Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (22)

ГЛАВА 22

Анри художникът не беше французин и истинското му име не беше Анри. Той не беше и истински художник. Но така се бе вживял в разните историйки за Латинския квартал в Париж, че сякаш живееше там, макар и никога да не бе стъпвал в Париж. Трескаво следеше по списанията дадаистичните движения и схизми с цялата им ревност и фанатизъм, поразително прилични на женските, мистериите около създаването и разпадането на школите. Редовно въставаше против остарелите похвати и изразни средства. Едната година се отказваше от перспективата. На другата — от червения цвят, нищо че беше основата на пурпурния. Накрая изобщо се отказа да рисува. Не беше известно дали Анри е добър художник, защото с такава страст се хвърляше в разните направления, че почти не му оставаше време да нарисува каквото и да било.

Рисуването му можеше да се постави под въпрос. Защото човек не би могъл да го прецени напълно, имайки предвид само произведенията му от различно оцветени кокоши пера и мидени черупки. Но като лодкостроител той бе ненадминат. Анри бе неповторим майстор. Преди години, когато започна лодката си, той живееше в палатка, докато сглоби корпуса и каютата. Тогава се премести в тях и намерил се вече под покрив, се посвети изцяло на лодката. Не строеше, а ваеше. Лодката имаше дължина тридесет и пет стъпки и профилът й непрекъснато се преустрояваше. Известно време беше с остър нос и ветриловидна задница като разрушител. Друг път далечно напомняше каравела. Тъй като Анри нямаше никакви пари, минаваха месеци, докато си намери било парче желязо, било шепа пиринчени болтове. Но друго не му и трябваше, защото Анри изобщо нямаше желание да довърши лодката.

Лодката се намираше на една оградена с борове поляна, наета от Анри за пет долара годишно. Сумата включваше данъците и задоволяваше собственика на мястото. Лодката стоеше в стойка върху бетонни подпори. Когато Анри го нямаше, от едната й страна висеше въжена стълба. Прибереше ли се в къщи, той изтегляше стълбата и я спускаше само когато му идваха гости. Покрай три от стените на малката каюта беше поставил широки тапицирани пейки. На тях спеше, на тях сядаха гостите. При нужда разтваряше сгъваема маса. От тавана висеше месингова лампа. Галерата му беше необикновено прибрана, в нея всяка подробност идваше в резултат на месеци обмисляне и труд.

Анри беше мургав и мрачен. Продължаваше да носи барета дълго, след като хората ги бяха изоставили, пушеше с лула от кратуна, а тъмната му коса все падаше върху лицето. Анри имаше много приятели, които горе-долу разделяше на такива, които го хранят, и такива, които той сам трябваше да храни. Лодката му нямаше име. Казваше, че ще я кръсти, когато я довърши.

Анри живееше в лодката си и я строеше от десет години. През това време се ожени на два пъти и завърза доста полутрайни връзки. Но всички тези млади жени го напускаха по една и съща причина. Каютата — два и половина на два и половина — беше твърде тясна за двамина. Не им се нравеше, че всеки път, когато се изправиш, блъскаш главата си в тавана, и освен това чувствуваха определена нужда от нужник. Корабните клозети явно не можеха да се използуват при една прикована за брега лодка, а пък Анри отказваше да се съгласи на какъв да е, случаен, сухоземен нужник. За тази цел той и приятелката му за дадения период трябваше да се отдалечават между боровете. И възлюбените му го изоставяха една по една.

С Анри се случи нещо много необикновено. То стана точно когато го напусна момичето, което той наричаше Алис. Всеки път, щом останеше сам, за известно време той си налагаше официален траур, но в действителност изпитваше чувство на облекчение. Можеше да яде каквото си иска. Радваше се, че за късо време се е отървал от непрестанните женски биологични функции.

Беше му станало навик всеки път, когато го изоставят, да си купува галон вино, да се изтяга върху удобното твърдо ложе и да се напива. Понякога тайно си поплакваше, но това беше лукс, който обикновено го караше да изпитва чудното усещане, че всичко му е наред. Четеше на глас Рембо с много лош акцент и се възхищаваше от плавната си реч.

Необикновеното стана тъкмо по време на формалния му траур по загубената Алис. Беше нощ, лампата му гореше и той току що бе започнал да се напива, когато внезапно разбра, че не е сам. Очите му предпазливо обиколиха каютата и зърнаха там, в другия й край, да седи млад, приличен на сатаната мъж, тъмноок и красив. От погледа му се излъчваше мъдрост, духовна сила и енергия, зъбите му проблясваха. В лицето му имаше нещо много приятно и същевременно ужасно. До него седеше златокосо момченце, почти бебе. Човекът погледна момченцето, момченцето вдигна очи и се разсмя тъй радостно, сякаш ей сега щеше да се случи нещо чудно хубаво. После човекът извърна очи към Анри, усмихна се и отново се спогледа с момченцето. От горния джоб на жилетката си мъжът намъкна старомоден бръснач с право острие, отвори го и направи на момченцето знак с глава. — След това сложи ръка върху къдриците му — момченцето все тъй весело се смееше надигна брадата му и му преряза гърлото, а момченцето продължаваше да се смее. Анри изкрещя от ужас. Едва по-късно се опомни, че и мъжът, и момченцето вече ги няма.

Когато сътресението малко попремина, Анри изхвръкна от каютата, преметна се през борда на лодката и се втурна надолу между боровете. След няколкочасово ходене най-сетне се озова на улица Консервна.

Док се занимаваше с някакви котки в приземния етаж, когато през вратата нахлу Анри. Анри започна да разказва, а Док продължаваше да си работи и щом Анри свърши, Док се приближи до него да разбере доколко всичко това е истински страх и доколко театър. Беше предимно страх.

— Дух ли е това, как мислиш? — настояваше Анри. — Да не е спомен за нещо случило се или пък някой мой подсъзнателен уплах? Да не би да съм се побъркал? Казвам ти, видях го! Пред очите ми стана, видях го ясно, както и тебе виждам!

— Не зная — рече Док.

— А защо не дойдеш с мен да видиш? Може пак да се появи.

— Няма да дойда — каза Док. — Я си представи, че е дух? Аз в духове не вярвам и видя ли го, страшно ще се уплаша. А представи си, че ти го видиш, а пък аз не го видя — значи е било халюцинация и тогава ти ще се уплашиш.

— Но какво да направя? Ако пак го видя, вече знам какво ще се случи и сигурно ще умра. Той нямаше вид на убиец, разбираш ли? Беше хубав и момченцето беше хубаво, а и двамата пет пари не даваха. И взе, че преряза гърлото на момченцето. Видях го!

— Не зная — отвърна Док. — Нито съм по душевните болести, нито съм ловец на вещици, нито пък имам намерение тепърва да ставам.

В приземния етаж се чу гласът на момиче.

— Здравей, Док! Мога ли да вляза?

— Влизай! — рече Док.

Момичето беше почти красиво и много пъргаво. Док й представи Анри:

— Бълнува го един въпрос — или е било дух, или го измъчва болен мозък, а не знае кое от двете. Разкажи й, Анри.

Анри повтори цялата история. В очите на момичето светнаха искри.

— Но това е страшно! — възкликна тя, когато Анри свърши. — Никога през живота си не съм помирисвала дух. Хайде да отидем горе, да видим ще се върне ли!

На Док му стана малко криво, когато излязоха заедно. В края на краищата тя беше дошла като негова приятелка.

Момичето така и не видя духа, но хареса Анри и едва пет месеца по-късно тясната каюта и липсата на клозет я накараха да го напусне.