Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алкивиад (1)
Включено в книгата
Година
–1974 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2010 г.)
Разпознаване и корекция
forri (2010 г.)

Издание:

Вера Мутафчиева. Алкивиад Малки

Първо издание

Редактор: Цветанка Атанасова

Худ.редактор: П. Добрев

Художник: Жеко Алексиев

Технически редактор: Н. Панайотов

Коректор: А. Байкушева

Издателство на Отечествения фронт — София, 1975 г.

Печатница „Александър Пъшев“ — Плевен

История

  1. — Добавяне

На Владимир

1

„Какъв ден — през януари! Казват: не били на добро дните със слънце и топъл вятър през януари…“

Наистина в твърде подобен, зловещо великолепен зимен ден преди двайсет и три години Марин Стоянов бе отведен там, където обикновено намираше своя собствен работен материал. В предварителния арест, накратко.

По-рано такива спомени го гнетяха. Сетне взе да ги разглежда като стародавен, избледнял филм. Онова, което на младия човек беше се струвало болка за умиране, днес в очите на един посивял, видял и проумял мъж изглеждаше просто живот.

„Живот… — рече си той. — Смес от страдание и насмешка, вярност и предателство, висоти и низост… На всичкото отгоре — ей такива дни: тежки, а неестествено красиви. Сякаш мирише на прелест самото време, сякаш свети бяло битието…“

Отзарана беше се надявал, че денят ще премине покрай него. До телефонния звън, който го накара да сравни днешното слънце и топъл вятър със спомена от петдесет и шеста, януари. Същото име…

Докато оперативната група се стягаше, той проседя десет минути без решение. С честотата на пулса зад слепоочията му се повтаряше едно име: Сотиров. „Пак ли, отново ли!… Докога?…“

Да, първата негова мисъл бе тази: „Докога?“ Тя го изведе из стаята му, свали го по стълбището и го насочи към паркинга. Тя го накара да последва колата с оперативния екип — излишно участие в работа, която бе дълг другиму. Но не би могъл — все още сам не знаеше защо — да седи в стаята си и да чака подписаните протоколи, експертизата, и да научи от Велев или от Дерменджиев какво именно беше се случило в Лаборатория 86.

Движението го съсредоточи, върна го към днешния ден. Към улиците, из които беше се разхождал вечер, пеша и самичък, ако си открадне час-два — обичаше да гледа как никне градът.

Старият град не просто растеше, ами извън него тук и там покълваха нови. Отначало се появяваха блоковете — скучни кошери за по хиляда човека. Те яростно се вкопаваха посред угарите, а вятърът шумеше под прозорците на бани и холове със сухи царевични стебла, с волно избуял бурен. После дотичваха ония до злост припрени оранжеви машини, които рият и дълбаят, насипват и трамбоват, докато между блоковете се опнеха гладко черни иви — асфалтът. Още по-късно покрай асфалта се разполагаха нашироко магазини, училища, клиники; те обвързваха разпилените кошери в пчелни, забиваха стожера и разпъваха полите на бързия бетонен град. И накрая идеха градинарите — старовремски мудни за едно всекидневие, което крачеше с кулокранове, копаеше чрез багери и пренасяше в самосвали. Градинарите сееха зелена трева там, където до вчера бе сивял царевичакът, и очертаваха лехи с петунии, рози, а също и с претенциозна декорация, чието име Стоянов не научи.

Той имаше скрития навик да се разхожда тук през своите крадени часове. Така отбелязваше как играе ролята си неговото поколение. Родено през голямата световна криза, отрасло някак си, без да подозира, че неговите плещи ще изнесат прехода и прелома. Тия хора до днес не смогнаха да осъзнаят, че именно те извършиха дело, равно по значение с откриването на огъня и по-историческо от историческите битки.

Жълтата кола пред него бавно зави. Той беше я следвал, без да помисли как ще поясни това, че я следва. В такъв случай уместното е да премълчиш. Извън всичко малцина млади колеги не бяха поне чували, ако не и тълкували на ум или на глас странната, десетилетна, противоречива, необяснима някак връзка между техния шеф и шефа на Лаборатория 86.

Тези трима спряха жълтата кола, но не излязоха. Стоянов пресрещна зоркия поглед на три чифта очи, които го питаха: „Е?“

Чудесно знаеше, че редното е друго, а все пак отговори:

— Не ще се бавя, почакайте ме тук!

Лаборатория 86 — тъй продължи да се нарича институтът, основан преди десет години в четири сглобяеми бараки. Сега той броеше четири етажа. Сътрудниците бяха превърнали в паркинг заслонената пустота между колоните му; подсушаваха там колите си, макар това да накърняваше художествения замисъл.

Стоянов веднага потърси всред тях бял ситроен. Нямаше го. „Сотиров да не бъде в десет часа на работа? Че той отключва и заключва института си, известно е дори от пресата…“

През двайсетте минути път до Лаборатория 86 Стоянов не бе обмислил и този миг: срещата си със Сотиров. Или — несрещата с него, още по-тревожно. Затуй взе стъпалата до четвъртия етаж през едно. (Сотиров бе накарал да проектират най-горе личната му лаборатория — централно и заключително звено в целия експериментален процес; той ненавиждаше шумовете на града.)

