Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Медина (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
All the Queen’s Men, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 144 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Сканиране
ganinka (2009)
Допълнителна корекция
asayva (2013)

Издание:

Линда Хауърд. Втори шанс

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Американска. Първо издание

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Атанаска Кузманова

ISBN: 954–459–786–7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от asayva

Трета част

Тринадесета глава

Париж

— Луи! Толкова се радвам да те видя! Изглеждаш прекрасно, както винаги! — Жената на премиер-министъра разкри в широка усмивка едрите си зъби, като взе и двете му ръце в своите. Целуна го по бузите.

Луи повдигна ръцете й до устните си и отвърна на поздрава, като бегло целуна кокалчетата на пръстите й. Беше привързан към Аделин, която бе добросърдечна и мила по природа. В едрите й грубовати черти имаше нещо конско, за нещастие, но с типичните за една парижанка умения тя успяваше да се възползва от най-привлекателната част от лицето си — очите. След като човек я опознаеше, обикновено забелязваше единствено благия й характер и не мислеше за издълженото й кокалесто лице.

— Никога не бих пропуснал възможността да те видя, скъпа моя — каза й той.

— Ласкател! — усмихна му се лъчезарно тя. — Трябва да поздравя и останалите гости, но обещай ми, че няма да си тръгнеш, без да ми се обадиш. И без това не те виждам достатъчно често, разбойнико!

Обеща й, което не му струваше кой знае какво, после я остави да посреща гостите си и се смеси с тълпата от посетители, изпълваща балната зала и прилежащите помещения. Един малък оркестър бе дискретно разположен в някаква ниша, частично скрит от погледите зад полупрозрачна завеса.

Сервитьори в черни униформи носеха подноси с красиво наредени чаши, наполовина пълни със златисто шампанско, докато други разнасяха табли, отрупани с богато разнообразие от ордьоври. Ронсар взе една чаша от минаващ наблизо келнер и някаква фина сладка с крем от друг. Току-що бе отпил първата си глътка от доста посредственото вино — което никога не беше на ниво при такива събирания — и чу да го викат по име.

Обърна се и видя сестра си Мариет да се приближава, последвана от съпруга си. Изражението на лицето на Едуар Касел бе снизходително и отстъпчиво — както винаги. Мариет изглеждаше жизнена, трептяща от въодушевление като пеперуда и също толкова безобидна. Бе три години по-малка от Ронсар и той винаги се бе отнасял покровителствено с това красиво създание. Тя си бе избрала за съпруг мъж с петнадесет години по-възрастен от нея, който наследи ролята на неин защитник.

Едуар на няколко пъти се бе оказал от полза на Ронсар. С поста си в министерството често имаше достъп до информация относно някои интересни подробности, касаещи правителството, икономиката и личния живот на някои високопоставени особи, която предаваше на брата на съпругата си. В замяна на това Ронсар бе открил фонд под свое попечителство на името на сестра си и редовно внасяше в него пари — те позволяваха на семейство Касел да живее в по-голямо охолство, отколкото би било възможно със заплатата на Едуар.

— Луи! — Мариет се хвърли на врата му и го целуна по бузата. — Не знаех, че ще те видя тук тази вечер. Това е чудесно! Как е Лора?

— Добре е — отвърна Луи с равен глас, така че думите му да не бъдат чути от други хора. Не обсъждаше Лора на обществени места. Много от познатите му нямаха никаква представа за нейното съществуване.

Мариет сбърчи нослето си в знак на извинение.

— Прости ми! — каза с разкаяние. — Съвсем забравих.

— Няма нищо — каза й нежно той и я целуна по челото. Подаде ръка на съпруга й. — Как си, Едуар?

— Добре, благодаря — отвърна той. Едуар изглеждаше леко понатежал и темето му олисяваше. Чертите му в най-добрия случай можеха да се характеризират като „не грозни“. Лицето му обикновено беше безизразно и прикриваше хитрия ум, който проблясваше в очите му. — А ти?

— Добре. — След като приключи с любезностите, Ронсар прехвърли ръката си през кръста на сестра си. — Изглеждаш невероятно. Тази рокля много ти отива.

Тя се усмихна щастливо и поглади с ръка блестящата розова материя, която подчертаваше руменината на страните й.

— Не мислиш ли, че е прекалено младежка?

