Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Улица „Консервна“ (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cannery Row, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 114 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)

Издание:

УЛИЦА КОНСЕРВНА. БЛАГОДАТНИЯТ ЧЕТВЪРТЪК. 2003. Изд. Прозорец, София; Изд. Да, София. Романи. ІІ изд. Превод: от англ. Кръстан ДЯНКОВ [Cannerv Row ; Sweet Thursday / John STEINBECK]. Предговор: Кръстан ДЯНКОВ. Страници: 439. Формат: 20 см. Цена: 10.00 лв. ISBN: 954-733-343-7 (Прозорец) ISBN: 954-9600-05-Х (Да)

 

Първото издание, пак на двата романа в една книга е от 1981 год. на изд. Хр. Г. Данов, Пловдив.

 

John Steinbeck

Cannery Row

Viking Edition, 1945

Bantam Edition, 11th Printing

New York, 1954

 

John Steinbeck

SWEET THURSDAY

The Viking Press, New York, 1954

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

ГЛАВА 13

Мак и момчетата кротко спяха върху боровите иглици. Малко преди да се развидели, Еди се върна. Беше извървял доста път, докато намери Форд, модел Т. И когато намерил, замислил се: струва ли си, или не си струва да вади жигльора от мястото му. Можело да не съвпадне. Ето защо взел целия карбуратор. Момчетата не го усетиха кога се е върнал. Той се отпусна до тях и заспа под боровете. Модел Т имаше чудно преимущество — частите му бяха не само взаимозаменяеми, те не можеха и да се разпознават.

От склона на Кармел се открива приказна гледка: извивката на залива с пенестите вълни по пясъка, дюните по Сийсайд, а долу, точно в подножието на хълма — топлата интимност на града.

Мак се събуди с утрото, поопъна панталоните си, дето го убиваха, и се изправи да погледа залива. Съзря няколко корабчета с таляни — приближаваха се към брега. Срещу Сийсайд беше спрял танкер — наливаха му петрол. Зад гърба на Мак зайците шаваха из храсталака. Тогава изгря слънцето — изгря и изтърси въздуха от нощния студ тъй, както се изтърсва черга. Като усети първата му топлинка, Мак потръпна.

Докато Еди монтираше новия карбуратор, момчетата хапнаха малко хляб. Когато всичко беше готово, без да го палят, момчетата избутаха камиончето до шосето, включиха го на скорост и продължиха да го бутат, докато запали. Еди седна на кормилото и със задницата напред изкачиха стръмнината, прехвърлиха върха, отбиха се от пътя и поеха надолу, към долината, покрай Хатън Фийлдс. В долината на Кармел листата на земните ябълки бяха сивозелени, а покрай реката растяха пищни върбалаци. Момчетата тръгнаха по левия бряг. Щастието им се усмихна още на първата крачка. Един ръждиво-червеникав родайландски петел, който бе тръгнал да скита твърде далеч от родния си двор, пресече пътя им и без особено да отбива от шосето, Еди го прегази. Седнал в задната част на камионетката, Хейзъл започна да го скубе в движение, пущайки перата (това единствено и най-широко разпръсващо се доказателство) да летят от ръката му; лекият утринен бриз, който повяваше откъм Джеймсбърг, ги пое и отнесе няколко от червените перца чак до нос Лобос, а други издуха навътре в морето.

Кармел е приятна рекичка. Не е много дълга, но по пътя си има всичко, каквото една река би трябвало да притежава. Тя извира в планините, премята се през глава, тече в плитчини, сблъсква се с яз и образува езеро, прелива над яза, бучи сред огромни, заоблени камъни, лениво се провира под чинарите, разлива се и образува вирове, в които се въди пъстърва, рие бреговете си, под които живеят раци. Зиме се превръща в порой, в една малка, но подла и свирепа река, а лете в нея газят дечурлига и бродят въдичари. По бреговете й примигват жаби, от двете й страни расте висока папрат. Тайно от другите, сутрин и вечер при нея слизат на водопой елени и лисици, а сегиз-тогиз ще се мерне и кугуар и приклекнал ниско, ще залочи водата й. Чифлиците в тази малка и плодородна долина опират до реката и смучат водите й за своите овощни и зеленчукови градини. Край нея се навъртат пъдпъдъци, а по здрач подсвиркват диви гълъби. Покрай брега пристъпват миещи се мечки, тръгнали на лов за жаби. Кармел е такава, каквато трябва да бъде една река.

