Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (9)

6.

Аргументът бе следният: една цивилизация, окована към ограниченията на прекаления контрол над нейното население, от избора на религия до производството на стоки, ще изсмуче волята и находчивостта на своя народ — за който тези качества престават да предлагат поощрение или награда. На първи план това е съвсем точно. Неприятността идва, когато противниците на такава система наложат крайната й противоположност, при която индивидуализмът става божествен и свят и не е възможна по-висша служба на някой друг идеал (включително общността). В такава система безогледната алчност процъфтява под маската на свобода и на повърхността изплуват най-лошите аспекти на човешката природа, безкомпромисност толкова жестока и безсмислена, колкото и породилата я противоположност.

И тъй, в сблъсъка на тези две крайни системи човек става свидетел на брутална глупост и оплискана с кръв безчувственост. Две войнствени лица, ръмжащи едно на друго през невъобразимо разстояние. И все пак в своята дейност и в своя фанатизъм те са просто огледални отражения.

Това щеше да е забавно, стига да не беше жалко и идиотско…

 

В защита на състраданието

Денабарис от Ледерас, IV век

Мъртвите пирати бяха по-добри според Шурк Елале. Имаше някаква извратена форма на справедливост в това живите да грабят мъртвите, особено щом ставаше въпрос за грабеж на най-скъпите им притежания. Удоволствието от това да дърпа от ръцете им вещи, които в крайна сметка не струваха нищо, бе единствената причина за престъпната й дейност, повече от достатъчен подтик да поддържа новооткритата си професия. Освен това беше добра в нея.

Трюмът на „Немряща благодарност“ беше пълен с товара от изоставения едурски кораб, ветровете бяха отривисти и постоянни, тласкаха ги здраво на север извън Драконово море и огромният флот по дирите й като че ли не се доближаваше повече.

Едурски и ледерийски кораби, сто, може би и повече. Появили се бяха от югозапад и караха под остър ъгъл към морския път, който отвеждаше до устието на река Ледер. Същият морски път, по който сега пореше корабът на Шурк Елале, както и две търговски гемии, които „Немряща благодарност“ бързо настигаше. А тази последна подробност беше много неприятна, защото тези две гемии на Пайлот бяха узряла плячка, която без грамадата от имперски кораби, пълзящи зад гърба й, щеше да удари.

Като сипеше ругатни, Скорген Кабан докуца до нея на кърмата.

— Боговете да ги поразят дано! — Първият помощник-капитан се надвеси над перилото и се изплю в кипналата пяна зад кила. — Ще ни гонят чак до пристанището на Ледерас.

— Точно така, Хубав. Което значи, че трябва да го направим красиво.

— Да бе!

— Ще се оправим — увери го Шурк Елале. — Щом влезем в пристанището, разпродаваме каквото имаме. Дано да е само преди флотата да е пристигнала, за да направи същото — защото тогава цената ще падне, помни ми думата. После тръгваме обратно. Ще има още кораби на Пайлот, Скорген.

— Не мислиш, че флотата се е натъкнала на онази плаваща развалина, нали? Изпънали са всички платна, все едно ни гонят. Влезем ли в устието, ще ни заклещят, капитане.

— Виж, тук си прав. Ако тази буря наистина ги е разпръснала, малко от тях са могли да се натъкнат на онази развалина, преди да потъне. — Помисли и добави: — Знаеш ли какво. Ще подминем устието. И ако не ни подгонят и продължат нагоре по реката, можем да обърнем и да ги последваме. Но това означава, че ще разтоварят преди нас, което значи, че няма да изкараме много…

— Освен ако товарът им не стигне до пазара — прекъсна я първият помощник. — Може всичко да иде за попълване на имперската хазна, капитане, или да иде за едурите и за никой друг. Блъд и Кагенца, в края на краищата. Винаги можем да намерим някой крайбрежен пристан и да си направим разпродажбата там.

— Ставаш все по-мъдър с всяка част от тялото си, която губиш, Хубав.

— Трябва да има и някаква компенсация, нали? — изсумтя той.

