Вера Мутафчиева
Алкивиад Малки (12)

12

Докато отключваше входната врата, Стоянов предвиждаше какво ще завари. Винаги, ако той не се прибереше нощ и две, и три, Мария ставаше подчертано ведра. С това се мъчеше да прикрие своята тревога и съчувствие, защото не можеше пък да вникне в работите на мъжа си чрез хладно полезно разбиране. Тъй тя залепваше върху своето някога хубавко, но отдавна вече занемарено лице назаем взета ведрина, киноусмивка.

Второто, което Стоянов си знаеше, че ще завари, бе масата — разкошно отрупана. За почти трийсет години Мария трябваше да се убеди, че мъжът й не разкопчава зъби, щом нещо е в ход. Но тя не искаше да се убеди и при всеки затегнат случай разстилаше сватбена трапеза. Марин седеше омърлушен, слушаше припева „ама защо не си вземеш от това“, „ти все едно нищо не яде“, но сдържаше досадата си — излишните гощавки на Мария го трогваха.

Тази вечер тя дори бе облякла оня лекомислен пеньоар, който Марин й донесе от не знам къде, а Мария го сплати задълго — по би стоял на дъщерята, каза тя. Но дъщерята така и не го придоби. Стоянов се досещаше: Мария бе скришом поласкана, че мъжът й я има за жена, способна на лекомислен пеньоар.

Тя не зададе въпроси. Стопли хавлията му, докато той се къпеше ожесточено, сякаш да отмие поне за час-два полепналите о него унизителни спомени, обида и безпомощност. След като — навлякъл затоплена хавлия — Марин седна срещу жена си пред ненужно празничната маса, въпрос зададе той:

— Да ме е търсил Алкивиад?

— Да — каза Мария.

Тя не беше от едносложните жени. Тя обичаше да простира нашироко всеки свой отговор на Мариновите скъпернически думи. За да му отвърне сега още по-оскъдно, причина бе сам Алкивиад: Мария го ненавиждаше със свенливата омраза, с която една жена ревнува старите приятели на мъжа си. Тя злопаметно натякваше на Марин как и колко бил изстрадал заради приятелството си към оня тип (Мария продължи да нарича академик Сотиров „тип“ и след като неговите простъпки бяха обрасли с трева). С женска упоритост тя хранеше чрез нови доводи своето омерзение към „типа“, но Марин ги пропускаше покрай слуха си — не му беше до Мариините пристрастия.

— Кога ме е търсил? — осведоми се той.

— Преди около два часа. Към девет.

„Дано не ми обясни за четиристотин и двайсети път каква опасност било за мене подновеното ми приятелство с Алкивиад!… А как да й река, че то е не приятелство, ами обикновен служебен дълг.“

— Не мога да си намеря място, когато го чуя по телефона — пренебрегна мисленото пожелание на мъжа си Мария. — Няма да забравя колко понесе ти заради него. Бях те предупредила и тогава…

— Е, не си справедлива, Мария! — прекъсна я той между хапките. — Ако не беше провалът ми, можех и досега да бъда разузнавач.

— Ти и до днеска си! — натърти тя.

— Ама у дома, на топло и сухо. Заварвах те донякъде подлудяла, когато се приберях.

— Че аз донякъде и подлудях — ведро се усмихна Мария. (Намекваше за неврозата, която все по-често я стръскваше, която все не смогваха да излекуват.) — Тури му пепел! — сама предложи тя, понеже нямаше навик да разговарят за нея.

— Заръча ли Алкивиад нещо да ми предадеш?

— Да. Помоли да му се обадиш.

Стоянов не помръдна. Това бе дотам необичайно — да отложи дори с минута нещо, свързано с работата му, — че Мария мнително го изгледа.

— Добре ли си? — попита тя.

Излишно, тъй като за трийсет години нито веднъж не беше отговорил „не“ на такъв въпрос. Сега и не отговори, ами кимна.

