Линда Хауърд
Втори шанс (20)

Двадесета глава

Приближавайки се към Джон, Найема леко залитна, и бутна слънчевите очила на носа си, за да прикрие изражението си. Боже, този мъж трябваше да си облече някакви дрехи, иначе рискуваше да й докара инфаркт! Жадно попи с очи силните очертания на торса му, изпъкналите мускули на ръцете и раменете, стегнатия корем. Имаше най-мощните крака, които някога бе виждала, а жилестите мускули показваха, че се занимава с всичко — бягане, плуване и силови упражнения.

Бисерни капчици вода още искряха по раменете и по космите на гърдите му. Грубо беше избърсал косата си с хавлията и бе прокарал пръсти през нея, за да възстанови донякъде прическата си. Изглеждаше див и опасен и тя изпита почти физическа болка от неудържимото желание да го докосне.

Джон уви кърпата около кръста си и застана неподвижно като здраво вкоренена в земята секвоя, чакайки тя да стигне до него. Кърпата поне скриваше част от краката му. Как успяваше да изглежда толкова строен с дрехи, щом имаше такива мускули?

На устните му се появи едва забележима усмивка. На устните, които изглеждаха така, сякаш никога не се разтягат в усмивка. Все пак бе направил усилие заради нея. Това е Темпъл, помисли си тя, не Джон. Медина се усмихваше и даже се смееше. Когато представляваше самият себе си, той беше непринуден човек — освен ако не играеше друга роля, или не беше някой друг толкова дълго време, че вече дори Джон Медина да е станал за него просто една роля.

— Преди малко за минута си помислих, че ще се обърнеш и ще избягаш — каза й той с нисък глас. — Недей да се държиш чак толкова стеснително.

— Знам какво да правя. — Тя седна на предложения й стол, без да й пука дали звучи раздразнено. Наистина беше раздразнена. Не бе успяла да се наспи и нервите й бяха обтегнати.

Джон стоеше зад нея и я гледаше — тя чувстваше неподвижното му присъствие. После постави дланта си в отвореното деколте на ризата й и я плъзна по голото й рамо. Движението беше бавно и съсредоточено, сякаш не можеше да издържи нито миг повече, без да я докосне. Ръката му срещна единствено тънката презрамка на камизолката. Найема потрепери под докосването на топлата му длан, която съвсем леко отмести ризата й — колкото да погали рамото и горната част на ръката й. Това бе най-контролираното чувствено докосване, изпитвано някога от нея, и цялото й тяло реагира — зърната на гърдите й набъбнаха, а коремът й се стегна.

После Джон нежно върна ризата на мястото й и заобиколи, за да седне на стола срещу нея. Когато й обърна гръб, тя видя тънкия, осемсантиметров белег, прорязващ лявата му плешка. Макар да знаеше, че не е истински, Найема не можеше да разбере как го е направил. Определено изглеждаше съвсем истински.

Той седна отсреща и тя примигна от изненада при вида на малката диамантена обеца с винтче на лявото му ухо. Нямаше дупка на ухото; щеше да е забелязала, ако имаше. А и снощи не носеше обеца. Е, ако белегът беше фалшив, пробитото ухо също можеше да е; може би е залепил обецата на ухото си. А променената линия на косата му също изглеждаше съвсем истинска. Всички тези дребни отличителни черти бяха фалшиви; без тях никой не би познал в негово лице Джоузеф Темпъл, макар лицето му да си оставаше същото. Докато не прибегнеха до сравняване на зъбите или до изследвания на ДНК-то му, той щеше да си остане неидентифициран.

Един келнер в черни шорти и бяла фланелка се приближи до тях.

— Мога ли да ви донеса нещо от бара?

— Бихме искали да си поръчаме обяд — каза на перфектен френски Джон.

— Разбира се, господине.

За начало поръча леки соленки с пилешко месо в сметанов сос, картофена супа, а после — плато от плодове и сирене. Благодарна, че от нея не се очаква да погълне пълно меню, което да включва и ястие с месо, Найема огледа прекрасната околност. Постепенно се появяваха все повече хора, предпочели да обядват край басейна вместо вътре в сградата. Шумът от разговорите, допълван от време на време от някой плясък във водата на басейна, от смехове и потракване на сребърни прибори съвсем естествено ги подтикна да приближат главите си, навеждайки се над кръглата масичка.

Джон нагласи чадъра над тях така, че да я предпазва от слънчевите лъчи, пък и да попречи на някой от къщата да ги наблюдава. Преди да седне, той взе тениската си от шезлонга и я нахлузи през главата си. Тя почти съжали, че прекрасните му мускули се изгубиха от погледа й, но пък сега поне щеше да се концентрира по-добре.

