Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gai-jin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2010 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010 г.)

Издание:

Джеймс Клавел. Гай-джин

Превод: Емилия Стаматова

Редактор: Милена Лилова

Коректор: Т. Вълевска, М. Кондова

ИК „Библиотека 48“, 1993 г.

ISBN 954-8047-28-4

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Гай-джин

Превод: Емилия Стаматова, Милена Лилова

Редактор: Милена Лилова

Коректор: Т. Вълевска, М. Кондова

ИК „Библиотека 48“, 1994 г.

ISBN 954-8047-28-4

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Гай-джин

Превод: Емилия Стаматова, Милена Лилова

Редактор: Милена Лилова

Коректор: Т. Вълевска, М. Кондова

ИК „Библиотека 48“, 1994 г.

ISBN 954-8047-28-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на липсваща страница

7.

Понеделник, 17 септември

— Гай-джин са гадини без обноски. — Нори Анджо се тресеше от гняв. Той беше глава на роджу. Съветът на петимата старейшини, нисък мъж с кръгло лице, богато облечен. — Те са отхвърлили нашето учтиво извинение, което трябваше да реши проблема Токайдо, и ето ти заповедническата официална молба за аудиенция при шогуна — написано е грубо, думите са неуместни; прочети го сам, току-що пристигна.

С едва прикрито нетърпение Нори Анджо подаде свитъка на своя много по-млад съперник Йоши Торанага, който седеше срещу него. Двамата бяха сами в една от приемните в централното крило на замъка в Йедо. Телохранителите им пазеха отвън. Ниска, лакирана алена маса разделяше двамата мъже, върху нея имаше черен поднос за чай с фини чаши и чайник от крехък и чуплив китайски порцелан.

— Няма значение какво говорят гай-джин. — Йоши взе неспокойно свитъка, но не го прочете. За разлика от Анджо беше облечен семпло и носеше обикновените си, а не парадни мечове. — Трябва да ги пречупим някак си, за да правят онова, което желаем. — Той беше даймио на Хисамацу, малко, но възлово феодално владение наблизо, и пряк потомък на първия шогун Торанага. По предложение на Императора и независимо от силната опозиция на Анджо наскоро бе избран за настойник на наследника на шогуна и зае овакантената длъжност в Съвета на старейшините. Беше висок, на двайсет и шест години, с аристократична осанка, хубави ръце и дълги пръсти. — Каквото и да се случи, те не трябва да видят шогуна — продължи той, — така ще потвърдим незаконността на споразуменията, които още не са утвърдени, както трябва. Ще откажем на нахалната им молба.

— Съгласен съм, че е нахална, но трябва да се занимаем с нея и да решим какво ще правим с онова куче Санджиро от Сацума. — И двамата бяха изморени от проблема с гай-джин, който нарушаваше тяхната уа, вътрешната им хармония, от два дни и двамата горяха от нетърпение срещата им да свърши. Йоши искаше да се върне в своите покои на долния етаж, където го чакаше Койко. Анджо бързаше за тайна среща при един лекар.

Навън бе слънчево и приятно, лекият бриз носеше мирис на море и наторена почва през отворените капаци. Никакъв намек за приближаващата зима.

„Но зимата ще дойде — мислеше Анджо, болката в корема го разсейваше. — Мразя зимата, сезона на смъртта, лошия сезон, небето е тъжно, морето е тъжно, дърветата са оголени, земята е тъжна, грозна и измръзнала, а студът, който върти ставите, ти напомня колко стар си вече.“ Анджо беше посивял мъж на четирийсет и шест, даймио от Микава и стоеше начело на роджу, откакто преди четири години бе убит диктаторът тайро И.

„Къде се буташ, пале, такова — едва сдържаше той раздразнението си, — от два месеца си в Съвета и от четири седмици си настойник — две опасни политически назначения, които получи въпреки нашите протести. Време е да ти се подрежат крилцата.“

— Ние всички, разбира се, ценим съвета ти — рече иначе Анджо с меден глас, после добави това, което и бездруго знаеха. — От два дни гай-джин подготвят своята флота за бой, войските се упражняват открито и утре ще пристигнат водачите им. Какво е решението ти?

— Същото като вчера — официален свитък: отново ще изпратим извинение, в което изказваме съжаление за произшествието, ще го изпъстрим със сарказъм, който, уви, те никога няма да разберат. Някой чиновник ще им го занесе, преди да напуснат Йокохама, като ги помоли за ново отлагане, за да „направим справки“. Ако това не задоволи гай-джин и те дойдат в Йедо, ще изпратим както обикновено дребни чиновници в тяхната легация, да се договорят и да им дадат малко чорба, но не и риба. Ще отлагаме, колкото можем.

