Вера Мутафчиева
Алкивиад Малки (2)

2

Лампата стана излишна, изгряваше денят. Един от дните (твърде чести някога, а от години насам — почти забравени), през които Стоянов не помнеше дали и кога е ял, звънили ли са му от дома, взел ли е лекарство. През подобни дни — цяла седмица, чиито денонощия бяха се слели — той пропусна приемния час в Първа градска. Затуй майка му си отиде без сбогом — вина, която Стоянов мъчително поддържаше в своя спомен, дано така се издължи пред покойната. А не узна, че тя беше оправдала и простила синовната наглед немара още тогаз, онази тиха женица, примирена, дето всеки мъж си има работи важни, навикнала да участвува в тях не с разбирането си, ами чрез съчувствена тъга.

Такива денонощия Стоянов бе преживял със стотици — май му ги поднасяше не битието, а си ги налагаше сам. Внушаваше си, че те го изискват цял — без уговорки, без пощада.

Той застана в редиците през време, когато армията току-що бе победила, та победителите разседлаваха, разпасваха се, слагаха оръжие пред делничната необходимост да превърнеш битката просто в бит. Стоянов бе изпитвал към тях виновност и завист — завиждаше им заради тяхното законно чувство на правота. Нему то си остана недостъпно: горчеше му, че се храни за сметка на всички, несмогнали да седнат край трапезата, която бяха предплатили, понеже платиха най-високо.

Един от тях бе Кирил.

Поддържаше у себе си мъчително съзнание за вина, за да се издължава и към неговата памет, беше и болезнено длъжен. Името на Кирил стана за Марин пропуск, Кирил поръчителствуваше за по-малкия си брат из небитието.

От часа, в който някакъв небръснат непознат с възпалени от вторачено бдение очи подаде на момчето оръжие, без да му вземе разписка („Дръж, и — няма нужда, нали си брат на Кирил“), то долови, че неговото съжителство с убития започва тепърва, че помежду им възниква сметка, която трудно би уравнило. Ходът на нещата му предложи да заеме мястото в строя, опразнено от Кирил. От това произтичаха ред възможности, можеше да избере коя да е, по- или най-приемлива, върху порутените от бомби зидове червенееше, сякаш изписан с незасъхнала кръв лозунгът: „Те загинаха, за да живеем ние“. Ще рече, Марин не би оскърбил братовата си памет, ако вземеше да живее. Живеейки, човек произвежда, допринася — участвува, с една дума. Никой не ще те упрекне, дето не гинеш; не бива да разбираме опростено борбата.

Би съзнал, че тъкмо опростено я разбира Стоянов, ако не беше шестнайсетгодишен, когато небръснатият непознат отказа да му вземе разписка срещу оръжието. Иначе след десетилетие учене и още десетилетие творчество, изследователство или производство днес би заявил при първи повод: „Тук си тежи Марин Стоянов.“ Щеше да избегне смутения шепот зад гърба му: „Той е от органите“. Незавидно неопределено множествено число — братска могила на безименни бойци, за целесъобразност затрупани със забрава преди смъртта им.

Награда срещу липсата на име е собственото ти гордо съзнание, че воюваш, след като всички са сложили оръжие. Но съзнанието ни лъже, то има навика да саморазкрасява и самоизвисява своя човек. Затуй човекът се проверява чрез другите, той се оглежда в очите, в преклонението им или в тяхната безпомощна завист: „Четохте ли последния цикъл на Хайванов?…“ „Дрибълът на Костов ще се запомни!…“ „Страшна паста се оказа Мараславинът!…“ „Ако е за бъбреци — само професор Лазаров“… „Малко й е на Стефанова и златен медал!…“

„Всички тия — мислеше си Стоянов — не знаят какво притежават: свое име“. Ако не би избирал занаята си тъй млад, може и да се стъписаше. А може би и не, от страх, че Кирил незримо, нечуто му се смее със своите дребни, сивкави очи.

Под този присмех малкият брат беше се напъвал да прескочи високия вододел от пет години, който се издига между дете и мъж.

