падна настрани, като се удари в камината. Чу се тъп звук. Лили видя своя шанс, изправи се с олюляване и хукна към вратата. Там спря да погледне назад, учудена, че не я преследва. Видя го проснат пред огнището, неподвижен и с отворени очи. Лявата част на главата му бе обляна с кръв. Тя изпищя.

Импулсът да побегне бе почти неустоим, но тя се пребори с него и се насили да се върне. Пресегна да го докосне по врата, но ръката й така трепереше, че, за да я успокои, се наложи да я подкрепя с другата. Тя усети пулса му, силен, но неравномерен, и чак тогава сърцето й сякаш започна да бие наново.

Краката му бяха сгънати под неестествен ъгъл. Тя ги издърпа, ужасена от оловната им неподвижност. Дишаше, но лицето му бе посивяло. Разтърси го леко.

— Братовчеде! Преподобни Соумс! — Никакъв отговор. Дали щеше да се съвземе? Или щеше да умре? И в двата случая щяха да решат, че се е опитала да го убие.

Тя се изправи и се опита да овладее треперенето си. Какво да прави? Полицаят сигурно бе на път. Ще му разкаже какво се е случило, разбира се. Вероятно няма да повярва, че е искала да убие братовчед си. Дали? Само да имаше по-близки приятели или роднини наоколо, хора, които я познават и да се застъпят за нея! По лицето й затекоха сълзи.

— О, мили Боже! — изрече тя приглушено, усещайки как някъде дълбоко в нея се надига паника. Наведе се още веднъж над братовчед си. „Моля ти се, моля ти се, моля ти се…“ — Четири гръмки удара се разнесоха по вратата откъм улицата и тя подскочи стреснато.

— Отворете! — Бе мъжки глас, рязък и властен. Но те не можеха да влязат, докато тя не ги пуснеше — вратата бе залостена отвътре. Тя заизлиза заднешком с очи, вперени в Соумс сякаш се опасяваше, че той още може да скочи и да я хване. В тъмния хол тя спря, вслушвайки се във все по-силното и сърдито хлопане по вратата. Представата за мъжете зад нея я накара да замръзне на мястото си. — Полиция! В името на закона, отворете!

Лили се завъртя, вдигна полите си и побягна.

Стъпките й проечаха в неравен ритъм по стълбите към приземието, през кухнята и към задния изход. Отвън тя притича през малката градинка към алеята. Ресните на шала й се омотаха в резето на портата. Наложи се да спре и да ги откачи задушавайки вик на безпокойство. Група деца прекъснаха играта си и я изгледаха как преминава покрай тях.

— Мис Трехърн… — опита се да я заговори един чернокос малчуган, които никога не беше виждал хубавата си съседка без усмивка на лице.

Тя обаче продължи, без да поглежда назад. Като се скри от погледа им, се втурна да бяга. Тъмният лабиринт улички около пристанището й беше напълно непознат и само след минути разбра, че се е изгубила. Залаяха я бездомни кучета в опит да я прогонят от територията си, мъже я гледаха вторачено, но тя продължи с наведена глава. Накрая излезе на широка, оживена улица, която й бе позната. Следобедното слънце я удари в очите и я разтърси като шок. Вдигна шала, за да прикрие косата си, и продължи уверено, сякаш целта на разходката й бе напълно определена предварително, но сърцето й бумкаше болезнено и почти я оглушаваше. Пред един хан забеляза голяма пътническа кола. Когато почти се изравни с нея видя, че това е пощенският файтон. Белокосият водач хвърли последния вързоп отгоре й и сложи крак на стъпалото.

— Чакай!

Той се спря и я изгледа.

— Има ли място за още един пътник?

— Да, ако нямате багаж.

— Не, никакъв. — Изведнъж тя изтръпна. И никакви пари! После си спомни и бръкна в джоба на дрехата си.

— Имам три и половина шилинга. Докъде ще ми стигнат?

Той почеса брадата си и погледна косо, премисляйки.

— Три и половина? Мисля, че до около Бриджуотър.

— Това в Съмърсет ли е?

— Да. — Той се разсмя дълбоко, учудено. — Някъде на половината път е до Бристъл, закъдето съм тръгнал.

Тя не се колеба повече.

— Идвам тогава. — Подаде му монетите и се обърна.

Той отвори вратата, смъкна стълбичката, помогна й да се качи и затръшна вратата зад нея. В полумрака пътниците се сместиха, да й направят място, и накрая тя се настани до прозореца. Водачът дръпна поводите и колата потегли.

 

 

— Ще пийнете ли чаша чай с бисквитка, мила, докато чакате?

Лили се престори, че обмисля поканата.

