Шарлот Лъм
Ангел на смъртта (17)

Шестнадесета глава

Алекс Мануси приличаше на изригнал вулкан. Още сутринта той бе отлетял за континента и веднага пристигна в атинската болница — от факса на Нийл бе разбрал, че Миранда е там — но категорично му отказаха да го пуснат при нея. Пред вратата на стаята й пазеха двама гръцки полицаи — едри мъже в униформа, с мургави лица и бдителни очи. Носеха оръжие и имаха вид на хора, които няма да се поколебаят да го използват.

Бяха любезни, но неумолими.

— Съжалявам, сър, но имаме заповед да не пускаме никой при нея.

— Кой е началникът ви? Къде мога да го намеря?

Те незабавно му дадоха името и телефонния номер, но когато Алекс се опита да придума старшия офицер да го пусне при Миранда, срещна стена.

— Била е на косъм от смъртта и трябва да я пазим. Никой друг, освен полицията не може да я посещава.

Алекс пое дълбоко въздух, стараейки се да запази спокойствие.

— Тук трябва да е един полицейски служител от Лондон — детектив Нийл Мадрел. Знаете ли къде е отседнал?

— В хотел „Синтагма“.

Но в хотела му казаха, че детектива го няма. Администраторката не знаеше нищо по въпроса. Алекс му остави бележка с молба да му се обади, но не получи отговор.

На другия ден Нийл изпрати факс до хотела, в който се казваше, че е решено Миранда да не се среща с никой и че Алекс трябва да я остави на мира. Била много разстроена и трябвало да почива. Алекс изруга целия свят.

Седмица по-късно Миранда отлетя за Лондон. Почти бе възвърнала предишния си вид. Отоците около очите и бяха спаднали; кожата й се поуспокои, макар че на места се белеше; главоболието бе преминало. Но преживяното я беше белязало — тя не можеше да спи, измъчваха я кошмари, а през деня беше нервна.

Нийл я заведе в своя апартамент, който се намираше в близост до един от многото английски паркове. От прозореца на малката стая, в която я настани, Миранда видя една есенна картина: повечето от дърветата се събличаха за зимата; вятърът издухваше пожълтелите червеникавокафяви и оранжеви листа като стари монети, търкаляше ги по улиците, затрупваше с тях канавки и канали; пръскаше ситен дъжд.

Тя потръпна. Есенният Лондон бе толкова мрачен в сравнение със синьото небе, синьото море и жаркото слънце на Гърция.

— Дали ще ти бъде удобно тук? — попита с колебание Нийл и тя се обърна, дарявайки го с признателна усмивка.

— Чудесно е. Благодаря ти, много си мил.

— Искам да знам, че си на сигурно място. Тук няма да те открият. Изобщо няма да се сетят, че живееш при мен. Дано и Алекс да не разбере. Откакто напусна острова, той постоянно търси връзка с теб. — Нийл погледна часовника си. — Боя се, че трябва да тръгвам на работа. Няма да ти е притеснено сама, нали?

— Не, не ме мисли.

— Добре. Да ти направя ли нещо за хапване, преди да тръгна? Хладилникът е зареден добре, а тук си имаме и китайски ресторант. За по-малко от пет минути ще ти донесат нещо оттам.

Миранда поклати глава.

— Благодаря, но още не съм гладна.

— Е, ако все пак огладнееш, иди в кухнята и си направи, каквото искаш. Имам замразени храни, котлети, няколко пържоли, яйца, бекон, салата, зеленчуци. Чувствай се като у дома си.

Преди да тръгне, я предупреди да не излиза и да не отваря на никого. Тя погледа телевизия и реши да звънне на майка си.

— Къде беше? Притесних се — рече Дороти Нокс. — Обади ми се онзи грък — братът на Пандора — и каза, че си напуснала Гърция. Попита дали не си при мен. Иска да му се обадиш, защото има нещо да ти казва.

— Аз нямам какво да му кажа — безстрастно отвърна Миранда.

Майка й бе изненадана.

— Какво става? Мислех, че там се чувстваш добре. Защо си тръгна? Да не се скарахте с брата на Пандора? Ами как е тя самата?

— Доколкото знам, добре. Не сме се виждали близо седмица. Тя все още лежи по цял ден, отегчава се, но поне състоянието на бебето се е стабилизирало.