— Бях в офиса на Ронсар — каза той така, че само тя да го чуе. — Разполагам с кода за отключване на вратата и добре огледах охранителната система. Какво е предвидено за тази вечер?

— Всяка вечер има маскен бал. Вечеря с шведска маса и танци, точно както снощи.

— Много добре. Хората ще се движат насам-натам и ще им бъде трудно да ни държат под наблюдение. Ще танцуваме заедно всеки танц…

— Не и когато съм на токчета. Няма да мога. Ще остана без крака.

— Тогава недей да носиш обувки на висок ток.

Тя го изгледа злобно, но той, разбира се, не забеляза, защото Найема още беше със слънчевите си очила.

— Ти осигури гардероба ми. Всички подходящи обувки, с които разполагам, са на токчета.

— Добре тогава, ще танцуваме само няколко пъти. — Изглеждаше така, сякаш едва се сдържа да не се усмихне. — Ще гледам да направя съвсем очевиден факта, че сме заедно. Но не се паникьосвай. Може да прибягна до някои необуздани движения.

— Защо трябва да има необуздани движения? — Гърлото й отново пресъхна. Искаше келнерът да побърза с минералната вода, която Джон беше поръчал.

— За да може, ако някой ни забележи да се измъкваме заедно, да си помисли, че просто си търсим някое по-интимно местенце — като твоята стая например.

А вместо това щяха да преравят компютърни файлове.

— Ами Ронсар? И Кара?

— Аз ще се погрижа за нея. С Ронсар работата ще бъде малко по-сложна. Може да се наложи да рискуваме, като се надяваме, че ще е твърде зает, за да мине през офиса си. — Направи малка пауза. — Идва келнерът. — Приведе се през масичката и хвана ръката й, като нежно поглади пръстите й. — Ела с мен на разходка след обяда — промърмори, докато келнерът оставяше на масата кристалните чаши със столче, пълни с минерална вода.

Тя се отдръпна и взе в ръка една от чашите, усмихвайки се притеснено на келнера.

— Колко време ще ти е нужно, за да монтираш подслушвателното устройство? — попита я, когато отново останаха сами.

— Бих искала да разполагам с половин час. — Може би щеше да се справи и за по-малко време, но искаше да бъде наистина, много внимателна, защото щеше да се наложи да проникне до кабелите в стената, а не искаше да остави след себе си никакви издайнически следи. — Ами компютърните файлове? Колко време ще ни трябва за тях?

— Зависи — услужливо каза той.

— Много съм ви задължена, господин Информираност.

Той потисна още една усмивка.

— Не знам каква система използва, дали е защитена с парола или е кодирана — макар че много ще се изненадам, ако не разполага поне с парола. Трябва да се сдобия с паролата…

— Как, за бога, ще го направиш?

— Хората обикновено си я записват някъде под ръка. Или пък използват нещо съвсем очевидно, като името на майка си или на децата…

— Ронсар има дъщеря — каза Найема. — Лора.

— Дъщеря? Нямахме информация за това — промърмори Джон.

— Тя е инвалид. Той я обожава и бди зорко над правото й на личен живот. За по-голяма безопасност много малко хора знаят, че тя съществува. Толкова е болна, че може би не й остава още много живот. — Една буца заседна в гърлото й, щом си спомни за слабото като на скелет личице на Лора, с тъмните сини очи, които толкова много приличаха на тези на баща й, както и за бодрия й дух.

— Значи би приел много сериозно нещо да се случи с нея — каза замислено Джон.

Найема се изправи на стола и свали слънчевите си очила, за да може той да види съвсем ясно колко е ядосана.

— Да не си посмял! — процеди през зъби. — Ако намесиш това дете, аз ще… ще… — Не успя да се сети за нещо достатъчно лошо, но изражението на очите й гарантираше сурово възмездие.

— Ще направя необходимото — тихо отвърна той. — Знаеш това. Не си поставям никакви ограничения, щом трябва да изпълня успешно задачата си.

— Да, чух това за теб — също така тихо отвърна тя, а във вените й закипя такава ярост, та й се стори вероятно да загуби самоконтрол. — Разправят, че си убил дори съпругата си. Защо сега да се притесняваш заради едно малко момиченце?

Ледена тишина се спусна помежду им. Лицето на Джон бе съвършено безизразно, а очите му бяха толкова студени и празни, че изглеждаха мъртви.

— Името й беше Вениша — каза най-накрая той, почти нечуто. — Защо не ме попиташ аз ли го направих? Как мислиш, че стана? Застрелях ли я, счупих й врата или й прерязах гърлото? Може пък просто да съм я бутнал от тридесетия етаж. Чувал съм всички тези сценарии. Кой ти звучи най-правдоподобно?

