Вера Мутафчиева
Алкивиад Малки (17)

17

Има всякакви мигове в живота ни. Когато например — напук на себе си и на нея — се разделяш с лудо любима жена, а тя не изплаква, ами стиска зъби, напук на себе си и тебе; тя бърза по-скоро да те отпрати, за да се нареве до несвяст. Ти крачиш вдървено, цял не свой от затаена нежност, готов да се разпаднеш в молби за прошка и в объркани ласки, готов да отречеш цялата си гордост заради още една любовна седмица. Но лудо любимата стиска зъби, цяла не своя от затаена нежност, докато крачките ти изтънеят в по-страшно от смъртта отсъствие.

И ако в този миг тя извика името ти, отричайки своята гордост, тогаз ти се чини, че политаш в трап, където време няма — така те е изпънало очакването на вика, който можеше да те върне, но можеше и не.

Твърде подобно чувство изпита Стоянов.

— Марине! — повтори Алкивиад.

Стоянов загаси. Не веднага излезе от колата — полковник Стоянов се усети като разглобена от изненадващ сблъсък машина, чиито чаркове някой е посъбрал на куп, за да не заемат място. „Стегни се! — заповяда си той. — Всичко започва точно сега…“

— Би ли се върнал за малко?

Алкивиад все още стоеше под едничката в полето светлина. С ръце на кръста, с позлатени коси, красив, въпреки годините си и цял във вишнево.

— Нека се върнем вътре! — предложи той.

Там Стоянов се тръсна с палто в креслото.

— Какво има? — попита, уж отегчен.

Алкивиад не седна както преди насреща му, ами застана пред прозореца, въпреки че дървените капаци бяха затворени.

— Ти ми каза какво знаеш, но не и какво мислиш по въпроса за Енгел — започна той. — Не може така абсурден факт да не те навежда на предположения. Защо ги криеш от мене?

„Стига! — помисли си Стоянов. — Край на обхода, време е за пряко настъпление…“

— Толкоз ли е трудно да отгатнеш защо? — попита той остро.

— А не отгатвам!

— Е, ти настояваш непременно аз да изнеса една повече от явна алтернатива: Енгел или се чувствува неуязвим, или изобщо е невинен.

— Второто отхвърляме; опровергава го наличното му престъпление.

— По-вярно би било да речеш „престъплението“. Откъде-накъде „му“? Всеки ден и навсякъде стават престъпления, нека чувствуват гузност извършителите им. Фактът, че у Енгел гузност няма, ние трябва да тълкуваме еднозначно: не Енгел е престъпникът. Нима ще ме заблуждаваш, че тъй близък до ума извод не ти е минал през ума? Защо тогаз от цял час кръжиш около едничкия въпрос, който се налага, вместо да ми го зададеш: „Сигурни ли сте, че Енгел е престъпникът?“

— Този въпрос ти разреши положително още на аерогарата. Какъв смисъл има да се връщаме към него?

— И в моята работа, както в твоята, съществуват работни хипотези. Цели двайсет години ти риеш като роб, за да узнаеш дали склерозата била вирусна комбинация.

— Склерозата е вирусна комбинация — отчетливо натърти Алкивиад на „е“-то.

— Тогава Откритието вече е извършено. Мисълта ми беше за работните хипотези. Там, на аерогарата, Енгел хипотетично изглеждаше престъпник. Но човек успява в своето дирене, ако начесто проверява хипотезата си — не на тебе ще пояснявам принципите на изследване. С една дума: изтеклите денонощия ме убедиха твърдо, че моята хипотеза няма основа.

Поне минута и половина — празно време. После Алкивиад заяви:

— Всъщност това не ме засяга. За мен е важно да установите кой е престъпникът, та нищо че не бил Енгел. Искам да зная кой тласна Откритието ми с две-три години назад и стана причина стотици хиляди човеци да изгаснат от унизителна смърт. И така: кой, щом не бил Енгел, разгроми Лаборатория 86?

— Ти.

Изключено е да умериш поведението си подир такъв изстрел в упор. Алкивиад не го умери. Той изрази подред и наивна почуда и се разсмя, прекалено развеселен от шегата, и посивя от обида. Но всичко това си остана неубедително.

