Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (4)

Четвърта глава

— Не приличам, защото не съм — каза му девойката. — Как така помислихте, че съм монахиня, милорд? — запита учудено тя.

Майлз посочи кърпата на главата й.

— Носите покривало на сестра от Бенедикт.

Тя докосна глава с изцапаната си ръка. Възкликна учудена:

— О, забравих — каза, като се смееше. — Мразя да нося шапки — добави, като че ли това обясняваше всичко.

Звукът от нейния смях бе приятен — като звън или тихото стакато на дъжда върху покрива, или чуруликането на чучулигата в ливадата през лятото.

Младата жена хвана избелялата кърпа и я махна. Косата й свободно падна, като покри раменете и гърба й. Бе като коприна с цвета на най-доброто шампанско.

Майлз напрегна волята си, за да се въздържи да не прокара пръсти през тази коса. Просто го сърбяха ръцете да разбере дали тя е така мека и прекрасна, както изглеждаше. Някъде дълбоко в паметта му се яви споменът за подобно преживяване, когато бе видял едно дете с необикновено руса коса. Не златиста, не бяло злато, а нещо по средата.

Изведнъж разбра кой стои пред него.

— Вие сте лейди Алиса Грей — каза той бавно.

— Да, милорд.

Значи това бе дамата на абатството.

— Не сте това, което очаквах — призна той.

— Вие също не сте това, което очаквах — отговори тя, като държеше кърпата в ръката си.

— Не сме се запознали както трябва — каза маркизът.

Той, разбира се, не се придържаше строго към формалностите. Имаше нужда поне от минута или две, за да проумее, че това момиче е домакинята.

Майлз огледа розовата градина. Бяха само двамата.

— Не виждам някой, който да ни представи, милорд.

Младият мъж чукна токовете си, вдигна ръка и след това учтиво наведе глава:

— Аз съм Майлз Сейнт Алдфорд, маркиз на Корк.

Тя повдигна брадичка и го погледна в очите:

— Както правилно предположихте, аз съм лейди Алиса Грей. Тъй като чичо ми отсъства, аз ви посрещам с добре дошли в абатство Грейстоун.

Той погледна мръсните й нокти, зацапаната й пола, калта по обувките й.

— Виждам, че сте истинска дъщеря на баща си.

— Благодаря ви, милорд — каза тя, като повдигна вежди. Лицето й светна. — Споменахте, че сте били тук преди това като гост на родителите ми.

— Прекарах едно лято в абатство Грейстоун преди петнайсет години.

— Не ви помня.

— Не се учудвам. Може би сте били бебе.

Тя го погледна замислено.

— Не бебе, а момиче на пет или шест години.

Достатъчно малка, за да я хранят в детската, помисли Майлз. На едно шестгодишно момиче не биха позволили да сяда на масата с възрастните. Не дори и в ексцентричния дом на Грейстоун. Бе дошло време да се извини за това, че я бе сбъркал с монахиня.

— Моите извинения, лейди Алиса, за това, че ви взех за монахиня.

— И моите извинения, маркиз Корк, за това, че ви взех за натрапник, грубиян…

Той я прекъсна:

— Приемам.

— Приемате ли?

— Вашите извинения — каза меко Майлз. — Смятам, че и вие приемате моите.

— Естествено — каза тя, като се изправи на пръсти и погледна през рамото му учудено.

От мястото, където стояха, се виждаше пътят.

— Къде са вашата карета и кочияшът?

— Не съм дошъл с карета — каза той. — От Лондон дотук пътувах на кон.

— Тогава къде е конят ви? — попита Алиса. — Къде са багажът ви и антуражът ви?

— В момента Бул Рок е във вашата конюшня, където му дават вода и го почистват. Наел съм кола за багажа. Нямам никакъв антураж, само Блант е с мен.

— Артистът?

— Блант изпълнява много неща, артист е едно от задълженията му.

— Какво друго прави Блант?

— Той е мой компаньон. Мой приятел и слуга.

Тя кимна.

— Мис Пибъл е моята компаньонка.

— Ваша прислуга?

— Не. Само моя компаньонка. Приятелка. Тя се грижи за мен. Сигурна съм, че и Блант се грижи за вас.

