Марлис Мелтън
Време за бягство (5)

Трета глава

През следващите четири часа пътуваха в почти пълно мълчание. Радиото неспирно бълваше музика и реклами. Пред тях се ширеше магистралата — безкрайна асфалтова лента. Следваха слънцето в посока запад и най-после пристигнаха в подножието на планината Блу Ридж, където есента бе обагрила короните на дърветата в червено и златно. Планинските върхове грееха като в пламъци от лъчите на залязващото слънце.

— Сигурно обичаш планината — обади се най-после Чейс и разчупи мълчанието.

— Да — съгласи се Сара. Гласът му я накара да въздъхне с облекчение. С всяка изминала минута страхът, че Гарет ще ги открие, намаляваше, ала мрачното присъствие на Чейс я държеше като на тръни.

— Ще спрем веднага след Роанок, близо до Бристол — отбеляза той и намали радиото.

Сара кимна в знак на съгласие. Надяваше се да спрат, за да се отбият до тоалетна.

— Кога горе-долу ще е това?

— След около два часа.

Тя погледна към Кендъл, свит на топка на задната седалка. На завои обикновено му ставаше лошо.

— Как си, миличък?

— Добре — отвърна той, ала опитното й око забеляза, че я лъже.

— Взела съм лекарството ти — каза тя и отвори раницата си. — Обаче няма с какво да го глътнеш — разочаровано установи Сара и посегна да прибере хапчетата.

— Какво му даваш? — попита Чейс.

— „Драмамин“. Понякога му става лошо по време на пътуване.

Гарет му се подиграваше за това. Един морски тюлен със сигурност също би го приел за слабост. Ала Чейс вече отбиваше колата в аварийното платно.

— Имам вода в багажника — обясни той и донесе по една бутилка за двамата.

Този мил жест й подейства успокояващо. Кендъл глътна хапчето си и отново поеха по криволичещия планински път. Чейс отново потъна в мълчание.

— За колко време се стига до Оклахома? — попита Сара. Как ли щеше да изтърпи намусения им шофьор толкова дълго?

— За около три дни — кратко отвърна той.

— Защо отиваме там? — сънено попита Кендъл. Хапчетата му действаха приспивателно.

— После ще ти обясня, миличък. — Колкото по-малко знаеше Чейс, толкова по-безопасно щеше да е за всички им. Тя се загледа през прозореца, за да избегне погледа му.

Три дни! Толкова бързаше да тръгне, че изобщо не помисли как ще прекарат дългите часове по време на пътя в затвореното пространство на автомобила. При мисълта за това усети как напрежението я завладява отново.

Навън беше вече тъмно, а стомахът й се бунтуваше от глад, когато най-после спряха пред крайпътен мотел. Чейс разкопча колана си.

— Ще платя с кредитна карта — каза той, когато тя понечи да му подаде няколко банкноти. — Ще вземем само една стая.

После се обърна и тръгна, а Сара остана безмълвна от изумление. Изобщо не й беше хрумвало, че ще се наложи да делят една стая.

Джеси изскимтя, нетърпелив да се измъкне навън, също като нея и Кендъл.

Чейс се появи отново няколко минути по-късно и ги поведе към стаята им. Хлопна вратата зад гърба им, спусна завесите и чак тогава включи осветлението. Кендъл сънено се запрепъва към банята.

— Веднага се връщам — каза Чейс. — Ще разходя кучето и ще поогледам наоколо.

Сара заключи след него и спусна резето. Обърна се и огледа двойните легла. Дали нарочно не взе втора стая, за да се възползва от близостта й? Не й се вярваше. Нямаше причина да мисли, че в мотивите му да й помогне можеше да има зъл умисъл.

Освен това тя добре знаеше, че външният й вид не е нещо особено. Умишлено се обличаше по този начин от години. Имаше си причина.

Кендъл излезе от банята. Изглеждаше объркан.

— По-добре ли се чувстваш, миличък? — попита го тя.

Прекоси стаята и хвана лицето му в шепи. Почти я настигаше на ръст.

— Къде отиваме? — попита я той. — Не с него, надявам се.

— Не — увери го тя. — Старши сержант Макафри ще ни закара до Оклахома. Оттам ще намерим начин да стигнем до Тексас.

— Защо точно Тексас?

Явно бе време да сподели отдавна пазената си тайна.

— Истинската ми майка живее в Тексас. Аз съм осиновена, Кендъл. Баща ти не знае за това.

