Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Улица „Консервна“ (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cannery Row, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 114 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)

Издание:

УЛИЦА КОНСЕРВНА. БЛАГОДАТНИЯТ ЧЕТВЪРТЪК. 2003. Изд. Прозорец, София; Изд. Да, София. Романи. ІІ изд. Превод: от англ. Кръстан ДЯНКОВ [Cannerv Row ; Sweet Thursday / John STEINBECK]. Предговор: Кръстан ДЯНКОВ. Страници: 439. Формат: 20 см. Цена: 10.00 лв. ISBN: 954-733-343-7 (Прозорец) ISBN: 954-9600-05-Х (Да)

 

Първото издание, пак на двата романа в една книга е от 1981 год. на изд. Хр. Г. Данов, Пловдив.

 

John Steinbeck

Cannery Row

Viking Edition, 1945

Bantam Edition, 11th Printing

New York, 1954

 

John Steinbeck

SWEET THURSDAY

The Viking Press, New York, 1954

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

ГЛАВА 14

Вълшебна е ранната утрин на улица Консервна. В мъглявия промеждутък, когато е вече светло, но слънцето още не е изгряло, обляна в сребристо сияние, Улицата сякаш увисва някъде извън времето. Уличните фенери угасват, а буренакът става блестящозелен. Вълнообразните покриви на консервните фабрики светят с опаловото лъчезарие на платината и стария пиринч. В този миг автомобили още няма. Улицата е притихнала, без движение и без труд. Чува се прибоят, който подплисва между купищата отпадъци от фабриките. Миг на затишие, миг на пустота, една кратка ера на отдих. Котките се прехвърлят през стоборите и като сироп се проточват на земята да дирят рибешки глави. Смълчани кучета пристъпват в ранната утрин с царствена походка и разсъдливо търсят място да надигнат крак. Пристигат морските чайки, изплющяват с криле и кацват върху покривите на фабриките в очакване на всекидневните отпадъци. Те се нареждат една до друга по най-високите части на покривите. Откъм скалите при морската станция Хопкинс долитат гласовете на тюлените, които вият като кучета. Въздухът е прохладен и свеж. В задните дворове лалугерите издигат утринните си купчинки от влажна пръст, изпълзяват и придърпват цветята в дупките си. Мяркат се малко хора толкова, колкото да изглежда още по-пусто. Прибира се някое от момичетата на Дора, което е било на посещение при клиент, прекалено богат или прекалено болен, за да дойде лично в „Мечешко знаме“. Гримът й е малко поразмазан, а нозете й са уморени. Ли Чун изважда кофите за смет и ги подрежда на бордюра. Откъм морето се задава старият китаец, прешляпва Улицата и се загубва нагоре покрай „Палас“. Фабричните пазачи поглеждат навън и примигват на утринната светлина. Разпоредителят на „Мечешко знаме“ излиза на верандата по фанелка, протяга се, прозява се и храчи. С дълбок ехтеж като в тунел откъм тръбите се носи хъркането на квартирантите на господин Малой. Това е опаловият час, границата между деня и нощта, когато времето спира и се замисля за себе си.

В една такава утрин, в часа на тази светлина, по Улицата безгрижно се шляеха двама войници и две момичета. Много уморени и много щастливи, те идваха от „Ла Ида“. Момичетата бяха снажни, едрогърдести и здрави, а в русите им коси цареше лек безпорядък. Носеха вече поомачкани официални рокли от имприме, които прилепваха към закръглените им очертания. На главите си и двете бяха сложили по едно войнишко кепе — на едната килнато назад, а на другата — нахлупено напред, почти кацнало на носа. Имаха сочни устни, разтворени ноздри и раздалечени бедра, но бяха много уморени.

Войниците вървяха с разкопчани якета, преметнали коланите си под пагоните. Вратовръзките им бяха леко разхлабени, колкото да разкопчаят горното копче на ризите си. На главите си бяха наложили шапките на момичетата — едната сламена, мъничка и жълта, с китка маргарити на периферията, а другата — бяла и плетена, с кръгли украшенийца от син целофан. Вървяха, хванати за ръце, и на всяка стъпка ги люлееха. Войникът от външната страна носеше голяма кафява кесия с изстудена бира в консервни кутии. Крачеха бавно в опаловото сияние, бяха прекарали страшно весело и сега се чувствуваха отлично. Усмихваха се потайно като капнали от умора деца, които си припомнят снощното веселие. Споглеждаха се, усмихваха се и клатушкаха ръце. Като минаха покрай „Мечешко знаме“, извикаха: „Здравей!“ на пазача, който плюеше. Ослушаха се в хъркането от тръбите и прихнаха да се смеят. Пред бакалницата на Ли Чун спряха да надникнат в хаотичната му витрина, откъдето сечива, дрехи и храни напираха да грабнат хорското внимание. Поклащайки ръце и влачейки нозе, те достигнаха края на улица Консервна и кривнаха към железопътната линия. Момичетата се покатериха на релсите и тръгнаха по тях, а войниците прихванаха налетите им талии да ги придържат. Минаха край работилницата за лодки и се отправиха към подобието на парк, което принадлежеше на морската опитна станция Хопкинс. Пред станцията имаше малък извит плаж, миниатюрен плаж, скътан между малките рифове. Гальовните утринни вълни ближеха пясъка и тихо шептяха. От стърчащите скали се носеше тънкият мирис на морски водорасли. Когато четиримата стигнаха плажа, иззад имота на Том Уърк се подаде първото ъгълче на слънцето; то прескочи залива, позлати водата и скалите изведнъж пожълтяха. Момичетата седнаха чинно на пясъка и дръпнаха полите си над коленете. Единият войник проби четири кутии бира и ги раздаде на останалите. После мъжете се излегнаха с глави в скута на момичетата и ги погледнаха в очите. Усмихнаха се едни на други, сякаш си предадоха някаква морна, но тиха и сладка тайна.

Някъде откъм станцията се разнесе лаят на куче — беше ги забелязал пазачът, черен и свъсен мъжага, забеляза ги и неговият свъсен пес. Провикна се към тях, но те не помръднаха и тогава той слезе на плажа, а кучето продължаваше да джавка.

— Не знаете ли, че тук е забранено да се лежи? Махайте се! Това е частна собственост.

Войниците се направиха, че не чуват. Все така се усмихваха, а момичетата галеха косите им по слепите очи. Най-сетне, едва помръдвайки, единият войник обърна глава, тъй че бузата му пропадна между краката на момичето. Той мило се усмихна на пазача.

— Защо не си налягаш задника? — любезно каза той и отново се извърна към момичето.

Слънцето освети русата й коса. Тя почеса войника по ухото. Дори не видяха, че пазачът се е прибрал в къщичката си.