Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Марсианские рассказы, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Разпознаване и корекция
gogo_mir (2011)
Източник
kosmos.pass.as

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 7 от 1976 г.

 

 

Издание:

Автор: Пиер Гамара; Валери Циганов; Андрей Балабуха

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1976 г.

Преводач: Александър Димитров; Русалина Попова; Цвета Пеева; Стефка Христова; Невяна Кънчева; Силвия Борисова

Година на превод: 1976

Език, от който е преведено: руски; английски; френски; полски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник разкази

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7047

История

  1. — Добавяне

Последният марсианец

Той беше твърде стар, толкова стар, че не помнеше даже името си. Тялото му бе запазило бодростта си, погледът и слухът — остротата и само паметта… паметта понякога му изневеряваше.

Като че ли бе изминала цяла вечност, откакто остана сам. Колко странно е да чувствуваш, че си единственото разумно същество на планетата. Самотата го гнетеше, но заедно с това изпитваше и непонятна, плашеща го гордост, че цялата планета принадлежи единствено нему. С времето привикна със самотата, но гордостта разрасна до невероятни размери и измести всички останали чувства. Той нищо не искаше, нищо не чакаше и в нищо не вярваше, а само безкрай обикаляше владенията си и в очите му гореше безумие.

По-късно на Марс дойдоха хората. Той не търсеше срещи с тях, а само вътрешно се подсмихваше, уверен, че тук те няма да могат да живеят, че с течение на времето сами ще го разберат и ще си заминат. Но хората останаха, построиха в пустинята първия град и скоро на Марс нахлу лавина от преселници.

Досега той беше спокоен — хората не смееха да напускат околностите на града. И изведнъж като че ли опасностите, които ги сдържаха, се изпариха и експедиции една след друга започнаха да навлизат километри навътре в планетата. Раждаха се нови селища, появиха се и първите деца. Но не това го плашеше. Ужасно беше друго — хората не забелязваха или не разбираха следите от великата цивилизация. Прекрасните градове, чудесата на марсианското строително изкуство бяха за тях всичко на всичко разядени от времето скали със сложна система от влажни и мрачни пещери, великолепните пътища — подвижни пясъци, останките от грандиозните канали — древни тектонични пукнатини. Хората се чудеха откъде тук има толкова много сухи листа — та нали на Марс няма дървета. И горяха листата, радвайки се на възможността да се погреят на истински огън. Те смъкваха от стените това, което им приличаше на плесен и се подписваха с едри бели букви. Децата си играеха с огромните кълба от сребърна паяжина, които родителите им донасяха от пещерите и единствен той чуваше отделните звуци от мелодиите — децата накъсваха на парчета сребърните нишки, а вятърът ги подемаше и отнасяше в пустинята, за да ги погребе завинаги в безкрайните пясъци.

За пръв път от хилядолетия насам той изпита желание да умре, но не можа да си спомни как става това.

Вече не бродеше от град в град. Спря се в древната марсианска столица и оттам безпомощно наблюдаваше, как хората прокарват пътища за своите неповратливи и шумни машини.

Установи се в окрайнината, в сградата на най-големия театър на планетата. Но дойде денят, когато хората прокараха път и до неговия дом. Откри го на сутринта, след като се събуди и отчаянието му го подтикна към безумна стъпка — втурна се към хората и с всички сили завика: „Стойте! Спрете!“ Хората гледаха право в него, но не го виждаха и не чуваха отчаяните му викове.

Един от тях, с тъмносин комбинезон, натисна копчето на пулта. Последва взрив. А когато останките от скалата рухнаха на земята и прахът се разсея, човекът се обърна към съседа си и каза:

— Всичко е наред, Малцев! Можете да продължите.

 

 

— Да не гадаем — каза Паркър. — Разбира се, ние не сме сами. Но засега човекът познава само едно разумно същество — самия себе си. И защо да го лишаваме от удоволствието да смята себе си за съвършенство, макар и временно, до срещата със себеподобни! Мисля, че от това особено вреда няма да има.

— Аз пък не съм уверен — каза Петровски. — Първо: да не стане така, че човечеството впоследствие да се черви заради своята надменна самоувереност и второ: време е да свикнем с мисълта, че светът може да бъде измерен не само с човешки мерки, в противен случай рискуваме просто да не разберем братята си по разум.