Кристи Голдън
Повелителят на клановете (18)

Седемнадесет

Завладян от мъка и движен от гняв, Трал отиде до мястото, където Лангстън отчаяно се мъчеше да се освободи от неумолимите корени на дървото.

Рицарят се сви уплашено, когато бойният вожд застана над него, облечен в легендарната си черна броня. Очите на човека бяха разширени от ужас.

— Би трябвало да те убия — заяви мрачно Трал. Образът на умиращия пред очите му Дуумхамър беше все още жив в неговото съзнание.

Лангстън облиза пресъхналите си устни.

— Милост, лорд Трал — примоли се той.

Трал приклекна на едно коляно и доближи лицето си на няколко сантиметра от това на човека.

— А ти проявявал ли си милост към мен? — изрева той. Лангстън потрепна при този вик. — Някога да си ме защитил и да си казал: „Блакмуър, стига си го бил“ или: „Блакмуър, той направи всичко по силите си“? Някога да са излизали такива думи от устата ти?

— Много пъти ми се е искало да ги кажа — промълви мъжът.

— Сега си вярваш — заяви Трал, изправи се и изгледа отгоре своя пленник, — но се съмнявам, че някога наистина си го помислял. Нека престанем с лъжите. Животът ти има известна стойност за мен… засега. Ако ми кажеш това, което искам да науча, ще те освободя заедно с твоите хора и ще ви оставя да се върнете при долния си господар.

Лангстън го погледна с недоверие.

— Имаш думата ми — добави Трал.

— Колко струва думата на един орк? — попита Лангстън, събрал смелост за кратко.

— Струва твоят жалък живот, нищожество! А сега ми кажи следното: откъде знаехте кой лагер се каним да нападнем? Шпионин ли имате сред нас?

Лангстън изглеждаше като нацупено дете и не желаеше да отговори. Вождът отправи молба към вековното дърво и корените се стегнаха още по-здраво около тялото на капитана. Човекът изпъшка и впери изумен поглед в Трал.

— Да — отвърна оркът, — дърветата се подчиняват на моите заповеди. Същото правят и природните стихии — нямаше намерение да обяснява на Лангстън за връзката между шамана и духовете. Нека си мисли, че Трал има абсолютен контрол над цялата природа. — А сега отговори на въпроса ми.

— Няма шпионин — заяви с пресипнал глас мъжът. Корените, прегърнали здраво гръдния му кош, затрудняваха дишането му. Трал ги помоли да охлабят малко хватката. — Блакмуър изпрати по един отряд от рицари във всеки от лагерите.

— Значи, независимо къде щяхме да се появим, щяхме да се натъкнем на неговите хора — Лангстън кимна утвърдително. — Това не е най-удачното използване на военните ви сили, но изглежда свърши работа. Какво друго можеш да ми кажеш? Какво е предприел Блакмуър, за да си подсигури моето връщане? Колко голяма е неговата войска? Отговаряй веднага, ако не искаш да усетиш как този корен се увива около гърлото ти!

Въпросното жилесто пипало сякаш го чу и погали нежно врата на Лангстън. Съпротивата на човека се строши като стъклен бокал, изпуснат върху камък. Очите му се изпълниха със сълзи и той започна да хлипа. Трал беше отвратен, но не чак толкова, че да не изслуша внимателно думите на своя пленник. Рицарят започна да бълва цифри, дати, планове, дори спомена, че пиенето на Блакмуър бе започнало да оказва влияние върху неговите преценки.

— Той отчаяно желае да те залови, Трал — подсмръкна Лангстън, вдигнал зачервен поглед към орка. — Ти беше ключът към всичко.

Трал незабавно застана нащрек и заповяда:

— Обясни по-подробно.

Когато хищните корени отпуснаха тялото му, духът на Лангстън сякаш се приповдигна, той стана по-словоохотлив и побърза да разкаже всичко, което знаеше, до последната подробност.

— Ти беше ключът към всичко — повтори той. — Още когато те намерил, Блакмуър разбрал, че би могъл да те използва. Първо, като гладиатор, а след това, и като нещо повече — човекът изтри сълзите от лицето си и се опита да възвърне част от своето достойнство. — Не си ли се чудил защо те научи да четеш, защо ти показваше карти? Защо играеше с теб на „Ястреби и зайци“ и на други стратегически игри?

Трал кимна, изпълнен с напрежение и очакване.

— Той го направи, защото искаше в един бъдещ момент ти да поведеш армия. Армия от орки.

