Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gai-jin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2010 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010 г.)

Издание:

Джеймс Клавел. Гай-джин

Превод: Емилия Стаматова

Редактор: Милена Лилова

Коректор: Т. Вълевска, М. Кондова

ИК „Библиотека 48“, 1993 г.

ISBN 954-8047-28-4

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Гай-джин

Превод: Емилия Стаматова, Милена Лилова

Редактор: Милена Лилова

Коректор: Т. Вълевска, М. Кондова

ИК „Библиотека 48“, 1994 г.

ISBN 954-8047-28-4

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Гай-джин

Превод: Емилия Стаматова, Милена Лилова

Редактор: Милена Лилова

Коректор: Т. Вълевска, М. Кондова

ИК „Библиотека 48“, 1994 г.

ISBN 954-8047-28-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на липсваща страница

61.

В самия край на Ничията земя, иззад прикритието на недостроена селска къща, в здрача се раздвижи някаква сянка. След нея още една. Двамата мъже се спотайваха и изчакваха. Нейде сред временното селище от навеси, заслони и частично построени колиби се носеха унили разговори, разплака се дете, но бързо го усмириха.

Първата сянка се оказа Филип Тайърър. Той се втурна приведен към кладенеца и се хвърли на земята до него. Предпазливо огледа околността: май никой не го бе видял.

Филип предпазливо се приведе над кладенеца и подсвирна. Само след миг над тухлената зидария се показа главата на Хирага. Той безшумно приклекна до англичанина, а след него и Акимото. И двамата бяха облечени с ватирани връхни дрехи и кимона над свободни панталони. Бяха увили мечовете си в запасните си дрехи.

— Следвайте ме предпазливо! — Тайърър хукна обратно и спря в сянката на недостроената селска къща, където се спотайваше Джейми Макфей. Хирага и Акимото го последваха много по-гъвкаво и по-безшумно.

— Ето, обличайте се бързо — рече Джейми Макфей. Отвори чантата си и им подаде груби моряшки дрехи, вълнени качулки и обувки. Тайърър забеляза, че Хирага мушна малък пистолет в джоба си.

Това им отне не повече от две минути. Джейми ги поведе по някогашната главна селска улица, която скоро щеше да бъде възстановена. Струваше им се, че отвсякъде в тях се впиват нечии очи.

Жилището на шоя бе възстановено донякъде. Магазинът си стоеше непипнат, но стаите зад него временно бяха завършени и годни за обитаване. Джейми се промъкна през купчината греди и шоджи и почука на импровизираната врата.

След секунда се чу драскане на кибрит и една свещ огря тъмнината. Шоя бе сам, пребледнял от изтощение и страх, който усилено се опитваше да скрие. Върху ниската масичка бяха наредени манерки със саке и нещо за хапване. Хирага и Акимото за секунди лакомо изгълтаха храната и пресушиха две от манерките.

— Благодаря ти, шоя — рече Хирага. — Няма да забравя добрината ти.

— Заповядай, Отами-сама. — Шоя му подаде кесия с монети. — Тук има сто златни обана и двайсет мекса.

На масичката лежаха четчица, мастилница и някакъв документ. Хирага подписа разписката.

— Ами братовчед ми?

— Толкова съжалявам, но само това успях да събера за такова кратко време. — Шоя хвърли кос поглед към Джейми, но другите не забелязаха.

— Няма значение. — Хирага не му повярва, но, от друга страна, Акимото нямаше нито кредит, нито някого, който да му изплати дълга. — Благодаря ти. Моля те, срещни се с поръчителя ми и му предай това на четири очи. — Връчи му малък свитък. Това бе старателно зашифровано прощално писмо до родителите му, в което им разказваше за намеренията си и им съобщаваше за участта на Сумомо. За по-сигурно в писмото не се споменаваха истинските им имена. Обърка се към Филип на английски: — Тайра-сама, готов. Ето свършил.

