Джеймс Клавел
Гай-джин (4)

4.

Кралската военноморска лодка изскочи от здрачината и бързо заплава към пристана на Канагава. Беше стабилна — от камък и дърво, — не като другите, които кръстосваха край брега, и с дързък надпис на английски и японски: „Собственост на Британската на Нейно величество легация, Канагава — нарушителите ще бъдат наказвани.“

Матросите гребяха бързо, а лодката беше натъпкана с въоръжени моряци. Тънка алена ивица все още поръбваше западния хоризонт. Морето се вълнуваше, луната изгряваше красиво, свеж вятър раздухваше облаците.

Един от гренадирите на легацията чакаше в края на кея. До него стоеше китаец с кръгло лице, облечен с дълга дреха с висока яка и държеше петролна лампа на прът.

— Греблата, спри! — заповяда боцманът.

Всички гребла начаса бяха прибрани, най-предният гребец скочи на кея и върза лодката за кнехта — моряците го последваха незабавно, спазвайки военната дисциплина, и се строиха за отбрана с готови пушки, а сержантът им огледа терена. На кърмата стоеше един военноморски офицер. И Анжелик Ришо. Той й помогна да слезе на брега.

— Добър вечер, господине, госпожо — рече гренадирът, който отдаде чест на офицера. — Това е Лим, помощник е в легацията.

Лим се заплесна по девойката.

— Добър вечер, гусине, вие дойде тук много бързо, бързо, хей. Госпожица дойде, няма значение.

Анжелик беше нервна и разтревожена, носеше шапчица и синя копринена плътна рокля, с шал в тон, който идеално подчертаваше нейната бледост и русата й коса.

— А г-н Струан, как е той?

Войникът любезно отвърна:

— Не зная, госпожо, госпожице, доктор Бабкот е най-добрият по тези води, така че горкият човек ще се оправи, ако е рекъл Господ. Ще бъде много поласкан да ви види — питаше за вас. Не ви очаквахме преди съмване.

— А г-н Тайърър?

— Той е добре, госпожице, само повърхностна рана. Най-добре ще е да вървим.

Лим рече раздразнено:

— Аййиайя, не далеч. Бърже, бърже, няма значение. — Той вдигна лампата и се отдалечи в нощта, мърморейки си оживено на кантонски диалект^[1].

„Нахален негодник“ — помисли си офицерът. Беше висок лейтенант от Кралските военноморски сили, казваше се Джон Марлоу. Така или иначе последваха китаеца. Моряците веднага образуваха защитна преграда, разузнавачите излязоха напред.

— Добре ли сте, г-це Анжелик? — попита офицерът.

— Да, благодаря. — Тя пристегна шала по-плътно на раменете си, като внимаваше къде стъпва. — Каква ужасна миризма!

— Боя се, че това е от тора, който те използват за наторяване, както и от ниския отлив. — Марлоу беше на двайсет и осем, с жълтеникаво рижава коса и сиво-сини очи, иначе капитан от кораба на Нейно величество „Пърл“, парна фрегата с 21 оръдия, но сега временно изпълняваше длъжността лейтенант на флагмана, пряко подчинен на адмирал Кетърър. — Искате ли носилка?

— Благодаря ви, добре съм.

Лим вървеше малко по-напред и им осветяваше пътя по тесните пусти улици. В Канагава беше тихо, макар че от време на време иззад високите стени, пронизани тук-там от малки залостени портички, избухваше буен пиянски смях, мъжки и женски. Висяха множество декоративни табели на японски.

— Това кръчми и хотели ли са? — попита тя.

— Предполагам, че е така — рече Марлоу деликатно.

Лим ги чу и се изсмя тихо. Неговият английски беше перфектен — беше го учил в мисионерското училище в Хонконг. Според инструкцията той внимателно криеше този факт и винаги използваше пиджин, като се преструваше на глупав; по този начин научаваше много тайни, които имаха огромна стойност за него и за неговите началници от Тонг^[2], както и за техния водач — славния Чжан, Гордън Чжан, компрадора на компания Струан. Компрадор е човек, обикновено от добро евразийско семейство, необходим като посредник между европейските и китайските търговци, който свободно владее английски език и китайските диалекти и в чиито ръце са съсредоточени поне десет процента от всички сделки.

„О, надута, млада госпожице, преливаща от незадоволена страст — мислеше развеселено Лим, тъй като знаеше много неща за нея, — чудя се, кой от тези смрадливи кръглооки пръв ще те разтвори широко и ще влезе в също толкова миризливата ти женска порта? Наистина ли е толкова недокосната, колкото се преструваш, или внукът на Зеленоокия дявол Струан вече се е насладил на облаците и дъжда? В името на всички богове, големи и малки, доста скоро ще го узная, защото твоята прислужничка е дъщеря на третата братовчедка на сестра ми. Вече зная, че късите ти косъмчета отдолу се нуждаят от оскубване, че са руси като косата ти и прекалено гъсти, за да задоволят цивилизован човек, но навярно се харесват на варварите. Пфу!

Аййиайя, но животът е интересен. Обзалагам се, че това нападение ще причини на двамата чужди дяволи и на говноядците по тези острови много проблеми. Чудесно! Дано всичките се издавят в собствените си лайна!

Интересното е, че внукът на Зеленоокия дявол е тежко ранен и така продължава лошата джос на всички мъже от неговия род, интересно, че нашият най-бърз куриер вече носи новината тайно към Хонконг. Колко съм умен. Но нали съм от Средното кралство и, разбира се, съм по-висше същество.

Ала лошият вятър за един е добър за друг. Новината сигурно страшно ще снижи цената на акциите на Търговската къща. С тази предварителна информация аз и приятелите ми ще спечелим много. В името на всички богове, ще заложа десет процента от печалбата си на следващите надбягвания в Хепи Вали за коня с номер четиринайсет, днешната дата според варварското летоброене.“

— Хо! — извика той и посочи с ръка. Централните кули на храма се извисяваха над уличките и сокаците сред мънички едноетажни къщички, всички отделени една от друга, макар и скупчени като кутийки на медена пита.