— Прав си. Добре, така ще направим, но забрави крайбрежния пристан — всички са бедни и мръсни толкова на север, там е само пустош и лоши пътища, по които дебнат разбойници. А ако няколко едурски галери тръгнат след нас, винаги можем да отцепим право към онзи заточенически остров отсам протока Фент — заливът е с тясно устие и били опънали верига да държат навън лошковците.

— Пиратите не са ли лошковци?

— Не са, според тях поне. Та сега заточениците държали нещата там.

— Съмнявам се, че ще е толкова лесно — измърмори Скорген. — Само ще им докараме неприятности. Не че едурите не са могли отдавна да ги завладеят. Просто не са им обръщали внимание.

— Може би да, може би не. Въпросът е, че ще ни свърши храната и водата, ако не можем да попълним припасите си някъде. Едурските галери са бързи. Достатъчно бързи, за да не ни изпускат. Така че тъкмо онзи остров ни е надеждата. — Шурк се навъси. — Адски срамна работа. Искаше ми се да се прибера у дома за малко.

— Тогава да се надяваме, че цялата им проклета флота ще тръгне по реката — рече Скорген Хубавия и се почеса около празната дупка на едното си око.

— Да се надяваме и да се молим. Молиш ли се на някои богове, Скорген?

— На морските духове най-вече. На Лика под вълните, на Пазача на мъртвите, на Гълтача на кораби, на Крадеца на ветрове, на Кулата на водата, на Криещите се рифове…

— Добре, стига. Задръж цялата тая гмеж от бедствия за себе си… гледай обаче да ги умилостивиш, както се полага.

— Мислех, че не вярваш във всичко това, капитане.

— Не вярвам. Но никога не вреди да вземеш мерки.

— Един ден имената им ще се вдигнат от водата, капитане — рече Скорген Кабан и направи сложен предпазващ жест с оцелялата си ръка. — И с тях моретата ще се вдигнат нависоко, за да поискат самото небе. И светът ще изчезне под вълните.

— Спри с проклетите си пророчества!

— Не са мои. На фентите са. Виждала ли се някога техни ранни карти? Показват бряг на левги навън от това, което е сега. Всичките им първи селища са под стотици разтези вода.

— Значи вярват, че пророчеството им се сбъдва. Само че ще отнеме десет хиляди години.

Той сви рамене.

— Може би, капитане. Дори едурите твърдят, че ледът далече на север се чупи. Десет хиляди години, дори сто. Тъй или иначе, отдавна ще сме мъртви.

„Говори за себе си, Хубав. Но пък от друга страна, каква мисъл. Да обикалям по морското дъно цяла вечност.“

— Скорген, младият Бурденар веднага да слезе от мачтата и да дойде в каютата ми.

Първият помощник направи кисела физиономия.

— Капитане, изтощаваш го.

— Не съм го чула да се оплаква.

— Естествено. На всички ни се ще да извадим тоя късмет — ще прощаваш, че съм толкова прям, но си е истина. Сериозно говоря обаче. Изтощаваш го, а той е най-младият ни моряк.

— Понеже всички останали ще пукнете от изтощение. Хайде, повикай го да слезе, Хубав.

— Слушам, капитане.

А тя се загледа отново назад към далечните кораби. Дългото търсене, изглежда, беше приключило. Какво ли щяха да донесат в красивия Ледерас освен буретата с кръв? „Герои. Всеки от тях е убеден, че може да направи онова, което не е успял никой друг. Да убие императора. Да го убие така, че да е мъртъв, по-мъртъв от мен, толкова мъртъв, че никога вече да не се съживи.“

Колко лошо, че това никога нямаше да се случи.

 

 

Венит Сатад, Длъжникът на Раутос Хиванар, спря с хората си пред последната придобивка към имотите на господаря си. Обновяването на хана течеше с пълна сила, увери се той, докато обикаляше, придружен от собственика на наетата строителна компания, главната сграда, а след това конюшните и други пристройки. Навсякъде се работеше усърдно.

И изведнъж спря.

