Марлис Мелтън
Време за бягство (14)

Дванадесета глава

Кендъл изскочи от пикапа и хукна към Чейс, но Сара обузда желанието си и тя да направи това.

— Ще си вземем кученце! — радостно изкрещя той и започна да обикаля около него като индианец около каруца.

— Казах да го попиташ, а не да му съобщиш! — сгълча го Сара и започна да вади багажа им. Трябваше да намери занимание на ръцете си, за да прикрие собствената си радост, че отново вижда Макафри.

— Какво е всичко това? — попита той при вида на кашоните в каросерията. Не я посрещна с ентусиазма, на който тайно се бе надявала.

— Майка ми ни заведе на пазар — обясни тя. — Опитах се да я убедя да не прахосва парите си, но тя ми каза, че достатъчно дълго е живяла без дъщеря и внук, които да глези. Дори купи на Кени телевизор.

— Аз ще го взема — каза Чейс и пое един огромен кашон от ръцете й. Пръстите им се докоснаха и вълна от удоволствие се разля по цялото й тяло. Ако и той го бе усетил, поне успя да го прикрие добре.

Сара се почувства наранена от студенината му и се протегна да вземе един от по-малките кашони, пълен с част от новия й есенен гардероб. Последва Чейс в къщата и изпита наслада от добре свършената работа по почистването й. Сърцето й се стопли при мисълта, че вижда ранчото отново, ала не като временно убежище, а като новия им дом.

— Мислех, че приятелката ти от ФБР ще е тук — каза тя, минавайки покрай Чейс на път за спалнята.

— Отседнала е в мотел в града.

Сара спря по средата на коридора и намести по-удобно кашона в ръцете си. Късно й хрумна, че Чейс може би предпочиташе да е насаме с Хана. Може би това обясняваше охладняването му, въпреки че тя е омъжена за най-добрия му приятел.

Разтревожена от тази мисъл, тя остави кашона на пода в спалнята и се върна да вземе още багаж от пикапа. Кендъл носеше телевизора си към къщата.

— Внимавай с това — каза му тя.

Всеки път, когато влизаше и излизаше, тя минаваше покрай Чейс отново и отново, но така и не успяваше да улучи удобен момент, за да поговорят. Погледите им за кратко се срещаха, но той винаги бързаше да извърне глава.

Накрая тя просто спря пред него.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да останем тук, Чейс? — попита тя, едва сдържайки емоциите си. Представяше си срещата им по съвсем различен начин.

Той я погледна мълчалив и странно отчужден.

— Разбира се, че нямам нищо против — отвърна. — Просто ми се струпаха куп проблеми на главата покрай онези негодници. Искам да приключим с тях, преди да съм тръгнал.

Тя кимна, а сърцето й се сви от споменаването на скорошното му заминаване.

— Кога трябва да тръгнеш? — попита тя.

— Веднага след Деня на Колумб.

Тя кимна отново, опитвайки се да приеме този факт възможно най-спокойно. Чейс не беше подходящият мъж за нея. Дано разумът й успееше да убеди сърцето й в това.

— Налага се утре да дойдеш с мен в града и да дадеш показания в полицейското управление. Нужно ни е описание на Уил.

— Разбира се — съгласи се тя, доволна, че вече разполага с нови документи за самоличност. Благодарение на Чейс имаше и копие от диплома от колежа в Дартмут. — Но първо трябва да запиша Кендъл в училището.

Кендъл имаше фалшиви документи, включително и ученически бележник, от училище във Върмонт.

— Няма проблем — каза той и се усмихна насила. После мина покрай нея и влезе в къщата.

За да се успокои, Сара зарея поглед в слънчогледите на поляната, повечето от които бяха увехнали. Нощите ставаха все по-студени, а кленовите дървета скоро щяха да се обагрят в червено.

Тя вдъхна дълбоко мириса на степна трева, смесен с чистия сух въздух. Ще бъда щастлива тук, каза си тя. С или без Чейс.

* * *

Кендъл помоли Чейс да го изпрати до началото на алеята, където трябваше да чака училищния автобус за първия си учебен ден.