Двама гренадири и един сержант стояха на стража пред портата на храма, добре осветена с петролни лампи, а до тях — Бабкот.

— Здравей, Марлоу — рече той усмихнат. — Това е неочаквано удоволствие, добър вечер, госпожице. Какво е…

— Извинете, докторе — прекъсна го Анжелик, като се взря в него, поразена от ръста му, — но чухме, че Малкълм, г-н Струан, бил тежко ранен.

— Съсечен е доста лошо, заших го и сега спи дълбоко — отвърна Бабкот непринудено. — Дадох му успокоително. Ще ви заведа при него след секунда. Какво става, Марлоу, защо…

— А Филип Тайърър? — пак го прекъсна тя. — И той ли е тежко ранен?

— Само повърхностна рана, госпожице, няма с какво да им помогнете в момента, и двамата са упоени. Защо водите моряците, Марлоу?

— Адмиралът смята, че е по-добре да имате малко допълнителна охрана — в случай на евакуация.

Бабкот подсвирна.

— Сериозна ли е работата?

— Точно сега се провежда съвещание. Адмиралът, генералът, сър Уилям заедно с френски, руски и американски представители и… и търговското братство — добави Марлоу сухо. — Предполагам, че е доста разгорещено. — Той се обърна към сержанта от Кралската флота: — Охранявайте легацията, сержант Кръмп, по-късно ще инспектирам постовете — и добави към пехотинския сержант: — Моля, окажете на сержант Кръмп помощта, от която се нуждае, разквартирувайте хората му и т.н. Вашето име, моля?

— Тауъри, господине.

— Благодаря ви, сержант Тауъри.

Бабкот каза:

— Може би и двамата ще ме последвате? Чаша чай?

— Благодаря ви, не — отвърна тя, като се опитваше да бъде учтива, но нетърпението я глождеше, а и не харесваше начина, по който англичаните запарваха чая и го предлагаха с повод и без повод. — Искам да видя г-н Струан и г-н Тайърър.

— Разбира се, веднага. — Лекарят, вече преценил, че тя е на път да се разплаче всеки момент, реши, че наистина ще й е нужна чаша чай, може би с капка бренди в него, за приспивателно, преди да си легне. — Боя се, че младият Филип, горкото момче, беше изпаднал в шок — трябва да е било ужасно и за вас.

— Той добре ли е?

— Да, всичко е наред — повтори Бабкот търпеливо. — Елате, вижте сама. — Поведе я през двора, ала ги спря чаткане на копита и дрънчене на оглавници. За тяхна изненада видяха, че пристига драгунски патрул.

— Боже мой, това е Палидар — възкликна Марлоу.

— Той пък какво прави тук?

Насреща им офицерът драгун отдаде чест на моряците и гренадирите и слезе от коня.

— Продължавайте — рече Палидар, без да забелязва Марлоу, Бабкот и Анжелик. — Шибаните негодници, японците, опитаха да ни спрат на пътя, за Бога! За нещастие копелетата си промениха проклетите намерения, инак вече да са изпукали на майната си… — Той видя Анжелик и млъкна ужасен. — Боже Господи! Ох, искам да кажа, че аз… че много, ужасно съжалявам, госпожице, аз, ами, аз не разбрах, че има дами… О, здравейте, Джон, докторе.

Марлоу отговори:

— Здравей, Сетри. Г-це Анжелик, разрешете да ви представя чистосърдечния капитан Сетри Палидар от Осми драгунски на Нейно величество. Г-ца Анжелик Ришо.

Тя кимна едва забележимо, а капитанът се поклони някак скован:

— Аз, ъъъ, много, ужасно съжалявам, госпожице. Докторе, изпратен съм да охранявам легацията в случай на евакуация.

— Адмиралът вече изпрати нас тук за тази цел — намеси се оживено Марлоу, — мен и моряците.

— Можете да ги разпуснете, ние вече сме тук.

— Вървете… Предлагам ви да попитате за нови заповеди. Утре. Междувременно аз съм старши офицер и поемам командването. Старши по служба. Докторе, може би ще заведете дамата да види г-н Струан.

Бабкот загрижено наблюдаваше двамата млади наежени един срещу друг мъже, тъй като харесваше и двамата. Приятелски настроени на пръв поглед, смъртни врагове в душата си. „Тези две бичета ще се сритат един другиго някой ден. Господ да им е на помощ, ако стане заради жена.“

— Ще ви видя и двамата по-късно. — Бабкот хвана французойката под ръка и я поведе.

Офицерите ги изпратиха с поглед. Тогава брадичката на Палидар щръкна.

— Това да не е корабна палуба — изсъска той, — това е работа на армията, за Бога.

— Глупости.

— Да не си си загубил ума заедно с обноските? Защо, по дяволите, доведе жена тук, след като само Господ знае какво има да става?

— Защото важният г-н Струан поиска да я види, от медицинска гледна точка било по-добре за него, тя убеди адмирала да й позволи да дойде тази вечер, въпреки моето мнение; заповядано ми бе да я придружа дотук и да я върна благополучно. Сержант Тауъри!

— Слушам, господине!

— Аз поемам командването до второ нареждане — разквартирувайте драгуните и ги настанете удобно. Има ли конюшни за конете им? Имате ли достатъчно порциони?

— Да, господине. Имаме предостатъчно място, но храната ни е малко.

— Била ли е достатъчно някога в тия проклети краища? — Марлоу му махна да се приближи. — Разгласете нареждането ми — продължи той заплашително, — никакви сбивания, а ако станат, по сто камшика на всеки забъркал се негодник — който и да е!

 

 

Барът на клуба в Йокохама, най-голямото помещение в колонията и поради тази причина предпочитано място за срещи, беше шумно и натъпкано с цялото приемливо тукашно население — липсваха само твърде пияните, които не се държаха на краката си, и най-болните — всички крещяха на различни езици, мнозина — въоръжени, мнозина размахваха пестници и ругаеха малката група от добре облечени мъже, седнала край една повдигната маса в най-далечния ъгъл, като повечето от тях също им отговаряха с крясъци, а адмиралът и генералът, намиращи се в съседство, бяха направо в прединсултно състояние.