Вдигнатото около неизвестния древен механизъм скеле беше свалено. Венит зяпна огромното съоръжение от неизвестен метал, зачуден защо сега, изложено на показ, му се струва толкова познато.

Издигаше се огънато, без видима спойка или сглобка на три четвърти нагоре — един път и половина колкото собствения му ръст. Върхът сякаш бе предназначен да се прикрепи към него някакво допълнително приспособление, стига сложните метални извивки да бяха нещо повече от декоративни. Предметът стоеше на платформа от същия странен сивкав метал — и отново нямаше никакво явно разделяне между него и самата платформа.

— Успяхте ли да разберете предназначението му? — попита Венит стария, почти оплешивял мъж, който го развеждаше из хана.

— Ами, имам някои хипотези — призна Бъг.

— Ще ми е интересно да ги чуя.

— Ще намерите други в града — каза Бъг. — Няма две, които да си приличат, но въпреки това са едни и същи, ако ме разбирате.

— Не, не те разбирам, Бъг.

— Същата изработка, същата мистерия за предназначението им. Всъщност така и не си направих труда да ги опиша по изглед и местоположение, но е възможно да има някакъв шаблон и от този шаблон целта на съществуването им да може да се разбере. Може би.

— Но кой ги е построил?

— Представа нямам, Венит. Отдавнашни са, подозирам — няколкото други, които съм виждал лично, са предимно под земята и по-нататък към речния бряг. Заровени в наноси.

— В наноси… — Венит продължи да се взира, после очите му бавно се разшириха. Обърна се към стареца. — Бъг, искам да те помоля за една изключително важна услуга. Трябва да продължа по пътя си, далеч от Ледерас. Трябва обаче да пратя съобщение на господаря си. На Раутос Хиванар.

Бъг сви рамене.

— Не виждам трудност да се уреди, Венит.

— Благодаря ти. Съобщението е следното: той трябва да дойде тук, да го види това лично. И — това е най-важното — трябва да донесе колекцията си от артефакти.

— Артефакти?

— Той ще разбере, Бъг.

— Добре — рече старецът. — Мога да прескоча там до ден-два или мога да пратя бегач, ако искаш.

— Най-добре лично, Бъг, ако обичаш. Ако бегачът изопачи съобщението, господарят може и да го пренебрегне.

— Както искаш, Венит. Къде отиваш, ако мога да попитам?

Длъжникът се намръщи.

— В Блуроуз и след това до Дрийн.

— Дълго пътуване те чака, Венит. Дано се окаже скучно и без произшествия.

— Благодаря, Бъг. Как вървят нещата тук?

— Чакаме още материали. Като дойдат, може да го довършим. Господарят измъкна още хора от екипите ми за проекта с укрепването в имението му, но докато не дойдат подпорите, това не ми създава чак такива неудобства. — Погледна Венит. — Имаш ли представа кога ще приключи с всичко онова?

— Строго погледнато, не е точно укрепване, макар че е включено и то. — Замълча и избърса чело. — По-скоро научно изследване. Господарят разширява насипите в реката, после дренира и изпомпва изкопите, та екипите да могат да копаят през наносите.

Бъг се намръщи.

— Защо? Да не се кани да строи дига или кей?

— Не. Изважда… артефакти.

Видя как старецът отново погледна към съоръжението. Воднистите му очи се присвиха.

— Не бих имал нищо против да ги видя.

— Някои от работниците и инженерите ги видяха… но никой не можа да разгадае функцията им. — „И да, те са свързани е това нещо тук. Всъщност едно от тях е съвършено копие на това, само че в много по-малък мащаб.“ — Когато предадеш съобщението, можеш да го помолиш да видиш какво е открил, Бъг. Сигурен съм, че ще приеме наблюденията ти на драго сърце.

— Може би — отвърна разсеяно старецът.

— Е, аз трябва да тръгвам.

— Блудния да не те закача, Венит Сатад.

— И тебе, Бъг.

— Само да посмее той…

Последната фраза си беше не повече от шепот. Странна фраза.

Но пък старците са склонни към подобни ексцентричности.