На няколко мили навътре в долината реката е отсякла един висок чукар, от който висят лозници и папрати. В основата на чукара има вир, дълбок и зелен, и отвъд вира — малко песъчливо място, удобно да спреш и да си сготвиш вечеря.

Мак и момчетата благополучно стигнаха това място. Тук беше чудесно. Ако имаше жаби, те трябваше да се намират именно тук. Място да си отдъхнеш, място да се почувствуваш щастлив. По пътя дотук им вървя. В добавък към големия червен петел те си носеха и торба моркови, изпаднала от някой камион със зеленчуци, и пет-шест глави лук; лукът не беше паднал от камион. В джоба си Мак имаше пакетче кафе. В камионетката се търкаляше и една петгалонова кутия с изрязан капак. Глиненото шише беше пълно почти до половина. Носеха и такива неща, като сол и пипер. Мак и момчетата бяха склонни да мислят, че всеки, който пътува без сол, пипер и кафе, е истински бунак. Без никакви усилия и залисии и без много да му мислят, те дотърколиха на пясъка един до друг четири заоблени камъка. Петелът, който бе дръзнал тази сутрин да предизвика изгрева, сега лежеше очистен, обезкрилен и обезнозен в пълната с вода петгалонова тенекия, а край него плуваха обелените лукови глави; в туй време между камъните лумна малък огън от сухи върбови клони, един съвсем малък огнец. Само глупците могат да палят големи огньове. На този петел му беше нужно по-длъжко време да уври, защото и по-длъжко време бе расъл и трупал мазнинка. Но щом водата захвана тихичко да клокочи, от него веднага се надигна приятен аромат.

Мак ги инструктира:

— Жаби най-добре се ловят нощно време. Затуй предлагам да си полежим, додето се стъмни.

Те насядаха на сянка и постепенно, един по един, се изпънаха и заспаха.

Мак беше прав. Денем жабите много много не шават; крият се из папратта и тайничко надничат от дупките си под камъните. Жаби се ловят нощем с фенер. Мъжете спяха, разбирайки, че им предстои усилна нощ. Буден остана само Хейзъл — той поддържаше малкия огън под врящата птица. Хейзъл извади джобното си ножче и го заби в месото на петела.

При отвесната скала няма златни следобеди. Към два часа слънцето преминава над нея и върху пясъчния бряг припада сянка, изпълнена с потаен шепот. Чинарите зашумоляват от следобедния ветрец. По камъните се спущат дребни водни змии, грациозно навлизат във водата и изправили глави като миниатюрни перископи, плуват насам-натам из вира, оставяйки подире си две леки, отдалечаващи се дири.

Във вира подскочи една огромна пъстърва. Папатаците и комарите, които избягваха слънцето, сега наизлязоха и забръмчаха над водата. Всички слънцелюбиви буболечки — мухите, водните кончета, осите и стършелите — се прибраха по домовете си. И когато сянката достигна пясъчния бряг, когато се обади първият пъдпъдък, Мак и момчетата се пробудиха. Сърцераздирателен беше ароматът на сготвения петел. Хейзъл бе откъснал дафиново листо и го беше пуснал в супата. Вътре бяха и морковите. На отделно камъче, по-далечко от огъня, колко да не кипне, къкреше кафето. Мак се разсъни, изправи се, протегна се, залитна към вира, загреба с шепи вода, плисна лицето си, захрачи, плю, изплакна си устата, изпръхтя, пристегна колан, почеса си краката, среса мократа си коса с пръсти, отпи от глиненото шише, оригна се и седна до огъня.