— Кажи го пак, за Бога, и ще те викна отвън…

— Върви по дяволите, негодник такъв…

— Това е война, Уълъм трябва да…

— Да съберат шибаната армия и военната флота и да обстрелят Йедо…

— Да им сринем е… ната столица, за Бога…

— Да отмъстим за Кентърбъри, Уълъм трябва да…

— Правилно! Уилъм е отговорен, Джон Кентърбъри ми беше приятелче…

— Чуйте, хора… — Един от седящите мъже заудря по плота на масата за тишина с председателско чукче. Това само разгневи тълпата още повече — търговци на едро и дребно, съдържатели на кръчми, комарджии, коняри, месари, жокеи, моряци, лентяи, мореплаватели и пристанищна паплач. Цилиндри, многоцветни жилетки, вълнени дрехи и бельо, кожени ботуши, от богати до бедни; въздухът беше горещ, застоял, одимен, с тежка миризма на некъпани тела, на застояла бира, уиски, джин, ром и разлято вино.

— Тихо, за Бога, оставете Уълъм да говори.

Мъжът с председателското чукче изкрещя:

— Казвам се Уилям, за Бога! Уилям, не Уълъм или Уилъм, или Уилам! Уилям Ейлсбъри, колко пъти да ви повтарям? Уилям!

— Точно така, оставете Уилям да говори, за Бога!

Тримата бармани, които сервираха напитките зад огромния тезгях, се засмяха.

— Голяма глътка отваря тазвечерната им работа, нали, шефе? — бодро извика единият, докато забърсваше плота с мръсен парцал. Барът беше гордостта на колонията, съзнателно бе построен с един фут по-голям от Джокей Клуб в Шанхай, някога най-големия в Азия, и два пъти по-голям от клуба в Хонконг. По стената бяха наредени бутилки с алкохол, вино и буренца с бира.

— Дайте на мръсника да говори, за Бога!

Сър Уилям Ейлсбъри, мъжът с председателското чукче, въздъхна. Той беше британският посланик в Япония, глава на дипломатическия корпус. Другите мъже представляваха Франция, Русия, Прусия и Америка. Нервите му не издържаха и посланикът се приближи до млад офицер, застанал зад масата. Веднага, явно подготвен — както и хората около масата, — офицерът извади револвер и стреля в тавана. Във внезапно настъпилата тишина се отрони мазилка на пода.

— Благодаря ви. Сега — започна сър Уилям саркастично, — ако вие, джентълмени, помълчите за момент, можем да продължим! — Той беше висок, добре облечен мъж, наближаващ петдесетте, с решително лице и щръкнали уши. — Повтарям, тъй като нашето решение засяга всички ви, моите колеги и аз желаем да обсъдим публично как да отговорим на този инцидент. Ако не искате да слушате или пък ако ви помолим за мнение и вие не го изразите без празни приказки и ругатни, ние ще обмислим въпроса насаме и след като решим какво ще се случи, ще имаме удоволствието да ви го съобщим.

Недоволно мърморене, но никаква открита враждебност.

— Добре. Г-н Макфей, какво казахте?

Джейми Макфей седеше почти най-отпред, а Дмитрий — до него, защото Макфей ръководеше компания Струан, най-голямата къща в Азия, и обикновено говореше от името на едрите търговци, а най-знатните сред тях притежаваха собствени флоти — и въоръжени клипери, и търговски кораби.

— Ами, сър, ние знаем, че хората от Сацума ще спят в Ходогая, която е леснодостъпна от север, и че техният крал е с тях — рече той, силно загрижен за Малкълм Струан. — Казва се Санджиро, някакво такова име, и аз мисля, че ние…

Някой изкрещя:

— Гласувам да обкръжим негодниците тази вечер и да обесим този мръсник. — Последваха ръкопляскания, които скоро затихнаха сред няколко сподавени псувни и „За Бога, продължавайте“.

— Моля, продължете, г-н Макфей — настоя уморено сър Уилям.

— Нападението не е било предизвикано от нищо, както обикновено, Джон Кентърбъри е бил брутално убит. Един Господ знае колко време ще се възстановява г-н Струан. Но за първи път сме в състояние да идентифицираме убийците или поне техният крал може и е сигурно, както, че Бог е създал малките ябълки, че той има властта да хване негодниците и да ни ги предаде, и да плати щетите… — Отново ръкопляскания. — Те са наблизо и с нашата войска можем да ги заклещим.

Силни одобрителни възгласи и викове за отмъщение.

Анри Бонапарт Сьоратар, френският посланик в Япония, каза високо:

— Искам да попитам г-н генерала и г-н адмирала за тяхното мнение.

Адмиралът веднага отговори:

— Аз имам 500 моряци във флота…

Генерал Томас Оугълви го прекъсна твърдо, но учтиво:

— Става дума за операция по суша, скъпи адмирале. Мистър Сьоратърд… — посивяващият, червенобузест петдесетгодишен мъж съзнателно произнесе името на французина грешно и използва „мистър“, за да доусложни обидата — ние имаме хиляда британски войници на палатков лагер, две кавалерийски части, три батареи с най-модерни оръдия и артилерия и можем да съберем други осем или девет хиляди британски и индийски пехотинци и артилерийска поддръжка за около два месеца от нашия бастион в Хонконг. — Той си поигра със златния си ширит. — Не съществува проблем, който силите на Нейно величество под мое командване да не могат да решат експедитивно.

— Съгласен съм — рече адмиралът сред одобрителните викове.

Когато те стихнаха, Сьоратар продължи сговорчиво:

— В такъв случай вие пледирате за обявяване на война?