Понастоящем Блант мислеше единствено да му намери подходяща, и то девствена млада жена за съпруга. Тази мисъл го накара да потръпне.

— Какво ще правим с изсъхналата дива роза?

— Май трябва да я оставим.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Ще бъде престъпление да се изкорени нещо, което е може би от времето на Изповедника.

Майлз се стремеше да задържи вниманието на лейди Алиса. Тя скачаше от една тема на друга като малка пчеличка, която скача от цвят на цвят и събира нектар. Само че не беше толкова малка.

Дамата бе твърде висока за една жена. Главата й стигаше брадичката му. Това, че бе добре сложена и грациозна в движенията си, я правеше по-малка и по-млада, отколкото беше в действителност.

— Ще влезем ли в дома ми, милорд? Може би имате нужда от нещо ободрително след пътуването. И след като пристигне багажът ви, несъмнено ще искате да се изкъпете и да смените дрехите си.

— Наистина имам нужда от това.

— Оттук, моля.

Момичето посочи далечния ъгъл на розовата градина. Той видя една стара, масивна каменна врата с безброй водоливници с причудливи форми, които пазеха дома от зли духове и натрапници. Вървяха по каменна настилка към къщата.

Изведнъж Майлз усети, че нещо се промени, когато тръгнаха заедно. Той не се боеше, че ще губи времето си в Грейстоун. Очакваше този престой с нетърпение.

Причината, разбира се, бе лейди Алиса. Трябваше да признае с неохота, че отдавна жена не бе запалвала така интереса му, разбира се — след Джулиет, сега дукеса на Дикин, а също и след сестрата на един приятел, графа на Стенхоуп, и жена на друг приятел — лорд Джонатан Уик.

Бе вече преуморен от жените, които бе срещал. Откровено казано, познаваше много жени. Хубаво лице, прекрасна фигура и празна глава. Твърде позната история.

Но не и сега.

Освен това имаше много пари и много време на разположение. Не се ангажираше с управлението на владенията си. Способностите му се свеждаха в това да наема управители, пазачи, икономи и хора, които да се грижат за дома му. След като напусна военната служба на Нейно Величество и особено след като се върна от Америка, просто не знаеше какво да прави. Бе човек без определена цел в живота си.

Майлз се спря до вратата, която отделяше розовата градина от външния свят. Мислеше, че е забравил прекараното лято в Грейстоун, но когато тръгнаха по пътеката към къщата, той си припомни всичко — дългите и скучни летни дни и нощи, крякането на големите жаби около тихото езеро, пляскането на сребърните риби, силната миризма на разцъфнали рози, усещането, че го наблюдават…

Майлз поклати глава. Нямаше съмнение, че всичко е било плод на младежко въображение. Или мечти.

„Да спиш, понякога да сънуваш… защото в този сън на смъртта какви ли сънища може да има…“

 

 

— Мъжете са друг вид същества — каза мис Ема Пибъл, когато двете жени останаха в кабинета на Грейстоун, пиейки чаша сутрешно кафе.

Изказването на нейната бивша гувернантка не звучеше убедително, но Алиса го прие.

— Маркиз Корк може би не е това, което очаквах. — Ема Пибъл тихо смръкна в ленената си кърпичка. — Нито пък неговият спътник, този, когото нарича Блант.

Алиса погледна над купа от книжа на бюрото си.

— Честно казано, мислех, че маркизът ще пристигне с бляскава каляска с фамилния герб, с впряг от четири коня. Представях си го, облечен в лъскави дрехи, с бастун в ръка, изискани маниери и придружен от група слуги.

— Те не са лъскави — отбеляза Ема, оставяйки чашата си върху малката маса, стил „кралица Ана“. — И не са внушителни. Те са просто грубияни.

Алиса леко сви вежди.

— Така мислех и аз в началото. Сега съм склонна да подозирам, че маркизът и неговият слуга са били войници.

По-възрастната жена се наведе напред и рече поверително:

— Както знаеш, аз не съм от тези, които се вслушват в клюки, но чух, че маркиз Корк и мистър Блант някога са участвали в тайни мисии за короната.

Алиса примига няколко пъти.

— Тайни мисии ли?

