Хари Стоянов
Мислите в главите (13) (Гимназиален роман)

Тринадесета глава
ОБЯСНЕНИЕ ПО ТЕЛЕФОНА

Емо пак пусна „Марина“. Знаеше я вече наизуст, но не му омръзваше да я слуша.

Най-после той се реши на една безумна дързост. Отиде до телефона, вдигна слушалката и завъртя пет пъти диска на номератора.

Оттатък се вдигна слушалката.

— Да? — чу се приятен глас.

— Марина?

— Тя е на телефона. Кой я търси?

— Загадка.

— Кой се обажда? Ще затворя телефона!

— Моля ти се, недей!

— Кажете си името!

— Емил се обажда.

— О, Емо, ти ли си? Не можах да те позная.

— Гласът се изменя.

— Да, затова. Защо се обаждаш?

— Просто така. Класната беше у нас.

— Така ли?

— Да. И ми наприказва куп глупости.

— Какви?

— Каквито искаш. Тя направо има детективски наклонности.

— Какво каза?

— Кой с кого ходел и такива разни…

— Я виж!

— Така е.

— За мен какво каза?

— Нищо.

— А за тебе позна ли?

— Няма какво да познава за мен.

— Значи, не е познала.

— Не. Никой не може да познае.

— Така ли?

— Да.

— Искаш ли аз да позная?

— Хайде.

— Ти знаеш ли с коя ходиш?

— Кажи де!

— С едно момиченце от девети клас.

— Не е вярно.

— Аз днеска те видях с нея.

— Може да си ме видяла, но не е вярно.

— Нашите момичета така казват.

— Те нищо не знаят.

— А! Понякога знаят.

— Знаят само с клюкарство да се занимават.

— Прав си.

— Ако не бях сигурен, нямаше да ти кажа.

— Какво друго интересно каза класната?

— Че отива у Славчо, а след това не знам си къде.

— Значи ги е загряла.

— Откъде ще знам!

— Нали ти е казала?

— То си е нейна работа. Опита се да ме вербува за нейното разузнаване, само че не стана.

— Има някой от нашия клас, та й докладва всичко.

— И аз така предполагам.

— Само че не знам кой е.

— И аз.

— Аз мисля, че е или Дора, или Росина.

— Не бива да ги обвиняваш без основание. Аз не съм сигурен, че са те.

— Трябва да се разбере.

— Ще разберем. Кажи ти нещо интересно.

— Какво да ти кажа? Няма какво. Кажи ти.

— Да, Маринке. Ще ти кажа. Само че…

— Само че какво?

— Нищо. Двоумя се.

— Хайде, не се двоуми. Може да се разколебаеш.

— Няма. Все някога ще ти го кажа, Маринке.

— Какво ще ми кажеш, Емо?

— Няма да ми се сърдиш, нали?

— Няма, разбира се. Никога не бих ти се разсърдила.

— Добре тогава. Но все пак…

— Хайде, хайде, не се бой. На никого няма да кажа.

— Няма да кажеш, нали?

— Няма, не се безпокой.

— Не се безпокоя, просто набирам смелост.

— Набра ли я?

— Да, Маринке. Ако някой ти каже, че съм идиот, може напълно да му повярваш.

— Защо, Емо?

— Защото и аз не знам.

— Това ли беше?

— Не, Маринке, досега нямах смелост, но сега вече няма как. Аз те обичам, Марина!

Никакъв отговор. Само тежко дишане в слушалката. Емо се уплаши, да не би да й е станало нещо.

— Не ми се сърдиш, Маринке, нали?

— Не, Емо.

— И няма да кажеш на никого?

— Няма, Емо.

— Знам, ти си най-доброто момиче на света!

— О, Емо!

— Защо, така е!

— Не, не е!

— Как? Как да не е така?

— Нищо не знаеш! Нищо. И не трябва да знаеш, но ще ти кажа.

— Не, недей.

— Страхуваш се?

— Не.

— Тогава слушай. Никой не би ти забранил да ме обичаш, но не трябва. Не трябва! Забрави ме!

— Не мога, Маринке! Нима не можеш да ме обичаш и ти? Или поне…

— Не, Емо, аз обичам друг. На него принадлежа. Забрави ме! Нека си останем само приятели. Не бива да се поддаваш на сърцето си.

— Но аз те обичам!

— Знам.

— Обичам те!

— Не бива!

— Значи, никаква надежда няма?

— Няма.

— Толкова ли съм лош?

— О не! Съвсем не си. Дори си много добър, но какво да направя? Аз обичам друг. Ще ти дам снимката си.

— Ще бъда много радостен!

— Друго нищо не мога да ти обещая.

— Нищо! Това ми е достатъчно. Аз все пак ще те обичам!

— Емо, не си дете!

— Знам, не съм. Тогава, според теб, децата могат да обичат истински.

— Може би е така.

— Жалко, че не съм дете! Щях да бъда щастлив, че нищо няма да разбирам.

— Не приказвай така, Емо. Виждаш, че не мога да ти помогна.

— Аз не искам повече нищо от теб.

— Разбирам те, Емо, била съм на твоето място.

— Не те обвинявам, вярвам ти. Хайде, довиждане.

— Довиждане, Емо.

Той постави слушалката и се излегна. Замисли се. От магнетофона се чуваше „Предай се, сърце!“. „Може би и аз трябва да се предам — каза си Емо. — А така ужасно я обичам! Ужасно! Никой не знае как я обичам, дори и тя!“.

Не знаеше какво да прави. Никога не беше изпитвал толкова разочарование…