— Не мога да търпя гласа му! — повтори Мария. — Щом го чуя, струва ми се, че над нас надвисва чер облак.

Тя имаше такива, черпени от народното творчество сравнения. Черпеше ги от занаята си — Мария бе етнограф и по-точно: специалист по нравите.

— Ако беше от моята професия — взе да я поучава той, — би знаяла, че почти нищо не се повтаря. По теория на вероятностите. Иначе е твърде лесно: щом някой вече е бил злодей, той и ще бъде. Нещата са по-сложни.

— Но все пак понякога се повтарят, нали?

— Уви, да. Също — по теория на вероятностите. Иначе е твърде лесно: щом някой вече е бил злодей, той никога няма да бъде. Светът изобщо е подреден така, че никак да не му уловиш цаката. Сякаш нарочно.

— Пак ме излъга, че си бил добре. Не си.

— По какво позна?

— По туй, че много говориш. Обикновено ти тегля думите с ченгел. Да ти кажа ли защо си недобре? Отново се е завъртяло хорото около Сотиров.

— Ама ако върви така, ти ще ми вземеш хляба! Как се досети?

— От две минути знаеш, че Сотиров чака да му се обадиш, пък не звъниш. Не ти е в навика.

Въпреки цялата, взета назаем ведрост и умението си да я поддържа на всяка цена, дано разхлаби изопнатите нерви на мъжа си, дано му осигури добър сън, Мария небивало престана да бъде ведра:

— Мразя го! — отчаяно заяви тя. — Този човек винаги ти е носил нещастие.

Всеки друг път Стоянов би отклонил подобно разискване, но нали посвети тези последни денонощия да си изработи нова представа за Алкивиад, сега продължи работа. Мария притежаваше едно доказано качество: интуиция. Защо Стоянов да не провери как нечия интуиция схваща Алкивиада?

— Умееш ли да се отчуждаваш от себе си? — попита той и отмести салатиерата с нещо вкусно.

— Положително — не съвсем, когато бъде дума за тебе.

— Хайде, опитай! Това е от значение за задачата ми.

— Какво!!!

Изненадата й беше голяма, но оправдана: май за първи път в трийсет години Стоянов я привличаше за съработник. При всичките си напредничави убеждения той смяташе, че една жена с успех ще опише нравите през миналия век например, но за логически разяснения не я търси.

— Очисти се от спомените си за Алкивиад и ми кажи: кое у него така те плаши, така те отвращава?

Види се, Мария много бързо оцени обстановката, защото се събра и се умисли. Престанал да дъвче, Стоянов си рече, че може би напразно едва днес пропуска в своя труд жена си. Бе свикнал у дома да мълчи, докато Мария шеташе наоколо му и произнасяше забавни монолози. Бе свикнал да общуват из първия етаж на съзнанието, където е дума за близки, приятели, снабдяване, деца, курорт и поликлиника. На туй общение Марин държеше вярно — то го изтръгваше за кратко от мъчителната, самотна умствена борба из горните етажи. Отморяваше го, уверяваше го, че освен и светла, и мръсна война по света има нещо чудесно спасяващо: бит. Но така, възлагайки върху Мария своята връзка с бита, мъжът й бе изтървал онази съвсем другояче сладостна близост — трудното за постигане взаимодействие там, из висшите етажи на мисълта.

Тази вечер, едва подканена да мисли, Мария не дочака втора покана: тя се настани срещу мъжа си, без да се вайка, че той пак нищо не ядял, тя забрави да му налее трети чай, опря лакти върху покривката, захапа палец и млъкна поне десет минути.

„Гледай ти! Ама тя наистина разсъждава… Точно както Велев или шефа“. Стоянов, който ни веднъж не сколаса да я посети на работа, не беше чул, че неговата жена е известна всред колегията като мислеща. Той си я знаеше говореща.

Пред погледа му сега Мария не се преобрази — тя просто изяви в къщи своето друго аз, което беше си спечелило добро име навън.