— Освен това е време да упражним наследственото право на шогуната и да наредим на Санджиро да залови и незабавно да накаже убийците, да плати обезщетение, разбира се, чрез нас, иначе ще го арестуваме и ще го свалим веднага. Ще му заповядаме! — грубо заяви Анджо. — Ти си неопитен в решаването на въпроси на шогуната от високо ниво.

Като се владееше, макар и обзет от желанието да отпрати незабавно Анджо заради глупостта и лошите му обноски, Йоши отвърна:

— Ако заповядаме на Санджиро, той няма да ни се подчини, затова ще бъдем принудени да поведем война срещу него, а Сацума е доста силна и с твърде много съюзници. Не сме воювали от двеста и петдесет години. Не сме готови за войната. Войната е…

Настана внезапна особена тишина. Неволно и двамата се хванаха за мечовете. Чаените чаши и чайникът задрънчаха. Далеч някъде земята тътнеше, цялата кула се люшна леко и пак, и пак. Трусът продължи около трийсет секунди. После премина така внезапно, както бе дошъл. Те невъзмутимо чакаха и наблюдаваха чашите.

Не последва повторен трус.

Все още нищо.

Из замъка и в Йедо всички чакаха. Всяко живо същество чакаше. Нищо.

Йоши сръбна малко чай, после педантично постави чашата в средата на чинийката и Анджо му завидя: колко добре се контролираше. Вътрешно обаче Йоши беше смутен и си мислеше: „Днес боговете ми се усмихнаха, ами при следващия трус или по-следващия, или после — всеки момент. Ами след една свещ време или през този следобед, ами тази вечер, ами утре? Карма!

Днес се спасих, но скоро ще последва друго лошо люлеене, смъртоносно както преди седем години, когато едва не умрях, а стотина души загинаха в Йедо под развалините. И от пожарите, които винаги избухват след това, без да се броят десетките хиляди отнесени в морето или удавените от вълните цунами; така непредсказуемо връхлетяха върху сушата в онази нощ — една отнесе моята прелестна Юрико, тогавашната ми страст.“

Йоши искаше да превъзмогне страха.

— Съвършено неразумно е сега да водим война — Сацума е много силна, легионите на Тоса и Чошу открито ще се съюзят с тях, не сме достатъчно подготвени да ги разбием сами.

Тоса и Чошу бяха феодални владения, отдалечени от Йедо, открай време врагове на шогуната.

— Най-влиятелните даймио ще се съберат под знамето ни, ако ги свикаме, а останалите ще ги последват. — Анджо се опитваше да прикрие усилието, с което пусна меча си, все още изплашен до смърт.

Йоши беше проницателен и добре подготвен; от погледа му не убягна слабостта на Анджо и си я отбеляза наум за бъдеща употреба, доволен, че е прозрял нещо важно за врага си:

— Не, няма. Те ще се бавят, ще ругаят, ще хленчат, но никога няма да ни помогнат да смажем Сацума. Нямат и никакви муниции.

— Ако не сега, кога? — Яростта на Анджо се изля, пришпорена от страха и отвращението му към земетресенията. Бе преживял едно много тежко като дете, баща му бе изгорял като факла, майка му и двамата му братя бяха станали на пепел пред очите му. Оттогава дори при най-лекия трус си спомняше този ден, усещаше миризмата на тяхната горяща плът и чуваше писъците им.

— Трябва да усмирим онова куче рано или късно. Защо не сега?

— Защото трябва да чакаме, докато се въоръжим по-добре. Те — Сацума, Тоса и Чошу — имат някои модерни оръжия, оръдия и пушки. Не знаем колко. И няколко парахода.

— Продадоха им ги гай-джин против волята на шогуната!

— А те ги купиха поради някогашната ни слабост.

Лицето на Анджо почервеня.

— Не отговарям за това!

— Нито аз! — Пръстите на Йоши се вкопчиха в дръжката на ножа. — Но тези феодални владения са по-добре въоръжени от нас, каквато и да е причината. Съжалявам, ще трябва да почакаме, плодът на Сацума не е достатъчно изгнил за нас, за да рискуваме в една война, която не можем да спечелим сами. Ние сме изолирани, а Санджиро — не. — Гласът му стана по-рязък. — Съгласен съм обаче, че скоро ще се наложи да си разчистим сметките.

— Утре ще помоля Съвета да издаде заповедта.

— Надявам се, че другите ще ме послушат заради шогуната, теб и целия род Торанага!

— Ще видим утре — главата на Санджиро трябва да бъде набучена на кол и изложена за назидание на всички предатели.

— Съгласен съм, че Санджиро навярно е наредил убийството на Токайдо само за да ни създаде трудности — продължи Йоши. — Това ще подлуди гай-джин. Нашето единствено спасение е да отлагаме. Делегацията ни в Европа трябва да се върне всеки момент и тогава затрудненията ще свършат.