 

 

Атри-Преда Биват слезе от коня и закрачи през отломките. Лешояди и врани прехвърчаха от едно подуто тяло на друго, объркани сякаш от обилния пир. Въпреки усилията на хранещите се с мърша твари за нея бе ясно, че естеството на това клане е необичайно. Огромни мечове, грамадни нокти и зъби бяха избили тези нещастни заселници, войници и търговци на добитък. А онова, което бе избило хората тук, беше нанесло удар и преди — конната част, която бе подгонила Червената маска от северната порта на Дрийн, бе застигната от същата съдба.

До нея крачеше Надзорника Брол Хандар.

— Има демони, способни на това — рече той. — Като онези, които К’риснан призовават по време на война… макар рядко да прибягват до зъби и нокти.

Биват спря до едно загаснало огнище и посочи пръстта до него.

— Вашите демони оставят ли следи като тези?

Едурът погледна и след миг мълчание каза:

— Не. Това тук наподобява гигантска нелетяща птица.

— Гигантска? — Тя го погледна през рамо и тръгна.

Войниците също мълчаливо оглеждаха опустошения лагер. Конният авангард чакаше на възвишението.

Стадата родара и мириди бяха откарани, следите им се виждаха ясно. Откарани на изток. Първо беше тръгнало стадото родара, миридите просто ги бяха последвали. Възможно беше да се догонят миридите, ако ледерийската част препуснеше с все сила. Биват подозираше, че нападателите няма да се задържат, за да се погрижат за по-бавно движещите се животни.

— Е, Атри-Преда — попита Брол Хандар зад нея. — Ще ги гоним ли?

Тя не се обърна.

— Не.

— Факторът ще е ужасно недоволен от решението ви.

— Това засяга ли ви?

— Ни най-малко.

Тя замълча. Надзорникът ставаше все по-уверен в назначението си. По-уверен или по-непредпазлив — в тона на Тайст Едур се долавяше презрение. Разбира се, това, че бе решил да придружи експедицията, бе достатъчно доказателство за укрепващата му независимост. При все това тя почти изпитваше съжаление към него.

— Ако този, Червената маска, може да призовава такива демони — продължи Брол Хандар, — ще е най-добре да се придвижваме с войска, придружени от ледерийски и едурски магове. Следователно подкрепям решението ви.

— Радвам се, че схващате военната логика, Надзорник. В този случай дори желанията на Фактора са без значение за мен. Аз съм първо и преди всичко офицер на империята.

— Да, така е. А аз съм представителят на императора в този район. Точка.

Тя кимна.

След няколко мига Тайст Едур въздъхна.

— Сърцето ми се къса, като виждам толкова много избити деца.

— Надзорник, ние сме не по-малко усърдни в избиването на оули.

— Това също ми къса сърцето.

— Такава е войната.

Той изсумтя, после каза:

— Атри-Преда, това, което става из тези равнини, не е просто война. Вашите ледерии са предприели кампания на изкореняване. Ако ние, едурите, бяхме решили да прекрачим този праг, нямаше ли да ни наречете варвари? Вие не държите високата позиция в този конфликт, колкото и да се стараете да оправдаете действията си.

— Надзорник — каза хладно Биват, — изобщо не ме интересуват оправдания, нито високата морална позиция. Твърде дълго съм била войник, за да вярвам, че такива неща имат някакво значение за действията ни. Правим това, което можем да направим. Тук са били избити граждани на Ледер. Моя отговорност е да отвърна на това — и ще го направя.

— И кой ще спечели?

— Ние, разбира се.

— Не, Атри-Преда. Вие ще загубите. Както и оулите. Победителите са хора като Фактора Летур Аникт. Уви, хора като Фактора гледат на вас и на войниците ви не по-различно от начина, по който гледат на враговете си. Вас ще ви използват, а това значи, че много от вас ще умрат. На Летур Аникт му е все едно. На него му трябва да спечелите тази победа, но извън това нуждата му от вас приключва… докато не се намери нов враг. Кажете ми, нима империите съществуват само за да поглъщат? Никаква стойност ли няма в мира? В реда, просперитета, стабилността и сигурността? Нима единствените достойни награди са купищата монети в съкровищницата на Летур Аникт? Той ще си ги има — всичко останало е мимолетно и полезно само доколкото служи на него. Атри-Преда, вие в действителност сте по-долу и от Длъжник. Вие сте роб — не греша в това, защото съм Тайст Едур, който притежава роби. Роб, Биват. Така хората от типа на Летур Аникт гледат на вас.