— Струва ми се, че успях да се отчуждя — погледна тя мъжа си с чужди очи. — Не е лесно да определя в кое Алкивиад ме е плашил и отвращавал… И все пак… Ето, давам си сметка какво означава Сотиров в науката и пред обществото. Той е човек много надарен, гениален, казват — иначе как ще обясним успехите му преди години тук, след това оттатък, сега отново тук? А на мене винаги ми се е струвал… неумен. Глупав — би било силна дума.

— И таз хубава! — слиса се Стоянов от толкоз чак интелектуални претенции у своята жена. — Ти май ще бъдеш единствената, която отрича на Алкивиад един световен ум.

— Ами! Ти например си не по-малко умен от него.

— И ми разправя, че била се отчуждила!

— От разстояние те виждам поне равно умен с Алкивиад. Да ти предрека ли нещо: в крайна сметка ти ще го надвиеш.

— Откъде заключи, че между нас двама съществува незавършена война, предстояща победа или поражение за мен?

— Как не? Щом двама души са несъвместими, те ще воюват до пълното надмощие на единия. Ти си човек с убеждения. Той…

— … няма убеждения — довърши наместо нея Стоянов. — А защо смяташ, че в двубоя ни ще се наложа аз? Той винаги се е оказвал по-силният. По-висш е неговият ум, неговото поприще, мястото му всред хората.

— Алкивиад ще загуби, понеже е аморален. Позволи да ти го предрече един специалист по нравите.

— Може би Алкивиад съблюдава етика, за която ние нямаме аршин. Там, където обитава той (из мразовитите и безлюдни области на още неоткритото знание), няма човеци нито бит. А моралът е основан върху материални отношения.

— Всичко това съм взела предвид — заяви Мария с гласа, с който се изказваше по научни съвети. — Нека приемем, че из селенията на познанието Сотиров бил бог. Но щом в областта на морала той се държи, както се държи, туй ме кара да се съмнявам в ума му.

Боже мой, толкова е просто! — Мария изрази нетърпение, което у дома беше привилегия на нейния мъж. — Да спазваш моралните норми не е само въпрос на етика, а и на ум. Ако един гений си играе с математика, той не ще се препъва о аритметика, нали? А щом из аритметиката върши грешка подир грешка, имам право да се усъмня в математиката му, нали?

— Изглежда убедително… — промънка Стоянов. — Макар многократно да съм чувал и друго твърдение: о морала се придържали слабите, а силните го прегазвали като нищо.

— Такова твърдение е антисоциално.

— Недей да заклеймяваш нещата, наместо да ги поясниш — елементарно научно правило! — спомни си Марин за Ема.

— Пример: Алкивиад постъпи с тебе зле.

— От това загубих аз — злорадо напомни Стоянов.

— А нима спечели той? — учуди се Мария, при все че винаги бе изтъквала печалбите на Сотиров в тоя случай. — Каквото и да се случи отпосле, вие не станахте отново близки. Ще рече, Алкивиад загуби приятел.

— Въобразяваш си, че го боли от такава загуба!

— Ще го заболи, всякак! Колкото по-късно, толкова по-непоправимо.

А какъв е този велик ум, когато обрича Алкивиад на нещастие? — предизвикателно запита Мария. — Алкивиад живее без приятел и близки, променя родините си както дошло, той е мъж без любов, човек без човешки плод. Биографията му е биография на Откритието, нищо повече.

Ад! — прошепна Мария, сякаш издаваше поверителна тайна. — Кошмарен, убийствен, безизходен ад…

— Много те обичам — без връзка заяви Стоянов. — Жена, та жена! За какъв ад ми приказваш? Намери едного поне, който не завижда на Сотиров и на живота му.

— Толкоз им е умът! — с укривана до тази вечер надменност подхвърли Мария. — Хората виждат славата и парите на Алкивиад, института му, честите му разходки по цял свят, възторжените му ученици и предани почитатели. Виждат красивата му любовница уж.

