Валери Циганов
Марсиански разкази (4)

Огънят

Малцев излезе от колата и затръшна вратата. За пръв път от два месеца насам успя да отдели един ден за почивка. Сега, в ерата на бурното заселване на Марс, още повече са необходими пътища, много истински, сигурни пътища. Едва вчера неговият отряд завърши автострадата между Централната космическа база в Порт Диксън, а от утре отново трябва да се захващат за работа. Затова пък днешният ден напълно му принадлежи и той възнамерява да го използува възможно най-добре. Макар да беше живял почти цяла година на Марс, той, всъщност, не го познаваше. Казват, че тук имало чудни места. Някой път ще разгледа всички забележителности, а днес ще се задоволи и с този малък скален масив. До най-близкото селище имаше цели сто километра и можеше да се надява, че човешки крак досега не е стъпвал тук.

Малцев отвори багажника, стовари на пясъка палатката, провизиите, тубата с вода и пренесе всичко това в подножието на най-близката скала. В сянката й беше студено, прозрачен пласт слана покриваше пясъка. Обувките оставяха върху нея ясни следи. Малцев се огледа — на границата на светлината и сянката земята тъмнееше от влага и над нея се издигаше лека пара.

Зад скалната издатина имаше пещера, съвсем тясна и влажна, като всички пещери на Марс. Малцев запали фенерчето и влезе. Веднага го лъхна хлад. Наложи се да включи отоплението на куртката. Стените на пещерата бяха покрити с дебел слой скреж. Бодливи кристалчета се сипеха при шума на стъпките му и се топяха по лицето му. Под краката му хрущеше ситен чакъл. Пещерата зави надясно. Тук вече нямаше скреж. Вместо него по стените проблясваха петна от разноцветна плесен. Откъде има тук толкова пещери, помисли Малцев, и колко си приличат, като че ли някой ги е направил по един модел — на стените плесен, на пода чакъл, а понякога се натъкваш на нишки от странна паяжина.

Под краката му нещо прошумоля. Листа, огромна купчина листа. Това е чудесно, помисли си Малцев, провървя ми. Според тукашните кореняци рядко се срещат такива находки. Всъщност, това не са никакви листа, тъй като на Марс няма дървета. Известно е само, че това е единственият горивен материал на планетата от естествен произход. Значи, ще си има огън. Такъв късмет не беше очаквал. Той се наведе и взе в шепата си няколко сухи и крехки листенца, разтри ги между пръстите си и издуха от дланта си финия прах.

Марсианската „Илиада“ беше създадена още в зората на цивилизацията. Много поколения от литературоведи и историци си блъскаха главите над проблема: кой е нейният автор, но така и не стигнаха до едно мнение. Десетки градове спореха за правото да се наричат родина на великия поет… Хиляди марсиански писатели се учеха от поемата, от дълбочината на разказа, яркостта на образите и неувяхващата свежест на боите. Но само малцина успяваха да достигнат идеала.

По тъмно той прибра вещите си в машината, провери да не е забравил нещо и чак тогава изсипа от чувала събраните листа. Щом поднесе запалката, и те пламнаха. Езиците на огъня се прехвърляха от лист на лист, като ги свиваха на тънки черни тръбички. За минута обхванаха цялата купчина, запращяха и се заизвиваха към черното небе, като пръскаха хиляди искри. Малцев примижа, чувствайки как ласкавата топлинка прониква през дрехите му и на леки вълни пълзи по тялото му. Странно създание е човекът, размишляваше той, интересно, има ли във вселената друго същество, което така да обича огъня?

Огънят припламна за последен път и угасна, като остави след себе си купчинка пепел с тлеещи в нея искри. Край, помисли си Малцев, свърши отпуската ми.

От колата той не видя как поривът на вятъра подхвана пепелта и я отнесе със себе си, пръскайки я из пустинята.