— Кажете ми, Надзорник, как бихте се справили вие без своите роби?

— Зле, несъмнено.

Тя се обърна и тръгна към коня си.

— Връщаме се в Дрийн.

— А тези мъртви граждани на империята? Нима ще оставите телата им на лешоядите?

— До месец дори и костите няма да ги има — каза Биват, метна се на коня си и хвана юздите. — Бръмбарите гризачи ще ги сдъвчат на прах. Освен това няма достатъчно почва, за да се изкопаят прилични гробове.

— Има камъни — отбеляза Брол Хандар.

— Покрити с глифове на оул. Да ги използваме значи да прокълнем мъртъвците.

— Ах, значи враждебността си остава, тъй че дори призраците воюват помежду си. Мрачен свят обитавате, Атри-Преда.

Тя го изгледа отгоре за миг, след което отвърна:

— По-добри ли са сенките, Надзорник? — И след като той не отвърна, го подкани: — Яхвайте си коня, ако обичате.

 

 

Лагерът на ганеток, пълен и с оцелелите от клановете севонд и нирита, се простираше из цялата долина. Отвъд, на изток, се издигаха огромни ръждивокафяви облаци — от огромните стада в следващите няколко долини. Въздухът бе прашен и лютив от миризма на огнищата. Малки групи воини се движеха напред-назад като банди разбойници, с извадени оръжия и кънтящи гласове.

По-рано през деня предни конни отряди бяха засекли Червената маска и жалкото му племе, но се бяха задържали на разстояние, по-заинтригувани като че ли от внушителното стадо родара, което се точеше след малката група. Неочаквано богатство за толкова малко оули. Притежаването му оставаше открито за предизвикателство и за Червената маска стана ясно, щом дръпна юздите на едно възвишение с изглед към лагера, че вестта ги е изпреварила, възбудила е безброй воини за дръзко нападение: всички до един ламтяха за родара и горяха от желание да изтръгнат животните от жалката шепа воини на ренфаяр.

Уви, предстоеше му да ги разочарова.

— Масарч — каза той. — Останете тук. Не приемайте предизвикателства.

— Никой не се доближи достатъчно, за да види маската ти — рече младежът. — Никой не подозира към какво се стремиш, бойни главатарю. Щом го разберат, ще се озовем под обсада.

— Страхуваш ли се, Масарч?

— От смъртта ли? Не, вече не.

— Значи вече не си дете. Чакай, не прави нищо. — Червената маска смуши коня си и го подкара в сдържан галоп надолу по склона към лагера. Очи се приковаха в него, задържаха се, надигнаха се викове, гласовете — по-скоро гневни, отколкото изненадани. Докато най-близките воини не забелязаха оръжията му. Изведнъж над лагера на вълни се понесе приглушен ропот, а след него мърморене, същият гняв, който бе чул в началото, но този път — с по-дълбок тембър.

Товарните псета доловиха надигащата се ярост и се запромъкваха по-близо, с оголени зъби и настръхнала козина.

Червената маска дръпна юздите. Ледерийският му кон отметна глава и застъпва на място, пръхтеше срещу грамадните псета.

Някой се приближаваше през насъбралата се тълпа, като носа на невидим кораб, пробиващ си път през високи тръстики. Отпуснат на чуждото седло, Червената маска зачака.

Хадралт, първородният син на Капалах, крачеше с походката на баща си, но без неговото физическо обаяние. Беше нисък и мършав, разправяха, че уж бил много бърз с двата си къси извити меча. Обкръжаваше го дузина от най-преданите му воини, грамадни изгърбени мъже, чиито лица бяха боядисани в подобие на бакърени люспи, явно като ехо на неговата маска. Лицата под боята бяха смръщени от едва сдържана ярост.