След като Алкивиад изрази много нещо, налагаше му се и да проговори. А не можа. Смехът му изстина в задимения въздух, сетне угасна. И колкото по-дълго траеше тишината подир сричката „ти“, толкоз по-ясно ставаше, че тая малка сричка не ще бъде опровергана.

— Та-ка! — каза накрая Алкивиад със студен глас. — Стигнахме дотам… От четвърт век ти лепнеш по стъпките ми, шпионираш ме, за да докажеш най-после, че съм бил не световно светило, ами несръчен криминален тип.

Вършеше го от завист, нали? Завиждаше ми още когато бяхме хлапета — вбесяваха те първенството ми, моите детски успехи, по-високият ми произход и познания. По-късно взе да ме оспорваш открито: упрекваше ме, че съм бил необществен, себичен, самовлюбен. Мислиш, не схващах защо копаеше под самочувствието ми ли? — Надяваше се да се откажа от своята изява.

Е, аз те прекрачих, както множество и по-опасни от тебе спънки. Аз защитих своята изява. Славата ми — не в тази прекалено тясна земя, а високо над нея — говори, че си бил твърде малък, за да ме спреш.

Но ти не го претърпя. Надеждата да ме сринеш се превърна в ядро на живота ти: сякаш с моя край търсеше някому да докажеш, че няма място за Алкивиад в света на Маринстояновците. Така ли е?

— Така е.

— Е, остава да бъдеш доволен — продължи Алкивиад без горчивина. — Капанът, който ти бе заложил пред стъпките ми отколе, най-сетне изщрака. Аз съм вътре. Ти си отмъсти.

— Вярвах, че този път поне ще ми говориш без превземки — отегчи се Стоянов от толкова чак нелепости. — Чудесно знаеш: аз не ще излъжа обществото. Разгрома действително извърши ти.

— Очакваш да кажа „да“ ли?

— Ти вече го каза с всичките си прекалено странични въпроси, чрез цялото си несъответно поведение. Мога да се обзаложа срещу едногодишна заплата: сиромашкият Енгел няма нищо общо с Лаборатория 86. Очната ставка непременно ще потвърди невинността му.

Много те моля, не отричай! Защо ще губим още два дни? За да признаеш не пред мен, а пред следователя и Енгел същото, което днес може да те спаси от уличен резил. Впрочем, размисли! Аз ще почакам. До утре заран, ако искаш.

— Не искам!

Алкивиад извърши дотам естествено и леко най-острия завой в цялото дирене, че Стоянов нема̀ време да го осъзнае, когато Алкивиад продължи плавно във вече съвсем нова насока:

— Просто ми омръзна. На туй (че ми омръзна) ще дължиш самопризнанието ми, запомни добре! Ако бях предишният човек, който искаше и се домогваше, и успяваше, ти не би ми се наложил.

Едва под тия гръмко кухи слова Стоянов си даде сметка какво беше се случило: Алкивиад се признаваше победен. Макар видът му да не издаваше нищо победено.

— Чудиш се защо не ти изглеждам смазан и ограбен ли? — отгатна Алкивиад. — Много просто: легендата, че където е Сотиров, там бил и успехът, този мит аз изработих лично — той ми струва сизифовски усилия. Да жаля, че се отървавам от тях, е глупаво. Нека на свой ред потърпят мъки ония, на които отнех лъчезарния мит. Хиляди хора утре — когато бъде известно обвинението ви срещу мен — ще се почувствуват на произвола.

— Не надценяваш ли своето значение за публиката? — усъмни се Стоянов.

— Не. За немалък процент човечество, бъдещите склеротици, аз бях спасителен залог. „Ето го! — мислеха. — Той държи в шепа неведомо за другиго всемогъщество, което ще отмени старостта…“ Наясно бях, разбира се, че е дума не за мен, а за Откритието. От утре то ужасяващо ще липсва на всички смъртни.

— Защо преувеличаваш последиците от своя… припадък, да речем? Щом Откритието е в ход, ще се намери и кой да го довърши. Екипът ти тук, екипът ти отвъд.

— Откритие не ще има! — с неизразимо злорадство обяви Алкивиад.