Преди девет месеца, през януари, шогунатът бе изпратил първата официална японска делегация с параход до Америка и Европа с тайната заповед да преразгледат споразуменията — роджу ги смяташе за „нелегитимни временни съглашения“ — с правителствата на Британия, Франция и Америка и да отменят или забавят всякакво отваряне на някое от пристанищата.

— Заповедите бяха ясни. Споразуменията трябва вече да са анулирани.

Анджо рече зловещо:

— Значи, ако няма война, споделяш, че е дошло време да изпратим Санджиро на оня свят.

По-младият бе твърде предпазлив, за да се съгласи открито, чудеше се какво крои или вече е намислил Анджо. Разхлаби мечовете си за удобство и се престори, че обмисля въпроса, новото назначение му бе по вкуса. „Още веднъж да съм в самия център на властта. О, да, Санджиро помогна да ме изберат, но заради някакви свои долни цели: да ме унищожи, като ме направи публично отговорен за проблемите, донесени от проклетите гай-джин. И по този начин ме превърна в пряка мишена на проклетите шиши — а и за да заграби нашите наследствени права, богатството и шогуната.

Както и да е, зная какво кроят той и неговата хрътка Кацумата, какви са истинските му намерения срещу нас и тези на съюзниците му, Тоса и Чошу. Само че няма да успее, кълна се в дедите си.“

— Как се каниш да отстраниш Санджиро?

Анджо потъмня, спомни си своята последна бурна кавга с даймио на Сацума само преди няколко дни.

 

 

— Повтарям — заповеднически бе изрекъл Санджиро, — да се подчиним на императорските предложения: веднага да свикаме среща на всички старши даймио, учтиво да ги помолим да сформират постоянен съвет, който да обнови и управлява шогуната, да отмени вашите позорни и нелегитимни съглашения с гай-джин, да нареди затварянето на всички пристанища за гай-джин, а ако те не си отидат, да ги изгоним незабавно!

— Отново ви напомням, че единствено шогунатът има право да определя външната политика, както и всяка друга политика, а не Императорът или ти! И двамата знаем, че си го измамил — бе отвърнал Анджо, който го мразеше заради произхода, легионите, богатствата и очевидното цветущо здраве. — Предложенията са комични и неизпълними! Ние поддържаме мир от два века и половина…

— Да, за да богатеят и укрепват Торанага. Ако откажете да се подчините на нашия пълновластен господар Императора, подайте оставка или си направете сепуку. Вие избрахте едно момче за шогун, онзи предател тайро И подписа споразуменията — Бакуфу са отговорни, че гай-джин са тук, тоест родът Торанага е отговорен.

Анджо бе пламнал и почти побеснял от иронията и неприязънта; ръфанията продължаваха месеци наред. Щеше да се нахвърли върху Санджиро с меча си, но Императорският указ го покровителстваше.

— Ако тайро И не бе преговарял по споразуменията и не ги бе подписал, гай-джин щяха да си пробият път до сушата със стрелба и сега щяхме да сме в унизителното положение на Китай.

— Само догадки — и то глупави!

— Забрави ли, че Летният дворец в Пекин изгоря и бе оплячкосан, Санджиро-дону? Днес Китай е практически разпокъсан, а правителството не се контролира от китайците. Забрави ли, че на британците, на главния си враг, отстъпиха един от островите си, Хонконг, преди двайсет години и сега той е непревземаем бастион? Че самодоволните гай-джин са постоянни господари на пристанищата Тиендзин, Шанхай, Шантоу според споразуменията? Да речем, че вземат един от нашите острови по същия начин.

— Ще ги спрем — не сме китайци.

— Как? Извини ме, но си сляп и глух, и се рееш в небесата. Ако ги бяхме предизвикали преди година, когато свърши последната китайска война, те щяха да изпратят всичките си флоти и армии и да прегазят и нас. Само мъдростта на Бакуфу ги възпря. Нямаше да устоим на армадите им или срещу топовете и пушките им.

— Съгласен съм, че за нашата неподготвеност е отговорен шогунатът, родът Торанага. Трябваше да се снабдим със съвременни оръдия и военни кораби още преди години, знаехме за тях отдавна, нали холандците ни разправяха за новите си изобретения, но ти ни натика носа в нощните си гърнета! Ти провали Императора. Можеше да уговориш най-много само едно пристанище — Дешима, — а не да даваш на американския злодей Таунсенд Харис Йокохама, Хиродате, Нагасаки, Канагава и да им позволиш достъп до Йедо за техните нагли легации! Подай си оставката и нека други, по-квалифицирани от теб, да спасят Земята на боговете…

 

 

Споменът за конфликта накара Анджо да се изпоти, защото Санджиро бе казал много истини. Измъкна книжна носна кърпа от широкия си ръкав и попи потта от челото и избръснатото си теме. Погледна към Йоши, завиждаше му за неговото поведение и хубост, но най-вече за младостта и легендарната му мъжественост.