Хадралт — ръцете му шареха нервно по фетишите на широкия му колан — вдигна глава и изгледа навъсено Червената маска.

— Ако си онзи, който претендираш да си, мястото ти не е тука. Напусни или кръвта ти ще нахрани сухата земя.

Безстрастният поглед на Червената маска се плъзна над воините с бакърени лица.

— Изричаш ехото, но трепериш от извора. — Очите му отново се спряха на бойния главатар. — Сега съм пред тебе, Хадралт, син на Капалах. Аз съм Червената маска, бойният главатар на клана ренфаяр, и днес ще те убия.

Тъмните очи се разшириха, после Хадралт се изсмя.

— Твоят живот беше проклятие, Червена маско. Не си спечелил правото да ме предизвикаш на двубой. Кажи ми, жалките ти палета ще се бият ли за теб? Амбицията ти ще ги убие всичките, а моите воини ще вземат стадата на ренфаяр. И жените на ренфаяр — но само все още плодните. Децата и старите ще умрат, защото са бреме, което няма да търпим. Ренфаяр ще престанат да съществуват.

— За да спечелят правото си да предизвикат моя род, Хадралт, твоите воини първо ще трябва да надвият моите поборници.

— А къде се крият те, Червена маско? Освен ако нямаш предвид това псе с белезите, което те следва.

Смехът при тази шега бе почти оглушителен.

Червената маска погледна кучето. То лежеше на земята вдясно от коня му, срещу всички други псета наоколо, без дори да се изправи. Песът вдигна глава и срещна очите му, сякаш не само разбираше изречените думи, но също така очакваше на драго сърце възможността да се изправи срещу всеки предизвикател. Червената маска усети как нещо в гърдите му потрепна.

— Този звяр разбира от храброст — каза на Хадралт. — Де да можех да имам десет хиляди воини като него. Но единственото, което виждам пред мен, си ти, Хадралт, боен главатар на десет хиляди страхливци.

Въздухът сякаш настръхна от врявата, която изригна. Оръжия засвяткаха на слънчевата светлина, гъстата тълпа запристъпва напред. Море от лица, изкривени от гняв.

Хадралт пребледня. После вдигна ръце и яростните викове заглъхнаха.

— Всеки воин тук — заговори той с разтреперан глас — ще вземе парче от кожата ти, Червена маско. Нищо по-малко не заслужават в отговор на твоите думи. Искаш да вземеш мястото ми? Искаш да ги водиш? Да водиш… тези страхливци? Нищо не си научил в изгнанието си. Нито един воин тук няма да те последва, Червена маско. Нито един.

— Ти нае армия — каза Червената маска с презрение. — Тръгнахте редом с тях срещу ледериите. И тогава, когато битката ви бе предложена и вашите нови съюзници влязоха в бой — да се бият за вас — всички вие побягнахте. Страхливци? Думата е твърде мека. В моите очи, Хадралт, ти и твоите хора не сте оул, изобщо, защото никой истински оулски воин не би направил такова нещо. Видях измяната ти. Истината е тази. Когато стана боен главатар тук, преди слънцето на този ден да докосне хоризонта, всеки присъстващ воин ще трябва да докаже цената си, да спечели правото си да ме следва. И няма да бъда убеден лесно. Медна боя на лицата на страхливци — по-голямо оскърбление не можеше да ми нанесеш.

— Слез — изръмжа Хадралт. — Слез от тази ледерийска кранта. Стъпи на земята, Червена маско, за да срещнеш края си.

Ала вместо това Червената маска извади рог от родара и го вдигна към устните си. Пронизващият звук усмири всички в лагера — освен псетата, които започнаха да вият. Червената маска затъкна рога в колана си.

— Времето повелява — заговори той достатъчно високо, та гласът му да отекне над всички, — стари врагове да намират мир с хода на вековете. Водили сме много войни, но първата е онази, която все още се пази в паметта на оул, тук, на тази земя. — Замълча, щом усети трептенето на земята под себе си — както и всички други вече, — К’Чаин Че’Малле се приближаваха. — Хадралт, син на Капалах, сега ще застанеш сам и двамата с теб ще извадим оръжията си. Приготви се.

