Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (1)

Първа глава

— Вярвате ли в духове, господарю?

— Духове ли? — Майлз Маунтбенк Сейнт Алдфорд, четвъртият маркиз на Корк, се обърна на седлото и погледна спътника си.

Човекът, който яздеше до него, продължи:

— Привидения, призраци, фантоми, видения. Безплътни духове. Душите на хората, които са ни били скъпи. Онези в отвъдното.

Маркизът направи гримаса.

— Онези в отвъдното, но къде точно?

— Извън нашата земя, господарю.

Майлз спря коня си по средата на поляната. Наведе се напред, потупа кафеникавата му шия и запита озадачен:

— Да не би скоро да си препрочитал Хамлет?

— Не, господарю — отвърна спътникът му. След това с театрален жест протегна едната си ръка и като притисна гърдите си с другата, продължи артистично: — „Кой е този призрак в лунната тъма, който ме мами и насочва към поляната в далечината?“

— Не виждам луна — каза Майлз. — Виждам само изгряващото слънце на хоризонта.

— Както кажете, господарю.

Майлз посочи малка поляна, обградена от дървета.

— Сигурен съм, че това е поляна.

— Да, наистина.

След това вдигна очи.

— И това, което виждам над върховете на дърветата, като че ли е луната.

— Да, това е луната.

Маркиз Майлз Сейнт Алдфорд удари с камшик по калния си ботуш. Валеше, когато преди около час напуснаха странноприемницата. А сега вече се зазоряваше.

— Не виждам никакъв дух.

— Може би ако използвате въображението си, ще видите.

Майлз се засмя.

— Погледнете по-внимателно, господарю.

— Да погледна ли?

— „Поглеждам, втренчвам поглед, взирам се. Наблюдавам. Поглеждам подозрително и многозначително.“

Маркизът повдигна тъмните си вежди. Спътникът му въздъхна, очаквайки отговор, и той се замисли.

— Кой ли е авторът?

— Авторът ли?

— Писател, композитор, някой драскач.

— Александър Поуп.

— Трябваше да отгатна, фразата е толкова позната. Личи си, че е на Поуп.

— Точно така.

Майлз стисна юздите през ръкавиците си и попита:

— Научил си нещичко в класа по литература.

— По драма, милорд.

Изведнъж Майлз си припомни малко стихотворение от детството. Бе от Корк Хаус, оставено му от една слугиня от Корн, преди да избяга с един от слугите. Тя първа го бе запознала с удоволствията на плътта. Тайно бе наблюдавал през една пролука на класната стая как тя „флиртуваше“ с иконома на дома им. Това бе наистина чудесен спомен.

Той се изкашля и изрецитира:

— „От таласъмчета и пухчета и дългокраки животинчета.“

— И от разни други, които се явяват в тъмнината…

— Господи, ние сме в твои ръце.

Компаньонът му продължи настойчиво.

— Вярвате ли в съществуването на духове?

— Защо питаш?

— От чисто любопитство.

Маркизът му повярва. Хортенз Хорацио Блант бе любознателен човек.

— Просто от любопитство, така ли, Блант?

— Чувам слухове, господарю.

— Слухове ли?

— Клюки. Празни приказки. Бръщолевения. Говори се това-онова наоколо. Шепти се.

Майлз погледна нетърпеливо. Удари отново с камшик по ботуша си.

— Говори се от кого и кога? Какво, по дяволите, приказваш?

Слаба руменина покри врата на Блант и се плъзна по бузата му.

— Много добре знаете, че не слушам клюки.

— Този път очевидно си слушал — промърмори маркизът, след което те продължиха.

Гъстите облаци предвещаваха дъжд.

— Сметнах, че е мое задължение.

Майлз отново повдигна вежди.

— По-точно?

— Не мисля, че искате да предприемате нещо слепешката.

— Не съм заслепен по никакъв начин. — Майлз тайно се надяваше, че не става дума за някаква нова машинация на Берти. Доста се бе напатил. — Как така заговорихме за духове?

Блант се изправи на седлото си.

— Попитах ви дали вярвате в духове или не.

— Да, така беше.

— И тъй, вярвате ли?

— Не бъди глупак, Блант.

— Ще се постарая да не бъда, господарю.

Маркизът промърмори тихо:

— Как да гледаме на нашето пребиваване в Уест Кънтри?

— Като почивка, нали, господарю?

Майлз сви вежди.

— Едва ли е почивка. Изпратен съм в Девон по заповед на моя господар.

— Това е чест за всеки войник.

— Бивш войник.

— Може би това е чест за един бивш войник.

— Може би.