Ема Пибъл сниши гласа си и прошепна:

— Шпионска дейност.

— Шпионска дейност ли?

— Да, те са били шпиони.

Алиса потръпна.

— Колко ужасно и интригуващо!

Компаньонката й продължи:

— Само Господ знае каква е била тяхната мисия в името на кралицата и страната.

— Бог знае — каза Алиса, като протегна ръка. Погледна я и видя, че ноктите й не са добре почистени след работата в градината. — Признавам, че не разбирам джентълмени като маркиз Корк.

Ема Пибъл намести телените си очила над носа и оправи сиво-черната си поплинена рокля. Откакто нейната скъпа Алиса бе в траур, тя също бе в траур.

— Сигурна съм, че и самият маркиз се е чудел как да се държи с теб.

— Да се държи с мен ли?

В тъмнокафявите очи зад очилата имаше толкова много мъдрост и интелигентност.

— Очевидно е, че ти си много по-различна от жените, които той познава.

— Сигурна ли си в това?

— Напълно.

Алиса въздъхна тихо.

— Дамите от Марлбъро Хаус навярно са красиви и весели, остроумни и съвършени, добре поддържани и красиво облечени. — След това добави с известна завист: — Сигурна съм, че те винаги знаят какво точно да кажат и да направят.

— Може би. А може би не — каза Ема и сви масивните си рамене. — Но ти бе моята най-добра ученичка, Алиса. Умна си, имаш вродена склонност към историята, определен нюх към латинския и чудесно перо.

Висока оценка наистина, дадена от учителка като мис Ема Мери Маргарет Пибъл.

Разбира се, тя вече не беше учителка на Алиса. Сега между тях съществуваше само дълбоко чувство на близост. След разочарованието, което бе изживяла нейната гувернантка от неосъществения годеж, когато годеникът й я напусна заради някакво лекомислено момиче, и след трагичната смърт на родителите на Алиса те бяха станали истински приятелки и съюзнички.

Алиса грабна писалката си.

— Ще продължим ли с нашата работа?

Ема кимна.

— Мисис Фетчет настани маркиза в Рицарските стаи — докладва тя.

Алиса прехапа долната си устна. Рицарските стаи бяха през две врати от нейния апартамент.

— Мисля, че това няма да ми пречи.

— Не и след пристигането на сър Алфред, лейди Чаб и техните деца вдругиден — изрече Ема, като погледна Алиса. — Мисля, че си сигурна, че маркизът е джентълмен.

— Разбира се, че съм сигурна — отвърна Алиса. — Маркизът ще се помещава в Рицарските стаи, а сър Алфред и семейството ще бъдат в метоха, както сме планирали.

Ема Пибъл бе известна с това, че веднага казваше мнението си.

— Не искам тези хора у дома.

Алиса бе съгласна с нея. Но тя вече бе отказвала на Чаб два пъти през последните месеци и не можа да се реши да им откаже и сега. Би било обида за тях.

— Ние и двете знаем, че баща ми покани сър Алфред Чаб официално да използва библиотеката на абатството за своята научна работа. Доколкото знам, сър Алфред е уважаван любител историк.

— Наистина е любител — каза Ема пренебрежително.

Алиса й припомни:

— От стотици години в абатство Грейстоун е добре дошъл всеки, който пожелае да спре и да отдъхне.

Ема цъкна с език.

— Почитам традициите, но семейство Чаб могат да си позволят да наемат къща някъде в областта. Просто не им се дават пари. — Тя пое порцелановата чашка, сръбна малко кафе и добави: — Обичат да създават главоболия на хората.

Това наистина бе така.

— Ще можем ли да наемем слуги от селото?

Заговориха за домакинските работи.

— Мисис Фетчет се е спряла на две момичета. Според нея едната ще може да се справя добре в кухнята, а другата трябва да свикне да върши домакинска работа, като се има предвид броят на гостите. Надявам се, че лейди Чаб и мис Чаб ще доведат личната си прислуга.

— Чувам, че лейди Чаб била много красива и възпитана — каза Алиса. Бе научила това от сър Хю по време на вчерашния чай. Очевидно той познаваше лейди Каролин Чаб от последната си визита в Лондон.

Ема не скри своето презрение.