Гняв заля Трал.

— Лъжеш! Защо Блакмуър ще иска да поведа враговете му?

— Защото вече нямаше да бъдете негови врагове — отвърна Лангстън. — Ти щеше да поведеш орките срещу Алианса.

Трал остана с отворена уста. Не можеше да повярва на ушите си. Знаел бе, че Блакмуър е жесток и лукав, но… Това би било предателство с невероятни размери, при това срещу целия му народ! Не можеше да бъде вярно! Обаче Лангстън изглеждаше напълно искрен, а и след като изумлението му отмина, Трал осъзна, че всичко изглежда съвсем логично.

— Ти съчетаваш най-доброто от двата свята — продължи Лангстън. — Мощта, силата и кръвожадността на орките, в комбинация с интелекта и стратегическите познания на хората. Ако бе застанал начело на орките, щяхте да станете непобедими.

— А Еделас Блакмуър нямаше да бъде само генерал-лейтенант, ами… какво? Крал? Абсолютен монарх? Господар на всичко?

Лангстън започна да кима утвърдително с глава.

— Не можеш да си представиш какъв е станал, откакто ти избяга. На всички нас, които сме около него, ни е много тежко.

— Тежко? — озъби се Трал. — Допреди година ме пребивахте всеки ден и ми внушавахте, че съм само едно нищожество! На арената ежедневно се изправях срещу смъртта! Това значи да ти е тежко! Моят народ и аз се борим за своя живот! Ние се борим за свобода! Това, Лангстън, това е наистина тежко! Не ми говори за болка и трудности, защото не си изпитал почти нищо от тях.

Лангстън отново се умълча, а Трал се замисли върху току-що чутото. Това беше смела и дръзка игра, но каквито и да бяха отвратителните му качества, генералът си беше смел и дързък човек. Бившият роб бе подочул това-онова за семейния позор на Блакмуър. Еделас винаги беше изпитвал желание да изтрие петното на предателството от своето име, но корените на срама вероятно бяха дълбоки и сигурно стигаха чак до сърцето му.

И все пак, ако целта на Блакмуър е била да спечели пълната преданост на Трал, защо не се беше отнасял по-добре с него?

В съзнанието на орка изведнъж изплуваха спомени, които той беше забравил от години: забавната игра на „Ястреби и зайци“ със смеещия се Блакмуър; чинията със сладкиши, донесена от кухнята, след една изключително добра битка; одобрителната ръка, поставена върху огромното рамо на Трал, когато той бе успял да разреши някаква невероятно коварна стратегическа задача…

През цялото време Блакмуър бе възбуждал много и различни чувства в Трал: страх, възхищение, омраза, презрение. Но за първи път оркът осъзна, че в много отношения мъжът заслужаваше съжаление. Едно време Трал се беше чудил защо човекът понякога беше открит и весел, с тих и културен глас, а на следващия ден ставаше груб и гаден, със завален и креслив говор.

Сега вече разбираше. Бутилката бе впила ноктите си в него както орел в уловения заек.

Блакмуър беше човек, разкъсван между различни крайности. Опитваше се да преодолее позора на своя баща и същевременно замисляше ново, още по-гнусно предателство. Характерът му се колебаеше между брилянтен стратег и страхлив, злобен побойник. Човекът вероятно се беше опитвал да се отнася към младия орк по възможно най-добрия начин, който му беше известен.

Трал усети как гневът го напуска. Изпитваше огромно съжаление към генерала, но това не променяше нищо. Бойният вожд все така възнамеряваше да освободи своя народ и да му помогне да преоткрие своето наследство. Но на пътя му продължаваше да стои Блакмуър — една пречка, която трябваше да бъде преодоляна.

Оркът погледна отново към проснатия пред него Лангстън. Усетил промяната, мъжът му се усмихна, макар и все още страхливо.

— Аз държа на думата си — каза Трал. — Ти и твоите хора сте свободни да си вървите. Можете да тръгвате веднага. Без оръжия, без храна и без коне. Ще бъдете проследени, но няма да виждате кой ви наблюдава. И ако замислите някоя засада или опитате да ни атакувате отново, ще бъдете безпощадно избити. Разбра ли ме?

Лангстън кимна. С рязко движение на главата, Трал му даде знак, че може да си върви. Мъжът нямаше нужда от втора подкана. Веднага скочи на крака и хукна.

