Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Медина (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
All the Queen’s Men, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 144 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране
ganinka (2009)
Допълнителна корекция
asayva (2013)

Издание:

Линда Хауърд. Втори шанс

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Американска. Първо издание

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Атанаска Кузманова

ISBN: 954–459–786–7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от asayva

Двадесет и трета глава

Джон се наведе и вдигна оръжието на здравеняка. Подхвърли го на Найема.

— Хей, подръж това.

Тя прибра и този пистолет във вързопа, направен от шала на вечерната й рокля. Щеше да изглежда подозрително, ако не вземеха оръжието. Той отключи колата с бутона на дистанционното, което се намираше на връзката с ключовете, и двамата се качиха вътре.

— Лягай на пода! — заповяда й той и сложи ръка на тила й, за да е сигурен, че ще се подчини.

Тя се сви на пода, а той запали мотора и натисна копчето, с което се отваряше гаражната врата. Вратата започна да се плъзга нагоре и над тях автоматично се запалиха светлини. Той й хвърли един поглед и й се усмихна, а после превключи на скорост. Мощната кола се стрелна напред, а сцеплението на гумите с пътя беше толкова добро, че те не изсвириха, нито пък се усети мирис на изгоряло.

Първият изстрел разби стъклото на прозореца над главата й и парчетата се посипаха в колата. Найема сподави един вик на изненада и покри с ръце главата си, а в този момент вторият куршум мина през вратата до нея и се заби в седалката на пет сантиметра от ръката на Джон, като произведе странен тъп звук, минавайки през кожата и плата.

Той натисна до дупка газта и последователно превключи няколко пъти скоростта. Всеки път силата на ускорението я притискаше още по-плътно до седалката.

— Стой долу! — извика и се наведе секунда преди стъклото от неговата страна да се пръсне на парчета.

Порталът. Автомобилът се бе насочил към огромните врати със стоманени решетки. Тя едва успя да се подпре с ръце, за да се предпази от удара. Чу се стържене на метал и звук от разтрошени стъкла, а после — още изстрели, този път — от автомат. Нещо я тласна встрани, към лоста за скорости. Една от тежките врати, изкъртена от пантите си, се стовари наполовина върху гюрука на колата.

— Добре ли си? — изкрещя Джон, докато превключваше на задна. Вратата се завъртя и се плъзна на земята. Той отново превключи скоростите и колата се стрелна напред, минавайки върху вратата. Железните решетки издрънчаха.

— Да — извика тя, но не разбра дали сред трясъка на стрелбата той я чу.

Джон не отвръщаше на огъня, изцяло бе концентриран върху управлението на колата. Найема потърси пипнешком двата пистолета, завити в шала й, и в ръката й попадна първо по-големият, който бе принадлежал на човека от охраната. Застана на колене и махна предпазителя.

— По дяволите, стой долу! — ревна Джон и протегна ръка към нея, сякаш се канеше да я бутне отново на пода.

— Продължавай да караш! — Тя се отскубна настрана, хвана тежкото оръжие с две ръце и започна да стреля от прозореца. Даже и да не уцелеше никого, ответната стрелба щеше да ги накара да се снишат за момент. Ако не предприемеше нещо, автомобилът им, заедно с тях двамата вътре, щеше да се разпадне на парчета от изстрелите.

Мощното оръжие подскочи в ръцете й и силният гърмеж я оглуши. Нажежените гилзи заизскачаха в тясното пространство на колата. Една от тях рикошира в голата й ръка и тя усети ужилване.

Автомобилът не се движеше тъй гладко, както преди; напредваше на тласъци и двигателят му заглъхваше от време на време. Явно изстрелите бяха поразили някоя много важна част, но поне вече бяха извън територията на имението. Зад тях се чуха още изстрели, но те прозвучаха като идващи от пистолет, което означаваше, че не разполагат с необходимия обхват.

— Трябва да зарежем колата — каза Джон и се обърна назад, за да огледа положението. Огледалцето за задно виждане представляваше парче изкривен метал, а самото стъкло бе станало на сол и се бе посипало навсякъде около тях.

— Къде?

— Веднага щом се измъкнем. Ако имаме късмет, няма да намерят колата до сутринта.

Найема надникна зад остатъците от седалката. В имението бяха запалени толкова много светлини, че то изглеждаше като миниатюрен град. Постепенно успя да различи групирани по двойки светлинки — фаровете на автомобили.

— Идват — каза тя.

Направиха завой и плътната стена на дърветата скри имението от погледа им. Той отби от пътя, като намали скоростта, за да може гумите да не вдигат във въздуха буци пръст, и насочи колата между дърветата. Заподскачаха по дънери и клони, а дърветата изподраскаха боята, която доскоро беше съвършено непокътната.

Джон не докосна спирачката нито веднъж — да не би някоя от светлините отзад още да работеше. Когато се отдалечиха достатъчно от пътя, така че фаровете на автомобилите след тях да не се отразят от метала на колата им, той спря и загаси двигателя. Седяха в тишината, нарушавана само от свистенето и съскането на мотора, и слушаха как преследващите ги коли с ръмжене подминават скривалището им.