Явно, напъна се и тогаз — шестнайсетгодишен — дано никой не си рече: „Брат на Кирил, пък!…“ Не, не беше само до Кирил, кой знае защо, доброжелателният иначе лозунг „Те загинаха, за да живеем ние“ обиждаше момчето. Тъй като подаръците не са въпрос на двустранно съгласие, никой не го запита дали то иска живот, заплатен от другиго.

И Марин, стиснал зъби, се натопи. По-рано не бе чувал този израз, а отсетне близки или далечни често означаваха неочертания му бегъл образ така: „Той е натопен.“ Разсеяно го жалеха, позволяваха си да жалят него! — негодуваше младокът с тайното превъзходство на професионалния борец над копача, кърпача или карагьоза. Но колко чини едно превъзходство, ако бъде тайно?

Да би имал поне право да възрази: „Натопих се аз, лично, по своя воля и избор!“ Сам не си даваше такова право — психологии! Занимават света със себе си актьори и певци например, а Кирил насмешливо беше погледнал през рамо, когато двамина го извеждаха, смигна на малкия брат: „Не бой се, и мене ме е страх“.

„Искам и аз! — беше помислило тринайсет годишното. — Искам да си изляза с шега.“ Отвращението от психологии по-късно му попречи да вникне, че последната шега на Кирил е била предварително готова, че Кирил е предпреживявал своя край. Боял се е, ще рече, че — неподготвен — би си излязъл, без да намигне.

Допушваше последната цигара от втория пакет. Чудесно беше отново да не ги броиш, да не звъниш в къщи, че ще закъснееш, да не усещаш ритъма на времето, което сякаш се сбива в едничък, огромно присъстващ сегашен миг: ей сега!

Вчера преди мръкнало групата се прибра, прежълтяла от напрежение и пушене на гладно. Тя беше готова с първите разпити, с огледа и експертизите. Пак без да бъде задължен, Стоянов се нае с втория разпит на Алкивиад Сотиров, в който трябваше да бъдат уточнени немалко подробности. Пред себе си той обясни това свое участие тъй: предългото му познанство с Алкивиад би улеснило и ускорило по-нататъшните Алкивиадови разкрития.

Докато младите колеги разработваха плана на следствието, задълбочавайки се твърде от съзнание за отговорност, а също и от честолюбие („Случаят Сотиров — толкоз значим случай пада веднъж на три или пет години!“), Марин Стоянов напусна града.

Алкивиад бе пожелал да разговарят не в Института, ами във вилата му, като че ли се боеше от гледката на разгрома. „Съвсем в негов стил: Сотиров винаги ще си пести всичко, което може да бъде спестено. Извън туй само престъпникът непреодолимо се стреми към местопрестъплението — странно е, че те знаят тази уловка, а не й устояват, връщат се по правило и пропадат. Издава ги един поглед, един израз, някоя дума, която не лежи точно на реда си, ами половин тон по-високо или по-ниско… Непостижимо трудно е да подправиш истината с точност до половин тон.“

Подир снощния си разговор с Алкивиад Стоянов го помоли да не напуска вилата. Охрана Алкивиад отказа, сигурен, че не ще откаже и наблюдение — изтъкна това с усмивка и добави, дето бил свикнал: от младини насам не се помнел ненаблюдаван. Нека Стоянов не се смущавал, нему — на Алкивиад — туй не пречело. После извади от чантата ръкопис, а от лавицата смъкна разни списания.

— Тъкмо ще доработя доклада си. Вярвам, до петък-събота ще бъдете наясно, иначе ще закъснея за откриването на конгреса.

„Уж беше се приготвил за затвора!“ — учуди се на ум Стоянов, но не много. Изменчивостта бе едничкото неизменно качество на приятеля му.

— Изобщо аз едва ли бих бил полезен на следствието по-нататък — продължаваше Алкивиад. — Уточних до дата и час всяка подробност, която все още помня. Остава да ги подредите в картина, да й сложите рамка и надпис. Той не ще бъде първият надпис под образа ми.

Този образ стоеше срещу Стоянов, усмихнат с умна, проницателна и предизвикваща ирония. Ако човек би избърсал от него усмивката, щеше да провиди студено, обръгнало спокойствие.