„Доскоро толкова лесно се задоволявах“ — помисли си угнетен Анджо, постоянната болка в слабините му напомни за импотентността му. Доскоро беше лесно да се възбуди без усилие — сега вече не му бе възможно дори и с най-желаната жена, с най-добрите умения или с най-редките мехлеми и лекове.

— Санджиро може да се смята за недосегаем, ала не е — заяви той категорично. — Помисли и над това, Йоши-доно, млади, но умни съветнико, помисли как да го отстраним или главата ти ще се окаже на кол твърде скоро.

Йоши преглътна обидата и се усмихна:

— Какво смятат другите старейшини?

Анджо се изсмя пресилено:

— Ще гласуват, както аз кажа.

— Ако не ми беше роднина, щях да предложа да се оттеглиш или да си направиш сепуку.

— Съжаляваш, че не си на мястото на своя знаменит съименник, та направо да ми го заповядаш, нали? — Анджо се изправи с усилие. — Ще изпратя отговор сега, да забавя гай-джин. Утре ще проведем официално гласуване, за да усмирим Санджиро… — Той ядосано се извъртя към телохранителите; вратата се бе открехнала. Йоши извади наполовина меча от ножницата си.

Смутеният часови измърмори:

— Толкова съжалявам, Анджо-сама…

Яростта на Анджо изчезна, когато някакъв младеж избута часовия и се втурна в стаята, по петите го следваше нисичко момиче. И двамата бяха натруфени. След тях бързаха четирима въоръжени самураи, а после придружителката на момичето и придворната. Анджо и Йоши веднага коленичиха и сведоха главите си до татамите. Антуражът отвърна с поклон. Младежът, шогунът Нобусада, остана прав. Както и момичето, императорската принцеса Язу, съпругата му. И двамата бяха връстници, по на шестнайсет години.

— Този трус разби любимата ми ваза. — Младежът бе развълнуван, съзнателно пренебрегна Йоши. — Любимата ми ваза! — Махна да затворят вратата. Телохранителите и придружителките на жена му останаха в помещението.

— Исках да ви кажа, че имам чудесна идея.

— Много съжалявам за хубавата ваза, ваша светлост. — Гласът на Анджо преливаше от любезност. — Та каква идея имате?

— Ние… аз реших ние, моята жена и аз, реших да отидем в Киото, за да се видя с Императора и да го попитам какво да правя с гай-джин и как да ги изхвърлим от страната! — Младежът радостно погледна жена си и тя кимна щастливо в знак на съгласие. — Ще отидем следващия месец — това ще е държавна визита!

Анджо и Йоши усетиха, че мозъците им ще експлодират, и на двамата им се дощя да се втурнат и удушат това празноглаво момче. Но сдържаха настроението си, бяха свикнали с неговата сприхавост и приумици, и за хиляден път проклеха деня, в който тия двамата се бяха оженили.

— Интересна идея, ваша светлост — внимателно рече Анджо, като крадешком наблюдаваше момичето. Забеляза, че вниманието й е приковано в него и че както обикновено устните й се усмихваха, но очите не. — Ще изложа предложението пред Съвета на старейшините и ще му обърнем нужното внимание.

— Добре — отвърна важно Нобусада. Той беше дребен, слабичък младеж, не надхвърляше 1,60 и винаги носеше дебели гета — сандали, — за да изглежда по-висок. Зъбите му бяха боядисани в черно по модата, която властваше в Двора в Киото, но не и в шогуната. — Ще са нужни три-четири седмици да се приготви всичко. — Нобусада чистосърдечно се усмихна на жена си. — Забравих ли нещо, Язу-чан?

— Не, господарю — рече тя с финес. — Как можете да забравите нещо? — Лицето й беше нежно и гримирано според класическия придворен стил в Киото; веждите й бяха оскубани и на мястото им върху белилото изписани високо извити дъги с туш, зъбите й — почернени, гъстата гарвановочерна коса бе захваната високо и прибрана с инкрустирани игли, по лилавото й кимоно имаше клончета с есенни листа, а нейното оби, сложно изплетеният колан с висящи краища, ослепяваше със златистото си сияние. Императорската принцеса Язу, природена сестра на Сина на небето, жена на Нобусада от шест месеца, търсеше път към него отдавна; сгоди се на четиринайсет и се омъжи на шестнайсет. — Естествено твоето решение, господарю, е решение, а не предложение.

— Разбира се, почитаема принцесо — съгласи се бързо Йоши.