— Скъпа моя, ти изглеждаш прекалено младежки.

— Това й казвам и аз — намеси се Едуар. — Става все по-хубава с всеки изминат ден.

Колкото и сладникаво да прозвуча комплиментът му, той беше искрен. Обожанието, което изпитваше към Мариет, винаги накланяше чувствително везните в негова полза според преценката на Ронсар.

— О, ето я и Жулиет! — извика Мариет и вниманието й веднага се насочи другаде. — Трябва да говоря с нея. — Хукна нанякъде, а клошираната й рокля се развя, сякаш щеше да полети.

Ронсар и Едуар се отдалечиха от тълпата, разхождайки се небрежно, все едно нямаха друга по-важна работа, освен да търсят познатите си.

— Май всички от правителството са тук тази вечер — забеляза Ронсар. — Сякаш нещо интересно витае във въздуха.

Едуар сви рамене, а плътните му устни се разтегнаха в добродушна усмивка.

— Избори, скъпи приятели. Всеки ухажва останалите. А търговията винаги е интересна, нали? Ирак иска да закупи една много скъпа и модерна компютърна система от нас, но американците, както обикновено, не одобряват. Тяхната икономика е в разцвет, а те не могат да разберат икономическите затруднения, които могат да изпитват други държави. Нашите водещи индустриалци не обичат американците да им се бъркат в бизнеса. Но ако им кажем да се разкарат… — Той разпери ръце. — Американците притежават толкова много прекрасни доларови банкноти. Как да постъпи човек?

— Привидно — както трябва — сухо отбеляза Ронсар. Никой французин не обичаше американското присъствие, с което сякаш бе пропит целия свят. Франция си беше на французите и щеше да си остане такава. Каквито и споразумения да наложеха американците, те не можеха да бъдат навсякъде и да контролират всичко, Франция се съгласяваше, а после постъпваше спрямо собствените си интереси. Прагматизмът бе крайъгълният камък на френския национален характер.

— Руснаците, разбира се, отчаяно се нуждаят от нови технологии. За нещастие, нямат нужните средства. Но може би американците ще платят вместо тях. В интересни времена живеем, нали?

— Много интересни.

За последните десет години старите граници напълно бяха заличени. В политиката цареше небивало оживление, а това влияеше много благоприятно върху бизнеса му. Нестабилността бе най-силно мотивиращият фактор за определен тип хора.

— Разбира се, американският посланик също е тук — продължи Едуар. — Помощникът му се разхожда насам-натам с наострени уши.

Помощникът на посланика бе служител на тяхното Централно разузнавателно управление. Всеки знаеше кой кой е, но все пак удивително голямо количество информация се предаваше от човек на човек при подобни събирания. Офицерите от разузнаването често бяха проводници на сведения, които правителствата искаха да предадат на други правителства, но не по каналния ред. Никой в края на краищата нямаше интерес от избухването на международна криза.

— Една семейна приятелка е на гости на посланика и съпругата му. Тя е дъщеря на едни от най-старите приятели на госпожа Териът. Хубава млада жена, ако мога да се изразя така. Човек винаги е заобиколен от едни и същи лица на тези банкети и всяко свежо присъствие е добре дошло.

Ронсар беше мъж. Винаги бе склонен да се заинтересува от хубава млада жена — при условие, че не е твърде млада. Не си падаше по кикотещи се девойчета.

— Посочи ми я — каза нехайно. Едуар се огледа наоколо.

— Ето там — каза накрая. — До прозорците. Брюнетка, облечена в бяло. Има прекрасни очи.

Ронсар фиксира въпросната жена. Както се виждаше, не беше девойче. Стоеше до мадам Териът с усмивка, която бе едновременно учтива и топла. Наклонила глава на една страна, жената слушаше разказа на министъра на финансите — той вероятно говореше надълго и нашироко на любимата си тема: конните надбягвания.

Ронсар изпусна въздишка на възхищение. Едуар не преувеличаваше: наистина беше хубава. Не красива, не изключителна, но… хубава. Не беше облечена по начин, който да привлича вниманието, но някак го правеше. Може би заради спокойното достойнство на маниерите й, съчетано с тези изумителни очи. Даже и от разстоянието, на което се намираше, Ронсар бе в състояние да оцени коментара на Едуар за нейните очи. Те изглеждаха огромни и тъмни като нощта, очи, в които човек можеше да погледне и да забрави думите си.