Алкивиад Сотиров бе личност прославена, а обществената зоркост към изследванията му — особено остра. Туй означаваше, че случаят всякак ще се превърне в обсъждано и тълкувано представление, къде по-зрелищно от писателски развод, самолетна катастрофа, пропаднала премиера или опит за самоубийство на неполучил премия тенор.

Няма противомерки срещу сензацията — те само я разгарят. Тайната в подобен случай би била дразнеща тайнственост, която раздухва невероятни слухове. Сигурният начин да ги намалиш е такъв: работи открито! Но явните дела имат пък друга страна, неприятна: длъжен си да ги завършиш в срок и непременно с успех.

До вчера му се случваше да облазява ония, които се трудели във фокуса на прожектори и хорско любопитство. А през последното денонощие Стоянов изпита пък опакото на известността. Вчера, когато навести експертите в Лаборатория 86, из стълбището го заспираха разни сътрудници:

— Полковник Стоянов, смятате ли, че престъпникът е действувал съвсем сам?

— Мислите ли, че е човек външен?

— Аз имам своя версия за злодеянието, дали ще разрешите да ви я изложа?

И най-вече:

— Уверени сме, че вашите хора бързо ще се доберат до разкрития, другарю полковник. Както чухме, огромният ви опит…

— Какъв е срокът на следствието?

„Ето ти! — рече си Стоянов. — Нали искаше признание, очаквания. Измъквай се сега на ребро между шпалир от почитатели, сякаш си прелестен актьор, който раздава снимката си след премиерен успех. Крий страха си от резил! — той приятно ще разсмее тия слушатели и зрители, ще има да се наприказват. Поне да беше въпрос на личен провал, ами то всеки ще си каже: виж ти как халтаво пипали нашите…“

И тъй, докато възлагаше комуто трябва цялата конкретна работа, той се почувствува длъжен да й придаде още едно качество: внушителна видимост. При всички други случаи би предпочел да я връчи на Узунов или на Дерменджиев, но Узунов често изглеждаше небрежно, а Дерменджиев заекваше. Понеже предстояха разпити предимно на учени, той се спря на Велев, който, според колегите му, бил преучил.

Стоянов го намираше прекален с неговите два факултета. Предвиждаше, че този изкусурен и многословен млад мъж не ще се задоволи да принадлежи просто към органите — всичко у него бързаше към изява. Освен това Велев бе пристрастен към психологията — намесваше я при най-банален случай (нали поверените му дела биваха банални).

Нейсе, нека бъде Велев. Следствието не предвещаваше да се заплете, за да би бил нужен опит; то до голяма степен бе предрешено от доброволните и подробни разкрития на Сотиров.

Велев седна насреща му. Отспало, изискано момче — трийсетте години никак не му личаха. (Без да ще, Стоянов си спомни своето поколение на същата възраст: вечния костюм в сиво-бежово, една от двете синкави ризи, едничката вратовръзка, доста отрита при възела. Споени си ножчетата за бръснене — през ония години мъжете изглеждаха все небръснати, пък не бяха. А с какви мъки Стоянов се довеждаше във форма подир прозрачния, оскъден сън в стая, където нощем непременно ще проплаче някое от децата, докато майка им те събужда два-три пъти, за да накърми, подсуши, даде сиропче за кашлица! След такава нощ никак не би скрил десет години възраст.)

— Проучи ли изходната картина? — попита Стоянов.

Велев разгърна пред себе си вече многолистна преписка.

— Задачата ти е ясна, щом си събрал всички данни за Енгел. Досега не разкри връзка между него и човек от Лаборатория 86, нали?

— Допускате ли задължително такъв човек?

— Сотиров твърди, че развоят на изследванията му е бил известен в подробности на концерна, когато преди три години встъпил в преговори с него.

— Вероятно с това още тогаз се е изчерпала ролята на въпросния агент. Ако изобщо го е имало.

— Подозираш, че може и да го няма?

— А как не бихме го засекли, ако го е имало?

— Хм — отвърна Стоянов на тъй безпрекословна сигурност. — Защо Сотиров ще настоява на обратното?

