Кристи Голдън
Повелителят на клановете (20)

Деветнадесет

Денят беше влажен и мъглив. Трал надушваше предстоящия дъжд. Той би предпочел да грее ярко слънце, за да вижда по-добре своите врагове, но ако завалеше, може би водните пръски щяха да поохладят малко страстите на неговите бойци. Освен това младият шаман можеше да усмири дори порой, ако заплющеше твърде силно. Все пак реши да не променя времето.

Двамата с Хелскрийм и малка група от клана Фростулф щяха да тръгнат напред, а останалата част от армията щеше да ги следва на известно разстояние. Искаше му се да могат да вървят през гората, за да използват прикритието на дърветата, но войска от почти две хиляди орки се нуждаеше от път. Ако Блакмуър бе поставил съгледвачи, те неминуемо щяха да вдигнат тревога. Трал не си спомняше генералът някога да бе правил подобно нещо, но изглежда сега цялата ситуация беше коренно различна от преди.

Неговият малък авангард, въоръжен и облечен в брони, напредваше равномерно по пътя към Дърнхолд. Трал призова една пойна птичка и я помоли да огледа местността напред. Тя се върна след няколко минути и той чу в ума си нейния доклад:

„Те са ви видели и бързат обратно към крепостта. Други се придвижват в кръг наоколо“.

Трал се намръщи. Цялата тази организация беше прекалено добра за Блакмуър. Въпреки всичко вождът знаеше, че неговата армия превъзхожда мъжете от Дърнхолд в съотношение почти четири към едно.

Птичката, кацнала на един от грамадните му пръсти, чакаше и той отново се обърна към нея:

„Полети назад към моята армия, малко птиче, и потърси слепия стар шаман. Предай му това, което каза на мен.“

Пойната птичка, чието тяло сияеше в пъстри цветове, кимна със синята си главичка и отлетя, за да изпълни молбата на Трал. Освен че беше шаман, Дрек’Тар беше и опитен боец. Той знаеше как да постъпи след това предупреждение.

Групата ускори крачка и продължи да напредва към Дърнхолд. Пътят криволичеше и след поредния завой пред тях се извиси гордата, каменна снага на крепостта. Трал усети промяна в настроението на своите бойци.

— Вдигнете знамето на примирието — разпореди той. — Нека спазим правилата и дано това възпре хората да открият огън по нас, веднага щом ни видят.

Вождът се надяваше да не се стига до бой, но все пак се подготвяше и за тази възможност. Не беше много убеден, че Блакмуър ще прояви дори капка здрав разум.

— В предишните атаки ние прегазихме лагерите с лекота — продължи Трал, — но сега сме изправени пред много по-костелив орех. Дърнхолд е замък, който няма да падне лесно. Все пак помнете ми думите: ако преговорите се провалят, дори дебелите стени няма да го спасят.

Докато се движеше напред със свитата си, Трал видя раздвижване по бойниците на крепостта. Той присви очи и забеляза дулата на насочените към тях оръдия. Стрелци с лъкове тичешком заемаха своите позиции, а няколко десетки рицари на коне излязоха в галоп през портата и се подредиха в редица пред нея. Насочили напред дългите си пики, те зачакаха нови заповеди.

Трал продължаваше да върви. Върху стените, точно над грамадните порти, се забеляза ново раздвижване и сърцето на вожда бясно се разтуптя. Там се беше изправил Еделас Блакмуър.

Бойният вожд спря. Вече бяха достатъчно близо, за да се чуват.

— Я виж ти — разнесе се заваленият глас, който Трал си спомняше прекалено добре. — Ако не ме лъжат очите, т’ва е моят малък домашен орк, но вече поотраснал.

Трал не се сдържа и отговори на тази грубост:

— Имаш много здраве от мен, генерал-лейтенанте — извика той. — Аз съм тук не като домашно животно, а като предводител на армия, която на няколко пъти разби твоите хора на пух и прах. Но днес няма да вдигна ръка срещу тебе, освен ако ти не ме принудиш.