— Готов ли си, Джейми? — запита Тайърър. Чувстваше се особено, повдигаше му се, без да знае дали е от вълнение или страх, от умора или отчаяние. От пожара насам Фуджико непрекъснато изникваше пред очите му с писъци, обхваната от пламъци. — Да побързаме, Отами-сама — обърна се той към Хирага. Двамата се бяха разбрали никога повече да не използват имената Хирага и Накама. — Нахлупи шапката по-ниско над лицето си.

Излезе на улицата. Увери се, че няма опасност, и даде сигнал и на останалите.

— Ти води, Джейми — прошепна Филип.

Един гвардейски патрул приближи към тях и те, обзети от ужас, потънаха в сянката. Войниците отминаха. Тайърър си пое дъх.

Джейми отново ги поведе напред, заобикаляйки развалините. Отправи се към пристана в другия край на главната улица. Много хора се разхождаха по тия места. Джейми разпозна някои от тях и забави крачка, за да не привлича вниманието върху себе си. Срещна Дмитрий, запътен за вкъщи. Американецът му се усмихна кисело. Днес сутринта Дмитрий, ухилен до уши, го бе издирил и му бе съобщил, че е намерил Неми, че тя е добре — имала само няколко натъртвания.

— Веднага ме запита: „Джами-сама добре?“ Аз потвърдих и тя ти праща целувки. Предадох й, че ще я потърсиш, щом се освободиш.

— Благодаря ти, камък ми падна от сърцето. Боях се, че с нея е свършено.

— Нали си спомняш какво…

— Спомням си, но първо трябва да поговоря с нея. Тя да не е мебел, за Бога!

— Ей, по-полека бе, човек, далеч съм от подобна мисъл. Нямах предвид нищо…

Джейми въздъхна, докато си проправяше път през развалините на някаква спиртоварна за саке. Наближаваха главната улица. „Дмитрий е добро момче — помисли си Макфей, — но Неми ми е скъпа и…“

— О, Боже, погледни! — Той посочи група изтощени самураи огнеборци, наклякали около разпален на пристана огън, на който си варяха чай. Бързо прецени какво да прави. Нямаха изход. — Няма да ни се размине, хайде.

Джейми излезе на пристана и любезно вдигна шапка пред огнеборците и военачалника им. Те, кажи-речи не му обърнаха внимание. Разнебитените подпори на пристана и понтонния мост навлизаха на петдесет метра навътре в морето. Дъхът му секна. Катерът не ги чакаше, нито пък се виждаше да се задава откъм пристана на Струанови на север. Навътре в залива „Красавицата от Атланта“ чакаше със запалени светлини. Около нея се тълпяха гребни лодки.

Днес следобед Джейми бе помолил Макструан да му заеме катера тази вечер за кратко посещение при капитана на „Красавицата“ Джони Таумаст, негов стар приятел. Филип се бе втурнал при Макфей, след като Сър Уилям потвърди предполагаемата смърт на Хирага. Заеквайки от вълнение, Тайърър му бе разказал, че за негово щастие Хирага е жив и здрав и се крие в един кладенец в Пияния град. Японецът му бе спасил живота предишната нощ и Филип изложи на Макфей своя план как на свой ред да му помогне.

— Просто тайно ще го качим на „Красавицата“ и ни лук яли, ни лук мирисали.

— Ще помоля Джони Таумаст да ги скрие, но само ако получиш съгласието на Уили. Хирага си остава уби…

— Официално Хирага е мъртъв… Накама, Хирага — все тая. Така заяви Уили, а сержантът потвърди, че бил загинал в пожара. Накама умря веднъж завинаги, а също и Хирага. Струва си да го спасим, Джейми, затова е най-добре да го качим на някой кораб! Просто помагаме на двама студенти самураи да видят света, нашия свят, за около година и нещо и един от тях се казва Отами.

— Ако ни хванат, ще хвърчи перушина, и то нашата.

— От къде на къде ще ни хванат. Отами си е Отами — това е истинското му име. Той ми разправи, че ти и шоя сте скалъпили разни търговски сделки. Само ще спечелиш, когато се завърне, всички ще спечелим.

