Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (21)

ГЛАВА 21

В задната стаичка на лабораторията белите плъхове тичаха из клетките си, бутаха се, скимтяха. В ъгъла на отделна клетка с див и разтревожен поглед една бяла мишка лежеше над потомството си от слепи и голи дечица и ги кърмеше.

Гърмящите змии подпираха бради върху навитите си снаги, вторачили от клетките си навъсени, петнисточерни очи. Един отровен гущер с кожа като торбичка от мъниста бавно се отдръпна назад и започна мързеливо и несръчно да дращи телените пръчки на клетката си. Анемониите в аквариума разцъфнаха и показаха своите зелени и пурпурни мустачки и резедавите си стомахчета. Ситните морски водни помпи меко пърхаха, а тънките струйки, изцъркани от тях, съскаха във ваните и образуваха лъчи от въздушни мехурчета под водата.

Беше опаловият час. Ли Чун извади кофите за смет па тротоара. Пазачът на „Мечешко знаме“ застана на верандата и взе да храчи. От парния котел изпълзя Сам Малой, седна на своя дънер и се загледа в просветляващия изток. От скалите при морската станция Хопкинс долетя монотонният лай на тюлените. Старият китаец се показа откъм морето с мократа си кошница и зашляпа нагоре по стръмнината.

Тогава в улица Консервна сви автомобил и Док приближи фасадата на лабораторията. Очите му бяха зачервени от изтощение, едва се движеше от умора, Когато колата спря, той за миг остана на седалката да пречисти нервите си от всички грапавини на пътя. И тогава слезе. Чули стъпките му по стъпалата, гърмящите змии отвориха уста и се ослушаха, размахвайки раздвоени езичета. Плъховете диво хукнаха презглава из клетките си. Док се качи по стълбите. Погледна учуден висящата врата и счупените прозорци. И умората сякаш го напусна. Пъргаво влезе и обиколи стаите, като газеше натрошените стъкла. Наведе се живо, вдигна една счупена плоча и погледна заглавието й.

В кухнята разляната мазнина беше побеляла на пода. Гняв пламна в очите на Док. Отпусна се на леглото си, главата му хлътна между раменете, а тялото му се сви от яд. После внезапно подскочи и включи големия грамофон. Постави плоча и пусна отгоре й мембраната. От високоговорителя се разнесе само един съскащ рев. Той вдигна мембраната, спря диска и отново седна на леглото.

По стълбите се зачу бумтежът на несигурни стъпки и на вратата се показа Мак. Лицето му беше зачервено. Застана колебливо насред стаята и подхвана:

— Док… аз и момчетата…

В началото Док като че не го видя. После скочи. Мак отстъпи назад.

— Вие ли направихте това?

— Ами че аз и момчетата…

Дребният, но корав пестник на Док профуча и се стовари в муцуната на Мак. Очите на Док блестяха от кръвожадна животинска злоба. Мак се строполи тежко на пода. Юмрукът на Док беше здрав и бърз.

Зъбите на Мак разцепиха устната му, а един от тях се вгъна рязко навътре.

— Стани! — заповяда Док. Мак се изправи с мъка, отпуснал ръце. Док му нанесе втори удар — хладнокръвно пресметнат и отмъстителен. Кръв бликна от устните на Мак и потече по брадата му. Той направи опит да оближе кръвта.

— Вдигни ръце! — извика Док. — Вдигни ръце да се биеш, кучи сине! — Той отново го удари и чу хрущенето на счупени зъби.

Главата на Мак се килна назад, но този път той не падна, защото се подпираше. Ръцете му останаха отпуснати до тялото.

— Давай, Док! — едва можа да промълви Мак през разранените си устни. — Заслужавам си го.

Док сви рамене, победен.

— Кучи син! — мрачно изрече той. — Ах ти, мръсен кучи син! — После седна на леглото и погледна одрасканите си от ударите пръсти.

Мак се отпусна на един стол и обърна лице към Док. Очите му се бяха разширили, изпълнени с болка. Той дори не обърса кръвта, която се стичаше по брадата му. В главата на Док започнаха да се оформят първите акорди на „Един и същ закон небето и земята свързва“ от Монтеверди — безкрайната печал и примирение в скръбта на Петрарка по Лаура. В музиката, зазвучала в главата му и в пространството, в тази музика Док видя разкъсаната устна на Мак. Мак седеше притихнал и смирен, като че едва ли не и той чуваше музиката. Док погледна към мястото, където стоеше албумът на Монтеверди, но си припомни, че грамофонът е счупен.