* * *

Лангстън бе застанал до господаря си върху укреплението и направо не можеше да повярва на своите очи: Блакмуър се беше натряскал до козирката. Капитанът нееднократно бе помагал на Тамис да пренасят техния повелител до леглото, но никога досега не беше виждал генералът да успява да се държи на краката си толкова пиян.

Какви ги вършеше този човек?

Предната вечер Блакмуър беше изпратил един опитен съгледвач след Тарита. Този изкусен в прикриването със зорко око мъж сам бе вдигнал резето от капака на вече не толкова тайния тунел, за да може момичето да излезе. После я беше проследил до пещерата, където бе подслушал нейния разговор с Трал и още неколцина орки. Беше я наблюдавал как им дава храна, и дори, в името на Светлината, беше видял, как тя прегръща чудовището!

След вечеря Блакмуър се беше преструвал на пиян, но всъщност бе напълно трезвен, когато изненаданото момиче бе влязло обратно в стаята. Първоначално Тарита беше отказала да отговаря, но разбирайки, че са я проследили, беше побързала да увери Блакмуър, че Трал е я повикал, за да им предложи примирие.

Самата идея се беше сторила изключително обидна на генерала. Той бе побързал да освободи останалите присъстващи. Докато се бе отдалечавал, до Лангстън бяха продължили да достигат ругатните на разгневения господар и дори звучните плясъци от шамари.

Видя Блакмуър чак на следващата сутрин, но междувременно Тамис му беше разказал какво е предприел повелителят. Генералът бе изпратил най-бързите си ездачи да доведат подкрепления, но те все още се намираха на около четири часа път от Дърнхолд.

В този момент бе логично да протакат възможно най-дълго срещата си с орка, който бе вдигнал знаме за примирие. Трябваше да го забаламосват, докато пристигне помощта. Всъщност етикетът задължаваше Блакмуър да изпрати своя собствена малка група, която да преговаря с орките. Капитанът очакваше той да издаде подобна заповед всеки миг. Да, това наистина беше единствената разумна алтернатива. Ако съгледвачите наистина бяха преброили правилно, в което Лангстън не се съмняваше, армията на орките наброяваше над две хиляди.

А в Дърнхолд имаше само петстотин и четиридесет мъже, но едва четиристотин от тях бяха обучени воини.

Докато обикаляше постовете и се оглеждаше неспокойно, Лангстън забеляза раздвижване на хоризонта. Орките бяха прекалено далеч от него, за да ги различи поединично, но той видя огромното зелено море, което се стичаше надолу по хълма, и чу равномерното, стряскащо биене на барабани.

Това бе армията на Трал.

Макар че утринта беше облачна и студена, Лангстън усещаше, че го облива гореща пот.

* * *

— Мно’о мило, Трал — отвърна Блакмуър. Пред погледа на отвратения Трал, бившият военен герой залитна и едва успя да се удържи на стената. — Какво си намислил?

За пореден път в сърцето на орка се надигнаха едновременно омраза и жал.

— Ние не желаем да се бием повече срещу хората, освен ако не ни принудите да се защитаваме. Но ти държиш стотици орки в плен, Блакмуър, в своите зловещи лагери. Те ще бъдат освободени, по един или друг начин, но заедно можем да уредим това без ненужно кръвопролитие. Освободи доброволно всички пленници и ние ще се върнем обратно в пустошта, оставяйки хората на мира.

Блакмуър отметна глава назад и се разтресе от смях.

— Ох — изхълца той, изтривайки сълзите от очите си. — Ох, ти си бил по-интересен дори от кралския шут, Трал, робе мой. Кълна се, че ми е по-забавно да те наблюдавам сега, отколкото докато се биеше на арената. Чуй се само! В името на Светлината, ти дори използваш правилни, завършени изречения! И какво? Мислиш си, че разбираш от политика?

* * *

Лангстън усети, че някой го дърпа за ръкава. Той подскочи от изненада и когато се обърна, видя сержанта.

— Не храня голяма любов към тебе, Лангстън — изръмжа мъжът и му отправи свиреп поглед. — Но ти поне си трезвен. Трябва да накараш Блакмуър да млъкне! Свали го веднага от там! Вече си виждал на какво са способни орките!

— Ние не можем да се предадем! — възкликна Лангстън, макар че дълбоко в сърцето си желаеше да направят точно това.