Изправен за миг на последната площадка, Стоянов не чертаеше план, нито успокояваше сърцебиенето си. Спря, за да удължи едно усещане, което бе смятал за надживяно: усещането, че нещо предстои! Предстоеше крайното решение на тягостно дълга, минала през превратни уравнения и трескави изчисления задача, задрасквана неведнъж като нерешима и пак наложила себе си. Тя като че ли се появяваше наново винаги, когато Стоянов понечеше да обърне листа и да започне върху бяло. Задача, която бе отхвърлял, уязвен, загдето му се е опряла, примирен, че все ще се намери нещичко в живота ни, което така и ще оставим — непреодоляно. Но не го оставяше тя, недорешената задача на неговия живот.

В коридора от керамика в малиново Стоянов разпознаваше трите врати: на приемната, на кабинета и на лабораторията, която заемаше почти целия етаж. Той почука под надписа й „вход абсолютно забранен!“ Нито му отговориха, нито му отвориха, та каза силно:

— Полковник Стоянов.

— Момент.

Не веднъж бе навестявал приятеля си от детство в тази просторна стъклена зала — не работно място, ами модел на лабораторна естетика, светилище на съвременната наука. Днес, когато прекрачи прага й, първата му мисъл беше: „Не може да бъде!“

Макар и подготвен от одевешния звън, че Лаборатория 86 нощес била разгромена, той не бе опитал да си въобрази как изглежда това — имаше струнки на безумие в познатия глас по телефона. Стоянов беше прекъснал разговора, уплашен, че безумието ще скъса гласа, а сам той не ще знае какво да извърши, за да предотврати нещо си или да помогне. „Женски нерви! — помисли, преди да прехвърли сигнала към оперативната група. — Разюздано въображение на…“ Не завърши. Никога не бе съумял да определи жените като Ема Илиева.

„Оказва се, че въображение нямало… — помисли си Стоянов сега. — А какво всъщност?…“

Неизвестният или неизвестните от нощеска сякаш бяха действали зрелищно, дано подчертаят по-ярко делото си. Разгромът напомняше закъсняло с петнайсет века варварство — кошмарно несъответствие между изтънчена точност и животинско изтребление. И при общ поглед над цялата картина биеше в очи това: отпечатъкът от лудост. Злодеят бе разхитил сили, необходими да унищожат пет лаборатории. Като че беше си поставил неистовата цел да не отмине нераздробено стъкло, непрерязан проводник, неразбит циферблат.

Трийсет години вече Стоянов работеше с неблагодарен материал: престъплението. От такъв труд не ставаш оптимист. Но все някой трябва да върши и него, нали? Все някой ще се наеме да рие неуморно глухите подземия на живота, където се отцежда смрадна, рядка кал, за да не задръсти тя етажите — множеството модерни етажи с шарени детски градини и важни университети, със зали за самодейността и автоматизирани цехове. Високо сложната постройка на едно общество.

А онзи някой си рине подземията й, като премълчава дори пред приятели колко тъжно е да изкараш трийсет години в мазето, докато те — всички други изобщо — печелят висше знание, произвеждат мелодии и изчислителна техника, раздават автографи и се радват на увеличения си портрет пред портала или пък дострояват под слънце и бели облаци най-горния, вече съвсем модерен етаж. Не иска да ги огорчава, затуй не им обажда колко болно е през някоя така невинно засмяна утрин да бъдеш изправен пред гледка като тази: откровена проява на човешко животинство.

Стоянов вдъхна два-три пъти, за да овладее спазъма на стомаха си — от детски години всяко остро отвращение му причиняваше спазми (Кирил беше му се подсмивал: „женчо!“). Набра смелост, а още не поглеждаше към десния ъгъл на зрелището — входа за бокса. Там — в стерилни условия, посявани, отглеждани, рафинирани, изчаквани с месеци да се развият до определена степен, за да бъдат подложени на по-нататъшна обработка при промяна в среда и условия, под въздействието на други катализатори или стимулатори, пак изчаквани с месеци, посявани в нова комбинация — там биваха пазени като зеница на окото пробите от…

Макар че не той, а други наблюдаваха пряко Лаборатория 86 и осигуряваха нейната секретност, Стоянов бе въведен лично от Сотиров в хода на нещата. Без ония крайни и конкретни подробности, които са въпрос на научноизследователска и научнопроизводствена тайна, въпрос на запазен приоритет. Във всеки случай Стоянов знаеше, че точно в бокса приятелят му отглежда онази неповторима и непостигната засега другаде биокултура, която ще послужи за основа на универсалния противосклеротичен препарат.

Колегите от неговото поколение бяха пришили на Стоянов прозвище „професора“ заради туй, че о него по задължение опираха всички едри задачи по научната част, когато напуснеха рамките на науката и навлезеха в други едни, некрасиви рамки. Случва се.