— А брат й? С какво толкова те е разсърдил?

— Не искам да говоря за Алекс — троснато отвърна Миранда.

— О, мислех, че го харесваш.

— Преди го харесвах, но вече — не. И наистина не ми се говори за това, мамо. Моля те, нека сменим темата.

Дороти неохотно се дръпна.

— Къде си сега?

— В Лондон. Адресът не мога да ти кажа, защото не е безопасно. Разбра ли, че Шон Финигън е арестуван и обвинен в убийство? Но процесът може да започне чак след година, ако не и две. Тогава положението ми ще се утежни, защото до процеса непрекъснато трябва да се крия. На острова отново се опитаха да ме убият.

Дороти се разтрепери.

— Господи! Как се случи?

— Опитаха се да ме удавят.

— Ужас! Къде? Искам да кажа в банята ли, като онази нещастница, или…

— В морето.

— Кой го направи? Не и Тери Финигън, нали?

— Не, бяха двама гърци, но предполагам, че той ги е наел. Кой друг би имал интерес от смъртта ми?

— Не е ли възможно да е просто нещастен случай? Сигурна ли си, че са смятали да те убият? Какво точно се случи?

— Хванаха ме, докато плувах. Изтеглиха ме в лодката си, завързаха ми ръцете и краката и ме хвърлиха навътре в морето. В никакъв случай не беше злополука, мамо. Те искаха да ме убият.

— Нараниха ли те?

— Слънчасах и бях в шок, иначе нямам наранявания. Но беше много страшно.

— Сигурно. Горкичката!

— Случи се нещо удивително. Тъкмо се крепях с последни усилия на повърхността, когато на помощ ми се притекоха… няма да ми повярваш! Делфини!

— Делфини? На помощ ли каза?

— Два делфина плуваха от двете ми страни, подкрепяха ме и ме носеха към брега… Беше необикновено, никога няма да ги забравя. Ако Не бяха те, сега може би щях да съм мъртва.

Дороти щастливо възкликна:

— Ама че чудо! Бях чувала за делфини, помогнали на хора, но да се случи на теб — това е нещо изключително.

След като изслуша подробния разказ на Миранда за делфините, тя попита:

— И така, замесен ли е Алекс Мануси?

— Допускам, че да. Затова се прибрах у дома. Нийл сметна, че повече не бива да стоя там. Тук ми е хубаво, но трябва да призная, че ми липсва слънчевото и топло време на Гърция. Лондон е толкова унил град.

— Защо не дойдеш тук? Фреди ще се грижи и за двете ни. Винаги ще имаш до себе си бодигард.

— Де да можех…

— Защо да не можеш? Ние с Фреди ще те пазим. С нас ще бъдеш в безопасност.

Миранда се изкушаваше да приеме. Тук щеше да умре от скука.

— Ще говоря с Нийл.

— Нийл?

— Полицаят по случая.

— О, помня го. Хубав мъж. Добре, поговори с него. Помоли го да ми се обади, за да му кажа и аз няколко думи.

Вечерта, когато Нийл се прибра, Миранда повдигна въпроса, но той поклати глава.

— Знам, че тук ще ти бъде скучно, но е последното място, където ще се сетят да те търсят. Най-напред ще проверят дома на майка ти.

— Алекс вече е говорил с нея.

— Аз какво ти казах!

— Но сигурно е разбрал, че за нея аз все още съм в Гърция. Повече няма да ме търси там. А дори и да го направи, аз няма да съм сама. Мама и Фреди ще се грижат за мен.

— Фреди?

— Сегашният й приятел. Той е бивш полицай и в момента живее при нея. След като я нападнаха в Лондон, тя се наплаши. Фреди ще пази и двете ни. Нийл, знаеш колко съм ти признателна, но ще се побъркам, ако трябва да стоя затворена в този малък апартамент.

Той я погледна сериозно.

— Миранда, ако нещо се случи, никога няма да си простя.

— Нищо няма да ми се случи. Изживях такъв шок, когато онези мъже ме завързаха и ме хвърлиха в морето. Никога преди не съм била толкова уплашена.

— Аз също. Когато пристигнах и разбрах, че си изчезнала, помислих, че този път са те убили. Такова облекчение бе за мен да те намеря жива. Повече не смятам да рискувам живота ти.

