Валери Циганов
Марсиански разкази (7)

Гласът

Едрият пясък скърцаше под краката като сняг. Фогел затвори очи и си представи, че върви по широко снежно поле и присвива очи от блясъка на слънцето, а боровете, в края на полето, се клатят и в сълзящите му очи се размазват на разноцветни петна; мирише на студ и сняг. Той въздъхна и отвори очи. Беше привикнал към тъмнината и сега различаваше в далечината полегатите склонове на дюните, едва забележими на фона на почти черното небе. Звезди нямаше. На Марс това се случваше извънредно рядко — след големи пясъчни бури, когато хиляди тонове най-ситен прах по няколко денонощия се носят в атмосферата, тогава даже дните напомнят нощи. Фогел се обърна към изоставения всъдеход, но той вече не се виждаше.

До форт Еквадор оставаха осем километра и трябваше цяла нощ да върви, а това беше необичайно и чудесно. Фогел и за миг не съжаляваше, че не провери преди тръгване горивото. Вярно, утре ще се наложи да се връща за машината, да слуша нотациите на Пономаренко, но това ще бъде утре.

Фогел беше голям любител на нови усещания, макар и вътрешно да не си признаваше, но това пристрастие несъмнено изигра не малка роля за появяването му на Марс.

Да се усвоява Марс беше стотици пъти по-трудно, отколкото неизследваните области на Земята, но от романтика нямаше и помен. Перспективният план за усвояването на Марс грижливо предвиждаше всяка стъпка. А романтика, планът не предвиждаше.

Ето защо Фогел гледаше на неочакваното приключение като на дар на съдбата, като компенсация за рухналите надежди.

Той си припомняше многобройните легенди за планетата и със затаен дъх очакваше поне една от тях да се окаже истина. Трябва само да повярваш, твърдеше си той, да повярваш напълно и веднъж завинаги и това непременно ще стане. Съвсем наскоро Малцев му разказа за Гласа на вятъра. Марсианският вятър е почти беззвучен, но понякога, през най-тъмните и дълги нощи, той започва да говори на неразбираем, но, както казват, не лишен от смисъл език. Проточените думи звучат така, като че ли падат някъде от горе и тръпка до самите кости пронизва неволния слушател. Само няколко човека бяха чували Гласа и по тяхно мнение това беше нещо повече от игра на природата. Някой се беше опитал да го запише на лента, но не излезе нищо и това послужи като повод за официални изявления, че Гласът е явление от психическо естество, обясняващо се с нервна преумора. Никой, освен непоправимите педанти, не повярва и легендата така си и остана, като от време на време се обогатяваше с нови подробности.

Фогел се покатери на гребена на дюната и спря, за да си поеме дъх. Да вървиш по сипкавия пясък не беше лесна работа. Краката му се наляха като че ли с олово и се вдървиха. Фогел легна по гръб и се отпусна. Черното небе изглеждаше толкова близко, че можеше да го пипне както си лежеше, стига да протегне ръка. Фогел така и направи: протегна нагоре ръката си с разперени пръсти, но нищо, освен слабия полъх на вятъра, не почувствува. В паметта му изникна полузабравен стих: „Между пръстите на вятъра пясък струи…“ Дали не го произнесе на глас? Фогел се вслуша.

— Между — пръстите — на — вятъра — пясък — струи — бавно повтори той и почти не чу собствения си глас.

Думите, едва успели да се родят, чезнеха до самите му устни.

— Трябва да вървя — каза Фогел и отново думите му заглъхнаха, като че ли попадаха в безвъздушно пространство или потъваха в памук.

Фогел започна да се спуска по дюната. Правеше го, без самият той да забележи, малко по-бързо от преди. Ронливият пясък се сипеше под краката му и той с мъка запазваше равновесие. „Нима се изплаших? — помисли той. — Нищо особено… просто разреден въздух.“

— Е-хе-хей! — извика той, но не чу вик.

Гърлото му издаде непонятно мърморене, което по-скоро осъзна, отколкото чу. „Какво става?…“ — помисли той и неочаквано за самия себе си побягна, като затъваше в пясъка и размахваше ръце. Силен, гръмотевичен звук го спря. „Какво е това“ — прошепна той и чу Гласа. Непонятни думи, ритмично и тежко като дъждовни капки падаха отгоре и подхванати от ехото се разнасяха навред; връщаха се назад, блъскаха се като вълни в прибой и кънтяха в ушите със силен звън.

— Какво е това?! — беззвучно извика Фогел и падна на пясъка, като стискаше главата си с ръце, но Гласът продължаваше да отеква в мозъка му. Той безстрастно разказваше за нещо — Фогел не разбираше нито дума, но да го слуша му беше непоносимо. Фогел се изправи на колене и погледна с ненавист нагоре. „Стига! Стига! — помисли той. — Не издържам вече!…“

Неочакван порив на вятъра хвърли в лицето му шепа пясък и докато той триеше очи, Гласът утихна. Тишината го оглуши. С мъка се изправи на крака и побягна. След два часа на хоризонта се появиха звездички — светлините на купола на Еквадор. Фогел изхлипа и легна на пясъка. Възпалените му очи горяха, в устата му беше сухо и в зъбите му скърцаше пясък.

Утрото наближаваше.