— Искрено съжалявам, ваша светлост, но такива важни приготовления не могат да се направят за четири седмици. Ще ми разрешите ли да ви посъветвам да обмислите, че смисълът на това посещение може да се изтълкува погрешно.

Усмивката на Нобусада изчезна.

— Смисъл? Съвет? Какъв смисъл? Кой да ги изтълкува погрешно? Ти ли? — попита той сурово.

— Не, ваша светлост, не аз. Исках само да посоча, че никой шогун никога не е ходил до Киото, за да моли Императора за съвет, и един такъв прецедент може да е гибелен за вашето управление.

— Защо? — все така ядно запита Нобусада. — Не разбирам.

— Защото, както си спомняте, единствено шогунът по наследство има задължението да взима решения от името на Императора съвместно със Съвета на старейшините и шогуната. — Йоши говореше страшно вежливо. — Това позволява на Сина на небето да прекарва времето си в молитви боговете да се застъпят за всички нас и за шогуната, тъй като светските и обществените дела не трябва да смущават неговото уа.

Принцеса Язу се обади някак сладникаво:

— Това, което Йоши Торанага-сама казва, е истина, господарю. За зла участ обаче гай-джин вече са обезпокоили неговото уа, както всички знаем. Така че да се помоли моят брат, Благородният, за съвет ще е учтиво и синовно и няма да противоречи на историческите правила.

— Да. — Младежът изпъчи гърди. — Решено е!

— Съветът веднага ще обмисли вашата воля — рече Йоши.

Лицето на Нобусада се изкриви и той изкрещя:

— Воля? Това е решение! Съобщи им го, ако желаеш, но аз съм го решил! Аз съм шогунът, а не ти! Аз! Аз реших! Аз бях избран. Верните даймио ме подкрепиха. Аз съм шогунът, братовчеде!

Всички се ужасиха от избухването. С изключение на момичето. То се усмихваше на себе си и държеше очите си сведени, мислеше си: „Най-после започва моето отмъщение.“

— Наистина, ваша светлост — продължи Йоши със спокоен глас, макар че иначе бе пребледнял. — Но аз съм ваш настойник и трябва да ви предпазвам от…

— Не искам твоето мнение! Никой не ме е питал дали искам настойник, нямам нужда от настойник, братовчеде, най-малко пък от теб.

Йоши погледна младежа, разтреперан от гняв. „Някога и аз бях като теб — помисли си той студено, — марионетка, на която да нареждат това и онова, изхвърлиха ме от собственото ми семейство, за да ме осинови друго, нареждаха ми дали да се женя, прокуждаха ме и без малко да ме пречукат на шест пъти, и всичко това само защото боговете са решили да съм син на баща си, както и ти, неуравновесен глупако, си син на своя баща. Донякъде двамата си приличаме, но аз никога не съм бил глупак и марионетка, а войн. Сега няма и помен от прилика помежду ни. Вече не съм марионетка. Санджиро от Сацума още не го знае, но той ме направи кукловод.“

— Докато съм ваш настойник, ще ви охранявам и пазя, ваша светлост — рече Йоши. Очите му премигнаха към момичето, толкова мъничко и нежно на вид. — Както и вашето семейство.

Тя не срещна погледа му. Не бе нужно. И двамата знаеха, че войната е обявена.

— Ние се радваме на защитата ти, Торанага-сама.

— Аз не! — изкрещя Нобусада. — Беше мой съперник, а сега си нищо! След две години ще навърша осемнайсет и тогава ще управлявам сам, а ти… — Шогунът завря треперещ пръст в невъзмутимото лице на Йоши, всички бяха ужасени, с изключение на момичето. — Докато не се научиш да се подчиняваш, аз ще… ще те заточа на Северния остров завинаги. Ние ще отидем до Киото!

После демонстративно обърна гърба си. Един телохранител отвори вратата. Мъжете от свитата се поклониха и останаха така, докато шогунът не изхвърча навън. Жена му го последва, след нея и останалите и когато двамата останаха сами, Анджо попи потта по врата си.

— Тя е… тя е източникът на цялата му… възбуда и на „блестящите му идеи“ — заключи той кисело. — Откакто пристигна, глупакът стана още по-тъп и не защото само леглото му е в ума.

Йоши скри изумлението си, че Анджо може да изрече гласно толкова дръзка забележка.

— Чай?

Анджо кимна навъсено, отново му завидя за изискаността и стила. „Нобусада не е чак толкова глупав за някои неща — помисли си той. — Съгласен съм с мнението му за теб, колкото по-скоро бъдеш отстранен, толкова по-добре, ти и Санджиро, и двамата сте голяма грижа. Дали Съветът ще гласува ограничение на твоята власт като настойник, или ще те изгони? Истина е, че лекомисленият хлапак пощурява всеки път, щом те види — а също и жена му. Ако не беше ти, щях да се оправя с тая кучка, хич не ме е еня дали е природена сестра на Императора, или не. И като си помисля само, че едва не изпаднах в немилост заради този брак, но и спомогнах тайро И да заеме поста си въпреки съпротивата на Императора срещу женитбата. Та нали отклонихме първото му неохотно предложение да даде трийсетгодишната си дъщеря, после пък не приехме едногодишното му бебе, докато в края на краищата, притиснат отвсякъде, той склони за природената си сестра.