— Но Фреди и мама ще бдят над мен денонощно! Много мило от твоя страна, че си създаваш толкова главоболия заради мен, но не мога да живея под ключ в твоя апартамент през цялата следваща година. Направо ще полудея.

Нийл звънна на майка й и след половинчасови преговори се съгласи да заведе Миранда на село.

След седмица той я закара в Дорсет под прикритието на нощта. Още щом паркираха пред къщата, от дъното на градината изникна нечия сянка и ги заслепи с електрическо фенерче.

— Какво, по дяволите… — избухна Нийл.

— Това е Фреди — каза през смях Миранда.

Нийл изпъшка.

— Е, не може да се каже, че не е бдителен!

Фреди се приближи към тях. Носеше камуфлажни панталони и яке с качулка.

— Аз лагерувам навън, в палатка, за да съм сигурен, че никой няма да припари до къщата. Извинете, ако съм ви стреснал — той протегна ръка към Нийл. — Приятно ми е. Аз съм Фреди — приятел на Дороти. Преди пенсионирането и аз бях в занаята.

— Личи си. Много се радвам, че вие ще охранявате Миранда.

— Винаги можете да разчитате на мен. Колко нощи съм седял на пост в патрулката! Имам добър слух и мога да издържам, без да спя — стига ми да дремна през деня. Зад къщата съм заложил капани — опънати между храстите черни жици, които — задействат алармени звънци. Един пазач на дивеч ме научи да ги правя. Всеки, който се опита да се промъкне оттам, непременно ще се оплете в някоя жица. А през нощта изобщо не се виждат.

— Звучи доста добре — рече Нийл, докато крадешком разглеждаше рижавия мустак на Фреди.

Фреди ги въведе в къщата, като натисна някакъв алармен бутон, преди да престъпят прага. Когато влязоха и той светна лампите, от стаята си излезе Дороти и ги погледна от горе. Носеше синя пижама, кокетен халат от синьо кадифе и подходящи чехли върху босите си крака.

— Всичко наред ли е?

— Да, мамо. Здравей. Познаваш Нийл, нали?

— Разбира се, че го познавам — Дороти слезе усмихната по стълбите и той глупаво премигна, сякаш си бе глътнал езика. Обикновено така реагираха мъжете, когато я виждаха за пръв път. Дори и сега тя беше привлекателна, красива и магнетична и успяваше да завърти главите на всички, без разлика от възрастни положение.

Фреди също я гледаше като омагьосан.

— Ти по-добре се върни навън — нежно му каза тя и той послушно кимна.

— Викай, ако ти потрябвам.

— Добре. Благодаря ти, Фреди — Дороти леко погали ръката му, усмихвайки се признателно.

Той се изчерви.

— Няма проблеми.

Миранда си помисли, че майка й върти този мъж на малкото си пръстче. Дали някой ден щеше да се омъжи за него? Фреди бе симпатяга, но Дороти държеше най-много на свободата си.

— Трябва да пренощувате тук, детективе — каза тя на Нийл. — Боя се, че стаята за гости е твърде тясна, но леглото е удобно.

— Много сте любезна.

— Гладни ли сте? Бързо мога да спретна нещо за вечеря. Какво ще кажете за един омлет?

— Би било чудесно — рече Миранда. — Аз го искам с домати.

— А вие, детективе?

— Същият и за мен, благодаря.

— Да добавя ли пържени картофки? Или предпочитате салата?

— Картофки, моля — каза Нийл.

— А за мен салата, мамо. Искаш ли помощ?

— И сама мога да направя два омлета. Ти полегни на дивана, сигурно си много уморена. Включи електрическата печка в дневната. В шкафа до прозореца ще намериш одеяла.

Миранда знаеше, че ако легне и се завие, веднага ще заспи. Затова седна пред телевизора и изгледа един документален филм за резерватите в Африка.

— Тези големи котки са толкова красиви! Виж как се движи леопардът — каква поезия само!

— Жалко, че ядат хора — сухо отбеляза Нийл и тя се засмя.

— Е, ние пък ядем крави и овце. Каква е разликата?

— Ти не си вегетарианка, нали?