Затуй и в 86, както в десетки други лаборатории, институти, развойни бази, той се чувствуваше привично, сроден. Неведнъж — докато бе чакал да влезе приятелят му — Стоянов наблюдаваше капките, които отмерено протичаха през шлаухове и тръбици — разен цвят шлаухове, разноцветни капки; взираше се в тънките като косъм стрелки, които своенравно трептяха, преди да се втурнат към пределното сечение на циферблата, сякаш сърцето на уреда ще се пръсне от непозволен порив; надничаше през стъклото на стерилния бокс към цилиндри и вани с мътнобелезникава течност — тя бе средата, обилно богатата храна за микроорганизми. Най-важната част от процеса изобщо бе скрита от погледа. Пазеха я в хладилници и в инкубатори е определен градус студ или топлина.

Стоянов се връщаше към многобройните: системи, които капеха, мъркаха едва чуто, издаваха навремени неразгадаем писък, включваха се и се самоизключваха, и се трудеха при всякакви температури, напрежения, скорости — цял един изкуствен и изкусен, бездушен, а сякаш разумен организъм. Той трябваше да произведе познание за области, които днес се простират извън границите на познатото. Все още — полузнание, то бе изпитвано върху паплач от мишки и морски свинчета. Тях Стоянов не обичаше да разглежда, понеже знаеше колко скоро ще умрат, пък те не подозираха.

„Пандемониум! — викаше си. — Къде преди четирийсет години в Карнобат таквиз чудеса… Тогава бяхме…“

— Привет на бойците от тихия фронт! — прекъсваше го с нарочна безвкусица академик Сотиров.

При всяко негово движение и дори при монументалната му неподвижност си личеше, че той е господарят тук.

Каквато и скорост да имали спомените, Стоянов все пак отложи с цяла минута оня поглед към бокса. „Не, не бива, не трябва, невъзможно е! То вече би било повече от беда или нещастие. Ще бъде атентат срещу хуманността…“

Може и да не биваше, но беше: бравата на бокса бе изкъртена с остър предмет. Зеейки, вратата пропускаше нестерилността на грубо ежедневие към многогодишно съзрявалата биокултура; порцелановите вани бяха опразнени; отлостени — хладилници и инкубатори. Из вътрешността им дъхтеше пуст хлад или пуста жега. Стоварище на раздробена стъклария в петметровия умивалник — тук бе крайният остатък от Откритието.

Стоянов усети сякаш удар в диафрагмата — силен гърч. Така страдаш, ако дразнителят бъде дотам гнусен, та предизвиква не мозъка ти, ами храносмилането.

— Извинете! — каза той задавено.

Наистина му се повдигна. Беше отчасти поради вонята — нетърпим мирис на сладникав гнилоч и отлежала мърша, смесен с нещо вкиснато, помийно. Беше поради ужаса, че скъпоценният зародиш на Откритието лежи пометнат в умивалника.

— Извинете! — повтори Стоянов и изгълта чашата вода, която му подаде Илиева. — Получи се глупаво.

Жената го разглеждаше със съчувствие. Нея пък той бе разгледал отдавна, по професионален навик. Когато една жена е и хубава, и умна, а се числи научен сътрудник при тридесет и осемте си години, туй дава повод за разсъждения. И за изводи — не в нейна полза: навярно нещо скрито й липсва. Амбиции, воля, такт? Наглед тя беше керамично цветна, стъклено чистоплътна и никелово хладна както всичко тук наоколо. Част от бездушния, но умен механизъм.

— Премина ли ви? — попита Илиева изненадващо топло. И веднага се засмя с металния си смях: — Ще рече, нека не се срамувам пред себе си, че почти загубих свяст.

— Кога открихте престъплението?

— Около девет и половина.

— А кога започвате работа?

— Осем и половина. Но днеска закъснях. Бях на фризьор.

(Точно тъй: керемидените коси на Илиева бяха безупречни.)

— И щом влязохте?…

— Да. Щом влязох. Май че са ми трябвали минути, докато осъзная станалото. Не вярвах на очите си. Бях потресена. Там лежеше опропастен нашият десетгодишен труд. Дали си…

— Това — по-късно. Кажете ми: имате ли някакви предположения, подозрения, улики?

Илиева вдигна рамене с гримаса, която не беше неопределена.

— Моля ви! — настоя Стоянов. — Не аз ще протоколирам. А първата мисъл е понякога учудващо вярна.

— Зная, че не съм права — проточи Илиева, — но първата ми мисъл беше: те все пак успяха!

— Туй, че са успели, виждам и сам. Но кои са „те“?

— … Помислих си за… колектива на Цветков. Онези от провинциалния институт, Сотиров често ви е занимавал с тях. Шефът им воюва срещу нас, дори ни излезе с контрадоклад на последния симпозиум. Той не се умори да атакува Института и метода ни; намали чрез връзките си горе тазгодишната ни субсидия, привлече двамина наши сътрудници.

— Дискусията и връзките са едно, а злодеянието — съвсем друго.

— Вие ме питахте за моето първо предположение. Това беше.

— Уви, не ще свърши работа! — въздъхна Стоянов.

От усилено общуване с учени той беше се убедил, че такъв един вини своя научен съперник чак за изневярата на жена си и за скарлатината на детето. Не лъже, не клевети — вярва си.

— И така — продължи Стоянов, — кого уведомихте?

— Само секретарката ви. Понеже знаех от Сотиров вашия номер.

— А не намерихте смелост да позвъните и на Сотиров.