Разбира се, тясната връзка на Нобусада с императорското семейство ни укрепи срещу Санджиро и външните владетели, срещу Йоши и тези, които искаха той да стане шогун. Връзката ще стане всемогъща, щом тя роди син — тогава ще улегне и цялата й жлъч ще секне. Бременността й е просто наложителна. Лекарят на момчето ще увеличи дозата женшен или ще му даде някои специални хапчета, за да подобри оназирила на момчето; ужасно е, че е толкова отпуснат на неговата възраст. Да, колкото по-скоро роди половинката му, толкова по-добре.“

Той допи чая си.

— Ще се видим на срещата утре.

После двамата си размениха формални поклони.

Йоши си тръгна и отиде до назъбените стени, нуждаеше се от чист въздух и от време за размисъл. Под себе си виждаше каменните укрепления, заобиколени с трите рова, с непревземаемите позиции, подвижните мостове, чудовищните стени. В замъка имаше помещения за 50 000 самураи и 10 000 коня наред с просторните коридори и дворците за избрани, верни семейства. Отсам вътрешния ров живееха само семейства Торанага. И навсякъде градини.

В централната кула се намираше светилището на управляващия шогун, както и най-защитените жилища — тези на семейството му, на придворните и васалите. Там бяха, разбира се, и съкровищниците. Като настойник Йоши живееше в кулата, нежелан и изолиран, но също в безопасност и със собствена охрана.

Отвъд външния ров пък беше първият защитен пръстен от дворци на даймио. Имаше огромни, богати, обширни резиденции, после — верига от по-малки дворци, после — още по-малки, по едно седалище за всеки даймио. Разположението им бе избрано лично от шогуна Торанага, в съответствие с неговия нов закон за санкин-котай, алтернативната резиденция.

„Санкин-котай — повеляваше законът — изисква всеки даймио веднага да си построи и вечно да поддържа «подходяща резиденция» под стените на моя замък и точно на мястото, определено от мен, където даймио, семейството му и няколко старши васали трябва да живеят постоянно — всеки дворец да е пищен и да е без отбранителни съоръжения. Веднъж на три години ще бъде разрешено на даймио да се върне в своето феодално владение и да постои там със своите васали, но без съпругата си, партньорката, майка си, баща си, децата или внуците си, или който и да е член на семейството му — заповедта за напускане или оставане на даймио да се издава внимателно, съобразно следния списък и график…“

Думата „заложник“ не се споменаваше никога, макар че вземането на заложници, наредено или предложено, за да се осигури угодничеството, беше древен обичай. Дори самият Торанага като дете е бил заложник на диктатора Города, а членовете на семейството му — заложници на наследника на Города, Накамура, негов съюзник и господар, а той, последният и най-великият. Торанага реши просто да сведе обичая до „Санкин-котай“, за да държи всички в робство.

„В същото време — пишеше той в завещанието си, поверителен документ за избрани потомци — на следващите шогуни се препоръчва да насърчават всички даймио да строят екстравагантно, да живеят изискано, да се обличат разкошно и да се забавляват разточително — най-бързият начин да им се отнемат годишните постъпления от коку. Така всеки ще потъне в дългове и ще става все по-зависим от нас — и най-важното, беззъб, докато ние ще продължим да пестим и да се въздържаме от прахосничество.

Въпреки това, някои феодални владения — Сацума, Мори, Тоса, Кий например — са толкова богати, че въпреки разточителството им остават огромни свръхпечалби. Следователно от време на време управляващият шогун ще трябва да кани даймио, за да го награди с някоя и друга левга нов път, с дворец или градина, с увеселителен дом или храм, на суми, периоди и толкова често, колкото е утвърдено в този документ…“

— Толкова умен, толкова далновиден — измърмори Йоши. Всеки даймио, попаднал в копринената мрежа, ставаше безсилен да се разбунтува. Но всичко това се руши от глупостта на Анджо.

Първата „воля“ на Императора, донесена на Съвета от Санджиро — преди Йоши да бе станал член, — бе именно за премахването на този древен обичай. Анджо и останалите бяха увъртали, спорили и накрая се бяха съгласили. Почти същата нощ дворците се изпразниха от жени, държанки, деца, роднини и войни и за няколко дни опустяха, като се изключеха няколкото предани васали.