Тя не можеше да си поеме дъх. Искаше й се да го удари, да каже нещо, което да го впечатли, а бе успяла да постигне много повече от това. Не вярваше на всички тези слухове, не вярваше дори, че някога е бил женен. Но когато разбра името на жена му и че тя очевидно е съществувала, внезапно си помисли, че онези истории можеха да се окажат верни.

— Ти ли го направи? — успя да каже, а думите едва излизаха през свитото й гърло. — Ти ли я уби?

— Да — каза той и се облегна назад, а келнерът се приближи с храната им.

 

 

Тя вървеше до него по тучната, добре поддържана трева. Не бе имала възможност да се възстанови от шока и да му зададе някакви други въпроси, след като той стовари тази бомба по време на обяда. Първо, келнерът бе там, подреждаше чиниите и доливаше вода в чашите им, питаше ги дали се нуждаят от нещо, а когато си тръгна, Ронсар „случайно“ се появи и остана да си побъбри с тях.

Найема едва успяваше да разговаря. Отговаряше едносрично на въпросите на Ронсар, но устните й бяха като парализирани и тя постоянно намираше оправдание, отпивайки от чашата си с вода. Спомняше си, че бе хапнала малко от обяда, но нямаше спомен за вкуса на храната.

След обяда Джон нахлузи панталоните си върху сухия си бански, а после я хвана за ръката и я поведе нанякъде. Горещите слънчеви лъчи безмилостно падаха върху й, но това бе добре дошло — иначе чувстваше, че замръзва. Сърцето й се късаше. Неведението бе като невидима крепост, защитавала я и пазила от ужасните неща, които съзнанието й отказваше да възприеме. Но тази невинност и неосведоменост вече безвъзвратно си бе отишла; даваше си сметка за болката, за ужаса, за цената. Какво ли беше преживял, минавайки през всичко това?

— Джон, извинявай — прошепна тя.

Видя изненадата му. Очевидно бе очаквал тя да се отврати от човека, който е, от онова, което е извършил, може би — дори да се уплаши от него. Найема потърси подходящите думи:

— Не възнамерявах да те засегна. Не вярвах на тези истории, иначе никога нямаше да подхвана тази тема.

— Да ме засегнеш? — Звучеше някак отчуждено и незаинтересовано. Не можеше да види очите му под слънчевите очила и й се прииска да ги смъкне от лицето му. — Истината си е истина.

Ръката му, обвита около пръстите й, беше толкова топла и силна, и все пак силата му бе премерена, за да не я нарани. Никога не я бе наранявал, тя изведнъж осъзна това. Даже когато трябваше да изпита върху себе си огромната й болка и враждебност в Иран, той се бе грижил за нея, бе спасил живота й, бе я държал в прегръдките си, когато тя тъгуваше.

— Понякога истината си е истина, а понякога е нещо друго. Какво всъщност се случи? Тя беше ли двоен агент, както съм чувала да казват?

Джон измънка нещо неопределено. Тя започна да се изнервя и да губи търпение, затова стисна ръката му.

— Кажи ми!

Той спря и извърна лицето си към нея.

— Иначе какво?

— Иначе нищо. Просто ми кажи.

За миг й се стори, че няма да го направи. После Джон сви рамене.

— Да, тя беше двоен агент. Направи го заради парите. Нямаше някакви смекчаващи вината обстоятелства. Нямаше семейство в Съветския съюз или Източна Германия, което да е под заплаха. Всичките й роднини се намираха в Америка и изобщо не бяха замесени. Тя просто искаше пари.

Значи не бе могъл да оправдае жена си. Трябвало е да приеме факта, че тя се е оказала предателка.

Това би било съкрушително за всеки. Какво ли беше за него, след като бе посветил целия си живот в служба на страната си?

— Как разбра?

Той отново закрачи.

— Нямаше някакъв съкрушителен момент на истината, просто поредица от дребни неща, които се натрупваха и ме накараха да изпитвам подозрения. Поставих й капан и тя веднага се хвана в него.

— Не знаеше ли, че я подозираш?

— Разбира се, че знаеше. Беше добра. Но аз заложих в капана нещо, на което не можа да устои: имената на нашите двама най-високопоставени шпиони в Кремъл. Алдрих Еймс така и не се добра до тази информация — беше прекалено секретна. — Устните му се бяха свили в една тънка линия. — Имаше опасност да закъснея с щракването на капана. Това се случи в разгара на Студената война, а тези сведения бяха толкова решаващи, толкова значими, че тя реши да не ги предаде по установения ред. Вдигна слушалката на телефона и набра номера на съветското посолство. Поиска убежище, защото знаеше, че ще я преследвам, и започна да им съобщава имената по телефона.

