Сюзън Симънс
Сълзите на милейди (16)

Шестнадесета глава

— Желаете ли още едно сладкишче? — попита учтиво Алиса.

Хю поклати глава и се тупна по корема.

— По-добре да не ям повече. Вече изядох три.

Всъщност сър Хю беше хапнал поне четири сладкиша в разстояние на половин час, но това нямаше никакво значение за младата жена.

— Да ви налея ли още чай?

— Не, благодаря. — Хю остави чашката и чинийката на масичката до себе си и отиде до прозореца. Погледна за момент навън и се обърна отново към нея: — Алиса…

— Мога да поръчам пресен чай. Ще позвъня на камериерката. — Тя понечи да се изправи. — Не, по-добре ще е аз да изтичам до кухнята и да го донеса!

— Моля ви, седнете — настоя баронът с пискливия си баритон. — Бих желал да разговарям с вас по един въпрос, който е важен и за двама ни, драга моя.

О, не, за бога!

Алиса знаеше много добре кой е важният въпрос. В гласа на Хю винаги се появяваше известна упоритост, когато искаше да разговарят за брака. Тя обаче не желаеше да говори с него за нищо, свързано с това. Не възнамеряваше да водят такъв разговор нито днес, нито когато и да било друг път. През последните шест месеца бе отказала няколко пъти на Хю Пюърхарт. След като откровеното, макар и учтиво „не“ не успя да го разубеди, тя се опита да използва логиката, като му изтъкна множество причини, поради които те двамата не могат да бъдат идеална двойка.

— Ние с вас не си подхождаме, Хю — беше му казала тя веднъж. — Вие сте светски човек и предпочитате града, а аз съм родена и израснала в провинцията.

— Тогава ще направим компромис. Ще живеем част от годината в Лондон и част от нея тук, в Дивън — беше я контрирал той.

На пръв поглед това изглеждаше добро решение, но Алиса разбираше какво означава всъщност то: половината от времето тя ще е нещастна, а през другото време Хю ще бъде нетърпим.

— Аз съм най-доволна, когато съм сама и се занимавам с нещо — работя в градината, разхождам се до Беседката на милейди или сядам в някое кътче с книга — бе продължила тя в оня не толкова отдавнашен следобед. — Вие обичате приеми и маскени балове, хазартните игри и конните надбягвания, пътуването с яхта и изобщо живота в светското общество.

— Не е нужно мъжът и жената да имат общи интереси — беше заявил той, докато тя се взираше в него изумена. — В края на краищата царството на жената е къщата с децата, на мъжа — целият свят.

— Винаги съм искала да пътувам и да опозная света — беше вметнала тя.

— Тръгне ли човек да пътува извън Англия, среща само лоша храна, лоши жилища, лоши хора и лоши обноски — бе я информирал той.

Алиса бе прехапала език и бе опитала друга тактика:

— Ами любовта?

— Любовта не е нищо друго, освен фантазии на ученички от нисшето общество. Жената трябва да уважава желанията на своя мъж, да следва безпрекословно неговите напътствия и да задоволява нуждите му. В отговор на това той има задължението да я предпазва.

— От какво?

Тук Хю Пюърхарт се бе замислил.

— Да не й се случи нещо лошо — бе пояснил той.

— Искате да кажете, че съпругът ще действа като неин рицар в блестящи доспехи?

— Твърде романтично виждане. Задължение на съпруга е да избягва определени хора и места, идеи и събития, които счита, че са неподходящи за неговата жена.

Алиса бе присвила очи.

— С други думи жената не би трябвало да ходи никъде и да не казва нищо — изобщо да не мисли, преди да е разговаряла по даден въпрос със съпруга си?

— Точно така! — За потвърждение той бе кимнал с тясната си брадичка.

Надут глупак!