— Не — отвърна сержантът, — но трябва поне да изпратим навън наши мъже, които да ни спечелят време, докато пристигнат съюзниците ни. Той изпрати хора да повикат подкрепления, нали? Надявам се, че поне това е направил!

— Разбира се, че изпрати — изсъска Лангстън. Блакмуър бе чул разговора им и сега обърна кървясалите си очи към тях. В краката на командира имаше малка торба и той едва не се препъна в нея.

— А, сержанте! — избоботи Блакмуър, залитайки напред. — Трал! Тук имам един твой стар приятел!

Оркът въздъхна. Лангстън си помисли, че той изглежда най-спокоен от всички.

— Съжалявам, че си още тук, сержанте — каза Трал.

— Аз също — промърмори мъжът, после отвърна високо: — Отдавна не сме се виждали, Трал.

— Убеди Блакмуър да пусне всички орки от лагерите и се кълна в честта, която притежавам и на която ти си ме научил, че никой зад тези стени няма да пострада.

— Господарю мой — каза нервно Лангстън. — Спомнете си за силите, които той освободи при последния сблъсък! Освен това Трал ме беше пленил, но удържа на думата си и ме пусна. Не забравям, че той е само един орк, но…

— Чуваш ли, Трал? — изрева Блакмуър. — Ти си само един орк! Дори то’а идиот Лангстън го разбира! Как така човек ще са предаде на един орк? — Той отново залитна напред и пак му се наложи да се подпре на стената.

— Защо го направи, Трал? — изплака съкрушено генералът. — Аз ти дадох всичко! Ти и аз, двамата с теб, щяхме да поведем твоите зеленокожи срещу Алианса и щяхме да имаме всичката храна, вино и злато, и власт, за които някога сме си мечтали!

Лангстън гледаше към своя командир с ужасен поглед. Блакмуър крещеше за своите предателски намерения с цяло гърло, та да могат да го чуят всички. Поне още не беше натопил самия капитан, но и това можеше да се случи. На младия мъж му се прииска да има достатъчно кураж просто да блъсне Блакмуър от стената и да предаде незабавно крепостта на орка.

Трал не пропусна възможността:

— Чухте ли това, мъже на Дърнхолд? — изрева той. — Вашият господар е предател! Въстанете срещу него, затворете го и в края на този ден вие все така ще разполагате с живота и крепостта си!

Не последва внезапен бунтовен щурм, но Трал не се учуди — мъжете бяха свикнали да се подчиняват сляпо.

— За последен път те моля, Блакмуър. Преговаряй или ще загинеш.

Блакмуър се изправи в цял ръст. Трал видя, че той държи нещо в дясната си ръка. Някаква торба.

— Това е моят отговор, Трал!

Блакмуър бръкна в торбата и извади някакъв предмет. Трал не можа да различи какво беше това, но видя, че сержантът и Лангстън се отдръпнаха отвратени. След това предметът полетя към него, падна на земята, изтърколи се и спря точно в краката му.

Сините очи на Тарита гледаха безжизнено към него от отрязаната й глава.

— Ето как постъпвам аз с предателите! — изкрещя Блакмуър, клатейки се бясно върху стената. — Така правя с онези, които обичам, а те ме предават… които само взимат, а не дават нищо в отплата… и които помагат на трижди проклетите орки!

Но Трал не го чуваше вече. В ушите му ревяха гръмотевици. Краката му омекнаха и той се строполи на колене върху земята. В гърлото му се надигна жлъч. Зрението му се замъгли.

Не може да бъде! Не и Тари!

Дори проклетият Блакмуър не беше способен да постъпи така подло с някой невинен!

Умът му упорито отказваше да изпадне в несвяст и той продължаваше да гледа към дългата златна коса, сините очи и окървавената отсечена шия. Тогава ужасяващият образ се разводни. Сълзи започнаха да се стичат по лицето му. Задъхан от болка, Трал си спомни думите, които Тарита му беше казала преди толкова много време:

„Това са сълзи. Те се появяват, когато сме тъжни и нещастни, когато сърцата ни са препълнени с толкова много болка и скръб, че тя няма откъде другаде да излезе“.