Бяха на около километър от имението.

— Сега какво? — попита тя и й се стори, че гласът й прозвуча странно, но пък ушите й още пищяха от стрелбата. Вътре в колата миришеше на изгорял барут и нажежено желязо.

— Какво ще кажеш за един хубав крос?

— Любимото ми занимание през нощта, когато съм обута в сандали, нося рокля за две хиляди долара и стотина мъже ме преследват и стрелят по мен.

— Радвай се, че сандалите ти не са на висок ток. — Той тресна светлините на таблото с дулото на пистолета си, за да не ги издадат, щом преследвачите отворят вратите.

Тя нежно и внимателно се изправи от пода. Миниатюрни парченца стъкло покриваха седалките, раменете й, косата. Под дърветата беше съвсем тъмно. Вратата от нейната страна не искаше да се отвори — вероятно някой куршум бе ударил заключващия механизъм. Тя пропълзя над лоста за скоростите, а с всяко нейно движение се чуваше подрънкването на строшени стъкла.

Джон излезе от колата и посегна към нея. Смело я вдигна на ръце и я измъкна навън, а после я остави да стъпи на краката си.

— Изтупай се! — нареди той.

И двамата се наведоха напред, затръскаха главите си и размахаха ръцете и дрехите си, за да изтупат и последните остри парченца стъкло. Ръцете и раменете й малко я боцкаха, но когато внимателно ги опипа, пръстите й останаха сухи — значи поне не кървеше. Цяло чудо беше, че изобщо са останали живи. Направо не беше за вярване, че градушката от натрошени стъкла не ги беше порязала.

Когато се изправиха, очите й вече се бяха приспособили към тъмнината и тя забеляза, че половината от лицето на Джон е по-тъмно от останалата част. Стомахът й се сви.

— Ранен си — каза тя, като се опитваше да запази гласа си равен. Не можеше да е прострелян. Не би могъл. Нещо жизненоважно в нея зависеше от това да е добре.

— От парче стъкло, не от куршум. — Гласът му прозвуча по-скоро раздразнено. Извади копринената кърпичка от джоба на гърдите си и я притисна към челото си. — И двата пистолета ли са в теб?

— В колата са. — Найема се наведе напред и ги извади. — А инструментите? Ще ги оставим ли? — Определено не й се искаше да ги мъкне със себе си.

— Дай ги тук.

Тя му подаде тежката кадифена торбичка с инструментите. Джон ги извади и ги хвърли един по един колкото се може по-далеч сред дърветата и храсталаците. Ако намереха инструментите, Ронсар щеше да се запита за какво ли са били използвани, и понеже ги бяха забелязали да излизат от офиса му, несъмнено щеше да разпореди да извършат пълна проверка на всички кабели — тогава щяха да открият бръмбара. Претърсването беше единственият начин да открият устройството, но пък нито един бръмбар не можеше да остане незабелязан, когато самите жици бъдат проверени.

— Взе ли си шала?

— За какво ми е?

— Защото е черен и ще прикрие малко от голата ти кожа, която иначе се вижда в тъмното.

Тя извади шала и дамската си чантичка от колата. Трябваше внимателно да опипа наоколо, докато ги намери. Чантичката към вечерния тоалет беше безполезна — в нея нямаше нищо, което можеха да използват, нямаше дори пари. Всичките й пари, заедно с паспорта и всичко останало, бяха останали в стаята й. Не се тревожеше за паспорта; името в него беше фалшиво, а Джон можеше да ги върне в родината им даже без паспорт, но парите можеха да им бъдат от полза.

Джон взе чантичката от ръцете й, но вместо да я запрати нанякъде, я мушна в джоба си.

— Хайде.

Беше прекалено опасно да се тича в гората през нощта. Рискуваха най-малко да изкълчат глезените си, а може би — дори да си счупят нещо, затова се запромъкваха между дърветата и храсталаците, като спираха често и се ослушваха за преследвачи. Чуваха как шумът от автомобилите по пътя става все по-далечен и по-неясен. Но не можеха да се надяват хората на Ронсар да останат прекалено дълго в неведение.

Излязоха от гората на един второстепенен междуградски път.

— За известно време ще го следваме — каза той. — Така ще се придвижваме по-лесно, а и можем, докато е тъмно, да ги забележим много преди те — нас.

— Имаме ли някаква определена цел или просто ще тичаме?

— Ница.

— Защо Ница? Защо не Лион? По-близко е.

— Ронсар ще наблюдава летището в Лион и всички агенции за автомобили под наем. Ще очаква от нас да отидем там.

— Какво ще кажеш тогава за Марсилия?

— Яхтата ни е в Ница.

— Нима? Не знаех, че си имаме яхта.

— Компанията има яхта, а яхтата има на борда си компютър и сателитна връзка. Ще мога незабавно да предам информацията на Лангли и хората му веднага ще започнат да я обработват.

— Тогава нека бъде Ница.

Той извади нож от джоба си и коленичи в краката й. Сграбчи роклята й с едната ръка и промуши ножа на нивото на коленете й. Плъзна острието му през тънката материя и отпра долната половина на роклята й.