След всичко това Алиса дори не бе се опитала да му обясни защо мъжът, за когото тя ще се омъжи — ако изобщо се омъжи някога, всъщност с всяка измината година вероятността за това определено намаляваше, ще трябва да я приеме като равноправна партньорка. В най-добрия смисъл женитбата означаваше да се съчетаят два характера. Двама души да споделят мислите, чувствата и идеите си. Сливат се две сърца, две души, две тела.

Такъв брак бяха имали нейните родители. Алиса за нищо на света не би се примирила с нещо по-различно. Ако се омъжеше за човек като Хю Пюърхарт, имаше чувството, че нещо в нея ще изсъхне и ще умре.

Сър Хю се отдели от прозореца и направи неопределен жест с ръка.

— Алиса, моля ви, седнете!

Тя седна.

Напрегна ума си. Търсеше тема за разговор, която да отвлече вниманието на Хю. Най-после я откри:

— Навярно знаете, че маркизът замина за Лондон? — попита тя.

Събеседникът й я удостои със самодоволна усмивка на открито мъжко превъзходство.

— Всеки в селото и изобщо в долината, а възможно и дори в цяла Югозападна Англия, знае, че маркизът на Корк взе влака за Лондон в пет часа миналия четвъртък. През последните няколко дни се говори само за това.

Хората в долината явно нямат с какво да се занимават, каза си Алиса.

Хю седна срещу нея.

— Маркизът каза ли колко време ще отсъства?

— Не — отвърна тя.

Всъщност Майлз изобщо не бе се сбогувал с нея. Оставил бе само писмено съобщение чрез Блант, че ще се върне веднага щом е възможно.

Хю отпи от чая и установи, че е изстинал по време на разговора. Остави порцелановата чашка обратно върху чинийката с недоволно изражение върху красивото си лице. Наведе се напред към Алиса и като снижи глас, каза:

— Приказва се, Алиса.

— Приказва се?!

— Ами разни клюки. Слухове…

— За какво? — Само да не е за нейния призрак, помоли се тя в душата си.

— Не за какво, а за кого! — натърти Хю.

— За кого в такъв случай?

— За Майлз Сейнт Алдфорд, четвърти маркиз на Корк, воин, герой с медал от войната, довереник на Уелския принц, известен женкар и развратник!

— Развратник ли?

Хю се престори, че маха невидим конец от ревера си.

— Така се говори.

— Кой го говори?

Мъжът повдигна раменете си с изрядни подплънки.

— Хората говорят…

— Не вярвам на тези приказки!

Той отметна глава настрани и заяви:

— Предполага се, че маркизът е заминал за Лондон заради жена.

Алиса чуваше това за пръв път. Наведе се към него.

— Жена ли? Каква жена?!

Хю се пресегна и я потупа приятелски по ръката.

— Това не са приказки за нежните уши на дама…

Защо Хю Пюърхарт се отнасяше с нея като с малко дете? Това беше крайно оскърбително!

— Искате да кажете, че маркизът е отишъл в Лондон, за да види своята любовница? — изтърси тя направо.

Това й спечели строг критичен поглед и сгълчаване:

— Не бива да говорите за такива неща!

— Защо? — попита тя упорито.

Баронът изсумтя неодобрително:

— Не е прилично. Вие сте добре възпитана млада дама, при това неомъжена. — Нежната брадичка на Хю се стегна решително. — Което ни води към въпроса, който искам да обсъдя с вас.

Алиса си позволи лека въздишка. Явно бе успяла само малко да забави неизбежното.

— Какъв въпрос?

— Женитбата.

Тя не желаеше да разговаря за женитба, още по-малко със сър Хю Пюърхарт.

— Известно ми е, че вие все още жалеете вашите обичани родители. Но вече е време да изоставите мъката и отново да прегърнете радостта. — Сър Хю говореше с тържественост, каквато според него се изисква за случая. — Откровено казано, драга моя, от две години не съм ви виждал да носите друг цвят, освен сиво и черно. Това облекло ви е станало нещо като униформа или навик. — Последните думи не звучаха като комплимент.

Алиса седеше изпъната на стола, сключила скромно ръце в скута си. Слава богу, Хю й бе подхвърлил сам идея. Тя облиза пресъхналите си устни.