Тук на Стоянов се стори, че чува — да, чу с ушите си! — трясък. „Нима е възможно това, в което всички ние колебливо се съмнявахме…, което — подобно на откритията с малка буква — смятахме и вероятно и не, то да е било за Сотиров категорично: не!… Как рече оня ден Цветков? Учен, който суеверно вярва в успеха си, е маниак, но учен, който не вярва в успеха си, е шарлатанин… Излиза че…“

— Повтори! — настоя Стоянов за всеки случай.

— Повтарям: не ще има Откритие! — натърти Алкивиад с растяща зла радост. — Радвам се, че тази вечер поне още един човек — ти — ще страда по същата причина, която причини останалото…

Защо не си представиш моите дни и нощи, когато единствен аз носех туй безмилостно познание? Разбираш ли защо нищо занапред не ме стъписва? Защото сам-самичък, скрит зад бодри обещания и репортажен оптимизъм, търпях върховното страдание…

Преди час ти ме зашлеви с „Алкивиад е роб на своето Откритие!“ Прав си. Не си въобразявай, че научавам това от тебе — отнапред, от зелена младост още бях решил да заложа себе си срещу Откритието. А полека-лека, изтезателно бавно, понеже цялото ми същество се противеше на истината, аз все пак трябваше да й се подчиня: не ще има Откритие! Четвърт век съм дълбал в глуха посока… Ти подозираш ли какво струва една крачка из моя път? Всяка една!…

Стоянов мълчеше.

— Не подозираш. Само това те оправдава — студено му прости Алкивиад.

— Оправдава ме съвсем друго: аз търсех истината. Ти винаги от надменна висота си ми изтъквал различието между нас. Ученият, казваш, бил търсач на нови истини, докато хората като мене вярвали в готова истина. Виждаш ли сега: и аз съм търсил! Исках да изуча, да анализирам, да обясня и изоблича явлението Алкивиад. Случаят Сотиров — настрана, той си остава частен случай, проява на едно враждебно явление.

— На твое място не бих се престаравал дотам. Сигурен ли си, че на хората трябва преди всичко истина? А не например — надежда? Ето как — въпреки твоята логика — не ти, а аз отговорих на обществена необходимост: три години играех една лъжа, върху която се крепяха човешките надежди.

— А защо прекрати играта, щом твоята цел била да поддържаш тези надежди?

— Казах: такава цел не съм имал. Затуй пък имах за враг напора на познанието.

— И какво? — избухна Стоянов. — Караш ме да вярвам, че ювелирната апаратура, кръвоносната система от проводници, отглежданите любовно като недоносен зародиш биопроби — всичко туй за тебе е било просто въплъщение на неоткритото. Щом то ти се опира и не позволява да го обяздиш — разбий на парчета работилницата си, излей в канала мътна материя! Възможно ли е един учен да се поддаде на толкоз неграмотен порив — по същия начин предпролетариатът е ломял първите машини, дано когато няма машини, да няма и експлоатация… Кому мъстиш чрез разгрома на Лаборатория 86? Туй вече е шизофрения…

— Не думай! — внесе чер хумор във висшия разговор Алкивиад. — Фантазията ти се е разиграла при общуване с жените ми. А истината е къде по-предметна. Ето я:

От три години хипотезата ми се тресе из основи. Нейната агония ме увери, че Откритието е невъзможно. Имаш ли представа що ще рече невъзможно на езика на знанието? Туй е невъзможност от първа степен, категорична. Бях сигурен, че наближава денят, когато нова, жизнеспособна хипотеза ще наложи и на Лаборатория 86 изследвания по друг метод. Тоест: край на моето първенство в световната наука… Дал ли си ухо какво се говори за неоткрилия откривател? Присъдите на общественото мнение в такъв случай са две: луд или шарлатанин. Как да се примириш с така незаслужено наказание, откъде иде тая жестокост към човека, прежалил себе си, дано открие нещо, необходимо на милиони човеци? Откъде ли? От простотията.

— Да ругаеш, не значи да обосновеш.

— Ще обоснова, щом трябва: редовите хора имат лъжлива представа за научно знание. Тези, които използуват чак неговите крайни плодове, си въобразяват, че целият научен процес е наниз от истини.