Бялата й рокля беше семпла, без излишна претрупаност, и залагаше на елегантната кройка. Имаше блед тен — толкова блед, че Ронсар би могъл да сметне за лоша идея обличането й в бяло — би предположил, че ще изглежда безцветна — но вместо това цветът сякаш подчертаваше най-фините оттенъци на розовото по кожата й, които създаваха впечатление за крехка прозрачност.

Тя беше стройна, без да е прекалено слаба, като други жени, сляпо следващи модните тенденции. Роклята й очертаваше приятно закръглени бедра, а бюстът й, въпреки че не беше едър, бе съблазнително добре оформен. Носеше една-единствена дълга огърлица от перли в комплект с гривна на дясната й ръка и с обеци. Жената се извърна леко настрани, докато той я наблюдаваше, и перленият наниз се плъзна по деколтето й, подчертавайки лявата й гърда.

Тя несъзнателно докосна с пръсти огърлицата и я прехвърли на мястото й, но мимолетната гледка накара Ронсар да изпита приятно стягане в слабините.

— Омъжена ли е? — Французите имаха доста светски разбирания за тези неща, но американците в по-голямата си част оставаха досадно благопристойни.

— Вдовица е — додаде Едуар.

В този момент оркестърът засвири нежна и прочувствена мелодия на Бетовен. Танците още не бяха започнали. Докато Ронсар я наблюдаваше, хубавата вдовица обърна глава по посока на оркестъра и се заслуша в музиката — съсредоточена и развълнувана. Застина неподвижно, а очите й сякаш се изпълниха с неизразима тъга. Обърна се към министерския служител и му каза няколко думи, а после наклони глава към мадам Териът и прошепна нещо в ухото й. Мадам Териът съчувствено докосна младата жена по ръката. После тя нечуто изчезна в нощта през отворените врати на верандата.

Ронсар нямаше никаква представа откога е вдовица, но очевидно музиката бе навяла болезнени спомени в душата й. Според него тъжните млади жени трябваше винаги да бъдат успокоявани.

— Извини ме — промърмори на Едуар и закрачи през балната зала.

Беше много досадно — всички искаха да разговарят с него. Жени го викаха по име и го даряваха с лениви усмивки. Здрависваше се с някои от присъстващите, други целуваше по бузите и елегантно се извиняваше, държейки вратите на верандата под око. Министърът на финансите, с когото бе разговаряла, изглежда, се колебаеше, но най-накрая събра кураж и се приближи до вратата. По това време Ронсар се намираше вече там и сръчно застана на пътя му.

— Загрижеността ви е похвална — измърмори, — но няма да има нужда от нея.

— А… — Мъжът примигна, когато го разпозна. — Да, разбира се.

Ронсар излезе навън в топлата парижка вечер. Постланата с каменни плочи веранда бе осветена само от светлините на прозорците зад него и от фенерчетата, украсяващи дърветата. Наоколо бяха разпръснати малки масички и столове, които даваха възможност на гостите да се освежат и да си починат от шума в балната зала.

Вдовицата седеше до една от тези масички, кротко положила ръце в скута си, с поглед, зареян в градината. Не беше плакала, забеляза Ронсар, когато се приближи с отмерена и целенасочена походка. Беше запазила спокойствие, макар че се виждаше нещо като мъгла от сълзи в очите й, а устните й бяха застинали в меланхолично изражение. Искаше му се с целувка да извика усмивка върху тях. Едни толкова чувствени устни трябваше винаги да се усмихват.

— Здравей — каза тихо на английски Ронсар и тя леко се стресна, което означаваше, че не бе забелязала присъствието му. — Прости ми, не исках да те изплаша.

Тя обърна големите си черни очи към него и той отново почувства онова напрежение в слабините. Изглеждаше тъй тъжна, тъй самотна и уязвима. Докато я гледаше, тя се постара да се овладее и потърси убежище в маската, която вероятно я бяха научили да слага на лицето си веднага щом бе излязла от люлката.

