Кристи Голдън
Повелителят на клановете (10)

Девет

Трал беше изтощен и гладен, нямаше спомен друг път да е бил подложен на такова тежко изпитание. Но свободата беше по-сладка от месото, с което го бяха хранили, и носеше повече покой от сламата, върху която бе спал като роб на Блакмуър.

Уж беше велик воин, а не успяваше да хване никое от зайчетата и катеричките, които се стрелкаха из гората. Чудеше се защо, наред с военната история и теорията на изкуствата, не го бяха научили и как да оцелява. Беше есен и дърветата щедро му предлагаха узрелите си плодове, а освен тях намираше и личинки и насекоми, които също ставаха за храна. Но това изобилие си беше капка в морето на огромния глад, който разяждаше голямото му тяло. Поне за утоляване на жаждата бяха достатъчни живописните малки поточета, които подскачаха между камъните.

Вече от няколко дни Трал си пробиваше път през гъстата растителност. Сякаш като подигравка, една утрин вятърът довя до ноздрите му съблазнителния аромат на печено месо. Той го вдиша дълбоко, сякаш миризмата можеше да го засити. Младият воин направи завой и тръгна да търси какво ухае така изкусително.

Беше издивял от глад, но инстинктът му за самосъхранение беше по-силен — той притичваше предпазливо и внимателно се прикриваше зад дебелите стволове на дърветата. Когато стигна до края на гората, пред очите му се ширна огромна ливада, осеяна с десетки хора, които щъкаха из нея.

Времето беше свежо и топло — един от последните приятни дни на циганското лято — и хората весело се суетяха в подготовката на истински пир на открито — гледка, от която на Трал му потекоха лигите. Имаше прясно изпечен хляб, кошници с плодове и зеленчуци, делви с конфитюри, масло и пастети, стомни, за които беше сигурен, че са пълни с вино и медовина, а в средата на поляната две набучени на шиш прасета бавно се въртяха над жаравата.

От вкусната гледка коленете на Трал се разтрепериха и той приседна върху покритата с горска шума земя. Изяждаше с поглед храната, сякаш нарочно подредена да го дразни. Децата се гонеха сред откритото поле, подхвърляха обръчи и играеха с играчки, на които Трал дори не знаеше имената. Майки кърмеха своите бебета, а моми танцуваха свенливо с младите ергени. Това беше идилична картина на щастие и приятелство и Трал изпитваше глад не само за храна — той жадуваше да е част от тази весела общност.

Но мястото му не беше там. Той беше орк, чудовище, зеленокожо с черна кръв — всяка дума, с която го наричаха хората, всъщност беше вярна. Затова Трал просто седеше и гледаше как селяните празнуват, пируват и танцуват, докато нощта не се спусна върху прекрасната картина.

Изгряха луните — едната ярка и сребриста, а другата студена, синьо-зеленикава — и хората започнаха да събират всичко — покривки, чинии, останалата храна, привикаха и децата. Трал наблюдаваше как селяните крачат по виещата се пътека през полето и скоро тесните прозорци на къщурките им бяха осветени от блещукащи свещици. Той седеше и гледаше как луните бавно прекосяват небето. Изчака да догори и последната светлинка, надигна се и пое безшумно към селцето.

Имаше силно обоняние, но сега то беше болезнено изострено от ароматите, които се разнасяха наоколо. Следвайки техните напътствия, той посягаше през прозорците и измъкваше цели самуни хляб, които лапваше на няколко хапки. Кошница с ябълки, оставена до една врата, го препъна и той лакомо захрупа дребните сладки плодове.

Трал грабваше по нещо от всяка къща, но се стараеше да краде справедливо — отвсякъде по малко. Лепкав сок се стичаше по оголените му гърди. Разсеяно го триеше с голямата си зелена лапа. Гладът му постепенно затихна.

Трал надникна през един прозорец и видя край угасващото огнище скупчени телца. Отдръпна се бързо, изчака малко и отново надзърна предпазливо. Три деца бяха налягали върху нахвърляната слама, а в люлката спеше още едно. Двете бяха момчета, третото — момиченце със златиста коса. Пред очите на Трал то простена и се размърда в съня си.

Прониза го остра болка. Времето сякаш беше спряло. Той се бе върнал назад в мислите си към деня, когато беше видял за първи път Тарита — тя му се бе усмихнала широко и беше помахала с ръка. Със своите закръглени бузки и златиста коса, това момиченце приличаше на нея…

Стресна го остър звук и Трал се обърна навреме, за да види някакъв четирикрак звяр, който се нахвърли върху него. Челюсти изщракаха в близост до ухото му. Той реагира инстинктивно, сграбчи животното и сключи ръце около гърлото му. Дали това не беше вълк, едно от съществата, с които се бяха сприятелили орките от неговия клан?

