Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (33.02)
Оригинално заглавие
The Mystery of the Spanish Chest, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Корекция
gogo_mir (2011)
Източник
kosmos.pass.as

Разказът е публикуван в списание „Космос“, броеве 4 и 5 от 1986 г.

История

  1. — Добавяне

VІІ

„А сега“, — каза си Поаро, — „идва ред на Бърджес. Да, най-после Бърджес!“

Бе научил по нещо за всички хора, замесени в случая — от тях самите и от останалите. Но никой не му беше казал нищо за Бърджес. Никакъв намек, никаква представа за този човек. Когато го видя, той разбра защо.

Прислужникът го чакаше в апартамента на майор Рич. Поаро го беше предупредил по телефона от капитан Макларън.

— Аз съм Еркюл Поаро.

— Да, сър, очаквах ви.

Бърджес почтително разтвори вратата и Поаро влезе. Малък квадратен вестибюл, вляво отворена врата, водеща към гостната. Бърджес пое шапката и палтото на Поаро и го последва в гостната.

— А — каза Поаро, като се огледа, — значи тук е станало всичко.

— Да, сър.

Мълчалив човек, този Бърджес. С бледо лице, с леко нездрав вид. Скован в раменете и лактите. Безизразен глас с провинциален акцент, който Поаро не можа да определи. Може би от източното крайбрежие? Доста нервен човек — но иначе нищо определено. Трудно бе да го свържеш с каквото и да е решително действие. Имаше бледосини, неспокойни очи, които за ненаблюдателните хора често са признак за нечиста съвест. И все пак един лъжец може да ви гледа в очите с невъзмутим, уверен поглед.

— Какво става с апартамента? — попита Поаро.

— Продължавам да го поддържам, сър. Майор Рич се погрижи за заплатата ми, докато… докато… — той смутено погледна встрани.

— Да, докато… — съгласи се Поаро. После сухо добави: — Трябва да ви кажа, че почти сигурно делото на майор Рич ще бъде предадено в съда. Вероятно ще се гледа след около три месеца.

Бърджес поклати глава — не в знак на несъгласие, а просто в недоумение.

— Наистина изглежда невъзможно — каза той.

— Майор Рич да е убиец?

— Цялата тази работа. Тази ракла…

Погледът му се насочи към другия край на стаята.

— А, значи това е прословутата ракла.

Беше огромна мебел от много тъмно, полирано дърво, обкована с мед, с голяма медна скоба и старинна ключалка.

— Красива вещ. — Поаро отиде до нея.

Тя стоеше до стената близо до прозореца. От едната й страна имаше съвременен шкаф за плочи; от другата — открехната врата. Вратата бе наполовина скрита от голям параван от щампована кожа.

— Води в спалнята на майор Рич поясни Бърджес.

Поаро кимна. Обходи стаята с поглед. Отсреща два стереограмофона, сложени на ниски масички; от тях висяха змиевидни шнурове. Освен това — няколко кресла, голяма маса. Красива стая — удобна, но не и разкошна. Поаро погледна отново към Бърджес.

— Намирането на трупа — каза меко той, — трябва да е било тежко изпитание за вас.

— О, да, сър. Никога няма да го забравя.

Прислужникът заприказва бързо. Думите просто се лееха от устата му. Може би смяташе, че колкото по-често разказва за това, толкова по-бързо ще го изличи от паметта си.

— Обикалях из стаята, сър. Разтребвах — чаши, други неща… Тъкмо се бях навел да вдигна няколко маслини от пода… и го видях — на килимчето. Тъмно, ръждивочервено петно. Не, сега килимчето не е тук, дадох го на химическо чистене. Полицията вече свърши с него. „Какво ли е това?“: помислих си. Рекох си ей тъй, на шега: „Може да е от кръв! Но откъде се е взело? Какво ли се е разсипало?“ И тогава видях, че е от раклата — тук, отстрани, където е пукнатината. Помислих си, още без да подозирам нищо: „Каква е тая работа?“ — и вдигнах капака, така. — Той показа с движение. — И какво да видя: тяло на мъж, легнал настрани, присвит — като че спи… А този противен чуждестранен нож, или каквото е там, стърчи от врата му… Никога няма да го забравя, никога! Докато съм жив! Съвсем неочаквано, разбирате…

Той си пое дълбоко дъх.

— Пуснах капака, изтичах на улицата да търся полицай и за щастие намерих един току зад ъгъла.

Поаро го гледаше замислено. Играта му, ако това беше игра, беше превъзходна. Поаро започна да се бои, че не е игра, че всичко е станало точно така.

— Не ви ли хрумна първо да събудите майор Рич?

— Не, сър. При този шок имах само едно желание — да се махна оттук и да повикам помощ.

Поаро кимна.

— Разбрахте ли, че това е мистър Клейтън?

— Би трябвало, но виждате ли, сър, не вярвам в момента да съм разбрал. Естествено, след като се върнах с полицая, казах: „Ами че това е мистър Клейтън!“ А той попита: „Кой е мистър Клейтън?“ А аз: „Той беше тук снощи.“

— А — каза Поаро, — спомняте ли си кога точно дойде мистър Клейтън?

— Не съвсем точно. Трябва да е било някъде към осем без петнадесет.

— Добре ли го познавахте?

— През тази година и половина, която служа при майор Рич, той често е идвал тук с мисис Клейтън.

— Както обикновено ли изглеждаше?

— Да, струва ми се. Малко запъхтян, но това трябва да е било от бързането. Гонеше влак, или поне така каза.

— Трябва да е носел чанта със себе си — нали е заминавал за Шотландия.

— Не, сър. Реших, че долу го чака такси.

— Разочарова ли се, когато разбра, че майор Рич не е в къщи?