— Няма такова нещо, сър — отвърна генералът; неприязънта им беше взаимна. — Просто казах, че ние можем да направим необходимото, когато е нужно и когато сме задължени да го направим. Помислих, че този „инцидент“ е въпрос, който посланикът на Нейно величество трябва да реши в съюз с адмирала и мен самия без непристойни разправии.

Мнозина се провикнаха одобрително, повечето с неодобрение, а някой изкрещя:

— На всички вас, негодници такива, ви се плаща с нашето сребро и данъци. Имаме право да си кажем исканията. Да сте чували някога нещо за парламента, а?

— Замесен е френски гражданин — възбудено надвика шума Сьоратар, — следователно е замесена честта на Франция.

Чуха се ехидни и лукави забележки за девойката. Сър Уилям отново се възползва от председателското чукче и това позволи на временно изпълняващия длъжността американски посланик Адамсън да каже студено:

— Мисълта да се започне война заради такъв инцидент е глупост, а хрумването да бъде заловен или нападнат крал в тяхната суверенна страна е пълна лудост… и типично своеволие и империалистическо патриотарство! Преди всичко трябва да уведомим Бакуфу, после да ги помолим да…

Сър Уилям го прекъсна раздразнено:

— Доктор Бабкот вече ги е уведомил в Канагава, те вече са отрекли да знаят каквото и да било за инцидента и по всяка вероятност ще се придържат към тази линия, и ще продължат да го правят. Британски поданик е убит брутално, друг — сериозно ранен; непростимо е, че нашата прекрасна млада чуждестранна гостенка е уплашена почти до смърт — тези действия, трябва да подчертая това, което г-н Макфей така правилно посочи, за първи път са извършени от идентифициран престъпник. Правителството на Нейно величество няма да остави това безнаказано… — За момент гласът му потъна сред шумни възгласи, после той добави: — Единственото нещо, което трябва да решим, е наказателната мярка, как ще продължим и кога? Г-н Адамсън? — обърна се той към американеца.

— Тъй като ние не сме замесени, нямам никаква официална препоръка.

— Граф Сергеев?

— Моето официално мнение — предпазливо изрече руснакът — е да нападнем Ходогая и да я направим на пух и прах заедно с всички хора от Сацума. — Той беше малко над трийсетте, силен, аристократичен и с брада, оглавяваше дипломатическата мисия на цар Александър II. — Форсирано, масирано, жестоко и незабавно нападение е единствената дипломация, която японците някога ще разберат. Моят военен кораб ще сметне за чест да поведе атаката.

Настъпи необикновена тишина.

„Досетих се, че отговорът ви ще е такъв — помисли си сър Уилям. — Май сте прав. Ех, Русия, красивата, удивителна Русия, какъв срам, че сме врагове. Най-хубавото време в живота си прекарах в Санкт Петербург. Но все едно, вие няма да се ширите в тези води, миналата година спряхме нахлуването ви на японските острови Цушима и тази година няма да ви дадем да отмъкнете техния Сахалин.“

— Благодаря, скъпи графе. Г-н фон Хаймрих?

Прусакът беше възстар и лаконичен:

— Нямам какво друго да кажа, г-н генерален консул, освен официално да подчертая, че моето правителство ще сметне въпроса за проблем на вашето правителство, който не се отнася до малките страни.

Сьоратар пламна:

— Не смятам…

— Благодаря за мнението ви, господа — твърдо заяви сър Уилям и с това прекрати назряващата помежду им кавга. „Вчерашните депеши на Министерството на външните работи от Лондон сочат, че Британия скоро може да се окаже замесена в друга безкрайна европейска война, този път като воюваща страна, тъй като гордата Франция воюва с гордата експанзионистична Прусия, но нямаше прогнози на чия страна. Защо, дявол да го вземе, проклетите чужденци не могат да се държат като цивилизовани хора, проклет да съм, ако зная.“ — Преди да направим заключение — продължи той все със същата твърдост, — тъй като всички видни личности са тук и досега не сме имали такава възможност, мисля, че се налага ясно да формулираме нашия проблем: съществуват законни споразумения с Япония. Ние сме тук, за да търгуваме, а не да завладяваме територии. Налага ни се да контактуваме с бюрократите от Бакуфу, които са като сюнгери — веднъж се преструват на всемогъщи, а в следващия момент се правят на безпомощни пред отделните крале. Никога не можахме да се доберем до истинската власт, тикуна или шогуна — дори не знаем дали такъв наистина съществува.

— Трябва да съществува — обади се хладно Хаймрих, — защото нашият прочут германски пътешественик и лекар доктор Енгелберт Кемпфер, който е живял в Дешима от 1690 до 1693, преструвайки се на холандец, описва, че го е посетил в Йедо на тяхното годишно поклонение.

— Това не доказва, че и днес все още съществува — вметна Сьоратар язвително. — Както и да е, приемам, че има шогун, и Франция одобрява преките връзки с него.

— Мисъл, достойна за възхищение, господине — почервеня сър Уилям. — И как да постигнем контактите?

— Да изпратим флотата срещу Йедо — веднага се намеси руснакът, — да изискаме незабавна аудиенция, инак вие ще разрушите града. Ако имах хубава флота като вашата, щях първо да изравня половината град със земята, после да искам аудиенция… нещо повече, ще заповядам на този туземен тикун-шогун да се яви на борда на моя флагман призори на следващия ден и ще го обеся.

Мнозина изкрещяха одобрително.

Сър Уилям каза:

— Това, разбира се, е един от начините, но правителството на Нейно величество ще предпочете малко по-дипломатично решение. Освен това: ние почти не разполагаме с достоверни сведения какво става в страната. Ще съм благодарен, ако всички търговци помогнат да получим информация, която може да се окаже полезна. Г-н Макфей, измежду всички търговци вие би следвало да сте най-информиран, можете ли да ни помогнете?