— Ей богу, мирише на хубаво.

Когато се събудят, кажи речи същото вършат всички мъже. Примерът на Мак бе горе-долу последван и от другите. Скоро всички са събраха при огъня и обсипаха Хейзъл с похвали. Хейзъл заби джобното си ножче в месото на петала.

— Няма да е много крехък — обяви той. — Трябва да ври най-малко две седмици, за да стане крехък. Колко години му даваш, Мак?

— Аз съм на четирийсет и осем — каза Мак — и пак не увирам толкова мъчно.

— Помислете си — обади се Еди — до каква възраст може да стигне един петел, ако не го разкарват насам-натам и ако не боледува, а?

— Въпрос, на който никой не ще успее да отговори — отсече Джоунс.

Беше приятно. Глиненото шише ги обикаляше и стопляше.

— Еди — продължи Джоунс, — съвсем нямам намерение да се оплаквам. Просто си мислех. Да речем, че под бара държиш две-три шишета. Да речем, че наливаш уискито в едното, виното — в другото, бирата — в третото…

Това предложение накара всички да млъкнат поразени.

— Не искам нищо да кажа — побърза да добави Джоунс, — харесва ми и така… — Джоунс продължи да говори, защото разбра, че е допуснал голяма грешка, а не беше в състояние да млъкне. — Такова, каквото е сега, ми харесва, защото никога не можеш да знаеш как точно ще се напиеш от него. Като пиеш уиски — задъхано рече Джоунс, — малко или много знаеш какво ще ти се случи. Тия, дето ги избива на бой, се бият, тия, дето ги кара на плач, плачат, но от това… — примирено додаде той, — от това какво?… Не знаеш — дали ще те накара да се покатериш на някой бор или пък ще те бутне да плуваш чак до Санта Круз. Това е по-интересно — отпаднало завърши Джоунс.

— Като стана дума за плуване… — намеси се Мак, за да измести нетактичната тема на разговор и да запуши устата на Джоунс, — та си помислих какво ли стана с онова момче, Макинли Морън. Помните ли го, водолаза?

— Спомням си го — каза Хюи. — Все заедно се мъкнехме. Работа за него много нямаше и го удари на пиене. А хич не е лесно хем да си водолаз, хем да пиеш. Поболя се. На края си продаде костюма, скафандъра и дихателите, пропи се съвсем и напусна града. Не разбрах къде отиде. След историята с оня италианец, дето го повлече котвата на „Дванайсетте братя“, вече за нищо не го биваше. Макинли се спусна след него, но му се спукаха тъпанчетата и оттогава за нищо вече не го биваше. А на италианеца — нищо.

— През сухия режим той доста печелеше — каза Мак и отново опита шишето. — Получаваше по двайсет и пет долара на ден от властите, да търси по дъното няма ли скрит алкохол, и вземаше по три долара на сандък от Луи кръчмаря, за да не намира нищо. Така я беше нагласил, че за да бъдат и властите доволни, всеки ден им вадеше по една каса бутилки. Луи не протестираше — всичко беше нагласено нарочно, та да не викат други водолази. Доста пари направи Макинли.

— Да — рече Хюи, — но и той беше като всички останали: взе малко пари и реши да са ожени. Смени три жени и най-сетне парите му се свършиха. Знаех си, че така ще стане. Ще купи някоя сребърна лисица и шат! — докато се обърнеш, лепнала му са нова жена.

— Чудно, какво ли стана с Гей? — подхвърли Еди. Споменаваха го за пръв път.

— Мен ако питаш, същото — отсече Мак. — На женен човек доверие да нямаш. Колкото и да мрази жена си, пак при нея ще се върне. Започва да мисли, да размишлява и се връща у дома си. На такъв повече вяра не можеш да имаш. Вземете Гей — жена му го бие. Но аз си залагам главата, три дни не я ли види, почва да си въобразява, че той е виновен и се връща да иска прошка.