Момчето зяпна. Погледът му я обходи от глава до пети, сякаш за пръв път я виждаше.

— Супер! — най-после каза той. В очите му проблесна искрица надежда.

— Ето защо смятам, че планът ни ще успее — продължи тя. — Ще започнем живота си начисто. С нови имена и всичко останало.

— Ами моите неща? — попита той със закъсняло съжаление. — Компютърът ми? Играта „Плейстейшън“?

— Ще ти купя нови — обеща Сара. — Веднага щом се установим и си намеря работа. Няма да ни е лесно, миличък — призна тя. — Но ще ни бъде по-добре. Ще вземаме решенията сами. Ще правим каквото си искаме, без да се налага да се чудим непрекъснато дали ще ядосаме баща ти.

Той я погледна изпитателно.

— Нямаше да тръгнем, ако татко не бе удушил Господин Уискърс, нали?

— Не можех повече да гледам как те наранява — призна тя.

— Но той постоянно тормозеше и теб.

Значи е забелязал, въпреки усилията й да го предпази. Наведе се да го целуне по бузата, за да не види изненаданото й изражение, и се запъти към банята.

Когато излезе оттам, Кендъл гледаше телевизия. Чейс почука на вратата и тя отиде да му отвори.

— От другата страна на пътя има магазин — обяви той и разкопча каишката на Джеси. — Ще изтичам да купя някои неща.

Сара грабна раницата си и извади две двайсетдоларови банкноти.

— Вземи ги — каза тя и му ги подаде. — Трябва ми ножица и боя за коса. — Искаше нещо от русата гама. — Да дойдем ли с теб?

Той взе парите и ги пъхна в джоба си.

— Още не бива. Стойте далеч от прозорците и дръж вратата заключена — инструктира я той. — А, да… Кендъл?

Момчето изненадано вдигна глава.

— Би ли нахранил кучето вместо мен? Храната и купичката му са в онази найлонова торба. Не забравяй да му дадеш и вода.

— Добре — отвърна Кендъл и слезе от леглото.

Чейс намигна на Сара и хлопна вратата зад гърба си.

Успокоена от приятелския му жест, Сара отново спусна резето.

— Знам, че изглежда малко груб, миличък — каза тя сякаш повече на себе си, отколкото на детето, — но той ни помогна и преди четири години в Калифорния, когато колата ни отказа да запали на паркинга пред библиотеката. Помниш ли?

Кендъл трябва да е бил на шест тогава.

— Не — отвърна той, докато пълнеше с гранулирана храна металната купичка на Джеси.

Сара се отпусна на ръба на леглото и проследи с поглед Кендъл, който се отправи към банята да сипе вода на кучето. Очевидно синът й нямаше голямо доверие на непознатия. Не можеше да му се сърди за това. Чейс се държеше някак дръпнато, откакто се срещнаха в парка, не като любезния мъж, когото помнеше.

Довери ми се, Кендъл, няма да позволя на никого да те наранява повече, закле се пред себе си тя, докато с умиление гледаше как момчето й дава вода на кучето и гали голямата му глава.

Един час по-късно Сара вече се чудеше дали не нарушава обещанието си. Освен сухите сандвичи, които изгълтаха набързо, Чейс донесе и комплект за подстригване, в който имаше и електрическа машинка.

— Трябва да подстрижем косата на момчето — каза той на Сара.

Самата тя нямаше търпение да се боядиса, затова му позволи да се заеме със сина й. Остави вратата на банята открехната за собствено успокоение и застана пред тоалетката в стаята, за да се заеме с косата си.

Когато петнайсет минути по-късно влезе в банята, видя Кендъл подстриган късо като войник.

— Готови сме — каза Чейс и почисти врата и ушите на Кендъл с четка. Момчето потръпна от боцкането. Чейс свали покривалото от гърба му.

С поглед на ранено животно момчето профуча покрай майка си, пльосна се на пода до телевизора и се нацупи.

— Пак ще порасне — извика след него Чейс и направи извинителна гримаса към Сара. — Съжалявам, май обърках размера на приставката — измърмори той.

— Всичко е наред — извинението му я накара да се почувства по-добре. За единадесет години нито веднъж не чу Гарет да се извинява.

Заобиколи го и коленичи до ваната с душа в ръка. Топлата струя потече покрай ушите й, отмивайки жълто-кафявата боя към канала. Усети, че Чейс се приближава към нея.