— Не, просто защитавам леопардите. Аз наистина ги обичам. Знаеш ли кое ме изумява? Това, че домашните котки, обикновените писани, имат същите привички. Те се мият, движат се и се хранят също като своите диви събратя. И са също тъй хем красиви, хем кръвожадни. Някога вкъщи имахме котка, която убиваше мишки и птици. Носеше ги и ги нареждаше на постелката пред майка ми като истински трофеи. Обикновено им изяждаше главите и захвърляше останалото. Беше твърде мързелива, за да ги корми или дере.

Нийл потръпна.

— Ама че ужас!

Дороти влезе, бутайки количка с две табли. Върху всяка бе наредила прибори, чаша с домашен ябълков сок, омлет, тънки филии, намазани с масло, и гарнитурата, която си бяха поръчали — малка салата за Миранда и златисти картофки за Нийл.

— Страхотно — рече Нийл, като почти се нахвърли на храната.

Когато се засити, Миранда почувства още по-голяма умора й започна неудържимо да се прозява.

— Лягай си — каза Дороти. — Имаш нужда от здрав сън.

— Аз също — додаде Нийл. — Денят беше много дълъг.

Още щом се мушна под завивката, Миранда потъна в безпаметен сън. Когато се събуди, стаята вече оживяваше в бледото сиво-жълто сияние на ранното слънце, което се издигаше над дърветата.

За пръв път от две седмици Миранда не сънува кошмари. Тя се протегна с прозявка. Чувстваше се свежа, здрава и пълна с енергия.

След душа се облече и слезе да види майка си. Дороти правеше желе от ябълки и къпини. В кухнята миришеше хубаво. Докато внимателно разбъркваше сместа, си тананикаше нещо. На масата бяха наредени празни буркани, които чакаха да бъдат напълнени.

Майка й се обърна и се усмихна.

— Добре ли спа? Да, личи ти. Вече не си толкова бледа и очите ти са бистри. Снощи изглеждаше ужасно. Седни, сега ще ти приготвя закуска. Искаш ли овесена каша? Потърпи само две минути, за да сгъстя достатъчно желето.

— Ще се задоволя и с препечена филийка. Аз ще си я направя, а ти си гледай работата.

Миранда си опече филийка, намаза я с мармалад и кипна вода за нес кафе.

— Да ти направя ли кафе, мамо?

— Ммм, благодаря.

Нийл слезе след час и завари двете жени, седнали пред чаша кафе и увлечени в тих разговор. На масата се червенееха прясно приготвени буркани.

— Извинявайте, че се успах, но сигурно не съм чул часовника. Трябваше да замина още преди час — рече той със смутена усмивка.

— Явно си имал нужда от повечко сън — мъдро рече Дороти и стана. — Сигурно се преуморяваш от работа. Какво да ти направя за закуска?

— Ще изпия едно кафе и ще бягам.

— Глупости. Какво ще кажеш за един миш-маш?

Той погледна объркано.

— Какво е това?

— Пържени пиперки и домати с яйца. Ще видиш, че ще ти хареса.

Нийл се поколеба.

— Звучи страхотно. Е, ако няма да ви притесня… Благодаря.

Само след минути яденето беше готово и той бавно му се наслади.

— Странна смес, но вкусът ми допада. Някой път ще опитам да го сготвя сам.

На тръгване Нийл заръча:

— Не излизай навън поне няколко дни. Не казвай на никого, че си тук и ми се обади, ако забележиш някой съмнителен тип наоколо.

— Знам, Нийл. Ще внимавам — обеща Миранда и помаха с ръка след заминаващата кола.

— Влюбен е в теб — каза майка й.

— Дано да грешиш, защото не изпитвам подобни чувства към него. А той е един много добър човек и заслужава да бъде щастлив.

— Хм — замислено отрони Дороти, докато я наблюдаваше.

— Какво искаш да кажеш с това?

— О, нищо — отвърна майка й и влезе в къщата.

— Къде е Фреди?

— Спи в палатката. Почива си до обяд, но не желае да се прибира в къщата, за да не ни изненадат неканени гости.

Дните започнаха да се нижат бавно и еднообразно, а нощите й се запълваха от здрав сън, Миранда усети, че нервите й се отпускат и настроението й става все по-ведро. От време на време сънуваше Алекс, но не както преди. Вече не я свърташе на едно място.

— Трябва да започна работа. Смятам да потърся нещо тук.

— Дали е безопасно? Какво ще каже Нийл?