Макфей предпазливо отговори:

— Ами преди няколко дни един от японските ни доставчици на коприна казал на нашия китайски компрадор, че някои от кралствата — той използвал думите „феодални владения“ и нарекъл кралете „даймио“ — били въстанали срещу Бакуфу, в частност Сацума, а също и краищата, наречени Тоса и Чошу…

Сър Уилям забеляза незабавния интерес на останалите дипломати и се почуди дали е било разумно да зададе въпроса пред всички.

— Сацума е близо до Нагасаки, на южния остров Кюшу — рече Адамсън. — Но къде са Чошу и Тоса?

— Вижте, Ваша чест — извика един американски моряк с приятен ирландски акцент… — Тоса е част от Шикоку, големия остров във Вътрешно море. Чошу е далеч на запад в главния остров, г-н Адамсън, сър, отвъд проливите, минавали сме оттам много пъти, проливите не са по-широки от миля в най-тясната си част. Както вече казах, Чошу е кралство отвъд проливите, само на около миля. Това е най-добрият и най-късият път от Хонконг или Шанхай дотук. Ши-моно-секи Проливи, така ги наричат туземците; веднъж се пазарихме за риба и вода в тамошния град, но не бяхме добре дошли.

Мнозина потвърдиха думите му, викаха, че и те често са плавали през проливите, но никога не били чували, че кралството се нарича Чошу.

Сър Уилям попита:

— Вашето име, ако обичате?

— Педи О’Флахърти, боцман на американския китоловен кораб „Албатрос“ от Сиатъл, Ваша чест.

— Благодаря. — Сър Уилям си отбеляза наум да изпрати О’Флахърти, за да узнае нещо повече и също дали има морски карти на областта и ако няма, веднага да заповяда на флотата да ги направи. — Продължете, г-н Макфей — рече той. — Въстание, казвате.

— Да, господине. Въпросният търговец на коприни, не зная доколко е надежден, казал, че се води някаква борба за власт срещу тикуна, когото той винаги наричал „шогун“, Бакуфу и някакъв крал или даймио, наречен Торанага.

Сър Уилям забеляза как очите на руснака се стесниха още повече на почти азиатското му лице.

— Да, скъпи графе?

— Нищо, сър Уилям. Ала не е ли това името на владетеля, споменат от Кемпфер?

— Наистина то е, наистина. — „Чудя се защо никога преди не сте ми споменавали, че също сте прочели тези много ценни илюстрирани дневници, написани на немски език, който вие не говорите, та значи са преведени на руски?“ — Може би „Торанага“ означава владетел на техния език. Моля, продължете, г-н Макфей.

— Това е всичко, което онзи е казал на моя компрадор, но аз ще се постарая да разбера повече. Сега — каза учтиво, но твърдо Макфей — ще се справим ли довечера с краля на Сацума в Ходогая или не?

Само пушекът се виеше в тишината.

— Имали някой да добави нещо… за това въстание?

Норбърт Грейфорт, управител на „Брок и синове“, главният конкурент на Струан, станал:

— Ние също чухме слухове за това въстание. Но си помислих, че бунтът има нещо общо с техния главен свещеник, този „микадо“, за когото се предполага, че живее в Киото, град, близо до Осака. И аз ще направя проучвания. Междувременно за довечера, присъединявам гласа си към Макфей, колкото по-скоро напердашим тези негодници, толкова по-скоро ще имаме покой. — Той беше по-висок от Макфей и очевидно го ненавиждаше.

Когато одобрителните възгласи утихнаха, сър Уилям като съдия, произнасящ присъда, заяви:

— Ето какво ще стане. Първо, няма да има никакво нападение тази вечер и…

— Оставка, ние ще го направим сами, за Бога, хайде да вървим за негодниците…

— Не можем, трябват войски…

— Тихо, слушайте, за Бога! — изкрещя сър Уилям. — Ако някой е дотам глупав, че да тръгне срещу Ходогая тази вечер, ще трябва да отговаря пред нашите закони, както и пред японските. Забранено е Утре аз официално ще изискам — ще изискам — Бакуфу и шогунът веднага да изкажат официално извиненията си, веднага да ни предадат двамата убийци, за да ги осъдим и обесим, и веднага да платят обезщетение от сто хиляди лири или да си поемат последствията.

Малцина се възторгнаха, повечето не и срещата завърши с отлив към бара, много от мъжете вече бяха готови да се сбият, тъй като споровете ставаха все по-пиянски и по-разгорещени. Макфей и Дмитрий си проправиха път навън на чист въздух.

— Господи, така е по-добре. — Макфей повдигна шапката си и попи челото си.

— Да поговорим, г-н Макфей?

Той се обърна и видя Грейфорт.

— Насаме, ако обичате.

Макфей се намръщи, после пое по почти пустата улица към пристана, покрай морето, надалеч от Дмитрий, който не беше от Струан, а търгуваше чрез Купър-Тилман, една от американските компании.

— Да!

Норбърт Грейфорт снижи гласа си:

— Ами какво ще кажете за Ходогая? Вие имате два кораба тук, ние имаме три и достатъчно побойници, повечето момчета от търговската флота ще се присъединят към нас, имаме достатъчно оръжие и можем да вземем едно-две оръдия. Джон Кентърбъри беше добър приятел, Старецът го харесваше и искам да отмъстя за него. Какво ще кажете?

— Ако Ходогая беше пристанище, не бих се колебал, но ние не можем да нападнем навътре в сушата. Това не е Китай.

— Да не ви е страх от тези мухльовци там?

— Не се боя от никого — предпазливо рече Макфей. — Не можем да предприемем успешно нападение без редовни войски, Норбърт, невъзможно е. Аз искам отмъщение повече от всеки друг.

Грейфорт се увери, че никой не ги подслушва.

— Откакто повдигнахте въпроса тази вечер, пък и с вас не разговаряме много често, чухме, че скоро тук ще се случват лоши работи.

— Въстанието ли?

— Да. Много лошо за нас. Налице са всички признаци. Нашите прекупвачи на коприна действат направо свински през последните месец или два, вдигнаха цената на необработената коприна, закъсняваха с доставките, забавяха плащанията и искаха извънредни кредити. Обзалагам се, че и при вас е същото.