— О, всъщност не, благодаря ви много. Вечерях само преди около час.

Мисис Бикъл, собственичката на „Бялата крава“, й кимна с усмивка и се запъти да се погрижи за другите си клиенти. Лили се отпусна на облегалката. Беше хапнала филия с масло рано сутринта и нито трошица оттогава и ако не беше скръстила ръце в скута си, мисис Бикъл щеше да чуе стърженето в стомаха й. Защо не бе поискала малко ресто от кочияша, та, макар и само няколко пени?

Един от мъжете в колата я бе гледал втренчено през последния половин час. Бе се надявала, че този къс престой в Чард ще го отклони от заниманието му. Очевидно грешеше. Тя се извърна към прозореца да се избави от възхитения му, но потаен поглед тъкмо когато друга една кола навлезе в двора на странноприемницата. Тъй като нямаше какво друго да прави, тя заразглежда слизащите пътници. Едва след като всички излязоха от колата и се отправиха към вратата на хана, й хрумна, че някои между тях може би я търсеха. Прониза я тръпка на ужас, която я остави с настръхнала кожа и навлажнени длани. Но петимата пасажери, които влязоха в трапезарията, очевидно не бяха служители на закона — всъщност, един или двама изглеждаха от точно противоположния тип. Лили си отдъхна. Те си намериха места сред другата група и мисис Бикъл извика едно момче да й помага за новите гости. Двама от тях жена и млад мъж, седнаха на маса до пейката на Лили. Та ги заразглежда лениво, зачудена на студенината в техните твърде приличащи си изражения. Майка и син? Леля и племенник? Каквито и да бяха, изглеждаха, сякаш никога нищо хубаво не бе им се случвало. А дори и да беше, те твърдо бяха отказали да го приемат. Но бяха чисто и добре облечени — не бедността бе причина за тяхното недоволство.

Мислите й бяха прекъснати от мисис Бикъл, която се обърна към тях:

— Сигурно ще искате чаша чай, нали, гълъбчета? Горкичките, чака ви половин ден път, преди да стигнете Пензънс.

Възхищението на Лили към професионализма на мисис Бикъл се покачи с няколко степени: мрачната двойка през масата приличаха на гълъбчета толкова, колкото тя беше принцеса. Жената беше набита, с широки рамене и ако имаше врат то успешно го бе скрила. От слепоочията тръгваха два чисто бели кичура и прошарваха тъмната й коса, вързана на хубав кок с подплънка, прическа, която на Лили й напомняше за смрадлив пор или отровна змия. Дори сияйната приветливост на домакинята не беше в състояние да изтръгне усмивка от нея.

— Ние не отиваме в Пензънс — тросна се тя, — а в Тревит и ще стигнем там нощес. А с чая ще искаме пай, а не бисквити, и се погрижете да бъдат горещи, иначе няма да платя.

Младият мъж, чернооко обемисто копие на майка си, погледна към Лили и тя отмести очи, преструвайки се, че не надава ухо. Изпитваше неясно удовлетворение, че не беше сбъркала преценката си за тях — оказаха се точно толкова неприятни колкото си мислеше.

Положи отново глава на облегалката и се опита да измисли какво да прави. Никога не беше чувала за Бриджуотър, а ето, че след няколко часа щеше да пристигне там. Буквално нямаше една стотинка, много вероятно бе търсена от закона, най-малко за кражба; може би за нападение, а възможно дори за убийство. Нямаше семейство, нито близки приятели — неустановеният живот, който бе водила през последните десет години с баща си, й бе попречил да завърже по-стабилни познанства. Мисис Трабълфийлд се доближаваше най-много до понятието „приятелка.“, но преди час Лили бе решително обърнала гръб и на Лайм Риджис, и на любезната си съседка.

Разумността на това решение продължаваше да я тревожи откакто се бе качила на пощенската кола. Ако беше останала, те може би щяха да й повярват. Тя беше уважавана жена, никога не се бе забърквала в нещо подобно. От време на време баща й се бе натъквал на местните пазители на закона заради някои малки прегрешения, но това едва ли можеше да се използва срещу нея. Но беше вече прекалено късно. Бягството й щеше да се приеме като доказателство за вина, нямаше какво да прави, освен да приеме нещата такива, каквито бяха. Но как? Как щеше да…

— … опасявам се, че не познавам някой, който да ви е от полза точно сега — казваше мисис Бикъл. — Но защо искате да наемете слуги от толкова далече? Няма ли момичета наоколо, които да търсят работа? Щом домът на господаря ви е в Корнуол, защо не потърсите…

— Защото имението е изолирано и е трудно да се намерят сред мърлявите селянки свестни прислужници, които да се застоят за повече от месец-два. Господарят е особен и няма да търпи развратници. Беше само хрумване — грубо додаде жената с киселото лице. — Реших да попитам, макар че не съм очаквала да познавате някое подходящо лице.

