Кристи Голдън
Повелителят на клановете (19)

Осемнадесет

Дори в най-студените зимни дни, стига да нямаше снежни вихрушки, Тарита отиваше да провери удареното от мълния дърво. И всеки път, когато надникнеше в черната му коруба, там нямаше нищо.

Днес тя се наслаждаваше на завръщането на по-топлото време, макар че подгизналата пръст мокреше нейните ботуши и неведнъж успяваше да събуе някой от тях от краката й. Но тази принудителна игра — да се бори да ги вади от калта и да ги обува отново, беше незначителна цена за възможността да вдишва свежите благоухания на пробуждащата се гора, да се наслаждава на проникващата през короните на дърветата слънчева светлина и на удивителните цветни отблясъци, изпъстрящи ливадите и гората.

Целият Дърнхолд говореше за подвизите на Трал. Единственото, което тези приказки успяваха да постигнат, беше да накарат Блакмуър да пие все повече и повече. Понякога това не беше чак толкова лошо. Напоследък често й се случваше да влезе в неговите покои и да намери господаря на Дърнхолд заспал, проснат на пода, на стола или в леглото, гушнал бутилката до себе си. В такива нощи Тарита Фокстън въздъхваше от облекчение, затваряше внимателно вратата и се връщаше да спи сама в собствената си малка стаичка.

Младият лорд Лангстън се бе завърнал преди няколко дни и беше разказал история, която бе прозвучала толкова абсурдно, че едва ли можеше да уплаши дори някое невръстно дете. И все пак… нима тя самата не беше чела за древните сили, които орките бяха притежавали някога? Сили, използвани в хармония с природата преди много, много време… Тарита знаеше, че Трал е изключително интелигентен, и нямаше да се изненада, ако разбереше, че той е овладял тези древни изкуства.

Тя се приближи към старото дърво и погледна в корубата му по навик, за всеки случай.

И ахна от изненада. Ръката й се стрелна към устата, а сърцето й затуптя толкова бурно, че тя се уплаши да не припадне. Там, скътана в черно-кафявата празнота, лежеше нейната огърлица. Верижката сякаш улавяше слънчевите лъчи и грееше като малък сребърен маяк. Тарита посегна с треперещи пръсти към нея и я взе, но от вълнение я изпусна.

— Колко съм непохватна! — укори се тя сама и хвана огърлицата малко по-внимателно.

А може би това беше някакъв капан? Възможно бе да са заловили Трал и да са му взели медальона. Може би дори бяха познали, че той принадлежи на Тарита. Обаче, освен ако младият орк не беше разказал за тяхната уговорка, кой би могъл да знае, че трябва да постави верижката тук?

Тарита беше сигурна само в едно — никой не би могъл да принуди Трал да проговори.

Радостни сълзи изпълниха блесналите й очи и се стекоха по бузите. Тя ги изтри с опакото на лявата си ръка, защото в дясната продължаваше да стиска огърлицата с полумесеца.

Той беше тук, някъде в тези гори, вероятно се криеше в пещерата под скалата, която приличаше на дракон. Чакаше я да отиде и да му помогне, нали му беше обещала? Сигурно беше ранен. Тя стисна огърлицата в шепа и я прибра внимателно на сигурно място в пазвата си. По-добре никой да не зърва „изчезналото“ украшение.

Тарита тръгна обратно към Дърнхолд. Чувстваше се щастлива, че ще види отново Трал, защото изпитваше тъга, откакто се бяха разделили, пък и бе изпълнена с тревога за неговата безопасност.

* * *

Денят сякаш се точеше цяла вечност. За първи път Тарита беше доволна, че ястието за вечеря щеше да бъде риба. Неведнъж й бе прилошавало от недобре сготвената риба и всички знаеха това. Главният готвач в Дърнхолд беше стар ветеран, участвал в битките преди двадесетина години заедно е Блакмуър. Той беше назначен на този пост като награда за службата си, а не заради готварските си умения.

Естествено, тя не вечеряше с Блакмуър на масата в голямата банкетна зала. Господарят не би допуснал една обикновена слугиня да седи до него пред всичките му благородни приятели. „Достатъчно добра за леглото, но не чак толкова, че да стана съпруга“, помисли си тя горчиво. Но поне тази вечер това щеше да й бъде от полза.

— Изглеждаш ми малко замислена, мила моя — каза Тамис на дъщеря си, когато седнаха да вечерят заедно на малката масичка в тяхната кухня. — Нали не се е случило… нещо?