Имаше изправени, заострени уши, дълга муцуна и остри бели зъби. Приличаше на гравюрите, които беше виждал в книгите, но бе по-различно по цвят и форма на главата.

Хората в къщата вече се бяха разбудили и викаха тревожно. Трал стисна още по-здраво и съществото се отпусна безжизнено. Пусна тялото и погледна отново през прозореца — малкото момиченце бе вперило в него широко ококорени от ужас очи. То изпищя и го посочи с пръстче:

— Чудовище, тате, чудовище!

Омразните думи, излезли от тези невинни детски устни, пронизаха сърцето на Трал. Той се обърна да избяга, но се намери заобиколен от изплашени селяни, застанали в кръг около него. Някои от тях държаха вили и коси — единствените оръжия, които притежаваха тези мирни хорица.

— Аз няма да ви нараня — започна Трал.

— То говори! Това е демон! — изкрещя млада селянка и малката групичка се хвърли в атака.

Инстинктът се включи автоматично и уменията му поеха контрол над тялото. Единият от мъжете замахна с вила, Трал умело я изтръгна и с нея изби останалите „оръжия“ от ръцете на непохватните селяни. Неговата свирепост се развихри, той изрева своя боен вик и се насочи с вилата срещу нападателите си.

Спря се миг преди да прониже падналия мъж, който го гледаше с обезумял поглед.

Тези хора не бяха негови врагове. Те го мразеха, защото така ги бяха научили. Бяха го нападнали, защото се страхуваха от него. Това бяха прости земеделци, които отглеждаха посеви и животни, за да се изхранват. Беше видял децата им да се гонят по поляната.

Не, врагът не беше тук. Врагът спеше спокойно в пухеното си легло в Дърнхолд. Трал се разкая, захвърли вилата встрани и се промуши през една пролука в кръга от заобиколили го хора, за да избяга и да се скрие в безопасната гора.

Никой не го последва. Не беше и очаквал да го направят. Те искаха единствено да прогонят опасния звяр.

Не след дълго Трал се носеше устремно между дърветата. Тичаше и безуспешно се опитваше да изличи от ума си образа на малкото русо момиченце, което пищеше от ужас, наричайки го „чудовище“.

* * *

Трал тича през целия следващ ден чак до падането на нощта и накрая се строполи на земята от изтощение. Заспа мъртвешки сън без кошмари, които да го тормозят.

Малко преди зазоряване нещо го смушка и го разбуди. Той отвори очи и примигна сънливо.

Последва второ остро пробождане в корема и Трал най-накрая се събуди напълно… а пред погледа му изникнаха осем гневни оркски лица.

Опита се да се изправи, но те се нахвърлиха отгоре му и го завързаха, преди да бе успял да окаже някаква съпротива. Широко, разярено лице с пожълтели бивни приближи само на сантиметри от пленения боец. Излая нещо напълно неразбираемо, но Трал само поклати глава.

Оркът се намръщи още по-страховито, сграбчи ухото на младежа и излая някакви безсмислици право в него.

Трал предположи какво му бе казал другият и отвърна на човешкия език:

— Не, не съм глух.

От останалите се разнесе ядосано съскане.

— Човешки? — попита грамадният орк, който явно беше техен водач. — Ти не говори оркски?

— Малко — отвърна Трал на упоменатия език. — Моето име е Трал.

Оркът ахна, отвори уста и се изкикоти звучно, а неговите другари започнаха да пригласят шумно.

— Човек, който изглежда като орк! — прогърмя водачът и протегна пръст с почернял нокът към Трал, после заповяда: — Убийте го!

— Не! — извика Трал на оркски. Едно-едничко нещо в тази ужасяваща среща му даваше надежда: тези орки бяха бойци. Те не се тътреха като другите, прегърбени в изтощено отчаяние, нямащи воля дори да изкачат лесно преодолимата каменна стена на лагера. — Аз търси Гром Хелскрийм!

Грамадният орк замръзна на място. Отново на развален човешки той попита:

— Защо търси? Ти изпратен да убива, а? От хора, а?

Трал поклати глава.

— Не. Лагери… лоши. Орки… — той не успя да открие необходимите думи в чуждия за него език, затова въздъхна дълбоко и увеси глава, в опит да изглежда като жалките същества, които бе срещнал в лагера. — Аз търси орки… — той вдигна вързаните си ръце и измуча: — Гром помага. Лагери вече не. Орки вече не… — и отново се помъчи да изрази покорство и безнадеждност.