— Как на Сотиров? — зачуди се Илиева. — Неговият самолет е излетял в девет.

— Защо ще отпътува Сотиров, закъде?

— Не може да не ви е казал: замина за Инсбрук на конгреса.

— Конгресът започва на четиринайсети.

— А какво от това, ако шефът държи да има свободни дни преди заседанията? Те му трябват за контакти, за обмен на мнения, за проучване на документацията.

— Не намирате ли връзка между разгрома и туй прибързано отпътуване.

— Вие подозирате Сотиров! — станаха съвсем кръгли зелените очи.

— Не подозирам никого и подозирам всекиго.

„Що за баналности сипя!“ — ядоса се на себе си Стоянов. Бе явно: той нямаше повече работа тук, трябваше да я предаде на групата. Туй, че Сотиров бе изчезнал, налагаше… Дявол знае какво налага, но във всеки случай не да стърчи посред отломките от Откритието и не да води полусветски разговор с тази механична кукла.

— Моля ви, ключа! — постара се да остане учтив към нея.

Двамата напуснаха лабораторията, която той заключи.

— Оперативната група ще привърши огледа до довечера. Помолете колегите си да не напускат Института, следователят ще започне разпити.

— А вие?

— Всичко ще ми бъде докладвано — Стоянов неволно отбягна погледа на тия втренчени в него зелени очи.

Бъдете спокойна, щом Сотиров се върне, ще начертаем мерки за по-нататъшна…

— Мерки! — горчиво го прекъсна Илиева. — В най-лекия случай нашата работа ще се забави с три години. А не повече от две са необходими, за да загубим първенството си. При всички средства, всеотдайност, напрежение, не ще възстановим най-важното: времето.

Тя погледна Стоянов с болка, в която имаше нещо майчино или погребално — нещо първобитно. Навярно първобитна днес ни се струва болката изобщо.

— Това е краят — каза Ема Илиева.

Долу Стоянов връчи ключа на оперативния работник.

— Действувайте! — нареди му кратко.

Трите врати на жълтата кола щракнаха едновременно и групата пое между колоните с еднакви, младо еластични крачки, събрана в една насока и едно намерение като нетърпелив юмрук.

„Как дяволски задавя този мотор при студ! — викаше си през същото време Стоянов. — А трябва да бързам максимално. Към летището. Зиме летищата често не приемат или не пускат, самолетите закъсняват с часове…

Бързо! За какво?… За да узная дали Сотиров бил знаел. Разбира се, че не — иначе не би отпътувал. Освен ако неговото подранило заминаване не е свързано с… Ако той не тича да се измъкне като гонен, понеже… Но защо — със самолет? Сто пъти по-сигурно е с кола, още нощес.

Какви глупости съчинявам! Горе, на четвъртия етаж лежи удавено в белезникавата си кръв делото на живота му, смисълът на този живот, докато… Ще рече, Сотиров не бяга, ами всякак ще се прибере след десет дни. Междувременно сляп и сакат престъпник би заличил следите си… Да, ще се наложи да работим без първоначална следа, опипом.

И все пак: що за съвпадение! Как не, та Сотиров пътува седем-осем пъти в годината, нищо чудно, че и днес… Ами, ако в Инсбрук той научи (накарат го да научи) какво се е случило тук в деня на отпътуването му, дали и тогава би се завърнал? Или ще предпочете да…“

Захаросаният сняг, коледните шушулки правеха от аерогарата бонбониера. Наоколо — в сиянието, затлачено от трясък на мотори и дъх на гориво — се суетяха хора с празнични лица. Така човек изглежда, когато ще се откъсне от земята, за да преживее часове, освободен от тромавото й притегляне.

Информаторката се радваше на гласа си — микрофонен припев от имена на аерогари и авиокомпании. Стоянов с мъка я изчака да се напее и попита:

— Самолетът за Виена закъсня ли?

— Не, защо? Излетя по разписание.

Той не помръдна от гишето, сякаш нямаше крака да се махне; бе избърсана всяка надежда — тя го принуди да препуска при червени светлини тия петнайсет минути. По дяволите!

Така и така бе дошъл, нека поне свърши нещо. Да провери например списъка на пътниците, може би той ще подскаже някое име. Спътник, който в самолета нарочно би седнал до академик Сотиров, би го помолил за огън или за илюстрованото списание. Злодей, който би се усмихвал на неподозиращата жертва, докато там в умивалника изсъхва от кръв трупът на Откритието.

Стоянов прекоси митницата, приемната за паспортен контрол. Притегляше го — сякаш той бе зашеметена пеперуда — стъклената стена, отвъд която се простира аеродрумът. Стоянов май настояваше да се увери, че оня самолет наистина бе излетял, пък си знаеше: истина е. При все туй нека погледне онова място, където най-сигурната диря се е откъснала от наша земя, изтъняла е в панделка бели изпарения и е била разсеяна от ветреца. Край! — там прекъсваше известното. А може би и изобщо край, както бе заявила Илиева.

Просторната зала на външни линии беше съвсем пуста. Самотен мъж стоеше пред стъклото, сключил ръце зад гърба си. Той съзерцаваше невероятния зимен ден.

