Агата Кристи
Загадката на испанската ракла (5)

V

Семейство Спенс живееха в една малка къщичка в Челси. Линда Спенс посрещна Поаро с огромен ентусиазъм.

— Кажете ми — настоя тя, — кажете ми всичко за Маргарита! Къде е тя?

— Това не мога да ви кажа, мадам.

— Явно добре се е скрила. Много я бива по тези работи. Но все пак ще трябва да дава показания в съда, нали? От това не може да се измъкне.

Поаро я погледна изпитателно. Трябваше да признае, че е привлекателна — според съвременния вкус, (В момента на мода беше типът жена, подобна на недохранено сираче). Поаро не харесваше този тип. Живописно разрошена коса се виеше около главата и чифт проницателни очи го гледаха от едно не съвсем чисто лице, без грим, ако не се смяташе ярковишневото червило. Носеше огромен бледожълт пуловер, провиснал почти до коленете, и тесни черни панталони.

— Каква е вашата роля във всичко това? — попита мисис Спенс. — Някак си да отървете приятеля й, така ли? Ще има да чака!

— Значи мислите, че е виновен?

— Разбира се. Кой друг?

Именно това е въпросът, помисли си Поаро, Той го отби, като зададе друг въпрос.

— Как ви изглеждаше майор Рич през онази фатална вечер? Както винаги или не?

Линда Спенс замислено присви очи.

— Не, той не приличаше на себе си. Беше… различен.

— Как така различен?

— Е, явно, че ако хладнокръвно сте заклали някого…

— Но тогава не сте знаели, че той току-що хладнокръвно е заклал някого, нали?

— Не, разбира се.

— Тогава как си обяснихте това, че е „различен“? С какво беше различен?

— Ами… разсеян. Ох, не зная. Но след това, като размислих, реших, че определено имаше нещо.

Поаро въздъхна.

— Кой дойде пръв?

— Ние с Джим. После Джок. И накрая Маргарита.

— Кога за пръв път се спомена, че Клейтън е заминал за Шотландия?

— Когато дойде Маргарита. Тя каза на Чарлз: „Арнолд ужасно съжалява. Спешно му се наложи да тръгне за Единбург с нощния влак.“ А Чарлз каза: „О, колко жалко.“ А после Джок каза: „Извинявай. Мислех, че вече знаеш.“ А после си наляхме напитки.

— Майор Рич изобщо ли не спомена, че се е виждал с мистър Клейтън същата вечер? Не каза ли, че Клейтън се е отбивал у тях на път за гарата?

— Пред мен — не.

— Странно, нали — каза Поаро, — с тази телеграма.

— Какво странно има?

— Била е фалшива. В Единбург не знаят нищо за нея.

— Така, значи. През цялото време си мислех…

— Подозирали сте нещо за телеграмата?

— Според мен то е очевидно.

— Кое по-точно?

— Скъпи ми господине — каза Линда, — не се правете на наивен. Някакъв мошеник отстранява съпруга. Поне за една нощ пътят е свободен!

— Искате да кажете, че майор Рич и мисис Клейтън са искали да прекарат нощта заедно?

— Сигурно и друг път сте чували за подобни неща — Линда го погледна развеселена.

— И телеграмата е изпратил единият от тях?

— Не бих се учудила.

— Смятате, че майор Рич и мисис Клейтън са били любовници?

— Да речем, че не бих се изненадала, ако е така. Но не зная със сигурност.

— А мистър Клейтън имаше ли някакви подозрения?

— Арнолд беше изключителен човек. Той беше… потаен, ако разбирате какво искам да кажа. Мисля, че е знаел. Но не беше от хората, които издават чувствата си. Сигурно много хора са го смятали за сухар, човек без всякакви чувства. Но съм убедена, че дълбоко в себе си не беше такъв. Най-странното е, че щях да съм по-малко изненадана, ако Арнолд беше убил Чарлс, а не обратното. Подозирам, че Арнолд е бил страшно ревнив.

— Това е интересно.

— Въпреки, че по всяка вероятност би убил Маргарита. Нещо като втори Отело. Знаете ли, Маргарита има необикновена власт над мъжете.