Трал пое риска да вдигне очи, за да разбере дали жестовете му бяха успели да предадат значението на думите от оркския език, които му убягваха. Явно беше постигнал някакъв успех — другите поне не налетяха да го убият веднага. Малко по-дребен орк, но изглеждащ също толкова страшен като първия, заговори с дрезгав глас. Водачът му отвърна разгорещено. Продължиха да разменят реплики помежду си за известно време, докато накрая по-големият отстъпи и отново се обърна към пленника:

— Може би видиш Хелскрийм, ако достоен. Тръгва.

Изправиха го на крака и го подкараха нанякъде. Едно бодване с копие в гърба ускори крачката на Трал. Въпреки това той усети прилив на радост, нищо че беше завързан и заобиколен от враждебно настроените воини.

Щеше да се срещне с Гром Хелскрийм, единствения водач на свободен клан. Може би двамата заедно щяха да измислят как да освободят затворниците от лагерите и да ги подтикнат към действие, възвръщайки им старата бойна слава. Пазачите, които го водеха при Хелскрийм, останаха изненадани от енергичната му походка.

Макар да му беше трудно да намира думите в непривичния за него език, Трал успяваше да разбере доста повече, отколкото можеше да изрече. Затова сега пазеше мълчание и слушаше внимателно разговорите на орките, които го бяха пленили.

Вече беше забелязал, че всички те имаха кафяви или черни очи, а не странните, огненочервени зеници на мнозинството от затворниците в лагера. Келгар беше отбелязал, че може би съществува някаква връзка между необичайната летаргия, която бе обзела затворниците, и пламтящия им поглед. Трал не знаеше дали това е така и се надяваше да открие нещо по въпроса, подслушвайки своите пазачи.

Орките не споменаха нищо за огненочервените очи, обаче отвориха приказка за апатията, обзела пленените им събратя. Младежът разбираше малко от техните думи, но предполагаше какъв бе смисълът, съдейки по презрението, с което те ги произнасяха. Явно не само Трал беше смутен и отвратен от вида на някогашните легендарни бойци, които сега живееха дори по-смирено от обикновения добитък. Все пак някой бик поне би нападнал хората, които го дразнеха.

За своя велик главатар орките говореха с възхищение и благоговение. Обсъждаха и появата на Трал и някой подхвърли, че хората го били изпратили като шпионин да открие леговището на Гром, за да могат те после да нападнат страхливо от засада. На младежа отчаяно му се искаше да намери начин, по който да ги убеди, че не е така. Беше готов да се подложи на всякакви изпитания, за да им го докаже.

Внезапно групата спря. Водачът, когото останалите наричаха Рекшак, развърза пояса от широкия си кръст, опъна го между двете си ръце и приближи до Трал.

— Ще ти… — Рекшак каза още нещо на оркски, което Трал не разбра, но се досети за смисъла му. Наведе глава, тъй като се извисяваше над всички останали, и покорно позволи да му завържат очите. Поясът миришеше на прясна пот и стара кръв.

Разбира се, така както беше със завързани очи и ръце, орките можеха да го убият начаса или да го оставят да умре в пустошта. Но Трал предпочиташе дори тази възможност, пред перспективата да прекара още един ден на гладиаторската арена, рискувайки живота си за славата на жестокия Блакмуър, който не само го беше тормозил и пребивал, но освен това имаше и още по-непростим грях спрямо Тарита.

Тръгнаха отново, но сега Трал крачеше много по-неуверено, въпреки двамата орки, които бяха хванали неговите ръце и го водеха.

Беше му трудно да определя колко време е минало и пътуването сякаш продължи цяла вечност. В един момент меката, податлива горска почва отстъпи място на мразовити камъни. Въздухът наоколо стана по-студен. Гласовете на орките започнаха да отекват и той се досети, че се спускаха под земята.

Най-сетне спряха. Трал приклекна, за да свалят превръзката от главата му. Въздъхна облекчено и задиша чистия въздух. Мъждивата светлина на факлите го накара да замижи, докато очите му привикнат след пълния мрак под омотания пояс.

Огледа се и видя, че се намира сред огромна подземна пещера. От тавана и пода се протягаха красиво изваяни сталактити. Чуваше се нежният звън на капките вода, отцеждащи се някъде от високия свод. Около централната зала имаше няколко по-малки. Входовете на повечето от тях бяха покрити с животински кожи. Наоколо бяха подредени очукани брони, видели и по-добри дни, и всякакви оръжия, които изглеждаха доста използвани, но бяха добре поддържани. В средата пращеше малък огън. Пушекът му се извиваше към някакъв отвор в каменния таван.

Значи това беше мястото, където се бе оттеглил легендарният Гром Хелскрийм заедно с останките от своя свиреп клан Уорсонг.

Но къде беше прочутият вожд? Макар от различните пещери да бяха наизлезли още няколко орки, никой от тях не притежаваше стойката или одеждите на истински главатар. Трал се обърна към Рекшак:

— Ти каза, че ще ме доведеш при Хелскрийм, но не го виждам никъде.