— Как тъй „уж“? — озадачи се Стоянов откъде Мария знае нещо, съобщено нему лично от Ема.

— Ами така, очебийно е. Всяка нормална жена се досеща, че такъв мъж не може да има любовница. Следователно: превзема се. От мъжки комплекси.

— Алкивиад да имал комплекси! — чак се разсмя Стоянов. — Не си представям човек с по-неуязвимо самочувствие.

— А то не ти ли навява съмнения? — мнително попита Мария. — Самочувствието на Алкивиад е тъй кресливо превъзходно, той толкоз угощава с него всеки срещнат, така го е забол над входната си врага и на шапката си, и го е издигнал като флаг над своя институт, че за всяка нормална жена е явно: този мъж мре от комплекси.

— Ама ти си била прозорлива колкото трима следователи! — взе да се увеселява Стоянов. — Викаш: комплекси. А на какво ги дължи Алкивиад, според тебе?

— Че на малко ли? — изви вежди Мария.

Поне през последния четвърт век Марин беше си мислил, дето познава издъно своята жена, затуй й отказваше особено внимание — усвоена издъно, щото. Но само ей този й израз — извитите в пренебрежение вежди, надменният поглед — му откри, че у Мария имало много за откриване.

— Разсъди сам! — нареди му тя. — Когато някой живее както Алкивиад, не може да не получи комплекси. Той си няма родина, жена, дете, приятел. Дори една от тия липси би разтерзала всекиго, а при Алкивиад те присъствуват наведнъж.

— Ами, ако не ги чувствува?

— Доказателство, че ги чувствува, е неговото самочувствие. Той никога не ти е споменал ни дума, че нещо му липсва, нали?

— Никога! Не помня Алкивиад да ми се е оплаквал. Викал съм си: ето човека без проблеми. Свръхчовека, както твърдят някои.

— Ти само потвърждаваш моя извод: Алкивиад болезнено, нетърпимо и непримиримо страда от самотия. Иначе не би я крил така дълбоко. Иначе поне веднъж, би намекнал, че гладува за близост, принадлежност, грижа — каквато и да било човешка връзка. А щом дотам преиграва своето доволство, нещата стоят за него много, много зле.

— Но такъв жизнен път Алкивиад сам си е избрал, Мария! — възкликна Стоянов.

— Избор Алкивиад е имал допреди двайсет и три години — уточни тя. — Докогато се е решил, налъгал, предал. Влязъл е в играта, накратко. След туй вече избор няма… Как не проумяваш! Онзи, комуто всички завиждат, вярват му почти неразумно, стремят се да го придобият, за да използуват неговите редки качества, същият той е тъжен просяк.

— А защо не го жалиш, ако бил просяк? Ти, с твоето женско разбиране към непознатите от трамвая, всякога си била сурова за Алкивиад.

— Нарочно! — подчерта Мария. — Ако допусна каква да е слабост към него, веднага бих попаднала под чара, който пречи вам да проумеете Алкивиад. Аз се браня, защото този вид нещастници (самоизмислените, самонаправените, заети изключително със себе си) умеят да правят нещастен и ближния.

— Вероятно си права — уклончиво се съгласи Марин. — Но логиката на Алкивиад е друга: би ли достигнал той там, където стърчи над всички, ако разхитеше половината си духовна енергия за нещастна любов, болно дете, неуредена квартира, изостанала родина, която трябва да догони света, убеждения, дето го заставят да воюва, докато хората простичко консумират света?

— Разбира се, не би бил това, което е. И?

— Ще рече: или-или. Едно на друго, диалектика.

— Разсъди диалектически и по-нататък. Защо ти и аз сме обикновени? Понеже сме живели както мнозинството — изразходвайки половината от себе си за земни цели. Направили сме подарък ли? Не подарък, а — далновиден влог. Ако нашият начин не би бил изгодният, нямаше да бъде обикновен, разпространен. Ще рече: разумни сме ти и аз, а не Алкивиад Сотиров.