Маркизът се съмняваше в това.

— Мисля си, че нашата мисия е по-скоро по заповед на кралицата.

Блант сбърчи чело озадачено.

— Заповед на Нейно Величество?

— Може да е просто една шега — каза Майлз и продължи: — Берти не би искал да се забавлява за сметка на другите.

Освен това повечето от познатите на Майлз бяха на границата на разоряването поради честите гостувания на Уелския принц и неговия антураж.

— Негово Величество е с доста ексцентричен вкус.

— Уелският принц има нужда от развлечения.

— И аз мисля така. — Маркизът се усмихна иронично. — Но според мен това, което става в абатство Грейстоун, е дело на някой ужасен глупак. Всички в Двора вярват в нещо свръхестествено, окултно, свързано с духове. Миналия месец лейди Д. ме покани на сеанс. — Той пришпори коня си. — Боже господи, какъв фарс! Духове, призраци. Бледи видения на отдавнашни мъртъвци. Рицар кръстоносец, който се готви за отмъщение, оседлал своя боен кон и размахал извадена сабя. Какви глупости! Какви измишльотини!

— Значи и вие сте чували, че духът на рицар обикаля залите на абатство Грейстоун?

Майлз погледна косо човека, който бе редом с него по време на две кампании, няколко малки войни, безброй битки и стълкновения.

— Разумният човек вярва наполовина на това, което чете, и много по-малко на това, което чува.

— Така е, господарю — каза Блант смирено. — Мога ли да ви попитам какво ще правим, когато пристигнем?

— Аз, ние ще прекараме няколко дни, надничайки тук и там в абатството, преди да обявим, че там няма никакви духове. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

След като превалиха хълма, пред тях, в синевата на идващото утро, се открои тучна зелена долина, сламените покриви на живописно селце, кулата на черква, а в далечината се открояваха величествените очертания на абатство Грейстоун.

— Спокойно, Бул Рок — промърмори тихо маркизът и дръпна юздите.

Тъмночервеният, чистокръвна порода жребец, пряк наследник на арабския Дарли, докаран в Англия през 1730, повдигна лъскавата си глава и изцвили. Майлз се втренчи в пейзажа.

— Точно така го помня.

Блант наостри слух.

— Точно така го помните, господарю, тъй ли? Не знаех, че вече сте идвали тук.

— Когато бях млад — каза тайнствено той.

Блант се забавляваше.

— Вие едва ли сте стар сега.

— Бях твърде млад, когато за първи и последен път посетих абатство Грейстоун. Това се случи преди петнайсет години, преди много време — каза Майлз замислено.

— Това е било, преди да започнете службата си, така ли?

— Да.

Никога преди не бе споменавал за това. Родителите му бяха изчезнали в морето през една трагична нощ. Обявиха ги за мъртви. Дядо му, третият маркиз на Корк, бе стар и немощен. Майлз въздъхна при спомена за глупостта, която бе направил на младини. Той бе твърде красив и преждевременно буен за възрастта си, когато ставаше дума за момичета, фактът, че го харесваха, подхранваше самочувствието му. По-късно, по време на битките, бе станал и безстрашен.

През онова лято всички — болният му дядо и любимата му баба, която все още живееше в западното крило на Корк Хаус, възпитателят му по езда и слугите — се чудеха какво да правят с него. Той бе просто непоправим.

— Бе през юни 1863 — започна маркизът. — Тъй като разбираше, че скоро ще наследя неговите титли и владения, дядо ми реши да ме изпрати да прекарам лятото си тук, при своя стар приятел, графа. — Замисли се за момент. Слугата му търпеливо очакваше да продължи. — На петнайсет години не се интересувах от това, което ставаше в Грейстоун. Нямаше никакъв лов. Никакви карти. Никакво пиене. Никакви забавления в края на седмицата. Нито дори красиви момичета. Нищо за душата.

— Не можеш да очакваш забавления в провинцията. Предполагам, че е било твърде скучно — каза Блант.

Майлз се усмихна саркастично.

— Да, така беше. Няма съмнение, че и сега е така. Томас Грей, графът на Грейстоун, изобщо не ми допадаше. Прекарваше времето си с големи и прашни книги. Обичаше историята и философията.

— Боже господи! — възкликна Блант.

— Когато не четеше или не дискутираше на някакви възвишени теми, Грейстоун прекарваше времето си в градините и копаеше като обикновен труженик.

— Не мога да повярвам.

— Точно така беше. Графът имаше красива млада жена, няколко години по-млада от него, и едно дете. Дъщеря. Тя бе крехко създание с руса коса и бяла кожа.

— Лейди Алиса.