Нищо, нищо подобно! — ненадейно се разпали Алкивиад. — Науката е вечно противоречие, което само от време на време те изправя пред победа или пред провал. Кому да заявиш това? Кой би ми подарил милиони, ако му съобщях честно: милионите ще се стопят, за да узная дали съм прав. Биха ми се изсмели.

Никой от онези, които до вчера си седяха на кафе или бира, и чакаха аз да предотвратя склерозата им, утре не ще проумее, че в откривателството един доказан минус е също постижение. Първостепенно. За науката като процес аз съм откривател: моите четвъртвековни изследвания установиха, че склерозата не е вирусна комбинация. Но за публиката отрицателният резултат е чист крах. Тя не ще да чуе, че учените трябва да натрупат множество минуси, за да подготвят скока на единствения плюс. Едва когато узнаем, че склерозата не е вирус, не е наследствена, не е предизвикана от определен дразнител или биохимично нарушение, не е, не е, не е! — само тогаз ще стане ясно какво всъщност тя е.

— Хм — каза Стоянов преди да запита: — Все пак какво общо има тази твоя научно-популярна лекция с разгрома?

Тук най-сетне Алкивиад сякаш се счупи. Едва миг по-рано ироничен, разпален или в атака, нищо не бе предизвестило така остър пад у него.

— Страх… — глухо и едносложно изговори той. — Най-обикновен страх. Щом го усетих как покълва, как разпуква чрез корените си уж монолита на моите работни дни, как хвърля сянка над сънищата ми, щях да обезумея — само волята ме удържа. Цели десетилетия беше ме тласкало убеждението, че ще сполуча, не може да не сполуча, трябва да сполуча. Няма човек, по-суеверен от откривателя — нали залага на нищожничка вероятност. За да не загуби разсъдък при своята безконечна игра срещу неоткритото, той е длъжен да вярва фанатично в късмета си. Всичко, което днес ми вменяваш като вина, бе плод на тоя фанатизъм: какво значение имат престъпленията, ако отвъд тях достигна! Щом усетих страха, разбрах веднага: свършено е…

— И в пристъп на страх ти разгроми собственото си дело — безмилостно настоя Стоянов.

— Не. Страха аз заключих в себе си. Но всички наоколо блъскаха ключалката, надничаха през решетките, минираха затвора на страховете ми чрез своите ужасни надежди…

Ти знаеш ли какво е телефонът? — без връзка, като безумен попита Алкивиад.

— Хайде, глупости! — вразуми го Стоянов.

— Телефонът е адска машина — поверително му съобщи Алкивиад. — По тази дяволска жица изтича пелтечене на склеротици или хленч на съпруги и сестри, които се грижат за полутруп. По нея те умоляват, заклинат те да не спиш, ами да откриваш — непознатите човешки гласове. Докато някой ден изслушаш кратко проклятие. На онази там вече е все едно дали ще откриеш, понеже умиращият е умрял…

По тази жица (виж я!) същата публика, за която съм уж идол, от три години ме инквизира. Аз бях узнал, че моето Откритие ще бъде един от минусите, дето орязват свободната територия на склерозата, а не единственото, което ще й отнеме тази територия. Знаех, но нямах смелост да го изрека…

Аз си давах сметка как ще тежи срутването на такава лавина от човешки надежди — то би ме затиснало на смърт. Отлагаше го само умът ми.

— Какво говориш! — иронично се усъмни Стоянов.

— Съвсем реално: моят мозък три-четири години преди другите бе угадил, че иде крахът на Алкивиад Сотиров. Ще рече, аз имах преднина да се спася. Разсъждавах под напрежение, както изхвърлен зад борда окаяник. И заключих: само катастрофа, дошла отвън, ще ме оправдае в безчетните очи, вперени към Лаборатория 86. Земетръс, да речем. Стихиен пожар.

Тъй стигнах до помисъла за разгрома. След едно основно унищожение на Лабораторията аз бих получил отсрочка за Откритието или дори оправдание, че не ще открия.