Трал го изгледа как изчезва в нощта, заедно с останалите обезоръжени рицари. Оркът се взря сред дърветата и забеляза един бухал, който от известно време го наблюдаваше втренчено с огромните си очи.

Отправи мислена молба към нощната птица:

„Последвай ги, приятелю мой, ако нямаш нищо против. И веднага ми съобщи, ако замислят някакви враждебни действия“.

С тихо пърхане на крилете бухалът излетя от клона и пое след бягащите мъже.

Трал въздъхна дълбоко. Вътрешната енергия, която му бе давала сили през дългата и кървава нощ, беше на привършване. Той си спомни, че бе получил няколко рани и от загубата на кръв беше на ръба на пълното изтощение. Но за себе си щеше да се погрижи по-късно. Сега го чакаха някои по-важни задължения.

* * *

Грижата да приберат своите мъртви и да ги подготвят за ритуалното погребение им отне остатъка от нощта. На сутринта черен дим на гъсти кълба започна да се издига в ясното небе. Трал и Дрек’Тар бяха отправили молба към Духа на огъня да гори по-буйно от обичайното и бързо да превърне телата в пепел, която Духът на въздуха да разпръсне и върне отново на природата.

Най-голямата и най-пищно украсена погребална клада беше издигната в чест на загиналия велик боен вожд на всички кланове. С общи усилия Трал, Гром Хелскрийм и още двама орки едва успяха да вдигнат върху кладата грамадното тяло на Оргрим Дуумхамър. Дрек’Тар почтително намаза голото тяло с благовония, изричайки думи, които Трал не успя да чуе. После шаманът повика Трал и двамата заедно нагласиха Дуумхамър в предизвикателна поза. Мъртвите му пръсти бяха огънати и незабележимо завързани около дръжката на един огромен меч.

При Дуумхамър бяха положени останките и на други четирима смели бойци, загинали в страшната битка. Това бяха свирепите, предани вълци, които не бяха съумели да избегнат оръжията на хората. Единият лежеше в краката на вожда, други два отстрани, а на почетното място над главата се беше изтегнал посивелият, безстрашен Уайз-Иър. Дрек’Тар погали стария си приятел за последен път и после отстъпи назад от кладата.

Трал очакваше шаманът да произнесе прощалните слова, подходящи за случая, но вместо това Гром Хелскрийм избута него напред. Младежът се обърна неуверено към тълпата, която притихнала стоеше край останките на своя велик боен вожд.

— Живея сред своя собствен народ отскоро — започна той. — Не познавам добре традициите, свързани с отвъдния живот. Но знам едно: Дуумхамър загина смело, по най-подходящия за един орк начин. Той падна в битка, докато освобождаваше своите поробени братя.

Трал погледна към лицето на мъртвия орк и продължи:

— Оргрим Дуумхамър, ти беше най-добрият приятел на моя баща. Зная, че не бих могъл дори да се надявам да познавам по-благородно създание от тебе. Нека е лек и весел пътят ти към отвъдното и дано духът ти да почива в мир.

След тези думи той затвори очи и помоли Духа на огъня да приеме героя. Огънят незабавно се разгоря, по-буен и жарък от всякога. Тялото скоро бе погълнато и обвивката, която бе приютявала непримиримия дух, наричан Оргрим Дуумхамър, престана да съществува.

Но делото, за което той се беше борил и загинал, никога нямаше да бъде забравено.

Трал отметна глава назад и нададе печален рев. Останалите се присъединиха към него един след друг, изразявайки своята болка и ярост. Ако духовете на предците бяха наоколо, щяха да се трогнат от звучните вопли, оплакващи Оргрим Дуумхамър.

След като ритуалът приключи, Трал приседна тежко на земята до Дрек’Тар и Хелскрийм. Последният също бе получил наранявания, но и той, като Трал, ги понасяше стоически. Бяха забранили на Дрек’Тар да се доближава до бойното поле и той бе останал да се грижи за ранените. Ако нещо се случеше на Трал, старецът оставаше единственият шаман между тях и животът му беше прекалено скъпоценен, за да бъде рискуван. Все пак той не беше чак толкова стар, че да не се почувства обиден от тази заповед.

— Кой ще бъде следващият лагер, който ще атакуваме, мой бойни вожде? — попита с уважение Хелскрийм.

Трал се стресна, като чу тази титла. Все още не беше привикнал с факта, че Дуумхамър вече го няма и сега той е предводител на хиляди орки.

— Няма да нападаме повече лагери — отвърна той. — Силите ни вече са достатъчно големи.