Най-сетне Джейми се бе съгласил. Бе се срещнал с шоя и уредил заема, за който самият той поръчителства. По това време слънцето вече залязваше. Тайърър бе отишъл при кладенеца да подготви Хирага и Акимото и ето ги сега на пристана.

— Къде е катерът, Джейми? — неспокойно запита Тайърър.

— Ще дойде.

И четиримата се чувстваха изключително застрашени. Стояха в края на пристана близо до разклатените, хлъзгави от водорасли стъпала. Безпокоеше ги присъствието на самураите и техния военачалник, който наперено се разхождаше нагоре-надолу.

— Тайра-сама, военачалник помниш? Той от наказателни. Помниш военачалник от порти? — прошепна Хирага.

— Какви порти?

— В Йедо. Ваша голяма къща в Йедо, когато първо срещнал.

— О, Господи! — Спомените връхлетяха Филип — якият самурай, който настояваше да претърси Легацията, а те стояха вътре, заобиколени и притиснати отвсякъде. Тогава Хирага се бе спасил, защото го бяха изнесли на носилка, бинтован като болен от морбили.

— Сега пък какво има? — запита Джейми. Тайърър му обясни. Иззад рамото на Филип Макфей забеляза, че самураят се е втренчил в тях. Стресна се: — Много е любопитен.

— Сега и аз го разпознах — рече Тайърър. — Най-добре… виж, ето го! — Катерът изскочи с пухтене от тъмнината, светлините на мачтата му мъждукаха неясно. Боцманът им махна и те му отвърнаха. Вълните от бързия му ход се удариха в подпорите и ги изпръскаха.

— Бързо се качвайте — развълнувано нареди Джейми. Филип го бе убедил, че Хирага не е убиец, а борец за свобода, а и той самият вече бе разбрал колко е полезен. Напълно бе се уверил, че един шиши и приятел, който говори английски, ще е изключително ценен за в бъдеще, особено ако точно той го е напътствал и му е помогнал. Макфей бе подготвил преписка със сведения и документи до хора, с които японецът да се срещне в Англия и Шотландия, списък къде да отиде, какво да разгледа. Щеше да му ги обясни, преди корабът да отплава.

„Филип е гений“ — ухили се Джейми. Погледна го и затаи дъх. Японският военачалник крачеше към тях.

Изпята им бе песента.

И Хирага бе разбрал същото. Посегна към мечовете си, увити в кимоната.

— Акимото, ще го убием.

— Чакай! Вземи! — Тайърър бързо подаде на Хирага голям плик с препоръчителни писма до баща си и чичо си, до един адвокат и до декана на университета. — Щях да ти обясня всичко на катера, но няма време.

Джейми, разчитам на теб. — За последен път се взря дълбоко в очите на Хирага и му протегна ръка. — Благодаря. Ще ти бъда приятел до края на живота си. Върни се жив и здрав. — Усети яко ръкостискане, видя мимолетната усмивка на японеца, обърка се и плувнал в студена пот, се отправи към врага.

Военачалникът не бе стигнал средата на пристана, а Тайърър вече здраво стоеше върху дъските и се кланяше най-официално. Оня изсумтя, подвоуми се с ръка върху дългия си меч, но отвърна на поклона. Опита се да подмине, ала Тайърър отново се поклони и на своя възможно най-добър японски заяви умишлено бавно и тромаво:

— Ах, господин офицер, искам кажа колко мъже самураи добре се справят с огън. Помниш от Йедо, нали? Моля извиниш от име на мой господар, водач на гай-джин в Нипон, приеми големи благодаря, че помогнал спаси всички къщи наши.

— Махни се от пътя ми! — разсърди се военачалникът. Дъхът му вонеше на дайкон — хрян. — Махай се!

Но Тайърър се престори, че не го разбира, и разпери ръце уж несъзнателно, като внимаваше да не го докосне. Джейми и останалите бяха зад гърба му и Филип не можеше да прецени с колко време разполага. А и офицерът изръмжа:

Бака.