— Фамилия Чаб са кариеристи.

— Така ли?

— Преди сър Алфред да получи титлата си, се е занимавал с търговия.

— Да бъдеш търговец не е грях. Сър Алфред просто е бил достатъчно находчив, за да се занимава…

— С бельото на джентълмените — добави по-възрастната дама.

— Където е успял и е натрупал състояние.

— Независимо от това, фамилия Чаб са парвенюта. Така поставиха нещата, че ти просто не можа да им откажеш.

Алиса бе готова да отговори на последните обвинения, когато на вратата на кабинета се почука.

— Може би е мисис Фетчет.

Но не беше икономката мисис Фетчет. Бе Голсуърти.

— Извинете ме, милейди — каза, запъвайки се главният градинар.

— Влез, Голсуърти.

С шапка в ръка, той прекрачи боязливо и се спря. Тъй като никога не се чувстваше удобно вътре, кимна с уважение, неспокойно мачкайки шапката, която носеше, независимо от сезона. Погледна обувките си, да не би да са кални, като неспокойно преместваше тежестта на тялото си от единия на другия крак.

— Става дума за едно от момчетата, милейди — каза накрая той.

— Да, слушам те — отговори Алиса.

— Става дума за Ян Мак Кенит.

— Е, какво за него?

Голсуърти насочи поглед върху лявото й рамо:

— Не толкова за това момче, колкото за това, което е видяло в гората.

— Коя гора?

— Старата гора, милейди. — Той отново премести тежестта на тялото си. — Не толкова за това, което е видял в гората, колкото за това, което е видял в Пещерата на монаха.

— Какво е видял в Пещерата на монаха?

— Един мъж — отвърна той, като се колебаеше дали да съобщи тази новина. — Видял е един непознат.

От устата на Голсуърти думите излизаха трудно.

— Ян Мак Кенит говорил ли е с непознатия?

— Да, милейди.

— Какво казва за него?

— Казва, че бил един нещастник. Облечен бил в парцали, като просяк или… — Голсуърти търсеше точната дума, — като отшелник, но е говорил като джентълмен.

— Разбирам. Направил ли е нещо лошо на някого?

— Не, милейди.

— Е, тогава всичко е наред.

Градинарят протегна ръка и почеса главата си.

— Какво да направя с отшелника?

— Остави го на мира. Тук ли е Ян Мак Кенит?

Той кимна:

— Момчето е тук.

— Моля те, помоли мисис Фетчет да приготви една кошница с хляб, сирене, месо и бутилка бира. Искам Ян Мак Кенит да занесе кошницата в Пещерата на монаха. Да я остави на входа. Разбираш ли?

— Разбирам, милейди. Ще направя това, което казвате.

— Благодаря ти, Голсуърти.

Главният градинар отново кимна и излезе.

— Е, докъде бяхме стигнали? — каза Алиса.

— Говорехме за Чаб.

— Да, наистина. Смятам, че добре разпределихме стаите. А сега трябва да изберем менюто за петък вечерта. Мисля, че мисис Фетчет и готвачът ще искат колкото се може по-скоро да получат нареждания.

— Готвачът има една прекрасна рецепта за сьомга. — Ема обожаваше тази риба.

— Тогава в менюто непременно ще включим сьомга.

— Мисля, че сър Хю ще присъства на тази вечеря.

— Сър Хю е единственият, който познава сър Алфред и лейди Чаб — отбеляза Алиса.

— Той много обича скариди.

— Скариди — записа отново Алиса, — скариди и омари. — След това добави: — Не знам какво предпочита маркизът.

— Ще разбера от неговия слуга, ако желаеш.

— Много мило от твоя страна. Благодаря ти, Ема. — Тя се усмихна на приятелката си. — Сигурна съм, че тази вечеря ще бъде предмет на разговори. Освен това маркизът трябва да забавлява фамилия Чаб и да направи впечатление на сър Хю.

Алиса си представи двамата: младият, красив и самонадеян Хю Пюърхарт и тъмния, респектиращ и широкоплещест Майлз Сейнт Алдфорд. Двамата мъже бяха различни, както нощта и денят.

— Вечерята може би ще бъде твърде интересна — каза Алиса, като продължи да пише.