Ядоха продължително и изтънчено. Набождаха късовете, поизцеждаха ги, изчакваха ги да изстинат и чак след това оглозгваха месото от костите. Морковите нанизваха на изострени върбови клонки и когато в кутията не остана нищо, надигнаха я едни след друг да доизпият бульона. Край тях припадаше вечерта — нежна като музика. Пъдпъдъците се викаха едни друг при водата. Във вира подскачаше пъстърва. И щом дневната светлина се стопи в мрака, над вира долетяха и запърхаха нощните пеперуди. Кафеничето ги обиколи — да ги стопли. Бяха сити, мълчаливи. Най-сетне Мак се обади:

— Дявол да го вземе! Мразя лъжците.

— Кой те е излъгал? — попита Еди.

— Не ме интересуват тия, дето послъгват колкото да мине, колкото да има за какво да се говори. Мразя хората, които себе си лъжат.

— Кой се е излъгал? — настоя Еди.

— Аз! — каза Мак. — А може би и вие, момчета. Вижте ни къде сме — Мак беше откровен, — жалка и от бога проклета сган! Решихме, че искаме да дадем гуляй на Док. Дигнахме се, дойдохме тука и си прекарваме дяволски приятно. После ще се върнем и ще си получим парите от Док. Ние сме петима, а то значи, че ще изпием пет пъти повече пиене от него. Не съм сигурен, че правим това за Док. Не знам дали не го правим за себе си. А Док е достатъчно свестен, за да постъпи така. Док е най-свестният човек, когото съм срещал. И не ми се ще да съм и аз от ония, дето само гледат да намажат от него. Нали знаете как веднъж му изкопчих един долар? Взех да му разправям някаква страшна история и точно на средата се усетих, че той чудесно разбира що за безсмислици му дрънкам. Спрях на средата и рекох: „Док, всичко това — викам — е гадна лъжа!“ А той бръкна в джоба си и извади един долар. „Мак — вика ми тогава той, — според мен човек, който е стигнал чак дотам, да крои лъжи, за да получи пари, значи наистина има нужда.“ И взе, че ми даде долара. На другия ден му го върнах. Без да го похарча. Стисках го цяла нощ и чисто и просто му го върнах.

— Не знам друг толкоз много да обича гуляите като Док — каза Хейзъл. — Ще му устроим гуляй и толкоз! Какво сложно има тук?

— Не зная — продължи Мак. — Ще ми се да му дам нещо, ама без да си го изкарвам от него.

— Какво ще кажете за един подарък? — предложи Хюи. — Да речем, че купим уиски и му го дадем да си прави с него, каквото си иска?

— Това е вече друго нещо! — зарадва се Мак. Точно тъй ще сторим. Ще му дадем уискито и да ни няма.

— Като че не знаеш какво ще стане — намеси се Еди. — Анри и ония от Кармел ще надушат уискито и тогаз вместо нас петимата ще го пият двайсет души. Веднъж Док сам ми рече, че го надушвали кога пържи пържоли от улица Консервна чак до Южния нос. Не виждам каква е ползата. По-добре ще му бъде, ако угощението дадем ние. Мак премисли и това съображение.

— Може би си прав — каза той, — но да речем, че заедно с уискито му подарим и нещо друго, например копчета за ръкавели с монограм.

— Вятър работа! — възнегодува Хейзъл, — Док не обича таквиз боклуци.

Настъпила бе нощта. В небето се белееха звезди. Хейзъл ръчна огъня и на пясъчния бряг се открои кълбо от светлина. Горе на хълма се разнесе дрезгавият лай на лисица. От планината в нощта се спусна мирисът на пелин. Откъм камънаците, където водата се оттичаше от дълбокия вир, долиташе бълбукане.

Мак превърташе в ума си последното съображение, когато шум от стъпки ги накара да се обърнат. Близо до тях се беше промъкнал едър и мрачен мъжага с пушка през рамо, а по петите му срамежливо и леко вървеше един пойнтер.

— Какво търсите тука, вашта кожа? — запита непознатият.