Леко изостреният тон на гласа му и стреснатият поглед, който й хвърли нейната майка, накараха Тарита да се усмихне. Те бяха загрижени, да не би да е забременяла. Това също щеше да й помогне за нейната малка измама тази нощ.

— Нищо не се е случило, тате — отвърна тя и го докосна по ръката. — Но тази риба… как ти се струва вкусът й? На мен нещо ми понамирисва.

Кланиа бодна от собствената си вечеря.

— Вкусът й е съвсем нормален, като знаем как готви Рандръл.

Честно казано, рибата дори беше апетитна, но Тарита продължи да играе своята игра — лапна нова хапка, сдъвка я, преглътна и изкриви лице в отвратена гримаса. Избута демонстративно чинията по-далеч от себе си. Докато нейният баща й белеше портокал, младата жена затвори очи и изплака:

— Съжалявам… — тя изскочи на бегом от кухнята и изтича към собствената си стая, като издаваше звуци, все едно щеше да повръща. Влезе в своята спалня, която се намираше на същия етаж, надвеси се над нощното гърне и продължи да се преструва. Тарита се разсмя наум — щеше да бъде доста забавно, ако не разиграваше този цирк заради толкова важна причина.

На вратата й се почука настойчиво.

— Скъпа, аз съм — извика Кланиа и отвори вратата. Тарита бутна нощното гърне под леглото, за да не се вижда, че е празно. — Милото ми дете. Изглеждаш пребледняла като чаршаф.

Поне за това Тарита нямаше нужда да се преструва.

— Моля те… може ли тате да поговори с господаря? Не мисля…

Лицето на Кланиа порозовя. Всички знаеха, че Тарита бе станала любовница на Блакмуър, но никой не говореше за това открито.

— Разбира се, скъпа моя, разбира се. Искаш ли да спиш при нас тази вечер?

— Не — отвърна бързо Тарита. — Не, благодаря, добре съм. Просто искам да остана сама за малко — тя отново вдигна ръка пред устата си и Кланиа кимна състрадателно в знак на съгласие.

— Така да бъде, скъпа Тари. Лека нощ. Повикай ни, ако имаш нужда от нещо.

Майка й затвори вратата след себе си и Тарита въздъхна дълбоко от облекчение. Сега трябваше да изчака, докато стане безопасно да излезе. Стаята й се намираше в близост до кухнята — едно от малкото места, където нямаше жива душа през нощта.

Когато всичко утихна, младата жена излезе.

Първо, отиде в кухнята, където сложи в една торба всичката храна, която успя да намери. По-рано през деня тя беше накъсала няколко свои стари рокли на превръзки, в случай че Трал имаше нужда от такава помощ.

Навиците на Блакмуър бяха неизменни като изгревите и залезите на слънцето. Ако започнеше да пие още рано на вечеря, както обичайно правеше, той беше готов да я забавлява в спалнята си веднага след като се нахранеше. После заспиваше почти мъртвешки сън и много малко неща бяха в състояние да го разбудят преди зазоряване.

Тя бе подслушала прислужващите в банкетната зала и се беше уверила, че както обикновено, господарят вече бе започнал да пие. Блакмуър не беше я виждал тази вечер и заради това вероятно бе в гадно настроение, но вече би трябвало да е заспал.

Младата жена внимателно отключи покоите му, влезе вътре и затвори вратата съвсем тихо. Посрещна я звучно хъркане. Тя се успокои и продължи да се движи по-спокойно.

Веднъж, преди много месеци, когато беше обърнал няколко чаши повече, Блакмуър се беше разбъбрил. Сигурно вече беше забравил, че й е разкрил тази тайна, но тя все още помнеше. Сега отиде до малкото бюро в ъгъла и издърпа най-долното чекмедже. Натисна го леко отстрани и фалшивото дъно падна, откривайки миниатюрно секретно отделение.

Вътре имаше ключ, който тя извади, после постави обратно дъното и затвори внимателно чекмеджето. Насочи се към огромното легло с балдахин.

На каменната стена от дясната му страна висеше красив гоблен. Върху него беше изобразен доблестен рицар, повел двубой със свиреп черен дракон, охраняващ купчина съкровища. Тарита отметна гоблена встрани и откри своето истинско съкровище. Отзад имаше тайна врата. Съвсем тихо тя вкара ключа в бравата, завъртя го и отвори.