Стоянов потърси вратата на началник летище. В туй време непознатият самотник изви глава, изряза профил върху ярката светлина навън.

— Сигурен бях, че точно ти вървиш подире ми — каза Алкивиад Сотиров.

— Защо? — едва овладя внезапната си отпадналост Стоянов.

— Защото си обвързан към мене.

Алкивиад обяви това най-естествено. Той дойде до приятеля си, останал на място от вцепенение, прихвана го през рамо — беше с цяла глава над него.

— Нека седнем в бара, а?

Не заговориха преди да отпият. Алкивиад равномерно разклащаше леда в чашата си, а звънът на ледените кубчета о стените й напомни на Стоянов нещо отдавна-отдавна изличено: хлопатари из пролетните пасища.

— Наздраве!

Този глас също можеше да идва от спомените, от онова общо детство.

— Кажи ми: защо не отпътува?

Алкивиад се облегна удобно, отби погледа на приятеля си със своите прекалено отворени, светлопъстри, рядко мигащи очи.

— Започваш разпита ли? — осведоми се той. — Не се смущавай, аз съм свикнал.

— Глупости! Кога ще престанеш да месиш професията ми в нашето приятелство?

— А на какво, ако не на твоята и на моята професия се дължи това твърде трайно приятелство?

Той се засмя тихо, безизразно.

— Щом не съм на разпит, бих попитал първи: защо тръгна подире ми? Ако си смятал да ме изпращаш, закъсня почти два часа.

— Но как си тука ти? Изтърва ли самолета? Не — преминал си всички контроли. Ще рече…

— Ще рече, можех спокойно да го взема. Просто не можах. По-точно: не поисках.

Той отпи. Ръката му не трепереше.

— Знаеш ли защо? — продължи Алкивиад. — На тебе мога да призная… Когато стигнах до тук, до тази мраморна ничия земя, отвъд всякакви контроли; когато погледнах как навън пистите изтъняват в далечината, и тия самолети, изрисувани с чужди знамена или букви, и белите им дири, които се разтапят, сякаш хората вътре не заминават, ами изчезват, умират — тогаз, в един ненадеен миг нещо у мене рече: стига! Не искам повече! Не ща остъклени ничии земи, не желая чужд говор, разредена висота с облаци под подметките ми, срещи с непознати светила и познати нищожества, покупко-продажба на моите способности или перспективи, безконечна до несвяст игра, в която козът асо съм аз… Играя я трийсет години, тя отдавна ми донесе всичко, което може да донесе на жив човек. Стига!

— Добре ли си?

Колкото и неуместно да прозвуча този въпрос, той си беше на мястото. На Стоянов се стори, че земята остава без ос и излита из орбитата си — подобно чувство изпитваме само, ако наш съвсем близък умре.

— Предавам се, другарю полковник — без връзка заяви Алкивиад.

— Ти си луд!

— Предавам се — натърти Алкивиад студено, нямаше сянка лудост в гласа му. — Под следствие или в затвора — все едно — ще си отпочина най-сетне.

— Ама какъв затвор! За какво?

— Затуй, че влязох в престъпни връзки с чужда сила, че й продадох мозъка си, че бях уредил своето бягство отвъд.

Алкивиад имаше неприятната черта да назовава нещата голо и да се наслаждава от неудобството, което чувствува при туй себеседникът му. Той и сега се донаслади. После прибави:

— Тук ти трябваше да завариш изстиналата ми следа. А загдето вместо това завари мене, заслугата е изцяло моя. Нека ми се зачете за облекчаващо вината обстоятелство.

— Не, луд си! — упорито повтори Стоянов. — Всички твои грешки са покрити с давност. Ти си амнистиран.

— Не е дума за грешките ми допреди единайсет години — засмя се Алкивиад. — Говоря за своя съвсем пресен грях: аз се препродадох.

— Изключено е, невъзможно! Кой ще ти повярва? Веднъж вече си измамил своите купувачи. Това те не прощават.

— Не съм се надявал на прошка. Докато мозъкът ми има цена, ще се намират и купувачи. Прощавай, излезе грубо — не исках.

Алкивиад вдигна два пръста към бара. Двамата получиха още по чаша:

— Наздраве!

А Стоянов си заповяда на ум: „Стига психология! Достатъчно ме е подвеждал чрез смайващите си саморазобличения, чрез балади за надчовешка умора и отврата — психологии! Туй ще разгледам по-нататък или никак, то не е моя работа. Сега: на работа!“

— И така — започна Стоянов със сдържана ярост, — ти унищожи хладнокръвно всичко, което иначе би продължило да действува без тебе. Превърна в купчина смет своите проби, апаратура. Стъпка плода от десетилетния труд на стотина човека. За да не поникнела трева откъдето си минал ти. Не-о-ка-че-стви-мо! Едва ли моето мнение те засяга, но тъй и не ще го чуеш — аз не намирам думи. Боя се, че за такова деяние не се предвижда определена присъда — то стои извън човешката мяра.