Док се изправи.

— Иди си измий лицето — каза той, излезе, смъкна се по стълбите, прекоси Улицата и отиде при Ли Чун. Без да го погледне, Ли извади от хладилника два кварта бира. После взе парите, без нищо да издума. Док прекоси Улицата обратно.

Мак беше в клозета и чистеше окървавеното си лице с мокри книжни салфетки. Док отвори едната бутилка и като поднесе под нея чаша под ъгъл, за да не се получи прекомерно голяма яка от пяна, нежно я напълни. Напълни втора чаша и отнесе и двете в предната стая. Мак се върна, продължавайки да попива устата си с мокри салфетки. Док му посочи с глава едната чаша. Мак отвори гърло и без да преглъща, изля в него половината чаша. После шумно въздъхна и се вторачи в бирата. Док беше пресушил своята. Донесе бутилката, напълни чашите повторно и седна на кревата.

— Как стана това?

Мак сведе очи към пода и от устата му в бирата капна капка кръв. Обърса отново разкъсаните си устни.

— Аз и момчетата искахме да ти устроим празник. Мислехме, че ще се върнеш снощи.

— Разбирам — кимна Док.

— Само че го изпортихме — каза Мак. — И каква полза, ако ти кажа, че съжалявам? Съжалявал съм цял живот. Това не е за първи път. Винаги е било така. Мак отпи голяма глътка. — Бях женен. Същото. Каквото и да направя, все калпаво ще излезе. Тя не можа повече да изтърпи. И нещо хубаво да направех, пак ставаше тъй, че й отравях живота. Подарък да й направя, все ще има нещо не съвсем в ред. Само я наскърбявах. И повече не можа да изтрае. И така беше навсякъде, додето не го ударих на палячовщини. Сега вече за нищо друго не ме бива освен да се правя на палячо. Мъча се да разсмивам момчетата.

Док отново кимна. Сбрала в едно примирение и печал, в главата му музиката отново зазвуча.

— Знам — рече той.

— Зарадвах се, когато ме удари — продължи Мак. Помислих си: това ще ми бъде за урок, никога няма да го забравя. Но по дяволите, аз нищо няма да запомня. Никакъв урок не е това, Док — извика Мак, — мен ако питаш, всички бяхме весели и прекарахме чудесно. Знаехме си, че си доволен, защото празненството е в твоя чест. И се радвахме. Мен ако питаш, беше веселба и половина. — Той махна с ръка към остатъците по пода. — Като бях женен, беше същото. Всичко ще намисля, а после… никога не излиза, както съм го намислил.

— Знам — повтори Док, После отвори втората бутилка и напълни чашите.

— Док — каза Мак, — аз и момчетата всичко ще почистим и ще си платим за счупеното. Ще си платим, па макар и подир пет години.

Док бавно поклати глава и попи пяната по мустаците си.

— Не. Аз ще си почистя. Зная кое къде стои.

— Ще си платим, Док.

— Не, Мак, няма да платите. Все ще мислите за това и дълго време все ще ви тревожи, но няма да платите. Само стъклениците струват може би триста долара. Не казвай, че ще си платите. От това само ще се чувствувате неудобно. Ще минат две, а може и три години да минат, докато забравите и се отпуснете наново. А че няма да платите, няма.

— Струва ми се, прав си — съгласи се Мак. — Бог да ме убие, зная, че си прав. Но какво да направим?

— Размина ми се — рече Док. — Изкарах си го на устата ти. Хайде да забравим!

Мак допи бирата и стана.

— Довиждане, Док.

— Довиждане… Кажи, Мак, а какво стана с жена ти?

— Де да знам — отвърна Мак. — Отиде си. — Той се свлече непохватно по стълбите, прекоси празното място и се изкатери по стръмната пътека за приюта „Палас“. Док го изгледа през прозореца. Сетне примирено посегна към метлата зад бойлера. И изгуби цял ден да почиства безпорядъка.