— В джобовете на този смокинг имаш повече неща, отколкото Снупи — в кучешката си колибка — изкоментира тя. — Изобщо не разбирам как ти стои толкова добре.

— Имам си много добър шивач.

Сега, когато бяха излезли изпод дърветата, Найема можа да забележи, че главата на Джон още кърви. Той скъса тясна ивица от плата, който току-що беше отрязал от дрехата й и превърза раната си с него. Смокингът му беше опърпан и мръсен, а когато тя погледна към останките от великолепната си рокля, дело на Диор, забеляза, че е в същото състояние. Останалата част от плата Джон завърза около врата си.

Започнаха да тичат в лек крос, защото не носеха маратонки на краката си, а ударът на твърдия асфалт по тънките подметки на вечерните им обувки вибрираше до всяка костица и мускулче в телата им, които и бездруго бяха доста натъртени и уморени.

— През целия път до Ница ли ще тичаме? — попита тя след около километър и половина.

— Не, ще откраднем някоя кола.

— Кога?

— Веднага щом намерим.

Найема се опита да намери темпо, което не натоварва толкова много стъпалата и краката й, и да се съсредоточи върху настоящето. Когато ги обстрелваха, нямаше проблеми с концентрацията, но сега бяха заобиколени само от ритмичното потропване на стъпките си, от равномерното вдишване и издишване и от нощните звуци наоколо. При липса на непосредствена заплаха мислите й се насочиха към случилото се в офиса на Ронсар.

Не искаше да мисли за това, но не можеше да му се противопостави. Може би беше неизбежно, като се има предвид сексуалното привличане, което изпитваше към Джон от мига, в който го зърна в офиса на Франк Вини. Той я наелектризираше, караше я да се чувства толкова жива, че на моменти не се побираше в кожата си. Целувките, които си бяха разменили — може всичко да беше режисирано, но нейната реакция не беше. С всяко докосване, с всеки танц, с всяка следваща целувка нейното очакване бе нараствало стремително и беше цяло чудо, че не получи оргазъм в мига, в който я докосна езикът му.

Само че защо не се случи иначе — да я любеше наистина, а не да разиграва сценарий, който да им служи за прикритие. За нея сливането им беше като гигантски катаклизъм. За него — просто работа.

Може би затова се чувстваше толкова наранена. Искаше да означава за него нещо повече от поредната задача, от поредното средство към целта. Опасяваше се… мили боже, страхуваше се, че го обича.

Очевидно бе първокласна глупачка, за да се влюби в Джон Медина.

Да обичаш мъж, който често пътува по работа, беше едно — хиляди жени го правеха. Да обичаш мъж, който поема опасността с всяка глътка въздух, също бе нещо, което хиляди жени правеха. Ченгета, пожарникари, строители на небостъргачи, работници на нефтени платформи — всички те имаха опасни професии и отсъстваха от вкъщи продължително. Но поне живееха открито. Поне животът им беше реален. Джон винаги разиграваше някакъв сценарий, изпълняваше някаква тайна задача, нарушаваше правила и закони. Почти винаги играеше някой друг. Никога нямаше да знае дали е жив или мъртъв или дали ще се върне при нея, даже и да е жив.

Не можеше да обича по подобен начин. Не можеше да живее по подобен начин.

— Кола — каза той и прекъсна болезнената верига на мислите й. Сграбчи я за ръката и я издърпа от пътя. — Лягай долу!

Светлините на фаровете пронизваха мрака, а колата бързо се приближаваше. Тя легна по лице сред бурените, преметнала шала през раменете си и покри краката си с остатъка от роклята. Джон лежеше до нея, по-близо до пътя. Колата мина покрай тях.

Те бавно се изправиха. Преди да спрат да тичат, не беше забелязала, колко много я болят краката. Разтри прасците си.

— Може би боса ще съм по-добре, отколкото с тези сандали.

— По земята — да, но не и по асфалта.

Тънките каишки бяха протъркали кожата й, която беше започнала да се разранява и подува. Отпусна каишките леко и каза:

— Май скоро ще имам проблем.

Той клекна до нея.

— Пришки?

— Още не, но натам отива работата.

— Окей, край на тичането. Трябва обаче да се сдобием с някакво превозно средство през нощта, защото през деня ще ни забележат по-лесно, ако се движим пеш. Исках да стигнем колкото се може по-далеч, преди да свия някоя кола, но очевидно нищо не можем да направим.

— Какво значение има?

— Ако една кола е открадната буквално в задния двор на Ронсар, мислиш ли, че той няма да научи и да се сети, че ние сме я задигнали? Тогава ще знае с каква кола пътуваме и може да прати хора да ни търсят.

Найема въздъхна.

— Тогава ще вървим.

Ръката му нежно обхвана стъпалото й.

— Мисля, че няма да се наложи. Скоро ще стигнем до някоя ферма или село и аз ще взема каквото намерим, даже и да е аварийна кола.

— Дотогава — каза тя и стана на крака — ще вървим.