Каменни стъпала водеха надолу към мрака. Студен въздух я удари в лицето, а миризмата на влага и мухъл подразниха нейното обоняние. Тя преглътна с мъка и се изправи лице в лице със страха си. Блакмуър спеше дълбоко, но рискът беше прекалено голям. Ако той разбереше какво смята да прави, несъмнено щеше да заповяда да я нашибат с камшик.

„Мисли за Трал — си каза Тарита. — Мисли за това, срещу което се е изправял той“.

Заради него тя можеше да преодолее страха си от тъмнината.

Затвори вратата след себе си и внезапно се озова в толкова пълен мрак, че почти можеше да го усети по кожата си. В нея се надигна сляпа паника, като в затворена птица, но Тарита се насили и се пребори със страха си. Нямаше никаква опасност да се изгуби тук — тунелът отвеждаше само на едно място. Тя вдиша няколко дълбоки, успокоителни глътки въздух и тръгна.

Започна да слиза предпазливо по стълбите, като след всяко стъпало внимателно протягаше крак напред, за да напипа следващото. Най-накрая усети равна повърхност под стъпалата си.

Тарита си спомни думите на Блакмуър: „Трябва да се грижим за безопасността на господарите, мила моя — беше заявил той, надвесен над нея и тя бе подушила неговия наситен с алкохолни пари дъх. — Ако ни обсадят, това е начинът ние двамата с теб да се озовем в безопасност“.

Тунелът сякаш се точеше безкрайно. Нейните страхове се бореха за контрол над съзнанието й, като постоянно й нашепваха: „Ами ако се срути? Ами ако изходът е затрупан след всичките тези години? Ами ако някъде в тъмнината се спъна и си счупя краката?“.

Тарита ядосано заглуши тези ужасни мисли. Очите й се опитваха да се приспособят към мрака, но в тунела нямаше абсолютно никаква светлинка и те се напрягаха напразно.

Потрепери — толкова студено беше тук долу, в тъмнината…

После, сякаш след цяла вечност, проходът постепенно започна да се изкачва нагоре. Тарита потисна импулса да се затича напред. Нямаше да си прости, ако точно накрая изпаднеше в паника и си счупеше краката. Затова продължи да върви равномерно, макар че едва се сдържаше да не ускори крачка.

Нейното въображение ли й правеше номера, или наистина виждаше светлинка напред в мрака? Не, тя не си измисляше. Пред нея определено ставаше по-светло. Тарита забави ход. Кракът й се спъна в нещо, тя залитна напред и си удари коляното и едната ръка. Тук имаше камъни с различна височина… Стъпала! Протегна ръка напред и започна да се изкачва бавно нагоре, стъпка по стъпка, докато най-накрая опипващите й пръсти не докоснаха дървена повърхност.

Капак! Стигнала беше до капак. Завладя я поредната страховита мисъл. Ами ако изходът беше заключен? Нима това не звучеше логично? Щом някой можеше да избяга от Дърнхолд по този тунел, то пък друг, с враждебни намерения, можеше да се опита да влезе… Естествено, че трябваше да бъде заключено или поне да има спуснато резе…

Но капакът беше отключен. Тя протегна ръце и натисна с всички сили. Древните панти изскърцаха протяжно и капакът се отвори с лекота, описа дъга и се удари звучно в стената. Тарита подскочи. Едва когато подаде глава през правоъгълния отвор и лунната светлина й се стори по-ярка дори от слънцето, тя въздъхна с облекчение и повярва, че най-сетне кошмарното й пътешествие беше свършило.

Ноздрите й доловиха познатата миризма на коне, кожа и сено — беше се озовала в някаква конюшня. Тарита изпълзя от тунела и зашепна нежно и успокоително на конете, които се обръщаха и поглеждаха към нея с любопитство. Те бяха четири, а такъмите им висяха на стената. Веднага се досети къде се намира. В близост до пътя, но доста далече от Дърнхолд, имаше пощенска станция, където ездачите, чиято работа не търпеше отлагане, сменяха изтощените си коне с отпочинали.

Тарита внимателно затвори тайния капак и го затрупа с малко сено. Отиде до портата на конюшнята и я отвори. Примигна заради ярката синьо-бяла светлина на двете луни.

Както беше предполагала, намираше се в покрайнините на малко селце, на известно разстояние от Дърнхолд. Жителите тук си изкарваха прехраната като прислужници на обитателите на крепостта. Тарита спря за момент, колкото да се ориентира, и почти незабавно разпозна скалата, която като дете й беше приличала на кацнал дракон.