„Нашата най-важна юзда я няма вече — помисли си горчиво Йоши. — Как можа Анджо да направи такава глупост?“

Той премести поглед отвъд дворците към столичния град, в който живееха милион души; те обслужваха и изхранваха замъка, кръстосан от потоци и мостове, построен предимно от дърво. Виждаха се пожарища — цветята на земетресенията — по целия път до морето. В пламъци бе и нечий огромен дървен дворец.

Йоши отбеляза лениво, че е собственост на даймио на Сай. Чудесно. Сай подкрепя Анджо. Семейството му си беше отишло, но Съветът може да му заповяда да го построи наново и разходите ще го съсипят завинаги.

Не му обръщай внимание, по-важното е какъв е нашият щит срещу гай-джин? Трябва да има някакъв? Всички говорят, че можели да подпалят Йедо, но не и да влязат в замъка или да поддържат дълга засада. Не съм съгласен. Вчера Анджо отново припомни на старейшините добре познатата история за обсадата на Малта преди около триста години, когато турските армии не могли да изкарат шестстотинте смели рицари от замъка им. Анджо бе казал:

— Имаме десетки хиляди самураи, до един враждебно настроени към гай-джин, трябва да спечелим, те трябва да си отплават.

— Но нито турците, нито християните са имали оръдия — бе му отвърнал той. — Не забравяйте, че шогунът Торанага влезе в замъка в Осака с оръдия на гай-джин — тези гадове могат да направят същото тук.

— Дори да го направят, ние ще сме се изтеглили на сигурно място до хълмовете. Междувременно всеки самурай и всеки мъж, жена и дете в страната, дори смрадливите търговци, ще се съберат под нашето знаме и ще налетят върху тях като скакалци. Няма от какво да се боим — рече Анджо презрително. — При замъка в Осака беше по-различно, там се биеха даймио срещу даймио, а не срещу нашественици. Врагът не може да издържи битка на сушата. Във война по суша трябва да спечелим.

— Ще се наложи да изоставим всичко, Анджо-сама. Няма да ни остане какво да управляваме. Нашата единствена политика ще е да оплетем гай-джин, както паякът оплита своята далеч по-голяма жертва. Ние трябва да бъдем паякът, трябва да изплетем паяжината.

Но те нямаше да го послушат. Каква да бъде паяжината?

„Първо проучете проблема — пише Торанага в завещанието си, — после търпеливо намерете решението.“

А трудността на проблема с чужденците е как да постигнем техните познания, въоръжение, флота, богатство и търговия у нас и въпреки това да ги изгоним, да унищожим неравностойните споразумения и никога да не позволим някому да стъпи на бреговете ни без строги ограничения.

Торанага продължаваше: „Отговорът на всички проблеми в нашата страна може да се намери тук или във “Военното изкуство" на Сун Цзъ и в търпението."

„Шогунът Торанага е бил най-търпеливият владетел в света — помисли си той, — милиони пъти благословен.“

Макар да е бил върховният в страната, като се изключи замъкът в Осака, непобедимата твърдина, изградена от неговия предшественик диктатора Накамура, той е чакал дванайсет години, за да прескочи заложения капан, и го е обсадил. Замъкът изцяло е принадлежал на лейди Очиба, вдовицата на диктатора, на техния седемгодишен син и наследник Яемон — на когото Торанага тържествено се клел във вярност; охранявали са го осемдесет хиляди фанатично предани самураи.

Две години обсада, тристахилядна войска, оръдия от холандския капер „Еразъм“ на Анджин-сан, англичанинът, доплавал до Япония заедно с голям полк мускетари, също обучени от него, сто хиляди ранени, цялото му коварство и фаталното предателство отвътре, преди лейди Очиба и Яемон да си направят сепуку, за да не бъдат пленени.

После Торанага заключи замъка в Осака, запуши оръдията, строши всички мускети, разпусна мускетарския полк, забрани производството или вноса на всякакви огнестрелни оръжия, сломи властта на португалските Йезуити и християнски даймио, преразпредели феодалните владения, изпрати всичките си врагове на оня свят, създаде принципите на Завещанието, забрани всички превозни средства на колела, както и строежа на океански кораби, но за съжаление започна да изисква едва една трета от приходите за себе си и за най-близките в семейството си.

— Направи ни могъщи — мърмореше си Йоши. — Чрез Завещанието си ни даде власт, с която да запазим страната чиста и без войни, точно както го е предвиждал.

„Не бива да го посрамвам.

Ийе, какъв човек! Колко мъдро беше от страна на сина му Судара, втория шогун, да нарече династията с името Торанага вместо с истинското фамилно име Йоши — така че никога да не забравяме произхода си.

Какво ли би ме посъветвал сега?