— Няма да му казвам. Не мога по цял ден да стоя със скръстени ръце, а и трябва някак да си изкарвам прехраната. Едва ли ще намеря работа в рекламата, но съм съгласна на всякакъв вариант, стига да е приемлив, разбира се.

След няколко дни двете обядваха в един хотел в Дорчестър и Миранда видя обява за работа — секретарка за офиса на хотела. Тя веднага се яви за мястото, мина през интервю, след което бе подложена на кратък компютърен тест.

Майка й я чакаше на паркинга.

— Успях! Започвам от следващия понеделник. Заплатата не е колкото в Лондон, но няма значение. Обядът е безплатен. Хората ми се сториха мили. Офисът е малък и атмосферата в него е спокойна.

— Всяка сутрин ще пътуваш половин час насам и още половин — обратно.

— Управителят каза, че от селото до Дорчестър има автобус. Някои от служителите го ползват.

— Но ти не обичаш да пътуваш с автобус!

— Не мога да ти взема колата.

Дороти изпъшка.

— Ти си най-инатото момиче на света! Добре, пробвай с автобуса, а ако не ти хареса, спокойно можеш да ползваш моята кола.

Но на Миранда й хареса. Автобусът потегляше в сивата дрезгавина на утрото и щом слънцето се вдигнеше, пред погледа й красиво се редяха спретнати плетове, зад които пасяха крави и овце; гори, долини и хълмове! Дорсет излъчваше мекота и домашен уют, за разлика от драматичната красота на гръцкия остров, където доскоро се намираше.

Офисът бе приятен и тих, а колегите й — дружелюбни и весели хора с типичния за този край гърлен говор. Работеха бавно, но методично. Миранда обичаше да се разхожда в Дорчестър през обедната си почивка. Тя опозна стръмните улици, магазините и музея, където обикновено посещаваше възстановения кабинет на Томас Харди и изложбата на стари земеделски сечива и машини.

Един ден, когато се прибра от работа, майка й каза, че Алекс е идвал да я търси и настоявал да научи адреса й.

— Едва се отървах от него. Накрая го заплаших с полиция. Той е много упорит, нали? — Дороти внимателно я погледна. — Какво точно се случи между вас, Миранда? На мен не ми прилича на убиец.

— А как би трябвало да изглеждат убийците? Шон има ангелско лице и аз никога не бих повярвала, че е способен на убийство.

Майка й потръпна.

— Недей!

— Знаеш ли, аз вярвах, че Алекс е на моя страна. Той ме убеди да му се доверя изцяло. Но разбрах, че външността може да бъде много подвеждаща — Миранда не искаше да издава своята горчивина, но майка й я познаваше много добре.

— Обичаш ли го? — тихо я попита тя.

Миранда не й отговори и нарочно не срещна погледа й, но знаеше, че вече се е издала.

— О, боже! — въздъхна Дороти. — Не мога да те виня за това. Ако бях на твоите години, сигурно и аз щях да си падна по него. Много е секси, нали?

— Да — отвърна Миранда, спомняйки си своите сънища. Алекс беше много привлекателен, но тя загуби доверието си в него, а доверието бе в основата на всяка връзка.

 

 

Тери Финигън седеше в офиса си и гледаше втренчено документите пред себе си. Бърни беше прекалено лаком. Искаше повече от онова, което Тери бе готов да му даде; адвокатите му бяха изготвили договори, които щяха да му осигурят контрол върху фирмата за в бъдеще.

Ако съдът признаеше Шон за виновен, чакаха го двайсет години затвор. Техният адвокат обаче смяташе, че ще се отърве с много по-лека присъда.

— Ще пледираме, че го е извършил в момент на умопомрачение — уплашил се е, че може да загуби жената, която обича, ако тя научи за бебето — с патос рече той, докато си подръпваше реверите на сакото си с типичен адвокатски маниер. — Той не е искал да я убива. За момент е изключил, а после се е паникьосал и се опитал да заличи следите от извършеното, за което сега се разкайва дълбоко. Ако успеем да постигнем обвинение в непредумишлено убийство, ще му дадат само няколко години — две, три, най-много четири.

Ако семейството на Бърни обсебеше техния бизнес, Шон щеше да остане на сухо, независимо от това кога щеше да излезе на свобода.