— Той ви търсеше честичко, струва ми се, за да споделя с вас натрапливите си опасения. Чувствуваше се следен, саботиран, ограбван едва ли не.

— В дейност като неговата човек става мнителен. А може би — оправдано бдителен. Сотиров ни предостави убедителни доказателства, че не една чужда фирма се интересува от изследванията му.

— Последната проверка на негов сътрудник, извършена по настояване на Сотиров — следеше своята мисъл Велев — датира от преди година и осем месеца. По същото време той вече е бил в преговори с концерна. Ще рече, разигравал е бдителност, за да ни насочи умишлено по лъжлива следа.

— Измяната на едного не изключва и други измени. Донякъде Сотиров искрено се е боял да не би Откритието да бъде продадено от някой негов сътрудник. Оттам нататък той го е продавал лично, като продължаваше да сигнализира срещу конкурентни продавачи, или пък за камуфлаж — за да не установим подозрителен завой в поведението му.

— След като един човек ни лъже (да, именно — лъже) цели три години, няма причина да му вярваме сега, нали?

— Ето що, капитан Велев — нарочно се обърна по чин Стоянов: — при всяко следствие е нужна опорна точка. За вас тя е самопризнанието на Сотиров. Ще продължите работа по следите, които то ни дава, докато нещо не би опровергало Сотиров по принцип, из основи.

Велев прецени точно тия думи — като забрана за свободни разсъждения. Затуй се върна към фактите:

— Сигналната система не е заработила при взлома. Това ще рече, че злодеят е проникнал в Лаборатория 86 не с подправен ключ, а с оригинален. Или пък някой нарочно е оставил вратата й отключена. При това дактилоскопията не указа непозната ръка в, Лабораторията. Отпечатъци на Сотиров, Илиева, чистачката.

— От двайсет години ще намериш отпечатъци от престъпника само в произведенията на начинаещи автори. За щастие ние знаем нашия злодей: Енгел. Не бива да го подценяваме. Обстоятелството, че връзките му със Сотиров са били тъй умело покрити, та не сме ги доловили — това е вече много. Имаме работа не с любител и не с новак.

— Ако престъпникът би действувал сам, трябвали са му два-три часа, работил е без пропуск.

— Не съм и помислял, че през прозореца на първия етаж биха се вмъкнали по въжена стълба дружина бандити.

— Естествено. Исках да кажа: престъпникът трудно ще си намери алиби за часове.

— Напротив. Щом като не е бил следен изобщо, неговото алиби е детска игра. Сотиров подозира лично Енгел — възприемам това и аз: за бързината и точността на разгрома Енгел не би се опрял другиму.

— Нещо в проучването на Енгел ме смущава — предпазливо започна Велев. — Вчера той официално се е сбогувал. Съобщил във външнотърговския отдел на обединението за лекарства, че е повишен, поема сделките на концерна с Близкия изток.

— Е, какво? Туй изцяло съвпада с нашата теза: Енгел повече не ще посещава България, понеже е изпълнил докрай задачата си. Привлякъл е Сотиров, съсипал е Лабораторията. Тригодишната му дейност у нас като представител на концерна е маскирала всъщност неговите истински цели. Давала е повод за чести посещения в България, за контакти със специалисти по лекарствената част.

— Но защо Енгел ще се сбогува открито, тъкмо когато готви последната и най-рискована част от операцията? Далече по-изгодно за него би било привичното ни разсеяно очакване да го видим отново у нас след седмица-две.

— Е, какво съмнително има тук? Енгел никак не е допускал, че Сотиров с един мах ще срине цялата му постройка, като промени решението си и не отпътува.

— Вероятно е тъй — не настоя повече Велев. — Само искам да ви кажа, че поведението на Енгел вчера заран е неубедително от гледище на психологията: той се е държал твърде безгрижно като за пресен злодей.

— Аргументите ти?

— Понеже оповестил своето окончателно отпътуване от страната, външният отдел му дал вечеря. Това не било задължително, но Енгел — нека му признаем — за три години си е създал по-скоро приятелски връзки с хората от обединението. Там едногласно свидетелствуват, че бил отзивчив, коректен, охотно правел лични услуги.