О тази сламка за удавника аз се залових с нокти; обмислях в подробности престъплението, за което трябваше да подбера и мним извършител. Не беше лесно… Бе ми нужен човек, с когото отсетне да призная тайни връзки; комуто да припиша правдоподобен интерес в разгрома; който веднага и завинаги да изчезне, иначе, нали ще отрече своята вина. Търсих го година и половина. Тогаз попаднах на Енгел…

Можете да си спестите арестуването му, а на страната ни — гафа: Енгел нито веднъж не е говорил с мене, познава ме навярно по име. Аз го наблюдавах най-зорко чрез неподозиращи трети лица — ония чиновници от обединението, които водят сделките ни с чужди лекарствени фирми. Тъй като някои от тях имаха достъп в Лаборатория 86, успявах — между рой блуждаещи въпроси — да проуча личността, интересите или перспективите на въпросния Енгел, обикновен търговски пътник на концерна. От времето, когато сам аз бях наемник там, зная, че концернът не държи трайно свой пътник за дадена страна.

Тоест, изчаквах деня, в който Енгел ще отпътува завинаги от България. Преди седмица научих: Енгел се сбогуваше официално, обединението го канеше на вечеря.

Тук Алкивиад погледна бившия си приятел от детство, а днешен свой съдник с прозрачни и твърди като аметист зеници. „Очи на безумец!“ — с отврата си рече Стоянов. А Алкивиад безстрастно продължи:

— По време на прощалната вечеря с Енгел лично аз, академик Сотиров, извърших разгрома. За това действие употребих един час, понеже с вързани очи бих напипал всяка колба, всяко табло и проводник в Лаборатория 86… Заключих старателно вратата й, излязох си покрай портиера; беше осем и половина. Обичайния час, в който напускам института, освен ако не остана да работя до след полунощ. Наминах за кратко у Илиева, имаше да уточня режима на биопробите през отсъствието ми. Странно усещане!… Знаех, че биокултурата се е отцедила до сетна капка в канала, че утре заран жената, която записваше режима в своя акуратен бележник, ще загуби свяст или ще получи инфаркт при ненадейното като мълния за нея бедствие… Аз знаех, а тя не знаеше. Нямаше как да я подготвя за труса, а извънредно важно беше утре заран тя да не полудее, нито да получи инфаркт.

— Все пак си изпитал угризения, признай! — спомни си Стоянов с жал онази жена. — Ако е вярно, че най-кръвната връзка между двамина е общото им дете, не може да не чувствуваш вина пред Ема: ти уби детето, което беше и нейно.

— О, моля те! — отблъсна това Алкивиад. — Заради фризурата на Илиева за малко не изгоря цялата моя завършена постройка. Тупирано керемидено! Никога не разчитай на жена!

— Ама за какво?

— Бях пресметнал до минута: в осем и половина Илиева трябваше да се ужаси от разгрома. Ако не би загубила свяст, тя щеше да ти позвъни преди девет. И да ти съобщи най-късно с третата си реплика, че в този миг аз съм на аерогарата. Ти бе длъжен да дотърчиш, и да ме задържиш — така аз не доброволно щях да съм изпуснал самолета.

А това не стана! — потръпна нервно Алкивиад. — Аз седях в пътен костюм и с паспорт в джоба, пък никак не смятах да заминавам. Сигурен съм: никоя жена не те е очаквала така нетърпеливо. Ти не идваше.

Кажи какво би извършил на мое място? — трескаво попита Алкивиад. — Да отпътувам и да остана отвъд, понеже тук бихте ме обвинили? Но аз хубаво знаех онова, за което Шарлота те е осведомила злорадо: концернът не пожела да чуе за мен от десет години насам. Да отпътувам и да се завърна след края на конгреса? Ами тогаз сам бих опровергал версията си с концерна, Енгел и прочие. Намерих се в трошливо неравновесие: моята игра пропадаше пред очите ми. Цял в хладна пот, заповядах си да реша нов вариант. За пет минути изработих версията, която ти видимо възприе и би поддържал докрай, ако не беше завръщането на този идиот Енгел!… Като си помисля: колко малко трябваше, за да ви доизиграя съвсем… Няма как, проиграх.