Тери скръцна със зъби. Да върви по дяволите Бърни! Защо трябваше да търпи подобно изнудване? Искаше твърде висока цена за нищожните сведения на своя корумпиран полицай. Бърни, разбира се, му помогна да се свърже с гръцките наемници, които бяха готови да очистят момичето, но те не си свършиха добре работата. Миранда оживя, за радост на Тери. Той обаче нямаше чувството, че поради това дължи на Бърни половината от компанията си.

И не смяташе да му я отстъпва. Не му пукаше как ще постъпи Бърни.

Тери скъса договорите, сложи ги в голям кафяв плик и го адресира. Нямаше нужда да пише писмо. Бърни щеше да разбере отговора му.

 

 

Седмица по-късно Тери бе убит, докато се качваше в колата си след един дълъг и изнурителен ден.

Полицията се слиса. Разполагаха със свидетели, чиито описания обаче бяха твърде общи: висок, тъмнокос младеж с черно кожено сако. В уплахата си не бяха видели лицето му.

— Било е поръчково убийство — каза следователят на Нийл. — Работа на професионалист — куршум в главата и мигновена смърт.

— Кой може да е поръчителят? — замисли се Нийл. — Трябва добре да се поровим в миналото на Тери. С какво се е занимавал, преди да дойде в Лондон? Кой може да е пожелал неговата смърт?

Когато съобщиха на Шон в затвора, той припадна. През следващата седмица беше под особено наблюдение, защото след такъв шок и в положение като неговото бе съвсем естествено да посегне на живота си.

Миранда научи новината от Нийл.

— Горкият Тери! Винаги съм го харесвала. Той беше толкова дружелюбен и весел… преди.

— Да се сещаш за нещо, в което е бил замесен и което би могло да ни обясни убийството му?

Тя поклати глава.

— Не, но трябва да се е забъркал с много гадни хора, щом е могъл да се свърже с наемни убийци в далечна страна като Гърция. Нали?

— Да, в момента проучваме неговото минало. Нали никога не е споменавал как е живял, преди да дойде в Лондон?

— Не, никога. Всъщност и аз неведнъж съм се питала какво толкова крие.

— Трябвало е да постъпиш на работа в полицията. Ти си една сладка малка умница — каза с усмивка Нийл.

Тя леко се изчерви.

— Благодаря — после въздъхна. — Как го е приел Шон?

— Казаха ми, че го е приел тежко, дори учудващо тежко. Всички го смятаха за малък негодник, който се интересува само от себе си, но новината за убийството на баща му го е съсипала.

— Сигурно обвинява себе си. Всичко вървеше толкова добре, преди той самият да излезе извън релси и да убие момичето. Навярно сега го осъзнава и изпитва угризения.

— Колегите ми казаха, че се е появила бившата съпруга на Тери и е поела управлението на фирмата заедно с новия си съпруг. Не смятам, че е съкрушена от скръб.

— А може би тя то е убила? — усмихна се Миранда. — Никога не съм я харесвала.

Делото започна след една година във върховния наказателен съд в Лондон. Миранда бе призована да даде показания на втория ден. Беше бледа и нервна и в началото дори не се осмеляваше да погледне към обвиняемия. Прокурорът й зададе встъпителните въпроси.

Когато най-после събра смелост и хвърли поглед към Шон, тя остана смаяна от настъпилата промяна. Бе отслабнал, пребледнял и видимо състарен. Очите им се срещнаха, но тя бързо отмести поглед, обзета от неочаквана жалост към него.

Съдията й зададе въпрос и Миранда се обърна, за да му отговори. Обхвана я странно, нереално чувство, като гледаше този мъж с бяла перука и червена тога, поръбена с хермелин, а зад високия му стол грееше герб върху щит.

Кралският герб ли бе това? Да, ето ги лъва и еднорога. Старата детска песничка нахлу в главата й.

Лъвът и еднорогът се биеха за короната. Лъвът го победи. Какъв смисъл се криеше тук?

Сигурно песничката бе свързана с конкретно историческо събитие. Винаги ставаше така. Детските песнички бяха последни отгласи от някогашните градски балади, които навремето са изпълнявали функциите на днешните вестници.

Към реалността на съдебната зала я върна друг въпрос на прокурора.