— Да. — Беше рядкост за двамата мъже да говорят за търговия.

— Не зная кой знае колко, освен че много от признаците са същите като в Америка и доведоха до Гражданска война там. Ако това се случи тук, ще стане зле за нас. Без флотата и войската сме за оплакване и може да ни унищожат.

Макфей помълча, после рече:

— Какво предлагате?

— Ще трябва да изчакаме развитието на нещата. Не разчитам много-много на плана на Дребосъка Уили, както и вие. Руснакът беше прав за това какво трябва да се направи. Междувременно… — Грейфорт кимна към морето, където отплуваха два от техните клипери и търговски кораби, клиперите все още пристигаха в Англия много по-бързо от параходите, задвижвани с перки или с витла — ние държим всичките си тайни счетоводни книги и звонкови пари на корабите си, увеличихме запасите си от барут, сачми, шрапнели и поръчахме две нови-новенички десетцевни гатлингови американски картечници; ще ги поставим в готовност веднага, щом ги получим.

Макфей се засмя.

— По дяволите, вие имате — и ние също!

— И за това чухме, ето защо поръчах два пъти повече магазинни пушки, отколкото съдържат вашите товари.

— Кой ви каза, а? Кой е вашият шпионин?

— Едно птиченце — сухо отвърна Грейфорт. — Чуйте, всички знаем, че тези изобретения, наред с металните патрони, промениха хода на войната — вече е доказано от жертвите в битките при Бул Рън и Фредериксбърг.

— Възмутително е, да. Дмитрий ми каза, че Югът загубил четири хиляди за един следобед. Ужасно. Е?

— И двамата бихме могли да продадем тези оръжия на японците на тон, мисълта ми е, че ние се съгласяваме да не го правим и да се уверим, че нито един шибан мръсник няма да ги внася явно или контрабандно. Да се продават на японците параходи или някое и друго оръдие е едно нещо, но не и магазинни пушки или картечници. Съгласен ли сте?

Макфей беше изненадан от предложението. И скептичен. Но прикри изненадата си, сигурен, че Норбърт никога няма да продължи сделката, и стисна предложената ръка:

— Съгласен съм.

— Добре. Какво ново за младия Струан?

— Когато го видях преди час-два, беше зле.

— Ще умре ли?

— Не, лекарят ме увери.

Студена усмивка:

— Какво, по дяволите, знаят те? Но ако умре, това може да съсипе Търговската къща.

— Няма как да се съсипе Търговската къща, Дърк Струан е предвидил всичко.

— Не бъдете толкова сигурен. Дърк умря преди повече от двайсет години, синът му Кълъм е на смъртно легло и ако Малкълм умре, кой ще поеме ръководството? Едва ли малкият му брат, който е само на десет години. — Очите му светнаха странно. — Старецът Брок може да е на седемдесет и три, но е жилав и ловък, както винаги.

— Но ние все още сме Търговската къща, Кълъм все още е тай-пан — добави Макфей, зарадван от клъвването. — Старецът Брок все още не е председател на Джокей Клъб в Хепи Вали и никога няма да бъде.

— И това ще стане много скоро, Джейми, както и всичко останало. Кълъм Струан няма да контролира гласовете в Джокей Клъб твърде дълго и ако и неговият син и наследник също опъне петалата, ами тогава, като се сметнем, ние и нашите приятели ще имаме необходимите гласове.

— Повярвай ми, няма да се случи.

— Може би Старецът Брок ще ни окаже честта да ни посети тук скоро заедно със сър Морган… — Гласът на Грейфорт стана по-рязък.

— Морган в Хонконг ли е? — Макфей се опита да прикрие изненадата си. Сър Морган Брок беше най-големият син на Стареца Брок, който много успешно ръководеше тяхната Лондонска служба. Доколкото Джейми знаеше, Морган никога не бе идвал в Азия преди. Ако Морган е пристигнал внезапно в Хонконг… „Каква ли нова дяволия кроят тези двамата?“ — питаше се той обезпокоен. Морган се беше специализирал в търговско-банково дело и умело бе разпрострял пипалата на компания Брок в Европа, Русия и Северна Америка, като винаги заграбваше търговските пътища и клиентите на Струан. Откакто миналата година започна Американската война, Макфей, наред с другите директори на компания Струан, бе получил обезпокоителни доклади за фалити сред техните многобройни американски съдружници и на Север, и на Юг; там, където Кълъм Струан беше инвестирал големи суми. — Ако Старецът Брок и син ни удостоят с присъствието си, не се съмнявам, че ще имаме честта да им дадем вечеря.

Грейфорт се засмя без настроение:

— Съмнявам се, че ще имат време за друго, освен да ревизират вашите счетоводни книги, когато ние поемем търговията ви.

— Не си го и мислете дори. Ако имам някакви новини за бунта, ще ви съобщя. Моля, направете същото и вие. А сега лека нощ. — Макфей повдигна свръхучтиво шапката си и отмина.

Грейфорт се засмя наум, доволен от семената, които бе засял. „Старецът ще се радва да ги ожъне — помисли си той, — и то заедно с корените.“

 

 

Доктор Бабкот вървеше изтощен по коридора на полутъмната легация в Канагава. Носеше малка петролна лампа и беше облякъл халат над вълнената си пижама. Някъде на долния етаж часовник удари два. Той бръкна разсеяно в джоба си и свери джобния си часовник, прозя се, после почука на вратата:

— Г-це Анжелик?

След момент тя извика сънено:

— Да?

— Искахте да ви кажа, когато г-н Струан се събуди.

— О, благодаря ви. — Резето се вдигна и Анжелик излезе с леко разчорлена коса и още сънлива; бе облякла халат над нощницата.

— Малко му се гади и е леко замаян — отвърна Бабкот и я поведе обратно по коридора, надолу по стълбите към хирургията, където се намираха болничните стаи.

— Температурата и пулсът са малко по-високи, разбира се, това се очакваше. Дал съм му лекарство за болката, но той е чудесен, силен младеж и всичко ще се оправи.