— Мисля, че така се казваше — каза Майлз, потривайки брадата си.

— Тя все още се казва така.

Маркизът обърна глава.

— Откъде знаеш това?

— Не е трудно да го знам — отвърна Блант. — Не е като някога, когато трябваше да изминем големи разстояния, за да получим информация за кралицата или страната.

— Спомняш ли си, когато ни изпратиха в Бавария?

Блант въздъхна.

— Кой би могъл да забрави как се изкачвахме по Алпите?

Майлз се замисли с носталгия.

— Или пък мисията, когато се облякохме като цигани и се промъквахме с пълзене през дърветата?

— Това бяха добрите стари времена, господарю.

— Наистина бе така, Блант.

Продължиха да яздят. Няколко минути по-късно Майлз погледна черното си сако и бричовете си. Бяха опръскани с кал. Такива бяха и дрехите на Блант. Независимо от времето, а те бяха преживели много по-големи дъждове в служба на страната си, предпочитаха да яздят, вместо да пътуват с карета. Бяха натоварили само багажа си, който ги следваше.

— Не смяташ, че ще изплашим някого, ако се появим в този вид в абатството, нали?

— Пътуваме под открито небе, както подобава на добрите воини. Сигурен съм, че дамите, които населяват Грейстоун, ще се радват да ни видят, господарю, независимо от това как изглеждаме.

Майлз дръпна юздите на жребеца. Конят изправи в очакване гладката си червеникава глава.

— Надявам се, че си прав.

— Лейди Алиса е доста отчаяна. Тя ще ви приеме като свой спасител, странстващ рицар, както несъмнено и всички хора от долината.

Майлз намери тази идея за твърде привлекателна. Не знаеше защо.

— Чудя се колко годишна е сега лейди Алиса — каза той.

— Двайсет и една, господарю.

Маркизът отпъди с ръка една муха.

— Хм, двайсет и една. — Не можеше да повярва. — Тя е почти стара мома.

— Много е млада и красива. Отказала е на безброй кандидати — отговори Блант.

— Дамата е капризна, така ли?

— Има свой вкус.

— Може би е просто непостоянна и не знае какво иска — предположи Майлз.

— Не мисля, че това е причината, господарю. Тя управлява абатството Грейстоун, откакто баща й почина и след като чичо й изчезна. Трудна задача дори за мъж, а още повече за млада дама, която тогава нямаше и деветнайсет години.

— Знаеш твърде много неща, Блант.

— Благодаря ви, господарю.

— И така, дамата е хубава, интелигентна и независима — приключи Майлз. — Това е твърде опасно за една жена.

— Може би сте прав, господарю.

— Една жена трябва да се омъжи. Това я избавя от неприятности.

— Не е единствена — заяви смело Блант.

— Няма да обсъждаме въпроса за женитбата — каза маркизът, като погледна спътника си укорително.

Той самият бе разумен човек, но самото споменаване на думата женитба го дразнеше и вбесяваше.

— Тази тема не може да се избягва винаги — рече Блант, насочвайки погледа си към пътя, който се извиваше пред тях като тъмно кадифена лента.

— Може.

— Може само ако вече си решил, че владенията на семейството ти и титлата ти ще бъдат взети от някой непознат.

— Ще се постарая това да не стане. — Майлз се опита да излезе от положение. — Някога. Един ден. Някой ден.

— Няма да станете по-млад, господарю.

— Само преди малко твърдеше, че не съм престарял. А сега ме караш да мисля, че с единия крак съм в гроба — каза маркизът сериозно.

— Вие сте на трийсет години, господарю.

— Добре съзнавам възрастта си, Блант.

— Двамата ви най-добри приятели се ожениха.

— Предполагам, че говориш за дука на Дикин и неговия по-малък брат, лорд Джонатан.

— Наистина, тях имам предвид.

Майлз събра вежди замислено.

— Те имаха късмет със съпругите си.

— Не мисля, че Негова Светлост или лорд Джонатан са мислили това в началото.

— Откъде знаеш?

— Човек чува най-различни неща, господарю.

— Имаш дълги уши, Блант.

— Благодаря ви, господарю.

Майлз въздъхна и използва своята изпитана стара тактика:

— Може би ще решим и този въпрос някъде в провинцията.

— Не трябва да отлагате твърде дълго, защото…

— Какво, защото?

— Защото тогава ще трябва да се ожените за момиче, достатъчно младо, за да ви бъде дъщеря, за да намерите нещо подходящо.

— Нещо подходящо?

— Млада дама с добър произход и възпитание и…

— Слушам те внимателно.

— Тя трябва да бъде твърде нравствена.