Гладен и може би ранен, Трал щеше да я чака в пещерата отдолу. Носена на крилете на радостта от своята победа над мрачния тунел, Тарита тръгна забързано нататък.

* * *

Когато я видя да се изкачва по ниския хълм, посребрена от светлината на луните, Трал изпита огромно затруднение да сдържи радостния си вик, но се задоволи просто да се втурне към нея.

Тарита се спря, след това вдигна полите си и също хукна към него. Ръцете им се срещнаха и притиснаха една в друга, а когато тя отметна качулката си назад, оркът видя, че устните й бяха широко разтворени в усмивка.

— Трал! — възкликна възторжено. — Толкова се радвам да те видя, скъпи приятелю! — Тя стисна два от неговите пръсти, които собствените й мънички ръце едва успяха да обхванат и едва не заподскача от вълнение.

— Тарита! — избоботи нежно той. — Добре ли си?

Усмивката й леко помръкна, след това изгря отново.

— Достатъчно добре. А ти? Слушахме много за твоите подвизи! Никога не е приятно, когато лорд Блакмуър е в гадно настроение, но понеже това означава, че ти си свободен, аз започнах да очаквам с нетърпение неговия гняв. Ох… — тя стисна за последен път ръцете му, след това ги пусна и посегна към торбата, която бе оставила на земята. — Не знаех дали не си ранен или гладен. Не можах да взема много неща, но донесох всичко, което намерих. Има малко храна и известно количество превръзки. Радвам се да видя, че нямаш нужда от тях…

— Тари — каза нежно Трал, — не съм сам.

Той даде знак на своите съгледвачи, които чакаха в пещерата, и те се показаха навън. Върху лицата им бяха изписани гримаси на неодобрение и враждебност. Орките се изправиха в цял ръст, скръстиха ръце върху грамадните си гърди и впиха кръвнишки погледи в младата жена. Трал внимателно следеше нейната реакция. Тя изглеждаше изненадана, дори за един кратък миг по лицето й пробягна страх. Той знаеше, че не би могъл да я вини за това — двамата му съгледвачи бяха положили максимални усилия, за да изглеждат възможно най-свирепи. Накрая тя се усмихна и пристъпи към тях.

— Щом сте приятели на Трал, значи сте и мои приятели — каза тя и протегна ръка напред.

Единият от тях изсумтя презрително и избута ръката й встрани — не чак толкова силно, че да я нарани, но все пак достатъчно, за да я накара да залитне.

— Бойни вожде, ти искаш прекалено много от нас! — изръмжа той на оркски. — Обещахме да щадим женските и техните малки, както ти ни заповяда, но няма да…

— Напротив! — отвърна Трал. — Това е жената, която рискува живота си, за да ме освободи от моето робство. Тази вечер тя отново рискува живота си, за да дойде тук и да ни помогне. На Тарита може да се има доверие. Тя е различна — той се обърна към нея и я погледна с обич. — Тя е специална.

Съгледвачите продължаваха да я гледат заплашително, но вече не бяха толкова уверени в своето поведение. Те се спогледаха, след което всеки от тях стисна ръката на Тарита.

— Благодарим ти за всичко, което си донесла — каза Трал, преминавайки отново на човешката реч.

— Можеш да бъдеш сигурна, че храната ще бъде изядена, а превръзките запазени. Не се съмнявам, че ще имаме нужда от тях.

Усмивката по лицето на Тарита помръкна.

— Сигурно възнамеряваш да нападнеш Дърнхолд — каза тя печално.

— Иска ми се да го избегна, но ти познаваш Блакмуър не по-зле от мен. Утре моята армия ще стигне до крепостта, готова за атака. В Дърнхолд е съсредоточен контролът над всички концентрационни лагери. Когато го разбием, ще освободим нашите събратя наведнъж. Но първо искам да дам на генерала възможност да преговаря с нас. Ако се договорим, няма да пролеем нито капка кръв. Всичко, което искаме, е да освободим орките и после ще оставим хората на мира. Моля те, поговори с него.

Светлата й коса блестеше като направена от чисто сребро под светлината на двете луни, когато Тарита поклати глава натъжено.

— Той никога няма да се съгласи — каза тя. — Прекалено честолюбив и горд е, за да мисли за доброто на онези, които са под негово командване.