— Какъв влог, Мария? — горчиво попита Стоянов. — Нас двама животът оглозга… Подир десет години ще седим по пейките, докато дойде до опашка за „Вечерни новини“, а в неделя ще те водя на Панчарево, на скара-бира. Внуците тъкмо ще бъдат на голям зор в училище и ти вече ще си си припомнила не таблицата за умножение, ами задачите с условие, за да им помагаш. Ще си изучила и немски, за да ги изпитваш. През туй време аз ще седя на чаша с бивши съслуживци и ще бистрим политиката, която всякак би поминала без нас. Много весело ли е?

— Е, къде му било тъжното? — зачуди се Мария, след като мечтателно изслуша уж прокобите на мъжа си. — Нормално. Тогава именно ние ще теглим от своя влог. Аз ще има за кого да уча математика и немски — малко ли е? Ти ще имаш коя да водиш на скара-бира — малко ли е? Ще има с кого да бистриш политика — чудесно! А всичко, всичко, което ще расте наоколо ни, ще си остава наше — нали ти и аз сме копали основите му. Нищо, че върху неговата ослепителна фасада не ще има плоча с имената ни. Ти и аз ще си знаем за основите. То ми стига…, мили.

Толкова отдавна не бе го зовала „мили“! Той усети неудобство, сякаш от неприличие. Марин се изправи, и уж потърси в хладилника нещо, което не намери. Просто не искаше да гледа в очи жена си, докато й отговаряше:

— Не съм сигурен, че ни стига, Мария. Нямам право на протест, аз сам избрах да работя безименно. А все пак понякога тъгувам: това ли беше целият ми живот, само това ли! Нима до края ще си остана все тъй — без име…

— Нормално — повтори Мария. — Тази човешка болка е изразена още преди хилядолетия в една и съща песен у много народи: за вграждането.

— За булката, дето я зазидали в темела на моста, а?

— Булка или дете — все едно. Мост или църква — все едно. Но вграждането се повтаря и повтаря: трябва, види се, да бъде закопан без име и слава жив човек в темела, за да трае зидът…

Марин заобиколи сватбената, почти непокътната трапеза, застана зад жена си. Късо отрязани, за да не губи време у фризьора, прошарени коси; врат с негладка, помътняла кожа; огънати рамена; ръце с очертани артерии и два счупени нокътя… „Вградих я… Не, не аз — вгради я животът, за да бъде трайна сградата му“ — промисли Стоянов и употреби усилие, за да не прегърне като брат жена си.

— А Алкивиад не е вграден! — произнесе Мария с красива някак злоба. — Затуй пък той си е останал без влог в общото битие. Разбираш ли сега защо е злочест?

— Но, ако Откритие има, той ще направи такъв подарък на…

— Ако Откритие има — да! Едва тогаз пустотата ще бъде попълнена: наместо близки, Алкивиад ще обдари човечеството. Наместо родина, той ще получи планетата. Алкивиад ще е изтеглил голямата печалба в една лотария, в която милиони губят: неговото име ще пребъде върху строежа, в който сме вградени ние.

Ами ако Откритие няма? — изви сурово лице към мъжа си Мария. — В такъв случай на Алкивиад остава що? Липсите. Огромната, плътна и без изход самота. За да си рискувал нея (в деветдесет и девет процента поне) трябва да бъдеш какво? — Неумен.

Мария млъкна — нали бе обосновала докрай мнението си — и разсеяно заприбира масата.

Мълчание, нечувано у дома, където те двама тъй малко биваха заедно, че задължително говореха — тоест говореше Мария. Сега тя забрави дълга си, а на Стоянов гласът й взе нетърпимо да липсва през тия петнайсет минути пусто време.