Стоянов беше се вторачил встрани, за да избегне гледката Алкивиад — не щеше да храни повече яростта си, която и без туй го задръсти до задух. „Ех, къде ги ония години, когато различно мислещите, различно разбиращи света мъже просто са се трепали! Ей така, с юмруци или със столове. Какво облекчение!“

Знаеше си, че туй облекчение му е отказано, а все пак вкопчи пръсти в стола; представи си как го вдига, как замахва диво срещу уравновесеното превъзходство насреща си. А превъзходството издаде жален звук — прас! Сякаш се спука балонче.

Изненадан, Стоянов вдигна очи: изисканият мъж оттатък масата беше се преобразил във восъчен призрак, лишен от реч. Той толкоз неосъзнато силно бе стиснал чашата си, че тя прасна. Уиски, кръв и лед мокреха покривката.

„Както в слаб филм!“ — помисли си Стоянов, докато овързваше с носна кърпа дълбоко нарязаната длан.

Плати набързо, изведе Алкивиад от аерогарата и го настани в колата си, но не запали. В закритото тясно пространство Стоянов наистина започна първия разпит, давайки си сметка, че иззема чужда задача. И без да си дава сметка защо върши това.

Началния въпрос зададе пак Сотиров. След като дълго гледа през прозореца, той попита полугърбом:

— Повтори ми, моля те: вярно ли е? Все си мисля, че не може да бъде. Сигурен ли си, че лабораторията е… разгромена?

— Абсолютно. Оттам ида. Твоята лаборатория я няма. Откритието е умъртвено. Какво ще кажеш?

— Защо аз? — обърна към приятеля си Алкивиад прекалено открит поглед. — Ти непременно имаш своя версия за престъплението.

— Нямам. Винаги избягвам бързи версии, те пречат да достигнем истината. Когато препусках насам, бях убеден, че нощес тайно неизвестна ръка е действувала против нас. Когато ти ми съобщи, че си готвел бягство, рекох си: престъплението е твое дело, колкото и чудовищно да звучи това. Когато превързвах ръката ти, набита със стъкла, заключих: ти едва сега научаваш какво те е сполетяло. Е, що за версия да изведа от такъв куп противоречия?

Алкивиад май не го чуваше. Вслушан в себе си, той процеди:

— Това надхвърля всичко!

— Все още нищо не си видял. Ако те отведа там, не зная дали ще го понесеш. Впрочем, предупреден си.

— С кого от Института говори, преди да дойдеш?

— Само с Илиева. Тя именно беше звъняла на секретарката ми.

— В колко часа?

— В девет и половина. Какво значение има туй?

— Трябвало е да позвъни по-рано.

— Днес се е забавила у фризьора.

— Жени! — присви очи Алкивиад. — Върви, разчитай на жени!

— За кое?

— В конкретния случай — за нищо. Но по начало Илиева всяка заран трябва да отчита нощните резултати. И после… изведнъж си помислих какво би станало, ако ненадейно и за самия себе си не бях променил своето решение, ами заминех. Веднага (и напълно логично) щяхте да стоварите цялата вина върху мене. Чиста работа. А аз имам име. Не на бандит. На световен учен.

Стоянов премълча, за да не му напомни нещо некрасиво. Паузата беше достатъчна да раздразни Алкивиад:

— Ти въпреки туй подозираш мене, нали?

— Заявих ти: още нямам версия. Ти навярно имаш. Е?

— Да, аз имам. Не версия, а конкретни разкрития.

Сотиров смъкна стъклото на колата, за да запуши. Чак когато провери дали огънят е уловил добре, той продължи:

— Мога да ти кажа, че първата ми мисъл, щом узнах за разгрома, беше: Цветков. Съперничеството ни е тъй досадно старо и всеизвестно, та с удоволствие бих насочил следствието против Цветков и екипа му от честолюбиви, посредствени сътрудници. Обзалагам се: утре те ще гуляят, ще черпят богато. Провалът на Откритието бе тяхна гореща мечта.

— Злорадството не се наказва.

— Разбира се. Злодейството, приятелю, е все пак действие. Цветков не би оплешивял от завист и комплекси за малоценност, ако беше способен да действува. Нему дай да приказва. Плете интриги, клевети, сее съмнения. А за дейно престъпление Цветков наистина не е кадърен.

— Така заключи и Илиева.

— Правилно.

(Тук Стоянов съвсем отблизо наблюдаваше Алкивиад — Алкивиад всякак би се опитал да изкопчи сведения за разговора с Илиева, ако бе гузен. Ще рече, още едно доказателство — извън почти припадъка и нарязаната длан — че Сотиров е непричастен.)

— Остава в сила следващото мое предположение: били са онези от концерна — заяви той. — Старите и нови купувачи на Алкивиад Сотиров.

— Искаш да кажеш, че пак концернът те е подбудил към измяна?

— Разбира се. Нима не го допускахте? Нима си въобразихте, че там са загубили интерес към Алкивиад Сотиров?

— Не го проявиха, когато ти ги заряза заради перспективите си у нас. При тях е в реда на нещата един контракт да бъде прекратен.

— За кого? — попита Алкивиад с надменност.

— По принцип. За всеки специалист, когото те наемат.

— Алкивиад Сотиров не е всеки. Отпуснах ви цели десет години, дано осъзнаете това. И понеже не го проумяхте, а ме подвеждате под общия знаменател „всеки специалист“, аз реших да се върна там, където отделният човек си има отделна цена.