— По-добре питай майка си — каза Чейс и пресметна, че това щеше да е първият и последен път, когато можеше да изпрати Кендъл до автобуса. В понеделник бе Денят на Колумб, а във вторник заминаваше за Вирджиния.

Сара, която се суетеше около новата училищна униформа на Кендъл и кутията с обяда му, вдигна глава и ги погледна разсеяно.

— Разбира се, миличък. Стига той да няма нищо против.

Чейс възнамеряваше да окоси останалата част от поляната и се надигна от масата за хранене.

— Естествено, че нямам — отвърна той, изгарящ от нетърпение да се измъкне от къщата. Ако останеше насаме тук със Сара, със сигурност щеше да издаде чувствата си. Тази жена все повече го завладяваше.

В осем без петнайсет двамата с Кендъл излязоха на верандата и вдъхнаха хладния есенен въздух, който някак стимулираше мозъка и предизвикваше желание да отидеш на училище.

Първите утринни лъчи обагряха в пламъци върховете на дърветата и галеха лицето на Чейс, докато крачеше по алеята редом с Кендъл. Той потисна мислите си за Сара и хвърли поглед към грейналото лице на момчето.

— Нали не те е страх или нещо такова?

Предишния ден, докато го записваше, Сара сподели облекчението си, че начално училище „Кънтри Лейн“ е точно толкова голямо, колкото и старото училище на Кендъл.

— Заради училището ли? — с насмешка попита хлапето. — Не, училището е лесна работа.

— Мислиш ли? — училището ужасяваше Макафри като малък.

Вървяха под дърветата под процеждащата се между оредяващите листа слънчева светлина.

— Има неща, които са много по-лоши от училището — добави Кендъл.

— Като например?

— Като например баща ми да ни открие.

Чейс забави крачка.

— Тук няма да успее да ви открие — каза той и го погледна окуражително.

Ала момчето замислено гледаше в обувките си, докато крачеше по изпъстрената с шарени сенки алея.

— Много ми се иска да останеш — тихичко каза.

Думите му пронизаха спътника му право в сърцето.

— Говорихме за това вчера — хладно отвърна той.

Кендъл посегна към ципа на раницата си и намали ход.

— Направих ти нещо, което да вземеш със себе си.

Бръкна в раницата си, извади някакъв предмет с размери на дланта си и протегна ръка към него.

На Чейс му отне секунда-две, докато разбере, че от голямото парче кедрово дърво Кендъл е издялал миниатюрна костенурка.

Спря и смаяно я огледа от всички страни. Заоблената черупка бе набраздена от старателно очертани, еднакви по големина шестоъгълници. Дори задните й крака имаха издълбани по три пръстчета.

— Нямам думи! — възкликна, трогнат от подаръка.

— Каза, че те са ти любимите.

Нима помнеше и това?

— Сигурен ли си, че искаш да я подариш на мен? Защо не я дадеш на майка си?

— Защото е за теб — сериозно отвърна момчето.

Чудесно.

— Благодаря — каза той и внимателно я стисна между пръстите си.

— Костенурките носят своя дом на гърба си — каза Кендъл. — Когато я гледаш, искам да си мислиш за вкъщи.

Господи!

— Обещавам — отвърна пресипнало Чейс. — По-добре да побързаме — добави той и погледна часовника си.

Стигнаха в началото на алеята тъкмо когато автобусът се приближаваше. Чейс остана загледан в личицето на Кендъл зад прозореца, докато то се смали и изчезна напълно. В гърлото му заседна буца.

Ако три месеца по-рано знаеше, че животът му може да добие такъв неочакван обрат, със сигурност нямаше да поднови договора си. Дори тогава се колебаеше, преди да сложи подписа си. Запита се какво друго би могъл да направи с живота си, което да не включва разнасяне на брезентовата му раница на гръб. И отговорът беше — нищо.

Ала това бе тогава. Сега му хрумваха куп неща, които би предпочел пред скачане от хеликоптер в някоя забравена от бога държава, за да убива хора. И всяко едно от тези неща беше свързано с ранчото и новите му обитатели.

* * *

Веднага след като Дийн Кенард влезе в кабинета си, на вратата се появиха Чейс Макафри и Серенити Дженсън. Тази жена го омагьосваше. Виждаше я едва за втори път, но в нея имаше нещо познато, може би заради приликата й с Мег Райън. Той харесваше блондинки — слаби, красиви, високообразовани блондинки.

