Марлис Мелтън
Време за бягство (2)

Пролог

Сара старателно прибра първо замразените продукти, точно както съпругът й очакваше. След тях идваше ред на храните в хладилника. Всеки артикул — поставен на точния си рафт от неръждаема стомана. Пакетираните храни вече заемаха местата си в съответните шкафове, само консервените кутии още се търкаляха неприбрани върху гранитния плот. Сара чу Гарет да излиза от кабинета си и побърза да ги махне.

Съпругът й всеки момент щеше да подаде глава през вратата и да се поинтересува какво е решила да сготви за вечеря, а за лош късмет, тя още нямаше представа.

С бързи движения плъзгаше кутиите по азбучен ред върху рафта на кухненския шкаф. Първо консервите с бобена салата, след тях — тези с гъби, после домати, зелен фасул, печен фасул, пилешки бульон, равиоли.

Зачуди се дали бульонът не трябва да се подреди при супите, или това щеше да го подразни.

Премести пилешкия бульон на рафта със супите, отдръпна се назад и провери още веднъж дали са подредени правилно — броколи, гаспачо, домати, леща, пилешки бульон, целина, чили.

Ако имаше две кутии с едно и също съдържание, тази с по-късен срок на годност се поставяше зад другата.

Затвори вратата на шкафа и въздъхна с досада. Нямаше време да проверява сроковете на годност, които така или иначе изтичаха поне след няколко години. Ако не побърза да измисли какво да сготви за вечеря, неминуемо ще си навлече гнева на Гарет.

Отвори фризера и се намръщи. Защо никога не се сещаше да извади месото от сутринта? Гарет пак ще я нахока. Предвидливост, Сара, нищо повече не се иска от теб. Толкова ли си глупава, та не можеш да планираш нещата няколко часа напред?

Глупава? Не. Имаше магистърска степен от университета във Вирджиния още преди да го срещне, разбира се. Ако Гарет знаеше колко умна е всъщност и как изкусно пази тайните си от него, сигурно щеше да я заключи на тавана.

Измъкна пакет замразени хамбургери и го пъхна в микровълновата.

Грохот на барабани накара Сара да вдигне очи. Какво му става на Кендъл, че пускаше музиката толкова силно? Нали знае, че в сряда баща му работи вкъщи.

Пое си тревожно дъх. Ако незабавно не намали музиката, наказанието няма да им се размине и на двамата.

Сара заряза кухнята, прекоси мраморното фоайе и забърза към стълбите, за да го предупреди. Кабинетът на Гарет беше отворен и тя забави крачка. Точно така, нали го чу да излиза преди малко. Значи вече се разправя с Кендъл. Божичко!

Настъпи внезапна тишина и Сара предположи, че Гарет е изтръгнал кабела на уредбата от контакта. Чуваше резкия тон на гласа му, ала не различаваше какво казва. Заслуша се притихнала в дъното на стълбите. Гарет не обичаше да му се меси.

Настъпи ужасяваща тишина.

— Не!

Писъкът на Кендъл я извади от унеса й. Хукна нагоре по широките извити стълби, като ги вземаше по три наведнъж. Сърцето й щеше да изскочи от гърлото, докато си представяше какво ли е направил Гарет, за да предизвика такъв вик. Никога не бе вдигал ръка срещу Кендъл, поне доколкото знаеше. Стигна до втория етаж точно когато мъжът й излетя от стаята на момчето. В едната му ръка висеше безжизнен Господин Уискърс.

— Изхвърли го! — нареди той и хвърли ангорския заек към нея. — Надявам се синът ти най-после да проумее, че не трябва да ме безпокои, когато работя.

Сара пое отпуснатото животинче в ръцете си. Веднага й стана ясно, че е мъртво.

Огледа го изумена. Изглеждаше непокътнато — нямаше видими рани или кръв, но със сигурност беше мъртво.

Тежкото дишане на Кендъл я накара да се втурне към стаята му.

— Скъпи?

Седеше на ръба на леглото си със стиснати пред гърдите ръце, вперил невиждащ поглед в празната клетка на заека.

— Миличък? — Тя приседна до него, прегърнала мъртвата животинка в скута си. — Какво стана? — За пръв път го виждаше такъв; едва си поемаше въздух, сякаш някой го е ударил с юмрук в корема. — Какво направи баща ти? — попита отново тя и разтърси ръката му.

— Удуши го — прошепна той, пребледнял като платно.

— Какво? — Ужасът я сграбчи за гърлото. Гарет не би могъл да направи подобно нещо. Или грешеше?

Момчето продължаваше да диша тежко, сякаш не му достигаше въздух. Сара скочи от мястото си и се огледа. Намери някаква торба, изсипа съдържанието й на пода и му я подаде.

— Дишай в това, миличък. Трябва да се успокоиш.

Да се успокои? Ама че нелепо предложение! Как може човек да е спокоен в такава кошмарна обстановка?

Коленичила на килима, тя гледаше как торбата се издува и свива. Тежкото дишане на Кендъл се успокои, ала в очите му все още се четеше ужас. Колко ли пъти бе виждала този ужас в собственото си отражение в огледалото?

В гърдите й се надигна майчинска ярост. Гарет я тормозеше от години, но нямаше да допусне да причинява това и на сина й. Как си позволява да заплашва детето й — единствената й причина да търпи този брак.

Край! Сега бе моментът да сложи край на това; да престане най-после да мечтае за бягство и да го превърне в реалност.

— Слушай ме внимателно — прошепна тя, остави заека на пода и обгърна с ръце коленете на сина си. — Ще го напуснем, Кендъл. Няма да живеем повече така.

Той вдигна поглед към нея. Най-после успя да привлече вниманието му.

— Имам план — призна тя. Говореше толкова тихо, че дори Гарет да беше сложил микрофон в стаята, нямаше да чуе нищо. — Не мога да ти кажа какъв е, но ще успеем. Ще се махнем оттук — повтори — и никога повече няма да се върнем — добави с блеснал поглед.

Ужасът в очите на Кендъл се смени с надежда.

— Ще ни открие — прошепна уплашено той.

— Не, няма. Имам една тайна. Нещо, за което той не знае.

Погледът на момчето спря върху безжизнената купчинка в краката й.

— Страх ме е — призна той.

— Знам, миличък. — И мен също. — Точно затова не мога да ти кажа нищо повече. Просто ще трябва да ми се довериш.

Той кимна нерешително и Сара прие това за съгласие и надяваше се, желание за съдействие, когато моментът настъпи.

На нея обаче й трябваше нещо повече.

Само чудо можеше да им помогне да се измъкнат.