— Пазарна цена, трябва да добавиш. Тя обикновено не отговаря на реалните човешки стойности.

— Реални! — изсмя се Алкивиад отвисоко и отдалеко. — Няма нищо реално извън доказаното. Ако човек докаже качества, той получава цената си. Моята е много висока, уверил си се.

— Вярно, вярно. Но освен предимства свободният пазар има и недостатъци. Би било злорадо да ти припомням, че сам ти преди единайсет години побегна от пазара, за да намериш по-широк работен размах у нас.

— Не предвидих, че тук ще живея под надписа „всички“. Един провинциален интригант смогна да намали кредита на института ми. Двама мои ученици бяха отправени на специализация не където посочих аз, ами другаде, тъй се налагало. Още двама преминаха към института на Цветков, понеже не от мен зависеше да ги платя по-високо. Последната апаратура, която изписах, закъснява половин година — имало по-неотложни нужди. Е? Чудно ли е тогаз (щом максималната бързина, за която съм устроен, бива задържана от тъй елементарни пречки), че съм потърсил другаде свободна писта?

Докато Сотиров произнасяше не оправдания, ами обвинения, най-непринудено, Стоянов си мислеше с огорчение: „Всеки от нас, работните хора, може да има пречки, дори и наистина елементарни. Но не — Алкивиад Сотиров, в никакъв случай! Иначе той потегля без куфар, обръща гръб на всички ни, предплатили в брой скъпоценното му Откритие… Как бих му рекъл!… Не, не бива. Повторено ми е сто пъти: недей да спориш, не ще го убедиш! Какъвто и да бъде, той най-скоро ще осъществи Откритието — какво важи, че имал бил странни разбирания?“

И за да пресече потока упреци, които трябваше да обяснят защо един Алкивиад Сотиров бил решил да ни напусне, Стоянов твърдо обобщи:

— Ще рече, концернът не се е отказал от тебе. През целите единайсет години, докато работеше у нас, ти си бил обвързан с него. И си крил това. И си успял да го скриеш.

Усети пот по дланите си: единайсетгодишно недоглеждане!… Туй означава да задремеш върху мек пласт лаври подир успешната, внушителна операция. Проспал си поне няколко видими улики. Бил си пак подведен от… бившия приятел, когото срещаш почти всеки месец, който сам те посвещава в своите подозрения и страхове, та дано заедно опазите Откритието…

„Е, как? Аз не съм вчерашен, аз скъпо заплатих едно измамено доверие. Нима повторно бих се отпуснал върху същото коварно рамо, ако всичко не изглеждаше съвсем наред? Не. Не би могло да изглежда дотолкоз наред, ако и действително не беше.“

Изключено! — би си рекъл Стоянов, стига до него да не седеше, пушейки, подложил лице на зимното слънце и примижал сякаш в доволство от себе си, Алкивиад. Със своето не изтръгнато, а досущ доброволно самопризнание.

— Не съм крил единайсет, а само три години, последните три — успокои угризенията на приятеля си Алкивиад. — Дотогава изследванията ми са били наблюдавани най-подробно. Как? Предоставям на тебе да узнаеш. Но във всеки случай, когато концернът поднови диалога с мене, там бяха точно осведомени по развоя и етапа на Откритието.

— Кое ти даде право да преговаряш зад гърба на страната си, на сътрудници и…

— … работодатели? — довърши въпроса Алкивиад.

— При нас работодатели няма.

— Да, да — снизходително се съгласи Алкивиад, сякаш не му се спореше с недорасли. — Познавам твоята логика, но аз си имам своя.

Винаги, когато Алкивиад наречеше „твоята логика“ онова, което за приятеля му бе неизмеримо по-тежко по съдържание и важност, Стоянов усещаше как помежду им се пропуква земята, за да образува не пропаст дори, ами страховит каньон. На единия му бряг оставаше той, че и великото човешко множество. А на отвъдния седеше Алкивиад, ведро прижумял срещу слънцето, самичък и самоуверен, ужасяващо честит наглед.

„То е от професията, от моята и от неговата професия“ — силеше се Стоянов да надмогна съвсем законно раздразнение. Затискаше обидата си с разбиране към човешката нееднаквост. Нали, ако и той би прекарал живота си в безвъздушното пространство на абстракциите; ако там би срещал не хора, а мнения, хипотези, аргументи или концепции; ако вместо на убедена битка с човеци и по-скоро с нечовеци би се посветил на обобщения конфликт човек-природа — е, подир тъй много „ако“ вероятно и Стоянов щеше да бъде почти Алкивиад. Някои, който подменя кръвно присъщите нам убеждения, мироглед, морал, вяра и борба просто с логика.

— Моята логика е такава — несмутено заяви Алкивиад: — аз съм човекът, способен да доизведе Откритието в най-близко време. (Казвам го голо и не ме засяга как ти звучи.) Аз съм длъжен следователно да търся ония оптимални условия, които ще ускорят макар с часове моя успех. И понеже условията за мене тук се влошават, аз съм в правото си да приема по-добри другаде. Ясно, нали?

Той запали нова цигара. Ръката му пак не трепереше. Затуй пък пръстите на Стоянов бяха несигурни, когато пое запалената клечка.