Дрек’Тар се намръщи.

— Но затворените ни събратя продължават да страдат!

— Така е — съгласи се Трал, — но аз имам план, чрез който да ги освободим всичките наведнъж. За да убиеш чудовището, трябва да му отсечеш главата, а не ръцете и краката един по един. Време е да отсечем главата на концентрационните лагери!

На светлината на огъня очите му заблестяха.

— Ще нападнем Дърнхолд!

* * *

На следващата сутрин Трал обяви плана си пред останалите воини и беше посрещнат с шумни овации. Новата Орда вече се чувстваше готова да се пребори със средището на властта. Орките се чувстваха съживени след битката от предишната нощ и бяха окрилени от помощта на природните сили, които Трал и Дрек’Тар умееха да призовават. Загубите им не бяха големи, макар сред тях да беше един от най-великите оркски воини, а мнозина от враговете им лежаха мъртви под срутените останки на лагера. Грачещите над него гарвани пируваха богато.

Сега се намираха на няколко дни път от крепостта, но храна имаше в изобилие и духът на бойците беше приповдигнат. Още преди слънцето да се бе по-казало изцяло над хоризонта, оркската Орда, предвождана от своя нов боен вожд, вече се движеше равномерно и неумолимо към Дърнхолд.

* * *

— Естествено, че не съм му казал нищо — заяви Лангстън, докато отпиваше от чашата си с вино. — Той ме плени и ме подложи на мъчения, но езикът ми не отрони нито дума, уверявам те. Възхитен от твърдостта и смелостта ми, той реши да освободи мен и моите хора.

Вътрешно Блакмуър силно се съмняваше в това, но не го изрази на глас.

— Разкажи ми още за онези чудеса, които си го видял да прави — каза генералът.

Щастлив от това, че си беше върнал доверието на своя наставник, Лангстън се впусна да разказва приказна история за корени на дървета, които пленявали рицари, за гръмотевици, които удряли по заповед, за добре обучени коне, захвърлили ездачите си вкупом, и за самата земя, която се разтърсила и срутила каменното укрепление. Ако Блакмуър не се беше наслушал вече на подобни разкази от малцината завърнали се мъже, вероятно щеше да си помисли, че Лангстън е започнал да надига бутилката по-здраво и от него.

— Значи съм бил на правилния път — започна да размишлява Блакмуър на глас, отпивайки нова глътка вино. — Вече виждаш какво представлява Трал и какво е постигнал с тази жалка сбирщина пропаднали, зеленокожи затворници.

Генералът изпитваше мъчителна ярост при мисълта, че се бе намирал толкова близо до възможността да използва за собствените си цели тази нова и очевидно могъща Орда. В съзнанието му отново се появи образът на Тарита и той се сети за писмата й до неговия роб. Както обикновено, гневът му беше примесен със странна остра болка, надигнала се в душата му. Блакмуър така и не беше казал на своята любовница, че се бе натъкнал на цялата й лична кореспонденция. Дори с Лангстън не беше споделил за това и сега се радваше, че бе взел такова мъдро решение.

— Страхувам се, че другите може и да не са били толкова издръжливи на мъченията колкото теб, приятелю мой — заяви той, опитвайки се безуспешно да прикрие сарказма в гласа си, но Лангстън беше толкова напреднал с виното, че сякаш не го забеляза. — Трябва да приемем, че на орките им е известно всичко и оттук нататък да действаме съобразно това. Длъжни сме да мислим като Трал. Какъв е неговият следващ ход? Каква е крайната му цел?

„И как, в името на ада, да открия начин да го върна при себе си?“.

* * *

Макар че предвождаше армия от почти две хиляди орки, които несъмнено щяха да бъдат забелязани, Трал правеше всичко по силите си, за да прикрие своя поход. Той молеше Земята да заличава следите и Въздуха да отнася миризмите далече от всякакви зверове, които можеха да вдигнат тревога и да издадат присъствието им. Не беше много, но никоя предпазливост не беше излишна.

Издигнаха лагера си на няколко километра южно от Дърнхолд, в една дива част на гората, която хората обикновено избягваха. Заедно с малка група от съгледвачи, Трал се насочи към едно конкретно място, намиращо се недалече от стените на крепостта. И Гром Хелскрийм, и Дрек’Тар се бяха опитали да го разубедят, но той бе настоявал на своето.

— Имам план — беше отвърнал Трал, — чрез който можем да постигнем целта си без ненужно кръвопролитие.