Първия път, когато видя Малкълм, тя беше поразена от неговата бледнина и ужасена от смрадта. Никога преди не беше стъпвала в болница или хирургия, нито пък в истинска болнична стая. Макар да бе чела в парижките вестници и списания за смъртта и агонията и за вълните от чума и смъртоносни болести — морбили, варицела, тиф, холера, пневмония, менингит, магарешка кашлица, скарлатина, родилна треска и други подобни, които от време на време заливаха столицата, Лион и други градове, — не се бе сблъсквала отблизо с никаква болест. Здравето й винаги бе добро, леля й, чичо й и брат й се радваха на същото щастие.

Разтреперано бе докоснала челото му, бе отметнала кичур коса от лицето му, но я отблъсна миризмата край леглото и тя побърза да излезе.

Тайърър спеше удобно в съседната стая. За нейно голямо облекчение тук не миришеше. Анжелик си помисли колко е красиво спящото му лице, докато Малкълм Струан изглеждаше измъчен.

— Филип спаси живота ми, докторе — бе казала тя. — След като г-н… г-н Кентърбъри, аз бях… мен… бях се вцепенила, а Филип се хвърли с коня към убиеца и ми даде време да се спася. Бях… не мога да опиша колко ужасно…

— Как изглеждаше мъжът? Можете ли да го разпознаете?

— Не зная, беше просто туземец, млад, мисля, но ми е трудно да определя тяхната възраст, и беше първият, когото виждам отблизо. Носеше кимоно с къс меч в колана, а големият, целият кървав и отново готов да… — очите й се бяха напълнили със сълзи.

Бабкот я бе успокоил и настанил, беше й дал малко чай с капка настойка от опиум и бе обещал, че ще я извика, щом Струан се събуди.

„И той вече е буден — помисли си тя, краката й бяха сякаш от олово, започна да й се повдига, главата я болеше и бе пълна с отвратителни картини. — Жалко, че дойдох. Анри Сьоратар ми каза да почакам до сутринта. И капитан Марлоу беше против, всички до един, тогава защо молих адмирала толкова пламенно? Не зная, ние сме само добри приятели, не сме нито любовници, нито годеници или…

Или започвам да се влюбвам в него, или просто бях погълната от перчене, от разиграване на комедия, защото целият този страховит ден е като мелодрама от Дюма, кошмарното пътуване не е истинско, възбудата в колонията не е истинска, бележката на Малкълм, която пристигна по залез-слънце, не е истинска: “Моля те, ела и ме виж веднага, щом можеш", написана от лекаря вместо него. Аз не съм реална, само играя ролята на героинята…"

Бабкот спря.

— Стигнахме. Ще ви се стори доста уморен, госпожице. Само ще се уверя, че е добре, после ще ви оставя сами за минута-две. Той може да повърне заради лекарството, но не се безпокойте, а ако се нуждаете от мен, ще съм в хирургията в съседство. Не го натоварвайте, и себе си също, не се тревожете за нищо — не забравяйте, че и вие сте изживели отвратителни неща.

Тя се стегна, закрепи усмивка на лицето си и го последва вътре.

— Здравей, Малкълм, mon cher.

— Здравей. — Струан изглеждаше много блед и състарен, но очите му бяха ясни.

Лекарят побъбри любезно, взря се в него, бързо му премери пулса, пипна челото му, кимна леко, каза, че пациентът се оправя, и излезе.

— Толкова си хубава — рече Струан, силният му глас беше изтънял, чувстваше се странно, сякаш плуваше прикован към кревата и към просмукания с пот сламен дюшек.

Тя се приближи. Миризмата си беше все още там, колкото и да се преструваше, че не я усеща.

— Как се чувстваш? Така съжалявам, че си ранен.

— Джос — произнесе той китайската дума, която означаваше съдба, късмет, волята на боговете. — Толкова си хубава.

— Ах, cheri, ох, как искам всичко това никога да не се бе случвало, никога да не бях молила да пояздим, никога да не бях искала да посетя Япония.

— Джос. Сега е… на следващия ден, нали?

— Да, нападението беше вчера следобед.

Изглежда, мозъкът му с труд придаваше на думите й подходяща форма и еднакво трудно ги съчетаваше, за да ги изрече, докато тя откри, че й е също толкова трудно да остане тук.

— Вчера? Като че ли е изтекъл цял един живот. Видя ли Филип?

— Да, да, видях го по-рано, но спеше. Ще го видя веднага, щом си тръгна от теб, cheri. Всъщност по-добре е да си вървя сега, лекарят заръча да не се изморяваш.

— Не, не си отивай още, моля те. Слушай, Анжелик, не зная кога ще мога… ще мога да пътувам, така че… — За миг затвори очи от пронизваща болка, ала тя го отпусна. Когато отново насочи поглед към нея, видя страха й и го изтълкува неправилно. — Не се безпокой, Макфей ще се погрижи безопасно да бъдеш при… придружена до Хонконг, така че, моля те, не се безпокой.

— Благодаря, Малкълм, да, мисля, че ще трябва, ще се върна утре или вдругиден. — Анжелик видя внезапното му разочарование и веднага добави. — Разбира се, ти ще си по-добре тогава и можем да си отидем заедно и… а, да, Анри Сьоратар ти изпраща най-добри пожелания…

Млъкна ужасена от поредния пристъп на силна болка, лицето му се изкриви, той се опита да се сгърчи, но не успя, вътрешностите му се мъчеха да изхвърлят гнусната отрова на етера, който, изглежда, бе проникнал във всяка пора и клетка на мозъка му, но напразно — стомахът му бе изпразнен от всичко възможно, всеки спазъм сякаш разкъсваше раната, всяко закашляне го раздираше по-силно от предишното и от цялото мъчение успя да изхвърли само малко воняща течност.

В паниката си тя се втурна за лекаря и затърси дръжката на вратата.