— С нищо не го показа. Каза само, че ще му остави бележка. Влезе тук и отиде до бюрото, а аз се върнах в кухнята. Трябваше да побързам с приготвянето на аншоата. Кухнята е в края на коридора и оттам не се чува добре. Не съм го чул да излиза, нито пък господарят ми да се прибира. Но това е съвсем естествено.

— И после?

— Майор Рич ме повика. Стоеше тук, на вратата. Каза, че е забравил турските цигари за мисис Спенс. Трябваше бързо да отида да купя. Донесох ги и ги сложих на тази маса. Помислих, разбира се, че мистър Клейтън вече е тръгнал, за да си хване влака.

— Никой друг ли не е идвал през това време, когато майор Рич го нямаше, а вие бяхте в кухнята?

— Не, сър, никой.

— Абсолютно ли сте сигурен?

— А кой би могъл, сър? Щеше да позвъни на вратата.

Поаро поклати глава. Да, кой би могъл? Спенсови, Макларън и мисис Клейтън можеха, както вече знаеше, да обяснят какво са правили през това време, минута по минута. Макларън бил с познати в клуба, Спенсови имали приятели на гости, с които пийнали по чашка, преди да излязат. Маргарита Клейтън точно по това време говорела с някаква приятелка по телефона. Не че се съмняваше в тях. За тях това едва ли ще да е бил най-подходящият случай да убият Арнолд Клейтън — като го последват в апартамент, където има прислужник, а и стопанинът ще се върне всеки миг. Не, той хранеше една последна, мъничка надежда — „тайнственият непознат“. Някой, който се е появил от привидно безупречното минало на Клейтън, разпознал го е на улицата и го е последвал тук. Нападнал го е със стилета, скрил е тялото в раклата и е избягал. Чиста мелодрама, лишена от всякакъв здрав разум. В стила на романтичните исторически разкази, в тон с испанската ракла…

Поаро прекоси стаята и се върна при раклата. Вдигна капака. Той се отвори леко, безшумно. Бърджес се обади плахо:

— Почистена е, сър. Погрижих се за това.

Поаро се надвеси над нея. С тихо възклицание се наведе още повече. Опипа стените.

— Тези дупки — на гърба и на едната странична стена май са били пробити съвсем скоро.

— Дупки ли казахте, сър? — Прислужникът се наведе да види. — Наистина не зная. Никога не съм ги виждал.

— Не бият на очи. Но все пак ги има. Как мислите, за какво ли служат?

— Нямам представа, сър. Може да са от някакви животни, някакви буболечки, които ядат дърво.

— Буболечки ли? Съмнявам се.

Поаро отстъпи назад.

— Когато влязохте тук с цигарите, имаше ли нещо променено в стаята? Нещо, каквото и да е? Преместен стол, или маса, или нещо такова?

— Колко странно, че ме питате за това, сър… Сега, като казахте, си спомням, че имаше. Този параван тук — той спира течението откъм вратата на спалнята — беше съвсем леко преместен наляво.

— Така ли? — Поаро бързо го премести.

— Още малко… Така.

Преди параванът закриваше близо половината ракла. Сега раклата почти не се виждаше.

— А как си обяснихте преместването му?

— Изобщо не се замислих, сър.

Втора мис Лемън!

Бърджес добави несигурно:

— Предполагам, че така се освобождава пътят към спалнята — ако дамите са искали да си оставят връхните дрехи.

— Възможно е. Но би могло да има и друга причина. — Бърджес го погледна въпросително. — Така параванът закрива раклата, а също и килимчето под нея. Ако майор Рич е бил убил мистър Клейтън, скоро кръвта е щяла да протече през пролуките на дъното. Можело е някой да забележи — както вие на следващата сутрин. Затова параванът е бил преместен.

— Изобщо не съм се сетил за това, сър.

— Силно ли е осветлението тук?

— Ще ви покажа, сър.

Прислужникът бързо дръпна завесите и запали няколко лампи. Те издаваха мека, приглушена светлина, недостатъчно силна дори за четене. Поаро погледна нагоре към лампата на тавана.

— Тази не светеше, сър. Много рядко я палим.

Поаро се огледа на мъждивата светлина. Прислужникът се обади:

— Съмнявам се, че е можело да се забележат кървавите петна, сър. Прекалено е тъмно.

— Май сте прав. Но тогава защо е бил преместен параванът?

Бърджес потрепери.

— Ужасно е дори да си го помислиш… Толкова мил господин, като майор Рич, да направи такова нещо!

— Значи, не се съмнявате, че е той? Защо ли го е направил, Бърджес?

— Ами той е участвувал във войната. Може би са го ранявали в главата. Казват, че понякога такива неща се проявяват изведнъж след години. Човекът върши какво ли не, а после не помни. Дори казват, че обикновено се нахвърля върху най-близките си. Мислите ли, че може да е било така?

Поаро се взря в него. Въздъхна, после отмести поглед.

— Не — отговори той. — Не е било така.

Като по чудо в ръката на Бърджес се озова една шумоляща хартийка.

— О, благодаря ви, сър, но наистина…

— Вие ми помогнахте — каза Поаро, — като ми показахте тази стая и всичко в нея. Като ми показахте какво се е случило онази вечер. Невъзможното никога не е невъзможно! Помнете това. Аз казах, че има само две възможности. Сгрешил съм! Има и трета. — Той отново огледа стаята и леко потръпна. — Разтворете завесите. Нека влезе светлина и въздух! Тази стая се нуждае от тях. Нуждае се от прочистване. Ще й трябва дълго време, за да се очисти от заразата — от спомена за една ненавист…

С отворена уста Бърджес подаде на Поаро шапката и палтото. Беше смаян. Поаро, който обичаше да прави загадъчни забележки, излезе на улицата с пъргава крачка.