— Нищо — отвърна Мак.

— Долу има табелка. Лов, риболов, палене на огън и стануване забранено! Дигайте си партушините, гасете огъня и се пръждосвайте оттук!

Мак смирено се изправи:

— Не знаех, капитане. Честна дума, не сме видели табелката, капитане.

— Табелки има навсякъде. Не може да не сте ги видели.

— Вижте какво, капитане, сбъркали сме и съжаляваме — каза Мак, замълча и внимателно заоглежда недодяланата фигура. — Вие сте военен, нали, сър? Винаги ги познавам. На военните раменете не са като на обикновените хора. Толкоз дълго съм служил във войската, че ги различавам.

Раменете на човека незабелязано се изпънаха, без никой да разбере това, ала поведението му стана друго.

— В моя имот не позволявам да се пали огън.

— Добре де, съжаляваме — продължи Мак. — Веднага си тръгваме, капитане. Ние… разбирате ли работим за едни учени. Мъчим се да наловим жаби. Хората работят върху рака, а ние им помагаме с жаби.

Човекът за миг се поколеба.

— Че какво правят с жабите? — запита той.

— Как да ви кажа, сър… Заразяват жабите с рак и така ги проучват, правят си опити. И ще ликвидират рака, само да има жаби! Но щом не ни искате в своя имот, ние, капитане, веднага ще си отидем. Ако знаехме, нямаше да дойдем. — В този момент Мак като че за пръв път забеляза кучето. — Боже мой, каква чудесна кучка! — ентусиазира се той. — Прилича ми на Нола, дето миналата година спечели състезанието във Вирджиния. Сигурно е вирджинска, нали, капитане?

Капитанът се подвоуми и излъга:

— Да — отсече той накъсо. — Но куца. Кърлежите я нападнаха точно по плешката.

Мак бе моментално обладан от съчувствие: — Може ли да проверя, капитане? Я ела, мойто момиче! Ела, ела при мене. — Пойнтерът погледна господаря си и се примъкна до Мак. — Хвърли в огъня две три съчки да видя по-добре! — заповяда той на Хейзъл.

— Раната е горе, високо, та не може да си я ближе — поясни капитанът и се наведе през рамото на Мак да гледа.

Мак изстиска малко гной от страхотната зееща рана върху плешката на кучето.

— И аз имах едно куче с такава работа — гнойта проникна чак навътре и го уби. Скоро е раждала, нали?

— Да — потвърди капитанът, — шест. Слагах й йод.

— Не — рече Мак, — не помага. Да имате в къщи английска сол?

— Има в един голям буркан.

— Тогаз ще направите загряващ компрес с английска сол и ще го поставите тук. Нали виждате, отслабнала е от кученцата. Срамота е да се разболее точно сега. И кученцата ще загубите. — Пойнтерът надникна дълбоко в очите на Мак и близна ръката му. — Да ви кажа ли, капитане, какво ще направим? Ще я излекувам аз. Английската сол ще си каже думата. Това е най-доброто.

— Знаете ли — капитанът погали кучката по главата, — горе пред къщата имам един басейн, пълен с жаби. Нощно време от тях не мога да спя. Я елате, потърсете там. По цяла нощ квакат. Много ще се радвам, ако ме отървете от тях.

— Прекрасно от ваша страна — каза Мак. — Обзалагам се, че докторите ще ви бъдат благодарни за това. Но най-напред ми се иска да сложим на това куче компрес. — Мак се обърна към другите: — Изгасете огъня, искрица да не остане и почистете наоколо. Нима ще оставим такава бъркотия? Аз и капитанът ще отидем да се погрижим за Нола. Като почистите, елате и вие. — Мак и капитанът се отдалечиха, закрачили един до друг.

— Бас държа, стига да е искал, Мак е можел да стане президент на Съединените щати — отбеляза Хейзъл и ритна пясък върху огъня.

— И какво щеше да прави? — възрази Джоунс. — В това не би имало нищо весело.