— Здравейте, ето ви и вас — поздрави ги той и им махна да влязат. — Съжалявам, малко е тесничко тук. Сядайте.

Двамата се настаниха на столовете за посетители, а Дийн посегна към телефона.

— Ще извикам Ал, най-добрия ни криминален следовател. Той скицира и портретите по описание.

Ал пристигна незабавно със скицник и молив в ръка.

— В някои полицейски управления вече прибягват до компютърни програми за това, но аз все още смятам, че рисуваните на ръка са по-точни — обясни той.

Докато Серенити описваше лидера на „Юмрук за справедливост“ — всеки детайл поотделно — Кенард с удоволствие я наблюдаваше. Харесваше деликатния й начин на говорене, без следа от какъвто и да било диалект. От отвличането й бяха минали няколко дни, но тя помнеше всяка подробност от лицето на Уил — от оредялата на темето му коса до сърпообразния белег на квадратната му брадичка. Притежаваше завидна наблюдателност, също като Дийн.

Зачуди се дали някога ще му се удаде възможност да я ухажва.

Това, разбира се, зависеше от точното естество на отношенията й с Чейс.

Нямаше съмнение — изглеждаха свързани по някакъв начин, въпреки че избягваха да се поглеждат и докосват.

Ала Дийн не можеше да открие нищо общо между двамата. Сара очевидно бе жена от класа. Чейс все още бе доброто-старо-момче-борец-за справедливост, но в същото време и много опасен, ако се има предвид военната му подготовка.

— Откъде сте, госпожице Дженсън? — попита Дийн, подтикнат от любопитство. Веднага усети пронизващите сини очи на Чейс върху себе си.

— Ъмм… Върмонт — отвърна тя. — Близо до границата с Ню Хемпшър.

— Нямате типичния за Ню Ингланд акцент — отбеляза той.

— Рядко се задържам на едно място — обясни тя. Отговаряше лаконично.

— Смятате ли да се установите тук? — продължаваше с въпросите Кенард.

Чейс не сваляше втренчения си поглед от него.

— Да — усмихна се тя. — Влюбих се в ранчото на Чейс — добави и веднага се изчерви от думите си. Прозвуча почти като: Влюбих се в Чейс.

— Значи променихте намеренията си относно Тексас — предположи той, доволен от себе си. Нищо не му убягваше.

— Май да — призна тя. — Веждите на Уил бяха малко по-рунтави — каза тя на Ал, който веднага нанесе поправката.

Дийн огледа готовата рисунка. За пръв път през живота си виждаше този човек. Иначе щеше да го разпознае — беше много добър физиономист.

— Е, Чейс, кога заминаваш? — поинтересува се той.

Тюленът не отговори веднага.

— Имам още една седмица отпуск — отвърна той, без да сваля поглед от лицето му.

— С кола дотам отнема… колко… три дни?

— Приблизително толкова.

Дийн едва потисна доволната си усмивка. Човекът очевидно ревнуваше. Жалко за него, че ще замине далеч от Серенити за толкова дълго време. Доколкото можеше да прецени, тази жена трудно ще се справи сама в отдалеченото от града ранчо. Щеше да се нуждае от мъжка подкрепа.

Смяташе да й даде два месеца да потъгува за нейния тюлен и после щеше да я покани на вечеря.

* * *

— Така, какво имаме дотук? — обърна се капитан Луис към групата, събрана около масата в конферентната зала в събота сутрин. Хана, странно защо, закъсняваше. Чейс пробва да звънне на мобилния й телефон, ала даваше заето.

— Детектив Кенард?

Дийн Кенард извади портрета, който успяха да сглобят предишния ден с помощта на Сара.

— Това е водачът на групата — обяви той и вдигна рисунката така, че да я видят всички. — Раздали сме копия на всички униформени полицаи и в момента те претърсват града, за да го открият. Все още обаче не ни е известна фамилията му, така че нямаме представа кой е.

— А другите двама клоуни?

— Лес Райт и Тим Олсен са потънали вдън земя — призна Кенард с остра нотка в гласа.