— Е, как така се влошиха условията при нас? — с едва потискан яд попита Стоянов. — Кое ти беше малко, а?

— По условията бих разисквал с комисия от експерти, знаеш. А на тебе ще заявя едносложно: малко ми беше, малко!

Отговор, който изключи по-нататъшно разискване на въпроса.

— Нека се върнем на думата си — трезво предложи Стоянов. — И тъй, ти подозираш тях.

— Не ги подозирам. Сигурен съм.

— Какъв би бил мотивът им?

— Очевиден. Допреди час-два те са били убедени, че преминавам при тях. Разгромявайки нощес Лаборатория 86, концернът й отнема преднината от около три години — тя ще трябва да бъде наваксана, като отгледате от сами началото нови проби биокултура, като възпроизведете целия процес, но без мое ръководство. През същото време аз трескаво бих работил в концерна от днешния етап на Откритието нататък, без загуба на темпо. Всички изгледи в такава надпревара биха били там, където съм аз — няма как да оставя след себе си съдържанието, възможностите на моя мозък.

— Нека приемем твоята логика — запази хладнокръвие Стоянов въпреки вбесяващите сметки на приятеля си. — В тази логика на състезателя, на играча срещу неоткритото някак не се вмества груба игра: да поставиш крак в наказателно поле, да блъскаш в ребрата. Щом твоето присъствие или отсъствие било решаващо за срока на Откритието, защо ще ни завещаваш дивашки разгром? Не ти ли е все едно, че другите (твои сътрудници или ученици до вчера) биха се трепали из същия път, който ти неизбежно ще доизвървиш година-две преди тях? Нека се трепят напусто! — не е ли това в логиката ти?

— Разбира се — такъв беше най-честият, обезоръжаващ отговор на Алкивиад. — Точно загдето грубостта е ненужна в туй състезание, аз изрично се противопоставих на плана за разгром на Лаборатория 86. Повече: забраних го. Повече: поставих въпроса да бъде запазена Лабораторията като първо условие за преминаването ми отвъд.

— А защо тогаз сме изправени пред камара развалини, пред Хирошима някаква?

— Наистина ли не се досещаш? Добре, ще ти подам и извод: разгромявайки Лабораторията, ония ми отрязват всички мостове назад. Щом бъдех компрометиран чрез вулгарно престъпление, аз трябваше да остана без по-нататъшен избор.

И Алкивиад прибави, докато протягаше седешком крайници, сякаш добре хранен, макар немлад ягуар:

— От своя страна те са прави: аз достатъчно съм ги разигравал, може би ще ги разиграя тепърва — мислели са. А не са свикнали — ох, как не са! — купената от тях човешка стока да проявява своеволия.

Стоянов мълчеше, преизпълнен с омерзение.

— Впрочем, нека формулираме версията ми — предложи Алкивиад. — Успяват да ме убедят, че за Откритието е целесъобразно да премина в концерна. Поставям обаче условие моят институт тук да бъде запазен, за да продължи работа — на следващия етап това може да се окаже полезно за мен. Те привидно приемат условието ми. Заминавайки за конгреса в Инсбрук, аз просто не се прибирам. Но през последната нощ, през която съм тук, те разгромяват Лабораторията. Така престъплението им неминуемо ще бъде свързано с моето бягство. Поради позорния шум, поради наказателната отговорност, а също и затуй, че изследванията в Лаборатория 86 ще изостанат, всякакво мое ново завръщане тук в бъдеще би било абсурдно. По такъв начин ще бъда заставен да изведа докрай Откритието там, за сметка на концерна. Е, прав ли съм?

— Дааа — потвърди Стоянов.

Той внимателно бе следил версията, търсеше недостатък в строежа й. Не, нямаше… Освен едничък:

— Някак прекалено издържана е такава версия.

— За първи път чувам, че това било минус.

— И не е. Просто съм свикнал да не бъде лесно, да не постигам бързо.

— Успокой се, тази леснина иде от рулетката. Хазартна игра е всъщност цялото ни битие. Днес ти улучи на цифра, а в рулетката такъв шанс е едно срещу седемдесет и едно. Случва се, при все че рядко. Разказват, някакъв играч тъй и не сварил да се нарадва на късмета си — получил разрив, когато топчето спряло на неговото число.

— Нормално, Човек е създаден за усилия. Когато те не срещнат съпротива, стряскаш се.

— Пак ще те успокоя. Ако в този миг — Алкивиад погледна часовника си — аз бих кацнал във Виена, то поради лъжливата връзка между бягството ми и разгрома ти би изградил още по-лесна версия: Сотиров унищожи своя институт преди да забегне. Лесно, но невярно. И — неизгодно за тебе: прозяпал си, проиграл си, виновен си. А сега сполуката ти пада изневиделица: ще разнищиш престъпление, за което държиш всички нишки. Ех, каква благодарност ми дължиш!

Стоянов наистина имаше да благодари, но не на Алкивиад, а на умората — огромна, всепропиваща и всеразяждаща умора бе притиснала Алкивиад с тридесетилетна тежест. Беше го повалила в решаващия миг там, върху мраморната ничия земя.

За първи път Алкивиад Сотиров отказваше да продължи играта.