„Напълно в стила му — помисли Стоянов, докато Алкивиад си наливаше нова чаша. — Виж, не е в стила му да пие тъй много, той винаги дребнаво е пазил здравето си. А може би пие от години, от три години например, но крие и това, както толкова още…“

Напълно в своя внушаващ — ту патетичен, ту желязно-делови стил, Алкивиад бе нарисувал, сякаш като репетиция на своята публична защита, не дори драмата, ами трагедията на откривателя. За съжаление, тук публиката бе застъпена от единствен човек, при това — скептичен, понеже не за първи път седеше в Алкивиадовия театър. Той и сега изрази недоверие:

— Все пак не ми призна цялата истина, Алкивиаде, а за нас тя е нужна. Не е вярно, че си разгромил Лаборатория 86 само за да удължиш срока на Откритието, и да отложиш своя професионален залез, нали?

— А защо питаш, след като знаеш колкото мене?

— Разгромът беше твоя отбрана, но и твое нападение. Чрез този епизод из роман от черната серия ти искаше да възродиш помръкналото напоследък внимание към тебе и към Откритието. Ах, как коварна е публичната любов! Ти пожела да си възвърнеш ако не нея, то съчувствени клюки, то тесен подлистник в жълто вестниче, то визита на второразряден чужд журналист, то пачка съболезнования от тайно възрадвани колеги. Стремеше се да излезеш жертва на тъмни сили, дано минеш за учен-мъченик. Гений, препъван на всяка крачка из трънливия си път. Откривател, комуто не ще достигне година и половина живот, за да завърши Откритието. Умно.

— Умно, нали? — възхити се от себе си Алкивиад. — А как отгатна, че чрез разгрома аз наистина преминавах в настъпление?

— Забелязах как ти повтори „чудесно“, когато ми описваше предстоящия скандал. Как потрети: „чудесно!“

— Но политически скандал не може да няма — натърти Алкивиад. — Утре, когато ме разкриеш не като жертва, ами като престъпник, един процес е неизбежен. Интересът към него ще бъде све-то-вен! Как ще го осуетиш?

— Трябва да те разочаровам — вече овладя яда, но не и омерзението си Стоянов. — Процес, разбира се, ще има, но не и политически. Нанесъл си вреди и загуби, ще отговаряш наказателно. За политическа жертва този път ти не успя да се представиш. Както успя навремето, в Грац…

Може би понеже Стоянов никога — подир завръщането на Алкивиад — не бе споменавал ония, съдбоносни и за двама им събития, Алкивиад явно се стресна. „Дали все пак — угризения? — запита се Стоянов. — Или пък страхът, веднъж загнезден в костния мозък, бавно прониква в кръвта, обхваща всичко, над което по-рано е нямал власт? Нима у Алкивиад накрая ще се появи чувство, което неговите жени без остатък му отричат: чувството за вина?…“

И да бе почувствувал за кратко не нея, но поне неловкост заради предателството, което един предаден му напомняше след четвърт век мълчание, Алкивиад мигновено се съвзе.

— Е, добре — съгласи се той разговорно: — Арестувайте, съдете, затворете ме! Ако ти познаваше истинския ми живот наместо видимостта му, би бил наясно, че нямам какво да губя. Затворът не ще бъде непоносима новост за мене — аз от трийсет години съм затворник и самотник… Нямам родина, която да ме отрече; нямам жена, която да хлипа зад решетката за свиждане; нямам деца, над които би тегнал позорът ми, нито приятели, дето ще ме изоставят в беда… Кое ще ми вземете? Свободата на почивка, на близко общуване, на малки удоволствия или на болно движение из поля, планини, нови улици? Та аз не съм имал ни един такъв час от десетилетия, аз съм забравил вкуса на волността…

Както и да се стараеше този му монолог да прозвучи разговорно, Алкивиад отстъпи под налягането на черна горчивина. „Виж ти! — зачуди се Стоянов. — Той сякаш се плаши не от предстоящия, а от миналия си затвор; мъчи го споменът за трийсетгодишната доброволна каторга на егоцентризма му… Той май че… Не може да бъде!… Май съжалява за своя избор на житейски път.