— Може би това е най-подходящият момент да ви го кажа — започна момичето.

— Какво да ми кажете?

— Стигнах до едно болезнено решение.

— Болезнено? — Хю изглеждаше леко объркан.

— Болезнено и за двама ни — побърза да го увери тя. — Но се надявам, че с времето вие ще намерите подходяща замяна.

— Подходяща замяна на какво?

— Не на какво, а на кого!

— На кого в такъв случай?

— На мен. — Алиса си пое дълбоко въздух и го издиша. — Не съм създадена да бъда ваша съпруга, сър Хю. Аз получих призвание!

— Къде са ви призовали?

— Към смирен и съзерцателен живот в уединение — поясни тя.

Хю я изгледа удивено:

— Имате предвид живот като в манастир?

— Да, имам предвид живот като в манастир. — „Прости ми лъжата, Господи“, помоли се тя. — Но тъй като имам абатството, няма да ми се наложи да отивам на друго място. Просто ще превърна Грейстоун отново в онова, което е било някога.

Белезникавите вежди се вдигнаха въпросително върху нежното лице на мъжа.

— Ще го направите женски манастир?

— Нещо такова.

Върху лицето на Пюърхарт се появи нервен тик.

— Не ви вярвам!

— Ще трябва да ми повярвате!

Той я изгледа смразяващо.

— Трябва да промените решението си!

— Няма да го променя!

— Само след месец ще искате да се омъжите за мен!

— Кълна се, няма да го направя!

— Не разбирам за какво говорите, още по-малко пък какво възнамерявате да правите! — заключи седящият срещу Алиса джентълмен и поклати глава.

Сър Хю Пюърхарт умееше да слуша избирателно. Чуваше само онова, което му изнася. Останалото не пропускаше през своя филтър.

Освен това той беше едностранчиво последователен. Преди известно време бе взел решение да се ожени за Алиса. Оказа се, че са необходими специални усилия да бъде накаран да поеме нов курс. Но Алиса разбираше, че трябва да се опита да го направи. Тя реши първоначално да хвърли само няколко малки семенца.

— Сър Хю, според мен вие заслужавате по-различна жена. Тя трябва да е млада и красива. Жена, която е светски изискана и притежава всички добродетели, необходими за една съпруга. Жена, която ще ви даде в брака уважението и възхвалата, които заслужавате. Жена като… — Алиса направи пауза и потупа замислено с пръст долната си устна, — като госпожица Чаб!

Последва тишина. След това Хю Пюърхарт заговори пръв:

— Госпожица Чаб е красива.

— Наистина е красива!

— И е много изискана.

— Така е!

— От богато семейство е.

— Изключително богато!

— Майка й ще е върхът на обществото.

— Не ще и дума!

— Но тя няма титла.

— И вие нямахте титла, преди вашият чичо да умре — напомни му Алиса.

Хю бе „сър“ от доста скоро. Отхвърленият кандидат-жених скочи и закрачи напред-назад по скъпия килим. Не след дълго спря и размаха пръст:

— Сър Алфред е въртял търговия.

Този факт не можеше да бъде отречен.

— Както изглежда, това изобщо не тревожи херцога на Б. Братът на госпожица Чаб е на ваканция в Италия с лорд Питър.

— Лорд Питър е най-малкият син на херцога.

Алиса кимна.

— Освен това, доколкото ми е известно, госпожица Чаб ще бъде представена в двореца тази година.

— Чух за това.

— С нейната красота, грация и изключителни обноски тя без съмнение ще стане много популярна сред господата и дамите в града — изтъкна Алиса.

— Без съмнение. — Хю се намръщи.

— Поне дузина млади кавалери ще следват всяка нейна стъпка.

— Всяка нейна стъпка! — Хю се намръщи още повече.

— Разбира се, тук, в провинцията, през лятото на госпожица Чаб й липсва внимание. — Алиса вдигна поглед към часовника над камината. — О, вижте кое време е станало! — възкликна тя. — Трябва да отивам за молитвата си.