— Точно колко време мина между вашето бягство от офиса и връщането ви там, след като вече сте позвънили в полицията?

— Нямам представа — честно отговори тя. — Може би половин или пък цял час. Не погледнах часовника си. Бях твърде разстроена.

Последваха нови въпроси, които търсеха своите отговори. Беше неестествено скучно и същевременно много напрегнато. Миранда направи усилие да не се прозее. Въпреки това нервите й оставаха обтегнати.

Най-после дойде редът на защитата.

Адвокатът започна от смъртта на Том, нейния нервен срив, халюцинациите й. Разполагаше с медицинските заключения от онова време.

— Постоянно сте чували как се давят хора?

Миранда преглътна.

— За известен период от време — да. — Нямаше смисъл да отрича, защото и други можеха да го потвърдят.

Публиката в залата тихо ахна и сетне зашушука. Миранда неспокойно се огледа — за пръв път, откакто бе влязла в съда.

И видя Алекс.

Сърцето й подскочи и тя потрепери.

Той седеше на няколко крачки от нея, облечен с тъмен костюм, бяла риза и синя копринена вратовръзка. Беше ослепителен. Косата му изглеждаше по-черна от преди, а тъмните му очи я гледаха обезкуражаващо. Миранда навлажни изпръхналите си устни и извърна поглед встрани. Дали все още обичаше Елена? Дали щеше да се ожени за нея, или вече го бе направил?

— Всъщност вие сте били обсебена от една идея-фикс — каза адвокатът на защитата.

— Не бих казала — прошепна тя.

— Не бихте казали, може би не… Но вярно ли е това? Ще призова един психиатър, който преди три години е работил по вашия случай и смята, че…

Прокурорът скочи.

— Възразявам, ваша милост. Засега това са само празни приказки.

— Съгласен съм, господин Ръдок — хладно кимна съдията. — Съдът няма да вземе под внимание последното изречение на защитата.

Миранда искаше само да седне. Усещаше слабост и внезапен студ. През високите прозорци на залата видя сгъстяващи се сиви облаци. Валеше ли отвън? На нея й се струваше, че вали. Погледът й бе премрежен от преглътнати сълзи.

Когато свърши със свидетелските показания, тя бързо си тръгна, за да избегне, срещата с Алекс, но той бе предусетил действията й и я чакаше отвън.

Очите му горяха.

— Миранда…

— Остави ме! — извика тя в паниката си и побягна, но той бързо я настигна.

— Защо се обърна срещу мен? Не разбирам — каза той и я хвана здраво за ръката.

— А ти как мислиш? — изсъска тя. Усети, че хората наоколо ги гледат. — Няма нужда повече да се преструваш. Знам, че беше в съюз с Тери.

Той я погледна с такава искрена почуда, че тя почти му повярва.

— За какво говориш?

— Чух те да му казваш по телефона, че ще ме задържиш на острова, докато той дойде да ме вземе.

— Не с Тери говорих тогава, а с Нийл! Обещах му да те пазя.

Миранда рязко си пое въздух.

— Не ти вярвам!

— Питай Нийл — отвърна той.

— Вече приказвахме за това и той не ми каза… — тя спря и се замисли какво точно бе казала на Нийл. Дали му каза всичко, каквото бе дочула? Сега, когато се опитваше да си спомни, имаше чувството, че е говорила неясно, без да навлиза в подробностите, за да прикрие своята обида и яд и за да не разбере Нийл, че Алекс я бе направил за посмешище.

— Ето го и него — каза Алекс, като се обърна към каменните стъпала. — Питай го.

Нийл пристигна задъхан и леко зачервен от бягането.

— Какво става? — погледна първо нея, после него и се намръщи. — Какви ги вършиш, Алекс? Нали ти казах, че тя не иска да те вижда.

Миранда дрезгаво рече:

— Слушай, Нийл, трябва да те питам нещо. Миналата година дочух един телефонен разговор на Алекс. Той каза нещо от рода на това, че ще ме задържи на острова, докато онзи, другият, дойде да ме вземе. Тогава си помислих, че говори с Тери Финигън, но той твърди, че си бил ти. Можеш ли да си спомниш? Ти ли го помоли да ме задържи на острова?

Нийл се намръщи.