Значи Мария излезе права: Алкивиад има комплекс за самота, той съзнава мразовитото си уединение. Липсите, които съставят човешкия му живот, са осъзнати, дори изстрадани… «Нещастник» ли викаше Мария, а аз я опровергах?… Вярно е: нещастник!…“

Без да трябва, Стоянов бе замълчал при тия си мисли. Сетне усети, че Алкивиад го гледа втренчено, очакващо през полутъмата, затуй напосоки каза:

— Знаеш ли, има късмет, че доиграваш последното действие от… драмата или… трагикомедията си точно в страната, която ти беше тясна за сцена. Отвъд постъпват много нехубаво с падналия.

— Зная! — съгласи се Алкивиад просто и охотно.

Ни веднъж досега той не бе приемал онова, което наричаше логика на Стоянов, без възражение или поне без уговорки. „Стоп! — наостри внимание Стоянов. — Тук нещо…“ Но Алкивиад изпревари заключенията му:

— Не си ли се питал защо преди единайсет години, от върха на своята слава и възможности, аз се прибрах?

„Мигар той ще изясни без натиск въпроса, който единствено остана неизяснен за мене през цялото ми дирене: защо Алкивиад се върна?“ — рече си на ум Стоянов, а гласно отговори:

— Защото и ние вече предлагахме същите възможности — ти сам тогава ни заяви това.

— Ами! Излъгах ви. Къде бе смисълът да разменям еднакви величини? Другаде е моята премълчавана до днес сметка. Ти, който винаги си ме убеждавал в предимствата от тази страна на барикадата, нека чуеш чак днес: аз се върнах заради едно нейно предимство — тук не убиват падналия! Ще му се смеят, не ще го канят на чай, не ще го викат в комисии, колегии, президиуми. Но и не ще го усмъртят чрез глад, самота, зрелищни изтезания, от които би се напечелила пресата или конкуренцията. При вас съществува хуманизъм.

— Мо-ля! — надигна се неволно Стоянов, комуто тази вечер не бяха спестени сюрпризи — Ти ни признаваш най-голямото, което може да се изрече за някое общество? Прощавай, не вярвам — прекалено дълго съм слушал как отричаш това общество. Извън всичко в твоята система от ценности хуманизмът не участвува.

— Ами! — пак възрази Алкивиад. — Подвели са те женски приказки, взел си ме без шега за свръхчовека.

Колкото дръзка и да бъде житейската игра на някого от нас — човеците, — той слага в сметка хуманизма, безусловно. Не допускаш у мене такава ценност, понеже моето отношение към околните е било… нехуманно, нека кажа. Туй не ще рече обаче, че не съм се надявал околните да постъпят хуманно с мене.

Впрочем преди дванайсет години поне, точно в своя ослепителен зенит, аз трезво предвидях втората половина от пътя си: или щях да открия, или не. Ако бих бил напълно самоуверен, можех да си остана в концерна.

Но никой не е дотам самоуверен, а един неоткрил откривател отвъд не чини грош. Той мигновено излита от пиедестала си и с комедиен трясък се стоварва върху паважа. Наоколо по туй време вестникари и телевизия вече са сбрали тълпа зяпачи: те се силят да удължат и разнообразят мъчението на падналия, за да си имат по-трайно зрелище. Това наистина трае… Докато някоя кинозвезда се разведе за седми път или докато стане садистично убийство на малолетна, докато вицепрезидентът бъде уличен в хомосексуализъм или бъдат повишени цените на котешката храна — тогаз зяпачите ще се упътят нататък. А падналият, ако намери душа да се привдигне, може да се обеси — всичко друго би било за него по-лошо и от въжето.

Ти помислял ли си, че в случай на неоткритие, отвъд аз не бих доработил до пенсия? Че старостта ми нямаше как да не бъде самотна, след като прахосах младост и зрелост, за да откривам, вместо да отглеждам деца. Че на стари години отвъд би трябвало да заплащам всеки свой ден в санаториум, прескъпия си наем и най-дребната услуга, без която не поминава един треперлив старец? Откъде тия пари, ако не бих открил?