— Всичко е наред, Анже… Анжелик. — Момичето едва разпозна гласа му. — Остани… още малко.

Струан видя ужаса, изписан на лицето й, и отново го изтълкува погрешно — като загриженост, дълбоко състрадание и любов. Опасенията му се стопиха и той се излегна назад, за да събере сили.

— Скъпа моя, надявах се… толкова се надявах… разбира се, ти знаеш, че те обичам от първия миг. — Спазъмът бе изсмукал всичките му сили, но дълбоката увереност, че е прочел по лицето й онова, за което се бе молил, го изпълни с покой. — Изглежда, не съм в състояние да разсъждавам ясно, ала исках… да те видя, за да ти кажа… Господи, Анжелик, аз бях зашеметен от операцията, зашеметен от лекарствата, зашеметен от мисълта, че мога да умра и да не се събудя, преди да те видя отново, никога не съм бил толкова слисан, никога…

— Навярно и аз… о, Малкълм, всичко е толкова ужасно. — Кожата й лепнеше, главата я болеше още по-силно и тя се боеше, че всеки момент ще й прилошее.

— Не ме е грижа сега, като зная, че ме обичаш; ако умра, това е джос, а в нашето семейство знаем, знаем, че не можем да избегнем джос. Ти си моята щастлива звезда, моята пътеводна звезда, аз… разбрах го от първия миг. Ние ще се оженим… — Думите заглъхнаха. Ушите му писнаха, а очите му се замъглиха, клепачите трепнаха, защото опиатът започна да действа, да го спуска в ада, в който болката съществуваше, но се превръщаше в безболезненост — оженим през пролетта…

— Малкълм, слушай — започна тя бързо, — ти няма да умреш и аз… alors^[3], трябва да съм честна с теб… — после думите рукнаха от само себе си — не искам да се женя още, не съм сигурна дали те обичам, просто не съм сигурна, ще трябва да си търпелив и независимо дали те обичам, или не, не мисля, че някога ще мога да живея в това ужасно място или в Хонконг, всъщност зная, че не мога, няма да мога, не мога, зная, че ще умра, мисълта да живея в Азия ме ужасява, сред тази смрад и тези ужасни хора. Ще си ида в моя Париж веднага, щом е възможно, и никога няма да се върна, никога, никога, никога.

Но той не чу нищо. Бленуваше, без да я вижда, и шепнеше:

— … Много синове, ти и аз… толкова съм щастлив, че ме обичаш… Молех се за… и сега… да живеем завинаги в голямата къща на хълма. Твоята любов изгони страха, страха от смъртта, тя е винаги толкова наблизо, близнаците, сестричката ми Мери умряха съвсем малки. Баща ми е на смъртно легло… Дядо ми — още една насилствена смърт, но сега… сега… всичко се промени… ще се оженим през пролетта, нали?

Отвори очи. За миг я видя ясно, видя напрегнатото й лице и стиснатите ръце, погнусата й и му се прииска да извика: „Какво има, за Бога, това е само болнична стая и аз зная, че одеялото ми е просмукано с пот, че лежа сред урина и изпражнения и всичко смърди, но то е, защото съм ранен, за Бога, просто ме раниха, ала вече съм зашит и съм добре отново, отново добре, отново добре…“

Но той не изрече нито една от тези думи и я видя да му казва нещо, да отваря рязко вратата и да хуква навън, ала това беше само кошмар, прекрасните блянове го зовяха. Вратата се залюля на пантите си и шумът отекваше, отекваше, отекваше: добре съм, добре съм, добре съм…

 

 

Тя стоеше, облегната на градинската порта, вдишваше нощния въздух, опитваше се да си възвърне спокойствието: „Пресвета Дево, дай ми сила и дай на този мъж малко покой, и нека по-скоро се махна оттук.“

Бабкот се приближи до нея:

— Струан е наред, не се тревожете. Ето, пийнете това — каза състрадателно, докато й даваше опиата. — Ще ви успокои и ще ви помогне да заспите.

Анжелик се подчини. Течността нямаше вкус.

— Ще спи спокойно. Елате. Време е и вие да поспите. — Докторът я подкрепи по стълбите до стаята й. На вратата се поколеба: — Наспете се… Ще спите добре.

— Боя се за него, много се боя.

— Недейте. Утре сутринта ще е по-добре, ще видите.

— Благодаря ви, и аз съм по-добре сега. Той… Струва ми се, че Малкълм мисли, че ще умре. Ще умре ли?

— Разбира се, че не. Силен младеж е и съм сигурен, че ще му мине като на куче. — Бабкот повтори същата баналност, която бе изричал хиляди пъти, ала не казваше истината: „Не зная, човек никога не знае. Сега всичко е в Божиите ръце“.

И все пак от опит знаеше, че е по-добре да даде на влюбената надежда и да намали товара на нарастващото безпокойство, макар да не беше правилно или честно да го прави. „Господ знае дали пациентът ще умре, или ще живее. Дори така да е, ако човек е безпомощен, ако човек е сторил най-доброто, на което е способен, и е убеден, че това, заедно с цялата му наука, е достатъчно, какво друго може да направи, без да полудее. Колко млади мъже като този си виждал мъртви на сутринта или на следващия ден… или оздравели, ако такава е била волята на Господа. Такава ли беше сега? Мисля, че ни липсват познания. Пък и Божията воля. Ако има Бог.“ Той неволно потрепери.

— Лека нощ, не се безпокойте.

— Благодаря ви. — Анжелик пусна резето, отиде до прозореца и отвори стабилните капаци. Умората й надделя. Нощният въздух беше топъл и приятен, луната се бе вдигнала високо. Свали халата си и изтощена се избърса с кърпата, умираше за сън. Нощницата й беше влажна и полепна по нея, предпочиташе да я смени, но не си носеше друга. Градината отдолу бе голяма и пълна със сенки, с дървета тук-там и с малък мост над тесен поток. Бризът галеше върховете на дърветата. Толкова сенки в лунната нощ.

Някои се размърдваха от време на време.