— Тогава остани при нас — помоли я Трал. — Моите хора имат заповед да не нападат жените и децата, но в разгара на битката не бих могъл да гарантирам тяхната безопасност. Ще се изложиш на риск, ако се върнеш в крепостта.

— Ако открият, че липсвам — отвърна Тарита, — ще заподозрат, че става нещо, и ще бъдат нащрек. Може дори да ви открият и да ви нападнат първи. Освен това, в крепостта са моите родители. Не се съмнявам, че Блакмуър ще излее гнева си върху тях. Моето място винаги е било в Дърнхолд, дори и сега.

Трал я изгледа нещастно. За разлика от нея, той знаеше какъв хаос настава по време на всяка битка. Би предпочел да я види на сигурно място, но не знаеше как може да я убеди.

— Ти си много смела — заговори неочаквано единият от съгледвачите. — Рискуваш собствената си безопасност, за да ни помогнеш да освободим нашия народ. Нашият боен вожд е казвал истината. Изглежда някои човеци наистина познават честта — оркът й се поклони.

Тарита очевидно остана доволна. Тя се обърна отново към Трал.

— Знам, че би прозвучало глупаво, но те моля да се пазиш. Искам да се видим отново утре вечер и да отпразнуваме твоята победа — тя се поколеба и добави: — Чух слухове за твоите свръхестествени сили, Трал. Вярно ли е?

— Не знам какво си чула, но аз действително изучих уменията на шаманите. Да, мога да контролирам природните стихии.

Лицето й просия.

— Тогава Блакмуър не би могъл да надделее срещу теб. Бъди милостив в своята победа, Трал. Ти знаеш, че не всички сме като него.

Тя наведе глава и свали сребърната верижка с полумесеца. Пусна я в ръката на Трал и сви пръстите му около нея.

— Заповядай. Искам пак да я вземеш. Толкова дълго беше в теб, че не смятам за правилно отново да я нося. Дай я на своето дете, когато имаш такова. Може би някой ден ще ме запознаеш с него.

И както бе направила преди толкова много месеци, Тарита пристъпи напред и прегърна Трал. Този път той не беше изненадан от нейната постъпка, а се зарадва и я прегърна в отговор. Внимателно погали с ръка златистата й копринена коса, като отчаяно се надяваше, че и двамата щяха да оцелеят в предстоящия сблъсък.

Тя отстъпи назад, повдигна се на пръсти, за да докосне неговото лице, кимна на останалите и решително закрачи по обратния път. Със странно свито сърце, продължавайки да стиска здраво нейната огърлица, Трал я гледаше как се отдалечава.

„Пази се, скъпа Тари, пази се!“

* * *

Едва когато се отдалечи на значително разстояние от орките, Тарита си позволи да се разплаче. Беше толкова уплашена, направо вцепенена от страх — въпреки смелите й думи, на нея никак не й се умираше. Надяваше се, че Трал щеше да съумее да контролира своята войска.

Осъзна, че той беше неповторим. Не всички орки споделяха неговата търпимост към хората. Само ако имаше някакъв начин Блакмуър да бъде вразумен! Но това беше също толкова вероятно, колкото и внезапно да й поникнат криле, с които тя да отлети надалече от всичко.

Макар че беше човек, тя желаеше победа за орките и за Трал. Знаеше, че ако той оцелее, към хората щеше да бъде проявена милост. Ако пък победеше Блакмуър… е, това, което Трал бе преживял като роб, щеше да е нищо в сравнение с новите му мъчения.

Тя се върна в малката конюшня, отвори тайната врата и пристъпи надолу в тунела. Мислите й бяха толкова съсредоточени върху Трал и предстоящия сблъсък, че този път тъмнината изобщо не успя да я притесни.

Все още потънала в дълбок размисъл, младата жена изкачи стъпалата, тихо отвори вратата и внимателно пристъпи вътре.

Внезапно стаята бе озарена от ярка светлина.

Тарита ахна от изненада. Няколко въоръжени войници едновременно бяха смъкнали покривалата на своите скрити фенери. В един стол, точно срещу тайната врата, седеше Блакмуър, а до него беше застанал Лангстън.

Генералът беше абсолютно трезвен и тъмните му очи проблясваха на трепкащата светлина. Устните му се разкривиха в мрачна усмивка, напомняща озъбването на гладен хищник.

— Добра среща, предателко моя — каза той с кадифен глас. — Чакахме те да се върнеш.