Най-накрая усмивката на мисис Бикъл помръкна и нейният поклон трудно би могъл да бъде различен от просто кимване, преди тя да се обърне и да излезе от стаята.

Едва се бе скрила зад вратата, когато Лили стана и я последва. Намери ханджийката в частния салон на заведението, където наливаше чай на възрастен мъж, който четеше вестник на топло пред огнището. Като съзря Лили, усмивката й отново грейна.

— Тоалетната е отзад, миличка, само завиваш…

— Мисис Бикъл, искам да ви помоля за една услуга. Нямам никакви пари, така че няма да се преструвам, че това, което искам, ще е само малък заем. Трябва да напиша писмо. Аз… много е наложително. Не ми трябва марка, само мастило и перо, може би и един плик, ако вие…

— Искаш лист хартия и перо, така ли?

— Аз… да.

— Добре, мила. — Изглеждаше облекчена, че не й бе поискала нещо повече. — Ела насам, агънце. — Тя отиде до едно писалище в ъгъла на салона. — Можеш ли да виждаш в здрача? Ще ти запаля лампа, ако искаш.

— Не, не, така е добре. Толкова съм ви благодарна, аз просто не мога…

— Глупости. Разполагай се удобно и си пиши. — Тя потупа окуражително Лили по ръката и излезе.

Лили седна. Хартията беше обикновена, но изненадващо добра — късмет, за който не беше и мечтала. Взе най-новото на вид перо, топна го в мастилницата на бюрото и след минутен размисъл започна да пише.

— „Лили Тр…“ — спря се рязко, учудена от глупостта, която едва не извърши. И какво име щеше сега да сложи след „Тр…“? Лека усмивка изви устните й и тя отново се залови да пише. — „Лили Трабълфийлд бе в моето домакинство последната година и половина. През този период тя се доказа като послушно, честно и работно момиче в задълженията си на домашна прислужница. Тя ме напусна, защото — спря отново и замислено допря дръжката на перото до устните си — възнамерявам да отида на едногодишно пътешествие из Европа, а Лили не изявява желание да продължи службата си далеч от дома. Тя е с много добър нрав, жизнерадостна и трудолюбива, и е необикновено интелигентна за момиче от нейната класа. Препоръките ми са категорично положителни.“

Дали не бе прехвърлила мярката? Вероятно, но не можа да се сдържи да не напише „необикновено интелигентна“.

С претенциозни заврънкулки тя подписа листа „Лейди Естел Клейрън — Дейвис, вдовстваща маркиза на Фром“.

Такава личност наистина съществуваше — тя притежаваше лятна вила извън Лайм и Лили беше виждала веднъж нейната разкошна каляска пред един бижутериен магазин в града. С последните думи обаче момичето умело се отърва от Нейно Величество, изпращайки я в Европа, така че вероятността някой да й пише, за да удостовери истинността на препоръката, бе нищожна — риск, който си струваше. Тя напръска сребърен прах по хартията, изчака момент, издуха го, сгъна писмото и го сложи в плика. Изглеждаше твърде свежо, твърде чисто. Тя го размачка между пръстите си, сгъна го, разгъна го, пак го сгъна. Така беше по-добре. Пъхна го в джоба си и се изправи.

Как изглеждаше сега? Тъмносинята й памучна рокля бе изтъркана, но все пак достатъчно доброкачествена за скромно момиче от нейната класа. Или пък не? Нали уж беше работила при такава високопоставена дама като маркизата на Фром? Беше без значение, нямаше нищо друго, освен дрехата на гърба си. Съществуваха и други начини да убеди суровата жена от Корнуол, че е прислужница. Изправи рамена и тръгна към трапезарията. Нямаше я там… Лили трескаво обходи помещението с очи.

Нямаше я!

— Написа ли писмото си, миличка?

— Дамата в черното палто, тя дойде с колата след нашата с един мъж, по-млад от нея…

— Те излязоха, скъпа. Колата за Пензънс тръгва всеки момент. Можеш да я настигнеш, ако…

Тя млъкна изведнъж, защото Лили се завъртя на пети и се втурна към вратата. Едва след малко се усети да се обърне и да извика през рамо:

— Благодаря ви за хартията! Довиждане!

Стресната, ханджийката вдигна ръка за сбогуване, но Лили вече беше изчезнала.

Младият мъж тъкмо помагаше на жената да се качи.