— Тя е хубава жена — отговори Поаро, като съзнателно се изрази по-сдържано.

— Не е само това. Тя просто има нещо в себе си. Кара мъжете да си загубят ума по нея — а после ги гледа с учуден поглед, който съвсем ги влудява.

— Познавате ли я добре?

— Но боже мой, тя е една от най-добрите ми приятелки. И все пак не бих й се доверила нито за миг.

— Аха — каза Поаро и насочи разговора към капитан Макларън.

— Джок? Старият предан пес? Роден е за семеен приятел. Двамата с Арнолд бяха много близки. Мисля, че на него Арнолд се доверяваше много повече, отколкото на всеки друг. Освен това, разбира се, той беше домашното кученце на Маргарита. Предан й е от години.

— А от него мистър Клейтън не ревнуваше ли?

— Да ревнува от Джок? Що за идея! Маргарита е искрено привързана към Джок, но никога не е помисляла за него по този начин. И изобщо се съмнявам, че някоя би могла… Не знам защо. Жалко, той е толкова мил.

Поаро премина към прислужника. Но освен че правел отлични коктейли, Линда Спенс не можа да каже нищо за Бърджес и явно едва ли го е забелязвала. Но затова пък тя схващаше бързо.

— Сигурно смятате, че може той да е убил Арнолд? Струва ми се ужасно невероятно.

— Вашата последна забележка ме хвърля в отчаяние, мадам. И все пак, още по-невероятно е — ако убиецът е майор Рич — че е трябвало да го направи точно по този начин.

— За стилета ли говорите? Да, наистина не е в негов стил. По би му подхождал някакъв тъп предмет. Или пък удушване.

Поаро въздъхна.

— Пак се върнахме на Отело. Да, Отело… Вие ми подсказахте една малка идея.

— Наистина ли? Каква?

Чу се изщракване на брава и вратата се отвори.

— О, ето го и Джереми. Искате ли да поговорите и с него?

Джереми Спенс беше приятен мъж на тридесет и няколко години, с грижливо поддържана външност. Мисис Спенс каза, че трябва да нагледа яденето в кухнята и остави двамата мъже сами.

За разлика от жена си, Джереми Спенс не беше настроен да откровеничи. Явно никак не му се искаше да го замесват в случая и отговорите му бяха подчертано сдържани. Познавали Клейтънови от известно време, Рич — не толкова добре. Изглеждал приятен човек. Доколкото си спомнял, въпросната вечер майорът се държал както винаги. Клейтън и Рич изглеждали добри приятели. Цялата работа му се струвала съвсем необяснима.

През целия разговор Джереми Спенс ясно показваше, че очаква от Поаро да си тръгне всеки момент. Беше учтив, но нищо повече.

— Боя се — каза Поаро, — че тези въпроси не ви се нравят.

— Вече достатъчно ги обсъждахме с полицията. Мисля, че това ми стига. Казахме всичко, което знаем и сме видели. А сега бих искал да го забравя.

— Съчувствувам ви. Крайно неприятно е да ви замесват в това, да ви питат не само какво знаете и какво сте видели, но и дори какво мислите.

— По-добре да не мисля.

— Но нима можете да го избегнете? Например, смятате ли, че и мисис Клейтън е замесена? Че заедно с Рич е подготвила смъртта на съпруга си?

— Господи, не! — Спенс беше изумен. — Нямах представа, че изобщо може да става въпрос за такова нещо!

— А жена ви не е ли споделяла с вас такова подозрение?

— О, Линда! Знаете какви са жените — във вечна война помежду си. Маргарита никога не е била обичана от собствения си пол — прекалено е привлекателна. Но наистина, тази теория е нелепа!

— Известни са подобни случаи. Вземете например оръжието. Такъв предмет би могъл да принадлежи по-скоро на жена, отколкото на мъж.

— Да не би полицията да е открила, че е неин? Не може да бъде! Искам да кажа…

— Не зная нищо — увери го Поаро и бързо се сбогува.

От изумлението, изписано на лицето на Спенс, Поаро разбра, че е дал на този джентълмен достатъчно материал за размисъл.