— Ти не го виждаш, но той е тук. И те гледа в момента — каза друг орк, докато отмяташе една животинска кожа, за да влезе в голямата пещера. Беше висок почти колкото Трал, но не толкова мускулест. Изглеждаше възрастен и много уморен. Около тънкия му врат се поклащаше огърлица, нанизана от кости на различни животни, сред които имаше и човешки. Движеше се достолепно по начин, който внушаваше уважение и Трал беше готов да му го отдаде. Който и да беше този орк, той притежаваше високо положение в клана. И личеше, че познава човешкия език почти толкова добре, колкото и Трал.

Младежът наклони глава на една страна.

— Може и така да е. Но аз искам да говоря с него, а не да се наслаждавам на невидимото му присъствие.

Оркът се усмихна.

— У теб има дух, момче — каза той. — Това е хубаво. Аз съм Искар, съветник на великия вожд Хелскрийм.

— Моето име е…

— Знаем за теб, Трал от Дърнхолд — Искар забеляза изумения му поглед и продължи: — Мнозина са чували за домашния орк на генерал-лейтенант Еделас Блакмуър.

Трал изръмжа гърлено, но не изгуби самообладание. И преди беше чувал да му казват така, но сега обидата беше много по-силна, тъй като в очите му я хвърляше един от неговия собствен народ.

— Разбира се, ние никога не сме те виждали да се биеш — продължи Искар, скръсти ръце зад гърба си и започна да обикаля бавно в кръг около младия воин, като през цялото време го оглеждаше от главата до петите. — На орките не им е позволено да наблюдават гладиаторските битки. Докато ти печелеше слава на арената, твоите събратя биваха измъчвани и избивани.

Трал не можеше да се сдържа повече.

— Аз не получавах нищо от славата. Бях роб, собственост на Блакмуър и ако не вярваш, че го мразя, погледни това! — Той се завъртя, за да могат всички да огледат гърба му. Орките хвърлиха по един любопитен поглед и се разсмяха, а това разпали още гнева му.

— Няма какво да се види, Трал от Дърнхолд — ухили се Искар. Младежът се досети какво се бе случило. Явно мехлемите на лечителите си бяха свършили добре работата. По неговия гръб не беше останала никаква следа от ужасния побой, нанесен му от Блакмуър и неговите войници. — Търсиш нашето състрадание, но с очите си забелязваме само твоето цветущо здраве.

Трал бе обзет от ярост, която безуспешно се опитваше да овладее. Той извика:

— Аз бях като вещ, просто нечия собственост! Мислите ли, че съм спечелил нещо срещу потта и кръвта, които пролях на арената? Блакмуър прибираше всичките златни монети, а аз живеех в килия, спях на слама и ме изкарваха от там само да им доставям още развлечения! Белезите по тялото ми не личат и ще ви обясня защо. Лекуваха ме най-вещите лечители, но не заради доброто сърце на Блакмуър, а за да могат на другия ден да ме върнат обратно на арената, да се бия за слава и пари… за Блакмуър! Имам други белези, но тях не можете да ги видите, защото са дълбоко в сърцето ми! Избягах, бях хвърлен в лагер, отново избягах и дойдох тук, за да намеря Хелскрийм. Но вече започвам да се съмнявам, че той изобщо съществува! Изглежда, напразно съм се надявал, че все още мога да открия някой истински орк, такъв, какъвто е бил народът ни някога!

— Кажи ми тогава, орк, носещ името на роб, какво знаеш за нашия народ? — подразни го Искар.

Трал бе разгневен, дишаше тежко, но призова цялото си самообладание, както го беше научил сержантът.

— Нашият народ е корав. Хитър. Силен. Всявали сме ужас по време на битка. Имаме дух, който не може да бъде покорен. Нека се срещна с Хелскрийм, за да му докажа, че съм достоен за неговото доверие!

— Ние ще отсъдим дали ще се видиш с него — отвърна Искар. Той вдигна ръка и в пещерата влязоха трима нови орки. Те започнаха да навличат брони и да запасват различни оръжия. — Тези тримата са нашите най-изкусни бойци. Те са, както самият ти каза, корави, хитри и силни. Влизат в битка, за да убият или да загинат, за разлика от това, което си правил ти на гладиаторската арена. Твоите преструвки няма да ти свършат работа тука. Само истинските умения могат да те спасят. Ако оцелееш, Хелскрийм може и да се срещне с теб. Но това вече зависи от него. Ако не те хареса, може и да не го видиш.

Трал впи поглед в Искар.

— Той ще се срещне с мен — изрече уверено той.

— Можеш само да се надяваш на това. Започвайте! — и без предупреждение тримата орки се хвърлиха срещу Трал, който беше без оръжие и нямаше броня.