— Естествено.

— Трябва да бъде безупречна.

— Разбира се.

— Да не бъде компрометирана.

Маркизът сви вежди.

— Да не бъде компрометирана ли?

— Трябва да бъде девствена.

Майлз леко преглътна.

— А това, разбира се, изключва вашите познати.

— По дяволите!

Очевидно Блант не се подразни.

— Всеки знае репутацията на жените, които придружават Уелския принц и антуража на Марлбъро Хаус.

— Те всички са омъжени.

— Меко казано, така е, господарю — каза Блант, като повдигна леко брадичката си и подсмръкна. — Да, те всички са омъжени.

И двамата знаеха, че повечето от мъжете и жените от Марлбъро Хаус си разменяха любовниците помежду си. Разбира се, Уелският принц ползваше предимство при избора си.

Блант се изправи на седлото и продължи:

— Затова трябва да потърсим навсякъде. Има една лейди Уинифред, най-голямата дъщеря на дука на Б…

Майлз погледна недоволно.

— Има грозни зъби.

— Има една мис У…

— Твърде възрастна е.

— Лейди Маргарет?

— Едва ли има шестнайсет години.

— Твърде млада — заключи Блант. — А какво ще кажете за лейди Ана?

— Твърде висока е.

— А нейната сестра?

— Твърде ниска.

Блант изпъшка отегчено.

— С вас сме заедно в продължение на петнайсет години, господарю. Дойде време да говорим открито. Аз… ние, всеки около вас иска да види дамата на Корк Хаус. Тези неща не бива да се отлагат. Трябва да си намерите съпруга и да създадете бъдещия маркиз на Корк!

— Ще го направя, Блант.

— Трябва да стане скоро, господарю.

— След като видим как стоят нещата в абатството, обещавам, че ще сторя необходимото.

— Ще следя зорко за това, господарю.

— Ще следиш зорко за какво?

— За подходящи жени.

Майлз направи гримаса.

— Нищо чудно, че Лоурънс намира това за скучно и дори опасно.

— Не ви разбирам, господарю.

— Мисля, че трябваше да бъда по-снизходителен, когато дукът на Дикин търсеше подходяща дукеса.

— Може би трябваше да се ожените за американка, както направи той — подметна Блант.

— Твърде отчаяно начинание — рече маркизът подигравателно.

— Времената са доста тежки, господарю — каза Блант замислено. — Не предполагате ли, че кралицата има някакви скрити мотиви, като ви изпраща в Грейстоун?

— Не бих казал — отговори Майлз.

— Лейди Алиса.

— Какво общо има тя с мисията ни?

— Говорят, че е едно бижу.

— Бижу ли? — повтори Майлз цинично.

— Да, един ангел — добави Блант. — Светица!

— Не бих искал да се женя за бижу, ангел или светица — изръмжа Майлз.

Това може би бе краят на дискусията.

— Лейди Алиса е твърде подходяща, господарю. Тя произхожда от старо и почтено семейство, фамилията Грей съществува отпреди кръстоносците.

— Значи кръвта й е леко синя.

— Нещо повече от това.

Майлз въздъхна.

— Вече говорихме, че тази дама има безупречен произход.

— Така е наистина. Освен това кралицата желае нейните поданици да бъдат щастливи в брака си, така както тя е била.

— Не мога да повярвам, че кралицата има нещо предвид.

— Нейно Височество е твърде романтична.

Това наистина бе така. Те продължиха да яздят. Когато приближиха външната граница на абатството, Майлз се спря.

— Предлагам ти да вземеш Бул Рок и да продължиш към главния вход. Искам да се покатеря през стената.

— Както желаете, господарю.

Той съблече сакото си и го подаде на Блант.

— Кажи на дамата и нейната прислуга, че ще вляза направо.

Майлз се хвана здраво за стеблото на пълзящото около стената растение и мушна върха на ботуша си в една дупка на стената. През онова далечно лято неведнъж бе влизал и излизал по този начин от Грейстоун.

Той не беше ловец на духове. Той бе Майлз Сейнт Алдфорд, маркиз на Корк. Бе обучен войник, роден авантюрист, богат аристократ и доверен приятел на Уелския принц.

Самокритична усмивка се разля върху красивото му и леко покварено лице. Той бе уморен от живота, имаше лошо мнение за слабия пол и пиеше твърде много шампанско.

Беше ли прав Блант? Наистина ли ще го приемат като победителя, рицаря в лъскави доспехи, избраника на дамата? Не се харесваше в тази роля. Може би все пак ще бъде интересно и забавно, помисли Майлз, като скочи от другата страна.