Джон си пое дълбоко дъх, спокойно и овладяно.

— Застрелях я — каза накрая, извърнал поглед към масивната стена, ограждаща имението. — Можех да я раня, но не го направих. Онова, което знаеше, бе твърде важно, за да рискувам, а шпионите — твърде високопоставени, за да позволя да ги арестуват. Трябваше да запазят постовете си. Вече бе съобщила на свръзката, че разполага с имената. Щяха да обърнат света, ако трябва, за да се доберат до нея, независимо в кой затвор я вкараме и каква охрана поставим да я пази. Така че я застрелях.

За известно време вървяха, без да разговарят, като прескачаха, подобно на пчели, от леха на леха и привидно се любуваха на зеленината на цветята. Найема още стискаше ръката му и същевременно се опитваше да проумее невероятната вътрешна сила на този мъж. Беше принуден да извърши нещо почти немислимо и не се оправдаваше, не се опитваше да замаже фактите или да ги поднесе по по-приемлив начин. Живееше с бремето на спомена за онзи ден и независимо от това продължаваше да прави каквото трябва.

Някои хора биха сметнали, че е чудовище. Не биха могли да проникнат по-далече от явния факт, че е убил собствената си съпруга, при това съвсем съзнателно, или биха казали, че никаква информация не си заслужава чак такава жертва, независимо от значимостта й. Но онези, които водеха живот на невидимата фронтова линия, добре разбираха всичко това. Далас бе дал живота си за своята страна в една по-различна битка от същата тази война.

Със своите действия Джон бе спасил живота на много повече хора, не само на двамата шпиони, бе спомогнал и за развитието на последвалите събития. Съветският съюз се бе разпаднал, Берлинската стена бе разрушена и за известно време светът бе станал по-сигурен. Джон все още работеше на фронтовата линия, още рискуваше живота си, може би опитвайки се да балансира везните на собственото си разбиране за справедливост.

— Тя не се ли изкуши да те предаде заради пари? — попита Найема. — Ти самият струваш доста.

— Благодаря ти — отвърна сухо той. — Но тогава не струвах чак толкова много. Имах достъп до секретна информация от най-висок ранг, затова жена ми имаше полза от мен, но и тя самата можеше да разполага с доста секретни документи.

— Не мога да си представя всичко, което си преживял. — В гласа й се усещаше неизразима тъга. Отново стисна ръката му, като се опитваше да му каже без думи колко много съжалява, че е отворила капака на гърнето, пълно с усойници.

Той сведе поглед към нея, а после вдигна главата си и се взря някъде зад гърба й. Придърпа я близо до цъфналия храсталак, сякаш искаше да се скрият от поглед.

— Дръж се! — предупреди я и наведе глава. Притисна устните си плътно върху нейните и дъхът им се сля в едно. Тя сложи ръце на раменете му и се притисна към него, а кръвта забуча в ушите й. Пулсът й се ускоряваше. Почувства с цялото си тяло болезнено и неутолимо желание и сподави един стон. Езикът му изпълняваше бавен, еротичен танц в устата й, като се плъзгаше напред-назад. Постави ръцете си на хълбоците й и я придърпа към себе си, повдигна я и долната част на телата им се сля. Найема почувства нарастващата му ерекция и потръпна от удоволствие, макар че предупредителните сирени в главата й засвириха неистово. Положи усилие да остане на крака, а не да омеква като памук, какъвто той определено не беше.

Джон откъсна устни от нейните и остана наведен над нея. Тя се втренчи в него като заслепена, прииска й се той да не носеше очила, за да може да види изражението в очите му. Прошепна, все още притисната към него:

— Кой е там?

Този път той наистина се усмихна, а ъгълчетата на устата му се извиха нагоре.

— Никой. Исках просто да те целуна, че си такава сладурана.

Тя бурно се отблъсна от него.

— Подлец такъв! — Дишаше шумно и го гледаше ядосано. Наистина, ама наистина й идеше да го удари, но вместо това се наложи да прехапе долната си устна, за да не се разсмее.

— Виноват — отвърна той и отново хвана ръката й в своята. Подновиха разходката си по тревата. — Но ти какво очакваше? Аз ти разказвам нещо, което доказва, че съм безмилостното копеле, за което всички ме смятат, а ти ми се извиняваш. Разбира се, че трябваше да те целуна.

— Помислих, че е заради работата.

— Невинаги — каза той, като избягваше погледа й. — Не всичко.