— Всичко е наред. Наистина — отвърна жената и понечи да стане. Гласът й бе нисък и женствен и не звучеше дразнещо носово като гласовете на повечето американки. — Тъкмо се канех да се върна на партито…

— Не, моля те, не ставай заради мен — побърза да каже той, пресегна се и нежно я докосна по ръката. Винаги се отнасяше нежно с жените и много от тях (за негово удоволствие) бяха податливи на подобно отношение, сякаш не получаваха достатъчно нежност в живота си. Вдовицата обаче изглеждаше леко шокирана от неговото докосване и съвсем незабележимо се отдръпна назад.

— Видях те да излизаш и си помислих, че изглеждаш… разстроена. — Трябваше да бъде внимателен и да успокои предпазливостта й.

За миг тя запази мълчание. Обърна глава и погледна към градината, а той се възхити от нежната линия на шията й, от грациозната извивка на скулите й. После каза:

— Музиката ми напомни за едно отминало време.

Това бе всичко. Нямаше подробности, нямаше допълнителни разяснения. Усети нейната неохота да му предостави каквато и да било лична информация. Бе свикнал жените да реагират на присъствието му, да се опитват да задържат вниманието му. Липсата на отзивчивост у тази жена сама по себе си бе интригуваща.

— Казвам се Луи Ронсар — представи се той и седна на стола до нея.

— Радвам се да се запознаем — учтиво отвърна тя. — Аз съм Найема Джеймисън.

— Найема — бавно повтори името й. — Какво хубаво и необичайно име!

Тя леко се усмихна, съвсем за кратко.

— Твърде необичайно понякога. Хората рядко знаят как да го произнесат, ако го видят написано — повечето го произнасят Нийма вместо Найема, а ако го чуят, не знаят как да го напишат. Когато бях дете, често ми се искаше майка ми да ме е кръстила Джейн или Сюзън, или нещо от тоя род.

— Да не би да е някакво родово име?

— Нищо толкова достолепно — каза тя и усмивката й се превърна в лек смях. Трансформацията на лицето й от тъга до веселост му се стори очарователна. — Майка ми харесвала мелодиката и звученето на името Наоми, но не и самото име. И се заела да подменя гласните, докато попаднала на комбинация, която й харесала… — Тя разпери ръце. — Така измислила името Найема.

— Мисля, че е много хубаво.

— Благодаря. Вече съм свикнала с него. — Погледна през рамо към балната зала. — Беше ми приятно да си поговорим. Аз май трябва да…

— Разбира се — каза той и се изправи на крака. — Ти не ме познаваш и се чувстваш неловко насаме с мен. — Направи малка пауза, за да й даде възможност да отрече това, но тя не го направи и той се почувства въодушевен. — Ще запазите ли един танц за мен, мадмоазел Джеймисън? — Нарочно я нарече така, за да й даде шанс да му каже, че е вдовица.

— Мадам — поправи го тя и той приятно се изненада от акцента й. Не бе чак толкова приятно изненадан, че тя не оповести факта, че е вдовица. Една жена, която проявява интерес, би разкрила недвусмислено семейното си положение.

Неговият собствен интерес към нея се увеличаваше. Тези дни на Ронсар не му се бе удавала често възможността да се наслади на ролята си на преследвач. Жените бяха прекалено лесни за завоюване, което не беше неприятно, но понякога един мъж имаше нужда да се почувства ловец.

Въпросът му витаеше във въздуха. Най-накрая тя отвърна:

— Да, разбира се. — Но в тона й се усещаше само учтивост, не и нетърпение да са заедно.

Това хем го раздразни, хем го развесели. Може би го бяха разглезили, но той знаеше, че не е отблъскващ, меко казано. Тази жена обаче изобщо не го забелязваше като мъж.

Любезно й предложи ръката си и тя положи своята грациозна малка длан в свивката на лакътя му. Докосването й бе едва забележимо. Не се притискаше към него, дори не го държеше. Заедно влязоха в балната зала, като привлякоха не един чифт очи. Ронсар забеляза как мадам Териът се намръщи и прошепна нещо на съпруга си. Не изглеждаше доволна, че младата й приятелка се е запознала с пословичния търговец на оръжие.

Ронсар се усмихна на мадам Териът, после се обърна към плячката си и леко и елегантно й се поклони. Нещо в държанието му сигурно я бе обезпокоило, защото очите й се разтвориха широко, а меките й устни потрепериха. Преди Найема да успее да се отдръпне, той притисна с устни ръката й съвсем за кратко и я погали с поглед.

— До скоро — промълви Ронсар.