Но неговата болка имаше къде да се излее! Тя можеше да се превърне в действие, в отмъщение! Зрението на Трал се обагри в червено, той отметна глава и изрева с такъв гняв, какъвто не бе изпитвал никога през живота си. Викът прогори гърлото му с първичната си ярост.

Небето завря и закипя. Десетки светкавици раздраха облаците, заслепявайки за миг всичко живо. Разяреният трясък на гръмотевиците, който последва, едва не оглуши мъжете в крепостта. Мнозина от тях изтърваха оръжията си и се сринаха на колене, вцепенени от ужас пред гневната небесна картина, която очевидно отговаряше на убийствената ярост на предводителя на орките.

Блакмуър се засмя, защото явно погрешно бе взел яростта на Трал за безпомощна мъка. Когато и последният гръмотевичен екот затихна, генералът извика:

— Казваха, че не можеш да бъдеш пречупен, Трал! Е, аз те пречупих! Аз те пречупих!

Оркът впи изгарящ поглед в Блакмуър. Дори от това разстояние той успя да види как кръвта се оттича от лицето на мъжа, когато неговият враг най-после започна да осъзнава какво бе разбудил с бруталното си убийство.

Трал се беше надявал всичко да протече тихо и в мир. Но действията на генерала бяха унищожили напълно тази възможност. Блакмуър нямаше да доживее следващия изгрев на слънцето, а тази крепост щеше да бъде срината до основи!

— Трал… — обади се Хелскрийм, който не беше сигурен в какво състояние се намира неговият боен вожд.

Трал, чиито гърди все още бяха стегнати от мъка, го прониза с поглед. По широкото му зелено лице все още се стичаха сълзи, когато вдигна грамадния си боен чук и затропа с крака в завладяващ, неизменен ритъм.

Останалите също се присъединиха към него и земята потрепери.

* * *

Лангстън не можеше да отдели очите си от главата на момичето, която лежеше на земята недалече от основата на крепостната стена. Той чувстваше, че му се повдига от отвращение. Знаел бе, че Блакмуър е жесток човек, но никога не си беше представял, че е способен на такова нещо…

— Какво си направил, дръвник?! — Тези думи изригнаха от устата на сержанта, който сграбчи Блакмуър и го извъртя с лице към себе си.

Блакмуър започна да се смее истерично.

Лангстън изстина вътрешно, когато чу бойните ревове, а после почувства как камъкът започна да потреперва под краката му. Осмели се да се обади:

— Господарю, той кара земята да се тресе… трябва да бягаме!

— Две хиляди орки, тропащи с крака, това кара земята да се тресе! — озъби му се Блакмуър, после залитна обратно към стената, очевидно решил да продължава да измъчва орка с думи.

Изгубени сме, помисли си Лангстън. Вече беше прекалено късно да се предадат. Трал щеше да използва своята демонична магия, за да унищожи крепостта и всички в нея като отмъщение за момичето. Устата му се отвори, но от нея не излезе нито дума. Той усети, че сержантът сега беше впил поглед в него.

— Проклети да сте всички вие, благородни, безсърдечни копелета! — изсъска сержантът, след което изрева: — Огън от всички батареи!

* * *

Трал дори не трепна, когато оръдията затрещяха, макар зад гърба си да чуваше викове на агония. Шаманът вожд призова Духа на земята, изля болката си и Земята се отзова. Тя се надигна и започна да се пропуква в идеално права линия, която тръгваше от краката на Трал и стигаше до гигантските порти, сякаш отдолу минаваше тунелът на някое грамадно подземно чудовище. Вратите се разтърсиха. Камъните около тях се разлюляха и започнаха да падат парчета, но крепостта издържа, защото беше построена по-здраво, отколкото издигнатите набързо лагери.

* * *

Блакмуър изпищя. Светът около него внезапно се проясни и за първи път, откакто се бе натряскал толкова, че да издаде заповедта за екзекуцията на Тарита Фокстън, той отново започваше да мисли ясно.

Лангстън не беше преувеличил. Магическите сили на Трал наистина бяха огромни, а тактиката му да пречупи орка се беше провалила. Всъщност той бе разбудил невероятен гняв и сега, докато Блакмуър гледаше, обзет от паника, стотици… не, хиляди грамадни зелени тела се стичаха надолу по пътя като смъртоносна вълна.