— Тук има още — отбеляза той и тя внезапно усети ръцете му да обхващат главата й, насочвайки струята така, че да отмие остатъците от боята.

Сара неволно въздъхна.

Усети нежното докосване на силните му ръце с цялото си тяло.

— Готово — каза той и затвори крана.

Сара непохватно отвори тубата с балсам, изстиска малко върху дланта си и енергично го втри в косата.

Преди Чейс да успее да й помогне отново, тя набързо изплакна косата си, без да чака две минути според инструкциите.

Той метна една хавлия върху главата й и тя се изправи, чудейки се дали Чейс изобщо има намерение да излезе от банята.

— Как искаш да те подстрижа? — попита.

— Ами… мисля да се подстрижа сама — обади се тя изпод кърпата. Въпреки че, като се замислеше, прическата на Кендъл изглеждаше професионално направена.

— Както искаш — отвърна Чейс. — Цар съм на маскировката. С това си вадя хляба. Знам как да те направя неузнаваема — добави той.

Сара се поколеба. Свали кърпата от главата си и го погледна.

— Довери ми се — каза й и я прониза с неустоимите си сини очи.

Много й се искаше да го направи. Копнееше да му се довери напълно. Само ако можеше отново да се превърне в добродушния каубой от паркинга в Сан Диего и да спре да се държи като мрачен командос.

— Добре — реши да рискува тя и се настани пред огледалото.

— Този цвят ти отива — каза той и започна да разресва косата й.

И тя така смяташе, но гледката в огледалото я разсейваше. На ръст изглеждаше около метър и осемдесет, няколко сантиметра по-нисък от Гарет, но раменете му бяха два пъти по-широки и пред него се чувстваше направо дребна.

— Като дете имах светла коса — призна тя. Преди време често й казваха, че прилича на Мег Райън, но това бе далеч, преди да започне да планира бягството си.

Чейс остави гребена, хвана ножиците и започна да реже по десетина сантиметра от всеки кичур. Сара зяпна.

— Веднъж започна ли, нямам спиране — обясни той закачливо. Зарови пръсти в косата й, хвана един кичур и щракна с ножицата. Още няколко сантиметра паднаха на земята. Отдели още един кичур и направи същото и с него, а на нея това й се струваше като милувка, която той повтаряше отново и отново.

Сара се отпусна. Напрежението й се стопи и на негово място дойде усещането, че той е мъж, който я докосва така, както Гарет никога не я бе докосвал. Не че той го правеше нарочно, просто Сара отдавна не бе усещала своята женственост.

— Смяташ ли да смениш името си? — попита той. Изглеждаше уверен в това, което правеше; режеше без капка колебание, а кичурите й се трупаха на земята върху тъмната коса на Кендъл.

Какво толкова, ако му кажеше, нали?

— Серенити — призна тя. Избра това име, когато за пръв път й мина през ум да избяга, веднага след раждането на Кендъл.

Погледът му я прониза от огледалото.

— Серенити коя?

— Предпочитам да не ти казвам — започна да увърта тя.

Той замълча за момент.

— Добре. Предпазливостта е хубаво нещо.

Вместо да задава повече въпроси, той започна да усуква снопчета коса и да реже стърчащите връхчета. Косата й вече бе толкова къса, че Сара затаи дъх, но не искаше да се оплаква. Трябваше да промени външния си вид, а той правеше точно това.

— Я ме погледни — каза той.

Тя се обърна и сърцето й заби още по-бързо. Стоеше само на педя от него и не можеше да откъсне поглед от туптящия пулс в основата на мускулестата му шия. Пое незабележимо въздух и установи, че кожата му ухае на прясно отсечено дърво.

— Затвори очи — каза той и се захвана с бретона й.

Клъц, клъц, клъц.

Чу как ножиците изтракаха върху мивката. Чейс разроши косата й.

— Готова си.

Сара се обърна към огледалото.

— Леле! — възкликна тя, когато откри, че в момента прилича на Мег Райън повече от когато и да било. Докосна меките прави кичури около ушите си. — Кой те е учил да подстригваш толкова хубаво?

— Неволята. Там, където ходя, няма фризьорски салони — отвърна той. — Докато почистя тук, защо не погледнеш дрехите, които ти купих?

Сара бе видяла торбите с логото на магазина, които Чейс носеше на влизане. Това беше нейното бягство, а изглеждаше така, сякаш той го планира.