Лицето му се изкриви от гняв и англичанинът се приготви за удара, който щеше да последва. В същата секунда чу как Джейми изкрещя: „Потегляй, за Бога!“, японецът го блъсна грубо настрана и хукна към катера.

Тайърър задъхан се изправи и плувнал в пот от облекчение, видя как корабчето възви с пълна скорост. Тримата пътници в каютата залитнаха. Светлините в каютата изгаснаха още преди самураят да дотича до края на пристана. Крясъците му да се върнат заглъхнаха сред шума на мотора.

Филип забърза с всички сили. Вдигна шапка пред самураите около огъня, които го поздравиха нехайно, й потъна в тълпата.

Щом се отдалечи, англичанинът взе да подтичва и си пое дъх едва когато се озова в Легацията.

— Боже мой, Филип — ококори се Бертрам. — Какво ти се е случило, горкото ми момче?

— О, я си еби майката — изпсува Филип; още не беше се съвзел след смъртната опасност.

— И защо да го прави? — запита Сър Уилям от прага на кабинета си с изопнато лице и с дрезгав глас.

— О, извинете, сър, просто… една закачка.

В отговор се чу раздразнено сумтене.

— Филип, ти си започнал да се побъркваш! Къде, по дяволите, си ходил? На бюрото ти чака нота от Бакуфу със забележка, че е спешна; трябва да препишеш писмото ми до Сър Пърси, което тази вечер ще изпратиш с „Красавицата от Атланта“, и четири застрахователни иска за подпечатване. Подписах ги и съм сложил резолюция. Като свършиш, ела при мен.

Сър Уилям се върна в кабинета си, затвори вратата и се облегна на нея. Неумолимо прикова поглед в папката на Андре и отново го налегна тъга.

След като Анжелик си отиде, посланикът седя неподвижно повече от час, опитвайки се да вземе решение. Не искаше да сгреши, защото това наистина бе въпрос на живот и на смърт. Потърси отговор в собствения си опит: в детството си в Англия, в назначението си в Париж, в Санкт Петербург, в къщата си там и в градината, където се бяха смели с Вертинска през пролетта, през лятото, през есента, през зимата, в любовта си към нея; после си спомни как се бе върнал в Англия и бе изпълнявал специални задачи по бойните полета на Крим; а също и във водовъртежа на най-затулените кътчета на съзнанието си, които го плашеха.

Радваше се, че гласът на Филип го бе върнал към действителността. Отново обиколи с поглед стаята, папката, огъня в камината и се спря на прекрасното младо лице, което му се усмихваше от миниатюрата.

Стана, взе портретчето и се загледа в него. Всяко движение на четката отдавна се бе запечатало в съзнанието му. „Ако го нямах, щях ли и аз да забравя лицето й както Анжелик своя Малкълм?“

Колкото и да се опитваше да се върне към времето, когато бе живял истински, папката на Андре се изправяше като желязна преграда между него и любимата жена.

— Да му се не види и Андре!

„Както и да е, трябва да вземеш решение. Стига си умувал — заповяда той сам на себе си. — Хващай се за по-важната си работа. Свършвай с тази неприятност, че да се заемеш с насъщните си проблеми. Ти си на Нейно величество посланик. Дръж се като такъв!

Единствено правилно е да запечаташ папката на Андре, да напишеш секретен доклад, в който да разкажеш какво и кога се е случило и кой какво е казал, да запечаташ и него и да ги изпратиш в Лондон, пък нека там решават. Бездруго в мазетата, подземията и архивите им лежат достатъчно тайни. Ако решат да потулят нещата, то си е тяхна работа. Добре, това е единственият верен път.“

Напълно сигурен, че е взел правилното решение, Сър Уилям събра листата и един по един започна да ги хвърля в огъня, като си тананикаше. Наблюдаваше ги как се сгърчват, почерняват и се превръщат в пепел.

След като свърши. Сър Уилям вдигна чаша към портретчето. Чувстваше се прекрасно.

— За теб, любов моя.