Трябваше да бяга! Трал щеше да го убие — Блакмуър не се съмняваше. Оркът непременно щеше да го открие и умъртви заради това, което беше сторил на Тарита…

„Тари, Тари, аз те обичах. Защо ми причини това?“.

Наблизо някой пищеше като обезумял. Лангстън викаше в едното му ухо, а лицето му беше мораво. Видя, че очите на капитана щяха да изхвръкнат от ужас. Гласът на сержанта също ревеше нещо, но и двамата сякаш издаваха безсмислени звуци. Блакмуър погледна безпомощно към тях.

Сержантът изплю още няколко ядни думи, след това се обърна към хората си. Те продължаваха да зареждат оръдията и да стрелят, а под тях, пред стените на крепостта, рицарите пришпориха конете си и се втурваха в атака срещу оркската армия. Блакмуър чу бойни викове и дрънчене на стомана. Черните брони на неговите мъже се смесиха със зелените кожи на орките, а тук-там проблясваше бяла козина, сякаш… в името на Светлината, Трал наистина ли беше успял да призове белите вълци във войската си?

— Прекалено много — прошепна той. — Те са прекалено много. Толкова са много…

Стените на крепостта се разтърсиха за пореден път. Генералът беше завладян от страх, какъвто не бе изпитвал никога през живота си. Свлече се на колене и в тази поза, пълзящ като плъх, той се спусна надолу по стълбите и стигна до вътрешния двор.

Всички рицари бяха извън укреплението. Там, както предположи Блакмуър, те се биеха и загиваха. Мъжете, които бяха останали вътре, крещяха и събираха каквито оръжия им видеха очите — коси, вили, дори дървените тренировъчни оръжия, с които като по-млад Трал бе усъвършенствал бойните си умения.

Странна, но позната миризма изпълваше ноздрите на генерала. Страх, ето какво беше тя. Самият той бе вонял по този начин в предишни битки, но беше забравил как се бунтува стомахът му от това.

Събитията не трябваше да се развиват по този начин. Орките, напиращи от другата страна на вече поддаващата врата, трябваше да бъдат неговата армия. Техният предводител, който сега се намираше отвън и крещеше ожесточено името на Блакмуър отново и отново, трябваше да бъде негов смирен и покорен слуга. Тарита също трябваше да бъде тук… къде беше тя между другото… И тогава той си спомни. Спомни си как със собствените си уста беше изрекъл заповедта за отнемането на живота й.

Повърна пред погледа на собствените си мъже, защото му беше зле — и физически, и душевно.

* * *

— Той изгуби контрол! — изрева Лангстън на сантиметри от ухото на сержанта, опитвайки се да надвика целия шум от оръдията, ударите на мечове върху щитове и писъците от болка. Стените се разтресоха за пореден път.

— Той отдавна е изгубил всякакъв контрол! — извика в отговор сержантът. — Вие командвате сега! Какво искате да направим?

— Да се предадем! — изпищя Лангстън без колебание. Сержантът, който наблюдаваше битката, развихрила се под него, поклати отрицателно глава.

— Твърде късно е за това! Блакмуър обрече всички ни! Засега трябва да се бием, докато Трал не реши, че отново желае да преговаря за мир… ако това изобщо стане някога. Какво искате да направим? — повтори настоятелно сержантът.

— Аз… аз… — всякакво подобие на логични разсъждения се беше изпарило от съзнанието на Лангстън. Това нещо, наричано битка, не му беше в кръвта… вече два пъти се беше пречупвал. Знаеше си, че е страхливец, и се презираше за това, но така не променяше нищо.

— Искате ли аз да поема командването на отбраната на Дърнхолд, сър? — попита сержантът.

Лангстън с благодарност обърна навлажнените си очи към по-възрастния мъж и кимна.

— Много добре — отвърна сержантът, извъртя се с лице към хората в двора и започна да крещи заповеди.

В този момент портите се натрошиха и вълна от орки нахлу в двора на една от най-здраво построените крепости по тези земи.