На срещата присъстваха двама сапьори, извикани от Тълса, заедно с петнайсетте членове на екип „Специални операции“, включително и Чейс. Всички те седяха и се гледаха един друг.

До Деня на Колумб оставаха два дни. Заподозрените продължаваха да се разхождат на свобода, а времето безжалостно течеше. Чейс имаше ужасяващото предчувствие, че „Юмрук за справедливост“ щяха успешно да осъществят пъкления си план.

Хана се появи като нежна симфония в тягостната тишина, възцарила се в залата.

— Съжалявам, че закъснях — каза тя и с лаптопа през рамо и купчина листи в ръка, закрачи към масата. Костюмът, който носеше днес, имаше цвят на прясно нарязан пъпеш. Деветнайсет чифта очи примигнаха срещу нея, когато подаде документите на капитан Луис.

— Какво е това? — попита той.

— Установихме самоличността на Уил — съобщи Хана. — Бихте ли раздали тези копия на останалите? Точно затова закъснях. Пълното му име е Уилард Дъглас Смит. Почетен ветеран от войната във Виетнам и член на 75-та дивизия рейнджъри. Пенсиониран през 1992 в Броукън Ароу, или поне там се изпраща пенсията му, в пощенска кутия до поискване. За съжаление, не успях да открия домашен адрес.

Чейс прикри с длан усмивката си. Беше свършила дяволски добра работа, за разлика от Кенард, който мрачно изучаваше листа пред себе си.

— Колкото до Лес Райт и Тимъти Олсен, от данъчната справка за миналата година излиза, че двамата са работили каквото намерят. Тим дори не е имал достатъчно приходи, за да подлежи на данъци. Поисках справка и за Уил за последните пет години. Ако изобщо е работил, ще имаме списък с негови работодатели, които могат да ни помогнат да го открием.

Капитан Луис търпеливо изчака Хана да свърши.

— Отлична работа — призна той. — Ще разпространим информацията веднага. Трябва незабавно да заловим Уил. Екип „Специални операции“, вие оставате на разположение до края на уикенда. Ще ви държа в течение, ако има промяна. Флинт и Сийвърс — обърна се той към двамата сапьори, — бих искал да поговоря с вас още малко. Останалите са свободни.

Чейс пръв стана от стола си.

— Трябва да тръгвам — каза той на Хана.

— Ще те изпратя до колата — каза тя и грабна лаптопа си. — Веднага се връщам, сър — извини се тя на капитан Луис.

Чейс погледна часовника си. Днешната среща продължи само двайсет минути, но въпреки наскоро инсталирания телефон, не му харесваше да оставя Сара сама в ранчото; не и когато скинарите все още се разхождат на свобода.

— Е, как вървят нещата в ранчото? — попита Хана, подтичвайки след него към изхода.

— Добре — кратко отвърна той. Прекара две безсънни нощи, борейки се с изгарящото желание да се промъкне крадешком по коридора и да се пъхне в леглото на Сара. Но страхът, че Хана е права и наистина е влюбен, не му даваше да помръдне.

Хана го погледна косо.

— Не можеш да я оставиш дори за половин час — отбеляза тя. — Как ще издържиш далеч от нея месеци наред?

Той спря намясто и Хана стреснато отстъпи назад.

— Казах ти да не говориш за това.

— Ако не говоря, ще изчезне ли?

Болезненият копнеж, който изяждаше вътрешностите му, трябваше да изчезне. Не можеше да го носи със себе си на бойното поле. Там трябваше да е хладнокръвен и съвършено безчувствен. Той се запъти към изхода.

— Поканена си на вечеря днес — рязко смени темата той и задържа вратата пред нея.

— Така ли? — възкликна Хана. — Сара няма ли да се почувства неловко?

— Серенити — припомни й той. Отговори й чак когато стигнаха до паркинга, за да не ги чуе някой.

— Тя не знае, че ФБР имат нещо общо с програмата „Амбър“ — обясни той и я изгледа предупредително. — И няма да го разбере от теб.

— Схванах — отвърна Хана и му намигна.

— Ще се видим в шест — каза Чейс и се настани зад волана.

Доволно ухилена, Хана остана на тротоара, размишлявайки върху неговата припряност.