Първо търпение, после би цитирал Сун Цзъ:

— Познавай врага си, както познаваш себе си, и няма да се страхуваш от никакви битки; ако познаваш себе си, но не врага си, за всяка спечелена победа ще заплатиш с един разгром; ако не познаваш нито врага си, нито себе си, ще отстъпваш във всяка битка.

Зная някои неща за врага, но недостатъчно.

Благославям баща си отново, че ме накара да разбера стойността на образованието, че ми осигури различни и специални учители — и чужденци, и японци. Тъжно е, че нямах дарба за езиците и че трябваше да уча чрез преводачи: от холандски търговци — световната история, а един английски мореплавател поправи грешките на холандците и ми отвори очите точно както Торанага е използвал Анджин-сан навремето, пък и всички останали.

Един китаец ми преподаваше управление, литература и Сун Цзъ; старият френски свещеник от Пекин, половин година ми откриваше Макиавели и като пчеличка го превеждаше на китайски за мен, а в замяна получи разрешение да живее във владенията на баща ми и да се наслаждава на Върбовия свят, който обожаваше; американският пират, бивш избягал роб от Изу, ми разказа за оръдията и за океаните от трева, наречени прерии, за техния замък, наречен Белия дом, и за войните, с които те изкореняват местните жители на страната; руският емигрант затворник, който претендираше, че е принц с десет хиляди роби, ми разказа фантазии за техните градове Москва и Санкт Петербург. Имаше и много други, които ме обучаваха няколко дни, месеци, години, но никой от тях не знаеше кой съм, бях забранил да им казват това. Баща ми беше толкова внимателен и потаен, и тъй ужасен, когато се вбесеше.

— Какво става с тези мъже, като си тръгнат, татко? — попитах го веднъж. — Всички са толкова изплашени. Защо? Нали им обеща награди?

— Ти си само на единайсет, синко. Ще ти простя нетактичността, че си позволяваш да ми задаваш въпроси. Но за да ти напомня за моето великодушие, ще останеш без храна три дни, ще изкачиш връх Фуджи сам и ще спиш на открито.“

Йоши потрепери. Тогава не знаеше какво означава „великодушие“. През онези три дни почти не умря, ала изпълни всичко, което баща му бе заповядал. Като награда за проявената самодисциплина баща му, даймио на Мито, му призна, че са го осиновили от семейство Хисамацу и че го готвят за наследник на рода Торанага: „Ти си седмият ми син. Така че ще имаш малко наследство и ще стоиш малко по-високо от братята си.“

— Добре, татко — бе отговорил Йоши, едва сдържайки сълзите си. Тогава не знаеше, че го готвят за шогун. По-късно, когато преди четири години шогунът Исйоши умря от тиф, а той беше на двайсет и две и подготвен от баща си за този пост, тайро И се противопостави и спечели, тъй като неговите лични привърженици държаха „Дворцовите порти“.

Така вместо Йоши за шогун бе избран братовчед му Нобусада. А на Йоши, семейството му, баща му и всичките им поддръжници набедиха да останат под арест. Едва когато И бе убит, Йоши бе свободен и си върна земите и почестите заедно с другите, които оцеляха. Баща му умря в затвора.

„Аз трябваше да съм шогун — помисли си той за стотен път. — Бях готов за това, бях обучен и щях да спра пропадането на шогуната; можех да създам нов съюз между шогуната и всички даймио и можех да се справя с гай-джин. Аз трябваше да имам принцеса за съпруга; никога нямаше да подпиша споразуменията или да разреша преговорите да се обърнат срещу нас. Щях да се справя с Таунсенд Харис и да открия нова ера на промени, нужни за приспособяването ни към външния свят. Щяхме да го направим сами, а не чрез гай-джин!

Но не съм шогунът, Нобусада е избран на този пост, споразуменията съществуват, принцеса Язу съществува, Санджиро, Анджо, а гай-джин са се залепили на нашата порта.“

Йоши потрепери. „Трябва да съм още по-предпазлив. Отровата е древно изкуство, стрела през деня или нощта. Навън има стотици нинджи, готови да ги наема. Има още и шиши. Какъв ли е отговорът? Сигурно има отговор?“

Чайките кръжаха и грачеха над града и замъка. Те прекъснаха мислите му. Огледа небето — никакъв признак за промяна, макар че беше месецът, когато задухваха силните ветрове и с тях пристигаше зимата. „Тази година зимата ще е лоша. Няма да гладуваме както преди три години, но реколтата е по-слаба и от ланшната…

Почакай! Какво каза Анджо, което ми напомни за нещо?“

Той се обърна и кимна на един от телохранителите си, вълнението му нарасна.

— Доведете онзи шпионин тук, рибаря, как му беше името? О, да, Мисамото, доведете го веднага при мен, но тайно — настанен е в източното караулно.