Само петнайсет минути!… Как ли звучаха не минути, а часове, дни, години — безмълвното време на Алкивиад? Защо Стоянов бе повярвал — подведен от Алкивиадовия театър, — че приятелят му жаждал самота и тя никак не му тегнела? Възможно ли беше един човек — създаден по хилядолетно изпитания чертеж — дотам да се различава от човечеството, както искаше да измами нас и себе си Алкивиад? Или той просто — както току-що обясни Мария — примирено заплащаше чрез своята изтезаваща самота всичко, за което късогледите му завиждаха?

— Ужаси!… — въздъхна Стоянов, раздвоен.

— А защо все пак не му позвъниш? — напомни Мария нещо, което той и така помнеше.

— Рано е.

Тъй като мълчанието в кухнята отново натежа, Стоянов се упъти към спалнята — тътреше чехли, натиснат от работна умора и открити въпроси. Мария не го последва; и туй бе необичайно. Тя си мълчеше над умивалника, вградена в двойнствения, богат женски живот.

По някое време — преди да заспят — звън простреля тишината.

— Да, върна се — отговори някому Мария, а този някой безусловно беше Алкивиад.

— Защо ме издаде? — прошепна й Марин сърдито.

— Сам виждаш, не може да заспи човекът! — отвърна тя непривично рязко.

— Ти ли си? — попита в слушалката Стоянов.

— Аз съм, прощавай. — Гласът на Алкивиад беше бистър, сякаш навън грееше слънчева заран. — Понеже още към седем окончателно завърших доклада си, искам да узная: ще пътувам ли в събота? Вярвам, научихте от мене всичко, което е необходимо за следствието.

— Не съм сигурен — отговори Стоянов неохотно. — Срокът на Велев да приключи е понеделник. Боя се, че до тогаз ти ще му трябваш.

— Аз нямам повече за казване. Всичко предоставих на вас. Или може би използувате следствието като повод да ме задържите в страната? Кажи: подследствен ли съм?

— Изобщо, намирам този разговор безцелен — продължи да отстъпва Стоянов под натиска на неясно раздразнение.

— За мене не беше безцелен — засмя се отдалече Алкивиад. — Ето, научих, че съм под домашен арест, първо. Че съм лишен от паспорт, второ.

— Моля те да имаш търпение до понеделник. Това е всичко, което мога да ти предам.

— А напредвате ли? — (Алкивиад уж не забеляза червената черта, зад която му забраняваха да прекрачи.)

— Напредваме — изпъшка неволно Стоянов. — Нещо ново към тебе?

— Ново ли? — пак се засмя Алкивиад. — Нима предполагаш, че господин Енгел би ми позвънил от странство? Или че би ме посетил, маскиран с чорап и по тъмно? Трябва да бъдете категорично наясно: той никога повече не ще издаде съществуването си. След като делото му е налице в Лаборатория 86.

— Наясно сме — враждебно го увери Стоянов. — Въпреки това, моля те да отбелязваш всичко необичайно, което би ти се случило до понеделник.

— Ще бдя, другарю полковник! Прощавай за късния разговор и лека нощ.

„Да… Ами! Не… На какво ли дължа този среднощен разговор? Нейсе, то ще си покаже. Само: изключи веднага машината! Престани да въртиш на празни обороти, докато моторът вредно прегрее, докато засмърдят проводници и вземеш да чуваш задавено хъхрене — нелеп навик на изхабена, приучена към непомерен труд машина…“

— По дяволите! — изруга Стоянов гласно; той се въртеше от гръб на хълбок и все не смогваше да задреме.

Мария положи лека ръка върху косите му — така нейно движение! Ще рече, Мария си беше същата, той преди малко я възприе различно поради умората, от пси-хо-логии!

— Отпусни се, войниче, отпусни! — нежно му заповяда тя. — Този път трябва да си уверен: край на случая Алкивиад! Какво има тук за неспане? Нали ти предрекох: ще възтържествуваш.

— Ами! — промърмори той сърдито. — Алкивиад винаги е излизал сух из водата. Още веднъж, мойто момиче, ще преживееш провала на мъжа си в този безконечен, отвратителен случай!