— Ами, аз наистина го помолих да те наглежда, докато си там и да се погрижи за това да не напускаш острова, преди да успея да дойда за теб. Страхувах се да не бъдеш отвлечена — след малко добави: — Както и стана впоследствие. Значи страховете ми са били напълно оправдани, нали?

Миранда не можеше да говори — толкова беше объркана. Тя напусна „Олд Бейли“ и се впусна в близките улички. Алекс я настигна. Тя спря и го погледна. Изобщо не се вписваше в тукашния сив пейзаж с този мургав тен и лъскавата си черна коса.

— Съжалявам — прошепна тя.

— И с право! Само ако ми беше казала какво те измъчва… — той спря, като видя как потръпна. — Но да оставим това засега. Хайде да обядваме заедно!

Прегърна я и я поведе към тротоара, до който вече спираше повиканото от него такси.

— Аз първи я поканих! — запротестира Нийл.

Алекс се обърна и войнствено го изгледа.

— Предполагам, че си я виждал доста често през миналата година. Аз пък не съм.

Той побутна Миранда да се качи отзад и каза на шофьора:

— Шарлът Стрийт, моля.

Тя не посмя да погледне към Нийл. Алекс нямаше търпение да потеглят и се приближи до нея.

— Как можа да постъпиш така с мен? — гласът му бе нисък и дрезгав. — Знаеш ли как ме заболя? Направо се побърках да те търся. Не знаех какво съм ти сторил. Мислех, че се чувстваш виновна, задето се любихме. Опитвах се да си обясня нещата, но откъде можех да предположа, че ме подозираш като съучастник на Финигън? Толкова време, Миранда… толкова месеци минаха, без дори да те видя.

— Не ти ли стига Елена? — ревниво промърмори тя.

— Какво? Елена ли? Какво искаш да кажеш?

— Знам, че си се влюбил в нея…

— Когато бях на двайсет!

— А сега… когато тя се появи на острова, видях, че не ти е безразлична…

— Как бих могъл да я обичам, когато от три години съм влюбен в теб?

Тя срещна тъмния му настойчив поглед.

— Елена просто се натрапи. Мислеше, че може отново да влезе в живота ми така, както го напусна. Но моето единствено желание бе да те накарам да разбереш чувствата ми към теб. Нямах търпение да се отърва от нея, за да ти посветя цялото си внимание. И точно тогава ти избяга и ме остави да тъна в неведение.

— Съжалявам. Аз също страдах, Алекс. Смятах те за мой палач. Толкова бях нещастна!

Той обърна лицето й към себе си.

— Тогава ми позволи да те направя щастлива. Господи, Миранда, колко ми липсваше само!

— И ти на мен.

Устните им се срещнаха. Тя обви ръце около врата му и се притисна в него, готова да заплаче сега, когато всичко бе свършило и тя отново намери Алекс.

Когато по-късно обядваха в един чудесен гръцки ресторант, Алекс й разказа за бебето на сестра си, което се бе родило един месец преди термина и първия си ден бе прекарало в кувьоз, но вече бе здраво и пъргаво момченце на девет месеца.

— Кръстиха го Никос. Почакай само да го видиш! Не мисля, че Пан ще поиска второ — едва изтрая да минат всички тези месеци. Сега, когато вече си имат дете, двамата с Чарлз са напълно щастливи.

— Много се радвам за тях! Чувствах се неудобно, задето си тръгнах така.

— Кажи ми как живя през това време. Намери ли си работа? Надявам се, че ще можеш веднага да напуснеш, за да дойдеш с мен в Гърция.

Тя се засмя.

— Ти ме пришпорваш!

— Няма да те оставя пак да ми избягаш.

След два дни Шон бе обявен за виновен в непредумишлено убийство и получи три години затвор, от които вероятно щеше да излежи само половината, както предположи Нийл.

Алекс и Миранда присъстваха в съдебната зала. На нея й дожаля много за Шон. Извършеното от него бе жестоко, но той вече бе платил подобаваща цена. Животът му бе съсипан. Наказанието, което му отреди законът, бе нищо в сравнение със загубата на баща му и на Никол.

Следващата седмица двамата с Алекс отлетяха за Гърция. След три месеца се венчаха в една средновековна църква в Дорсет, заобиколени от роднини и приятели.

Миранда нарочно хвърли букета към майка си, която го хвана и го изгледа с удивление. Фреди засия.