Хю я измери с поглед.

— Няма да ви задържам, милейди. Имам важна работа и ви моля да ме извините, че ви напускам.

— В такъв случай, желая ви приятен ден!

Хю Пюърхарт спря за момент при вратата на официалната приемна и отново погледна към Алиса.

— В много отношения абатството е наистина женски манастир след смъртта на вашите родители.

— В много отношения е така — съгласи се тя. — Впрочем стори ми се, че видях госпожица Чаб да се разхожда при фонтана.

В мига, в който се освободи от присъствието на сър Хю, Алиса се отправи към семейното гробище, което се намираше зад Беседката на милейди. Това не беше зловещо и потискащо място, както биха предположили мнозина. Не беше такова поне през този прекрасен следобед. Оттам се разкриваше действително великолепна гледка към долината. Гледка, която се бе променила твърде малко през последните сто години, а може би дори през последното хилядолетие.

Алиса отметна назад глава, засенчи с ръка очите си срещу слънцето и отправи поглед към Нормандската кула. Издигната по времето на модната лудост да се строи, след като Вилхелм Завоевателя покорил Югозападна Англия, нейните каменни стени достигаха дебелина от шест до дванадесет фута. На равни разстояния бяха разположени цепнатини, достатъчно големи, за да застанат зад тях стрелци с лъкове.

Единственият начин да се влезе в Нормандската кула беше през Параклиса на дамата. До олтара се намираше тайна врата. Зад нея имаше стълби, които се виеха нагоре и нагоре, докато стигнат до наблюдателницата.

Алиса знаеше всичко това от фамилната история. В действителност никога не се бе качвала в Нормандската кула. Смяташе се, че стълбата не е безопасна и откакто се помнеше, на никого не се разрешаваше да влиза там.

Тя застана пред надгробната плоча на родителите си, сведе глава и произнесе безмълвна молитва за майка си и баща си. След това вдигна глава и обгърна с поглед долината.

— Мамо, татко! Аз излъгах — каза Алиса гласно. — Всъщност по-скоро казах една измислица. Не обичам сър Хю! И никога няма да се омъжа за него. — Отрони изстрадана въздишка. — Но той не иска да ме чуе, когато му казвам „не“. Поне до днес беше така. Днес, по време на следобедния чай, аз му съобщих, че възнамерявам да се отдам на живот в съзерцание. — Алиса издигна умолително ръце. — Зная, че девизът на нашето семейство е: „Истината побеждава всичко“. Но Хю Пюърхарт не желае да проумее истината. Сигурна съм, че вие щяхте да ме разберете, ако бяхте тук, при мен, сега…

Тя се наведе, постави букет току-що набрани цветя върху гроба на родителите си и се изправи.

Ако изобщо решеше да се омъжи някога — за момента не възнамеряваше да го направи, по-скоро би предпочела Майлз Сейнт Алдфорд, макар че, честно казано, маркизът също бе станал досаден, преди да замине за Лондон. Въпреки това Майлз беше строен и красив, и караше сърцето й да бие като камбанка, когато я целуваше, докосваше или галеше…

Не, Алиса не желаеше да мисли повече за това. Всичко бе приключило. След инцидента в Изкуствената пещера маркизът на Корк се бе държал абсолютно джентълменски с нея.

Жалко! Алиса въздъхна отново и притвори очи. Усещаше уханието на влажната земя, зелените треви, далечния мирис на горящо дърво, аромата на цветята край нозете си, характерната миризма на овцете, които пасяха на ливадата, и на патиците, гнездящи край езерото.

Отвори очи. Небето над нея беше ясно и синьо. Зелените треви избуяваха. В далечината тъмнееше горичката. Не се виждаше никакво човешко същество.

Алиса отново вдигна поглед към Нормандската кула. На прозореца имаше някакво лице! Бе лице на мъж. Но то бе напълно непознато.