Агата Кристи
Загадката на испанската ракла (4)

ІV

Поаро смяташе да се срещне с Чарлс Рич едва след като е видял всички останали.

Започна с капитан Макларън. Той беше висок, мургав, необщителен човек. Лицето му беше некрасиво, но приятно. Беше стеснителен, с него трудно се приказваше. Но Поаро не се отчайваше лесно.

Като въртеше в ръце писмото на Маргарита, Макларън каза неохотно:

— Е, щом Маргарита иска да ви разкажа всичко, разбира се, че ще го направя. Въпреки че не зная какво има за разказване. Вече всичко сте чули. Но желанията на Маргарита са закон за мен, още откакто тя беше на шестнадесет години. Тя умее да иска, разбирате ли?

— Разбирам — каза Поаро. — Първо искам да ми отговорите откровено на един въпрос. Смятате ли, че майор Рич е виновен?

— Да. Не бих го казал на Маргарита, ако тя иска да вярва, че е невинен, но просто не виждам друга възможност. Дявол да го вземе, той просто трябва да е виновен!

— Съществуваше ли неприязън между него и мистър Клейтън?

— Съвсем не. Бяха първи приятели, затова всичко изглежда толкова нелепо.

— Може би приятелството на майор Рич с мисис Клейтън…

Макларън рязко го прекъсна:

— Пфу! Каква гадост! Тези намеци във вестниците… Отвратителна клевета! Мисис Клейтън и Рич бяха добри приятели и нищо повече. Маргарита има много приятели. Аз самият съм един от тях — от години. И няма нищо, за което да не може да научи целият свят. Същото е и с Чарлс и Маргарита.

— Значи, според вас, не са били любовници?

— Разбира се, че не! — разгневи се Макларън. — Не слушайте какво говори оная злобна котка — Спенс. Тя приказва какво ли не.

— Но може би мистър Клейтън е подозирал нещо.

— Гарантирам ви, че няма нищо такова! Щях да зная, ако беше така. С Арнолд бяхме много близки.

— Що за човек беше той? Вие трябва да знаете най-добре.

— Ами, беше затворен човек. Но беше умен — блестящ! Финансов гений, така да се каже. Заемаше висок пост в Министерството на финансите.

— Да, зная.

— Четеше много. Събираше марки. Обичаше музиката. Не танцуваше, не обичаше много да излиза.

— Как мислите, бракът им беше ли щастлив?

Капитан Макларън не отговори веднага. Сякаш не можеше да реши.

— Много е трудно да се каже. Да, мисля, че бяха щастливи. Той й беше предан — по своя особен, мълчалив начин. Сигурен съм, че и тя беше привързана към него. Нямаше изгледи да се разделят, ако това имате предвид. Но може би нямаха много общо помежду си.

Поаро кимна. Това беше почти всичко, което се надяваше да научи от Макларън.

— Сега разкажете ми за онази последна вечер. Мистър Клейтън е вечерял с вас в клуба. Какво ви каза?

— Каза, че трябва да отиде до Шотландия. Изглеждаше ядосан. Между другото, не сме вечеряли — нямаше време. Той си поръча няколко сандвича и пийна малко, аз само пих. Не забравяйте, че отивах на гости.

— Спомена ли ви за някаква телеграма?

— Да.

— Но ме ви я показа?

— Не.

— Каза ли, че ще се отбие у Рич?

— Спомена само, че не знае дали ще има време. Каза: „Ти или Маргарита ще му обясните“. А после добави: „Нали след това те я изпратиш?“. После тръгна. Всичко беше съвсем естествено и непринудено.

— Нямате ли някакви подозрения, че телеграмата може да е фалшива?

— Фалшива ли е била? — учуди се Макларън.

— Явно.

— Колко странно… — капитан Макларън потъна в размисъл, после се сепна и каза:

— Но това е наистина странно. Искам да кажа, какъв е смисълът? Защо е било необходимо за някого той да замине?

— Това е въпрос, на който трябва да се намери отговор.

Еркюл Поаро си тръгна и остави Макларън да размишлява по въпроса.