Ти помислял ли си какво означава отвъд чужденеца? Ничий, негласуващ, сякаш че несъществуващ, освен ако не бъде някому особено изгоден. Кой ще пощади пришълеца, дето обещаваше високи печалби срещу несбъднатото си откритие, а пропадна — нека такъв пришълец си върви из пътя, ние нямаме ангажименти, към него, нито пожизнен договор, той не може да бъде женен за дъщеря ни, нито вече да се наеме износно: лоши референции…

Знаеш ли как ме наричаше Шарлота, щом изпиеше над четвърт литър? — „Метек!“ Останалите са го казвали зад гърба ми, но бях сигурен, че с него ще ме ударят през лицето в първия час подир неоткритието. Да чакам преспокойно този час, тъй ли?

— Никога не съм обмислял завръщането ти в такава светлина — тихо призна Стоянов. — Тогаз, когато разговаряхме при оня микроскоп, ти изглеждаше полубог. Беше обуздал съдбата…

— През оня ден: да! Но имах напреде си още хиляди дни. Не бях застрахован против бъдещите коварства на уж обузданата съдба. Реших да се върна, защото тук не убиват падналия.

„Това той подчертава вече трети път“ — рече си Стоянов…

Алкивиад продължаваше:

— Ти току-що поиска да ме смразиш чрез две думи: наказателна присъда. Може би условна, а може и съвсем реална. Но във всеки случай ще я последват дълго лечение, пенсия, осигурена старост… Ти би ми изгърмял и заканата: „Светът ще те забрави — подир година малцина ще си спомнят кой беше Алкивиад Сотиров“.

Дойде време да те разочаровам аз: предвидях това! Избрах го като зло, по-малко от всичко, което ме чакаше отвъд, ако не откриех. А аз не открих… Години наред ти спореше с мене, убеждаваше ме и ме опровергаваше, пък пропусна своя най-важен аргумент, тук няма страх от самота и старост…

„Ето, това недовидях — упрекна се Стоянов: — единствената пукнатина в явлението Алкивиад… Грешка в представите ми. Смятах Алкивиада освободен от всички страхове, понеже той не се страхуваше пред угризения за погазен дълг и разкъсани силом връзки, не се боеше да рискува лудо при нищожна добра вероятност, не се плашеше от десетилетно работно напрежение, от шумни скандали и резки поврати, не го стряскаха трусовете в живота му… Как да повярваш, че при тъй много липса на страхове у него се е спотаил страхът, че ще остарее самичък, болен, в нищета и безизвестност?

Вече имам отговор и на последния въпрос, който оставаше открит за мене…“

Откак Алкивиад изказа причините да се върне по стъпките си там, откъдето бе потеглил на млади години със замисли на завоевател, той някак странно млъкна. Не така, както човек мълчи подир изчерпан разговор или за да отпочине. На Стоянов — с преизпънати нерви през тези последни денонощия — се стори, че чува тишината на пълно отсъствие: смъртта. Стори му се, че зениците на Алкивиадовите прозрачни очи не реагират срещу умиращия във все по-редки изблици огън. Имаше нещо наистина отвъдно в образа на човека, който бе сгъстил заряда на немалко чужди живота в три десетилетия свой живот и бе изстрелял целия заряд; Алкивиад изглеждаше докрай празен.

В тази призрачна полунощна среда Стоянов изговори думи, твърде лични:

— Напоследък срещнах не един от хората, с които ти израсна или живя. Още първият от тях заяви: всеки, през чийто живот е преминал Алкивиад, остава сякаш обгорен от напалм. Чинеше ми се нелепо, а се оказа вярно…

Друг един от тия обгорени хора… съм аз. Малцина знаят колко скъпо ми е струвало, дето се родих в един град и седях на същия чин, и имах студентски спорове с големия учен Алкивиад Сотиров… Искам да те попитам (защото нашият дълъг диалог завършва тук): с кое право си послужи с мене, за да…

— Не питай! — студено и без да мръдне му забрани Сотиров. — Алкивиад Велики е жертвувал приятеля си, великия мъдрец Сократа, и историята не го осъжда. Пък ти не си Сократ.

„Край на психологиите!“ — рече си Стоянов, но все пак опипа през палтото си онази книжка с протрити ръбове. Тя беше там. Хубаво.