Хари Стоянов
Мислите в главите (42) (Гимназиален роман)

Трета глава
НЕРВИ

В междучасието Славчо набързо стана и нашляпа двете горещящи се противнички на Емо. Неговият съсед по чин седеше тихо и мирно на мястото си и се правеше, че нищо не забелязва.

— Какво искаш, бе, идиот! — изкрещя Исата на Славчо.

— Дивак! — изпищя Мерито.

— Я да млъквате! Я да млъквате, че не знам! — закани им се Славчо.

— Ей, Славчо, не закачай Светиците че ще станеш прекален Светец — извика Райчо. — Пък нали знаеш. Прекаленият светец и богу не е драг. Това е между другото. Най-вече си пази ръцете. Да не се изцапаш. Нали ме разбираш?

— Разбирам те. Но тези двечките не знам дали разбират и двама ни.

— Ами тогава им обясни някои по-съществени моменти от „Правилника“.

— Да. Че трябва да спазват дисциплината в час и да не говорят. Освен това, трябва да се държат вежливо със съучениците си и да не ги нагрубяват. Още, длъжни са да ходят униформени, а не цивилни, и най-вече не трябва да влизат през прозорците, а през входа.

— Тези много и много неща изглежда не са били известни на нашите две съученички.

— Бе, защо се занимавате с тях? — извика Иванчо и започна да ги замеря с тебешир. Румен го удари с гъбата за дъската и се завърза двубой между двамата.

Настроението в класа се повиши. Захвърчаха тебешири, учебници, чанти, а Мерито и Искра, разплакани, напуснаха полесражението.

— Не мога да ги понасям тези идиоти! — хлипаше Исата.

— Ще ги накарам да ми целуват краката! — цялата потънала в сълзи, крещеше Мерито. Те, и двете, продължаваха да плачат, но не от физическа болка, а от злоба и мъка, че не са постигнали нищо с напразните си клюки.

Марина се настани на чина до Емо и усмихната му каза:

— Снощи ти предвиждаше тези неща.

— Предвидих ги. Но това не е всичко. Те ще продължат започнатото от тях. Пази се и ти.

— Защо?

— Не знам, но те са си наумили нещо, от което никой не може да ги разубеди.

— На мен пък какво ще ми направят?

— Нищо особено. Ако не ти издържат нервите, тогава може би ще им откриеш пътя за действие.

— А нима те знаят нещо за нас?

— Предполагат само. Но това им е достатъчно да си отмъстят и на теб, макар че с нищо не си им попречила.

— Напротив. Преча им. И ще се радвам, затова че им преча. И ще им преча. Ще им преча!

— Само че спокойно, Марина.

— Емо!

— Не, не се поддавай на първичните си чувства.

— Вече започвам да те разбирам, Емо. И много съжалявам за вчера.

— Не, не бива да съжаляваш.

— Защо, да не би да се отказваш от думите си?

— Аз? Никога. Никога, Марина.

— А онази деветокласничка?

— Марина!

— Не, аз нищо лошо не съм си помислила.

— Затова, прави се, че не ни и забелязваш, когато сме заедно. Колкото и да ми е жал, но това момиченце ще послужи за въдица, на която ще се хванат и Елито, и Искра, и Мерито.

— А защо Елито?

— Бъдещето ще покаже. Но знай, казвам го единствено на теб. Когато съм казал нещо, ще удържа на думата си докрай.

С тези думи Емо стана и се запъти към коридора. На вратата едва не се сблъска с новата си познайница.

— Емо, здравей! — извика весело тя.

— Здрасти.

— Тъкмо тръгнах да те търся.

— Много се радвам.

— Ах, така ли?

— Да.

— Знаеш ли? На всички, които са ги върнали от входа през чистката, им писаха по едно неизвинено. Слава богу, че не бях между тях. И то благодарение на теб.

— Радвам се, че е благодарение на мен.

— Ние можем да бъдем добри приятели.

— Приятно ми е. Емил.

— И на мен ми е приятно. Галя.

— Значи се издаде сама.

— Заради приятелството си заслужава.

— Добре, Галя. Ще дойдеш ли с мен на кино следобед?

— Ако се измъкна от къщи.

— Ще трябва. Заради приятелството ни.

— Ще дойда!

— Ти си добро момиче.

— Защо?

— Защото сме приятели.

— А ако не бяхме?

— Пак щеше да бъдеш. Затова сме и приятели.

— Емо, ти също си добро момче! Бих искала да те обичам. И може би те обичам.

— Но само като приятел. Не забравяй това.

— Добре, Емо. Няма да забравя! Сега трябва да вървя в кабинета по химия. Ужас! А следобед в колко часа ще се срещнем?

— В три и половина пред кино „Свобода“.

— Непременно ще дойда.

И целият им разговор беше чут от Искра и Мерито…