— Съвсем нормално. Никой не би се отказал от по-дълбоко внедряване в една среда, щом бъде със занаята на Енгел.

— След вечеря той бил изпроводен до хотела. Не го е напускал до седем и половина заранта, когато администраторката му поръчала такси до аерогарата.

— А ти какво очакваше? Енгел да мине пред лоджата, да предаде ключа си и да го вземе подир четири часа отсъствие? Ей така, нощни разходки. Но хотелът има не един изход, надявам се.

— Цели четири. Два от тях — през нощния ресторант и през бара. Не там е работата, алиби Енгел всякак ще си изработи. Снощи обаче разпитах стюардесата от самолета за Виена: никой пътник не и е задавал въпроси при излитането.

— Та какво от туй?

— Представете си психическото състояние на злодея: той вижда как Сотиров изостава от пакета пътници. Отбелязва липсата му, когато вратата бива затворена. Та Енгел би проявил поне тревога, би уведомил стюардесата, че един пътник го няма — неговия познат.

— С какъвто и да е въпрос към стюардесата Енгел би се издал. Щом установи, че Сотиров липсва, той трябва да допусне: ние сме вече известени за разгрома, вече сме предприели мерки.

— Но Енгел не е дал признаци на смущение или страх. Нима е възможно да си смуче бонбона и да чете вестник, докато…

— А какво да предприеме, моля ти се! Искаш той да кресне на стюардесата: „Пардон, мадам, ей онзи господни ми е нужен, защото срещу него ще ми броят торба пари, пуснете ме да си го уловя и натоваря силом!“ Тъй ли? През последните двайсет минути до излитането Енгел ужасно е треперил не за торбата пари, ами за кожата си.

— Е, как реагира човек в такъв случай? Някак реагира все пак.

— Говорим, не за човек, а за опитен човек. Такъв мигновено ще пресметне, че е загубил играта: или сме задържали съучастника му, или съучастникът сам се е покаял и ни е насочил по дирите на Енгел.

— Извинете, а защо Сотиров не направи това?

— Именно това направи.

— Но след два часа. Когато сам се озовахте пред него. Тогаз е било късно. Защо Сотиров дочака да стане късно?

— Нощес разсъждавах — безполезно разсъждавах — и върху пропуснатите възможности: Сотиров неизказано би ни улеснил, ако навреме ни посочеше Енгел. Но той, види се, е бил презает със себе си и със своето внезапно хрумване.

— Нещо като психичен шок?

— Шоковете са непознати на Сотиров. Той още не е знаел за разгрома на Лабораторията — защо ще бърза да ни предава Енгел, неуличен в друго, освен в преговори за контракт? Това дори не е наказуемо.

— Но Сотиров отдавна е наясно, че Енгел не е търговският пътник, за когото се представя. Че този тип има най-малко две лица. Обществено погледнато…

— Обществено ли?

Стоянов изведнъж усети как го наляга умората не само от една нощ безсъница — тъмна, горестна изнемога. Усети ожесточение срещу младия мъж насреща си, който седеше удобно, спореше настъпателно, а не отпадаше.

— Ти не би намерил нищо странно в държането на Сотиров, ако бяхте расли заедно, ако сте били някак… мистично обвързани цял живот…

— Винаги съм ви… завиждал, загдето познавате отблизо и отдълго академик Сотиров. (Май и завистта на капитан Велев беше бодра. Той не забеляза как в разговора се вмъкна дума, вероятно произнасяна съвсем за първи път между тия стени: „мистично“.) По наше време великите личности не се срещат всеки ден. Вълнуващо е.

— Колкото до вълнуващото, прав си.

— Дали е възможно той да бъде съден? Би било нетактично.

— Моля ти се, капитане — оборави се Стоянов от неуставните завои в този разговор. — Гледай си работата! Не ние преценяваме какъв ще бъде крайният изход от нея. До понеделник от тебе искам заключение по следствието. Толкоз.

Велев съобразително стана. От Стоянов не убегна, че той става неохотно, сякаш за капитана едва сега почваше значимата част от диалога им, пси-хо-ло-ги-ческата.