Кендъл я погледна смаяно.

— Приличаш на онази филмова звезда — отбеляза той.

— Мег Райън?

— Не й знам името — отвърна и продължи да гледа телевизия.

Сара изсипа съдържанието на найлоновите торби върху леглото.

О, не! Загуби ума и дума при вида на дрехите и аксесоарите — къси панталони от юношеския щанд; миниатюрен размер тениски във всички възможни цветове; два чифта сандали — розови и зелени, с бродирани върху тях цветя, и пълна чанта с козметика.

Не можеше да се облече така! Щеше да прилича на… на напълно различна жена. На девойка направо.

Тя погледна към Чейс, който тъкмо излизаше от банята с торба за боклук в ръце.

Той спря до леглото, за да прецени реакцията й, и предизвикателно повдигна вежда.

— Всичко това сигурно е струвало доста повече от четирийсет долара — каза тя, чудейки се как да направи така, че да не й се налага да облича новите си дрехи.

— От лятната разпродажба са — отвърна той и присви очи. — Шейсет процента намаление.

— Значи нямам да ти давам, така ли? — погледна го тя.

— Не.

Тя кимна и започна да ги прибира.

— И на Кендъл ще му трябват дрехи.

— Утре ще напазаруваме и за него — каза Чейс.

Сара пое дълбоко въздух.

— Да знаеш — плахо се обади тя, — че сама никога не бих си купила такъв тип дрехи.

— Знам — на устните му се изписа едва забележима усмивка. — Повярвай ми, не ми е особено забавно да ти казвам какво да обличаш. Но аз си вадя хляба с това и съм наясно, че в такъв вид никой няма да те разпознае.

Така си беше, да му се не види! Сара примирено въздъхна и прибра дрехите обратно в торбите.

Чейс излезе да изхвърли отрязаната коса в контейнера за боклук. Когато се върна, извади едно спортно долнище от брезентовата си торба и се вмъкна под душа.

Сара се настани до Кендъл. Всичко се развиваше толкова бързо, а й се струваше, че времето едва минава — това я изнервяше. Ами ако в следващите двайсет и четири часа Гарет разбереше как точно е организирала бягството си?

Нямаше начин! Той дори не предполагаше, че с Чейс Макафри се познават. Как тогава би могъл да се сети, че точно той й е помогнал?

Вратата на банята се отвори и сред облаците пара се появи Чейс, облечен само със сивото си спортно долнище.

Двамата с Кендъл зяпнаха. Сара за пръв път виждаше толкова силно и добре сложено мъжко тяло. Имаше вид на воин със здрави мускули, плод на ежедневни сурови тренировки, и белези, придобити в резултат на смъртоносни ръкопашни битки. Цялата картина завършваше със страховита черна татуировка на левия му трицепс. Останалото бе златиста кожа и русолява козина на мъжкар — комбинация, която я остави с пресъхнала уста.

Той прекоси стаята напълно безшумно и се наведе над торбата си. Когато отново се изправи, държеше пистолет.

Сара изхълца и протегна ръка към сина си.

— Спокойно — каза той и насочи оръжието към пода. Приближи се до леглото си, отметна завивката и го пъхна под възглавницата. — Това е средството ми за спокоен сън.

— Той… зареден ли е?

Чейс я погледна изумено.

— Глупав въпрос — отбеляза тя.

Простря се по корем на леглото в цялата си мъжка прелест и погледът на Сара безпомощно се плъзна по татуировката му. Четири скелета в гробище. Мили боже!

Нямаше нищо общо с изрядния военен в колосана униформа, за когото се бе омъжила. Сгреши в преценката си за Гарет, когото сметна за човек с чувство за справедливост и самообладание.

Ами ако грешеше и в преценката си за Чейс?

* * *

Стан Логлън, служител от криминалния отдел на полицейското управление във Вирджиния Бийч, с опитен поглед разгледа кабинета на капитан Бартоломю Гарет в луксозния му дом.

Истинска мъжка бърлога — с тапицирани в бургундско червено стени и тежка махагонова мебелировка. На стената зад бюрото висяха акредитивите на Гарет: дипломи, сертификати и почетни грамоти. Преуспял човек очевидно. Жалко, че успехът не застраховаше никого срещу престъпленията, които бълваха от дъното на социалната стълбица и преливаха на повърхността като от септична яма.

Беше събота, десет часът вечерта, а на Стан му предстоеше да подготви становище по случая, базирано на изключително оскъдни улики.