— Ох, мисис… мадам! Извинете ме! — извика тя и се втурна да бяга по изорания от колелата, покрит с мръсотия, двор. Когато ги стигна, беше останала без дъх. Враждебните погледи, които й хвърлиха, имаха отрезвителен ефект върху самочувствието й. Пое дъх и се хвърли в дълбокото.

— Да ме извините, мадам, ама се случи, че чух, като казахте на ханджийката преди малко, и се зачудих дали няма да ме вземете за прислужница. Аз съм много добро момиче, казва мойта последна господарка, тъй рече тя, и съм чиста и спретната и мога да работя много, много усърдно за вас. Ще искате ли да погледнете препоръката?

Е, по-добро подобие на ирландско наречие не можеше да докара. Без да изчака отговор, тя извади плика и го пъхна в ръцете на жената, усмихвайки се широко, но уважително. Жената й отвърна с подозрително смръщване, но Лили реши, че това е присъщото й изражение, а не насочено лично към нея. Засега.

Тя мръдна едното си масивно рамо в жест на нетърпение и разкъса плика. Лили чакаше, молейки се мастилото да е изсъхнало. Осмели се да погледне мъжа. Трябва да бяха майка и син — приликата бе твърде силна, за да допусне друг вид роднинство. Но той се усмихваше, нещо, което не бе виждала да прави майка му. Не беше приятна усмивка. Майката свърши с четенето и погледна нагоре. Имаше малки черни очички, леко изпъкнали, присвити като резки на лицето й и изпълнени със скептицизъм. Лили заговори бързо:

— Добре ли пише за мен, мадам? Аз не мога много да чета — тук тя смутено се засмя, — но моята господарка казваше, че ще дойдат времена да ми послужи. — Май трябваше да го произнесе като „вримина“, скастри се тя наум, чудейки се дали идеята за ирландския акцент бе добра в крайна сметка. Баща й бе ирландец, но след годините, прекарани в Англия, това вече не можеше да се познае по говора му. Само понякога, когато беше пил повечко, той се връщаше към диалекта от миналото си, и сега Лили се опираше само на смътния спомен за неговото звучене, за да се справи със ситуацията.

— Ако е вярно, ще свърши работа.

Тя отвори широко очи в престорен протест.

— О, мадам, вярно е, Бог знае, той ми е свидетел…

— Затваряй си устата! Как смееш да споменаваш името Божие пред мен! — Цялото й лице почервеня, а жабешките й очи се изпълниха с възмущение. — Ако влезеш в моето домакинство, такива приказки няма да търпя! Що за домакинство е водила тази височайша лейди от Фром? Безбожно, несъмнено, ако се съди по тебе.

— О, не, мадам, не си мислете така! Аз съм добро момиче, това съм аз, наистина, само понякога си изтървам езика. Това е заради бедния ми татко. Той беше добър човек, но голям богохулник. Когато съм разтревожена, безнаказани изскачат тия думички, дето толкова се карах на татко за тях.

— Значи сега си разтревожена, така ли?

— Аз… — трябваше да мисли бързо. — Не точно. По-скоро ядосана. Бях отишла до Ексминтър да се видя с мойта стара приятелка Фани, тя работи като прислужница на жената на пастора, и докато се разхождахме из града, на пазара, някой ми е пребъркал джоба! Обраха ме до последното пени! Което, госпожо, значително съкрати почивката ми, разбирате, нали, и ме остави в положение да си търся нова работа по-скоро, отколкото бях планирала! Нали ще си помислите дали да не ме наемете?

Дебелият кочияш се показа пред конете и ги изгледа сърдито.

— Трябва да се качвате, не мога да чакам повече.

Лили погледна умолително вероятната си бъдеща работодателка, но тя не беше човек, който да се размекне от мила усмивка, нито пък да бъде пришпорена от нетърпелив кочияш.

— Ако те взема на работа, ще почнеш в кухнята, ще миеш чиниите. Три шилинга на месец и трябва да си купиш боне и престилки от собствения си джоб. Ще работиш много и ще почиваш неделя сутрин — за да ходиш на църква, — както и един следобед месечно. Аз съм мисис Хоуи, икономка съм на виконт; името му е Девън Даркуел, лорд Сандаун. Това единствената ти дреха ли е?

— Аз… да, мадам.

— Засега е достатъчна, струва ми се. Можеш ли да си платиш билета до Тревит?

— Не мога!

— Тогава ще трябва да ти го приспадна от заплатата. — Тя се вгледа в Лили преценяващо. — Не изглеждаш много силна.

— Да, но съм. Вие ще…

— И ако само още веднъж чуя светотатствена дума от устата ти, ще получиш шамар и ще бъдеш уволнена.

— Да, мадам, няма да се повтори…

— Хайде, бързо, качвай се. Бавиш целия файтон.