Според очевидец, в деня на изчезването им съпругата и синът са се качили в кануто на някакъв непознат. Отвличането на дете криеше огромен риск за живота му, затова Стан смяташе, че най-доброто за Кендъл Гарет в случая бе да го включи в програмата „Амбър“ — споразумение за съвместно сътрудничество между полицията и медиите за разпространяване на информация в случаи на отвличане, спонсорирана от Министерството на правосъдието.

В конкретната ситуация обаче липсваше и майката, което значеше, че съществува вероятност госпожа Гарет да е отвлякла собствения си син. Малка вероятност, разбира се, ако се вземеха под внимание настоятелните твърдения на капитан Гарет, че двамата със съпругата му имат щастлив брак и че Сара е последният човек, който би могъл да направи нещо толкова безотговорно.

След подробен разпит — първо в парка, а после и в полицейското управление, Стан придружи Гарет до дома му, за да получи по-нови снимки от тези, които капитанът носеше в портфейла си. Отнемаше му цяла вечност да ги открие.

Стан се изправи и закрачи из стаята. Мекият килим заглушаваше стъпките му. Намираше обстановката твърде безлична.

Зачете се в дипломите, удостоверяващи, че капитан Гарет е завършил с отличие, „Харвард“ и правния факултет на колежа „Уилям и Мери“. Човекът определено бе отличник в живота, а съдейки по идеалната чистота в кабинета и колосаната му риза за голф, очевидно и перфекционист.

Стан се замисли. Дали пък тъкмо заради това Сара Гарет не си е мечтала тайно за един по-безгрижен живот от този на съвършената съпруга и домакиня, постигнала американската мечта?

— Съжалявам, че се забавих толкова — гласът на капитан Гарет го сепна и прекъсна размишленията му. — Нямам представа какво е направила Сара с останалите снимки от албума. Тези са единствените, които успях да намеря.

Стан хвърли подозрителен поглед на двете снимки.

— Кога е правена? — посочи той първо снимката на момчето.

— Мисля, че е бил на осем.

— А сега е на десет, нали така? Нямате ли някакви училищни снимки по стените?

Капитан Гарет изглеждаше объркан.

— Не, аз… предполагам, че Сара ги е взела със себе си на работа.

Съпругата му работеше като доброволка към Центъра за бежанци в Норфък; преподаваше английски език. Стан си отбеляза да се отбие там още в понеделник сутрин. Погледна и втората снимка, тази на госпожа Гарет. Беше доста размазана. Различаваше се женски силует с неясни черти на лицето, средно дълга кестенява коса и размъкнати дрехи.

— Това ли е единствената снимка на съпругата ви, с която разполагате? — учуди се Стан.

— Тя е много стеснителен човек — обясни Гарет. — Изобщо не обича да я снимат.

„Очевидно“, помисли си Стан. Освен това, изобщо не приличаше на човек, който би отвлякъл собствения си син.

— Тези трябва да свършат работа — каза той и ги пъхна в горния си джоб. — Ще тръгвам; дано успеят да излязат в неделното издание на вестника.

— Значи ще ги включите в програмата „Амбър“? — предположи Гарет и на лицето му се изписа облекчение.

— Да — отвърна Стан. — На този етап още не сме установили самоличността на непознатия.

— Благодаря — каза Гарет с трепет в гласа.

В такива случаи Стан обикновено потупваше развълнувано по рамото разстроения родител, ала нещо в този баща — твърде високият му ръст може би — го накара да се въздържи от подобна показност.

— До залез ще приключим с претърсването на региона и след това ще обявим съпругата и сина ви за национално издирване — успокои го той.

— Смятате ли, че ще успеете да ги откриете?

Стан не искаше да дава на човека напразни надежди.

— Ще знаем повече, когато установим кой е похитителят им и какви са мотивите му. Никаква представа ли нямате кой би могъл да е брадатият непознат? — Сигурно за десети път днес му задаваше този въпрос.

— Не — уморено отвърна Гарет. — Нямам представа.

— Добре тогава. — Стан кимна състрадателно. — Ще се чуем утре сутрин. Дръжте ни в течение, ако междувременно разберете нещо.

Гарет го поведе през мраморното фоайе и го изпрати до колата му. Стан потегли, за да побърза да предаде снимките в редакцията на вестника, и хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Гарет продължаваше да стои на тротоара пред къщата си. Изглеждаше отчаян.