На рида, където стояха шепата воини на ренфаяр, се появиха още две фигури, огромни, извисени към небесата. После с плавни подскоци двете същества се понесоха надолу по склона.

Тишината надвисна тежко, чуваше се само тътенът на ноктестите стъпала. Ръцете, стиснали дръжките на оръжията, бавно ги пуснаха.

— Моите поборници — заяви Червената маска. — Те са готови за твоите, Хадралт. За твоите Бакърени маски.

Бойният главатар не отвърна нищо и Червената маска видя в изражението му, че не иска да рискува да изгуби силата на думите си, когато не се подчинят на заповедите му — както щяха да направят всъщност, истина, която вече всички съзнаваха. Съдбата чакаше само този самотен сблъсък на воли.

Хадралт облиза устни.

— Червена маско, след като те убия, какво ще стане с тези Кечра?

Без да отвръща, Червената маска слезе от седлото, тръгна напред и се спря на шест крачки пред Хадралт. Смъкна брадвата ригта и стисна здраво с две ръце дългата дръжка.

— Баща ти си отиде. Вече трябва да се пуснеш от ръката му и да застанеш сам, Хадралт. Този първи и последен път. Ти се провали като боен главатар. Поведе оулите на битка, после ги поведе в бягство. Предаде съюзници. А сега се криеш тук, на самия край на пустините, вместо да посрещнеш нашествениците ледерии меч срещу меч, зъби срещу гърло. Или ще отстъпиш, или ще умреш.

— Да отстъпя? — Хадралт кривна глава и устата му зяпна в подобие на усмивка. — Този избор не се предлага на никой оулски воин.

— Вярно — рече Червената маска. — Само на старците, които вече не могат да се защитят, или на ранените.

Хадралт се озъби.

— Не съм нито старец, нито ранен.

— И оулски воин не си. Твоят баща отстъпи ли? Не, разбирам, че не е. Погледнал е в душата ти и те е познал, Хадралт. И затова, колкото и стар да е бил, се е борил с теб. За племето си. За честта си.

Хадралт извади извитите си мечове. Трепереше.

И тогава един от Бакърените маски каза:

— Капалах яде в колибата на сина си. За една нощ се разболя и умря. На заранта лицето му беше като син лишей.

— Тренис’галах? — Очите на Червената маска се присвиха зад прорезите на маската. — Ти си отровил баща си, Хадралт? Вместо да срещнеш мечовете му? Как изобщо стоиш тук?

— Отровата няма име — промърмори същото Бакърено лице.

— Заради мен оулите още живеят! — извика Хадралт. — Ти ще ги поведеш на заколение, Червена маско! Още не сме готови да се изправим срещу ледериите. Аз купувам оръжия — да, има ледерии, които вярват, че нашата кауза е справедлива. Отстъпваме бедна земя и получаваме чудесни железни оръжия — а сега ти идваш и разваляш плановете ми!

— Виждам ги тези оръжия — каза Червената маска. — В ръцете на мнозина от воините ти. Изпитани ли са в битка? Ти си глупак, Хадралт, да вярваш, че си спечелил в тази сделка. Търговците, с които се срещаш, са наемници на Фактора — той се облагодетелства и от двете страни в тази война…

— Лъжа!

— Бях в Дрийн — каза Червената маска. — Преди по-малко от две седмици. Видях фургоните и сандъците им със захвърлените им оръжия, железните мечове, които ще се строшат при първия удар в щит. Оръжията се чупят, губят се, но това си приел ти, заради това отстъпваш земя — земя, която е дом за прахта на предците ни. Дом за духовете на Оул, земя, която е пила оулска кръв.

— Ледерийските оръжия…

— Трябва да се взимат от труповете на войници — това са оръжията, заслужаващи името си, Хадралт. Ако трябва да прилагаш техния начин на бой, трябва да използваш подобаващи оръжия. А точно за това явно не си подготвен. И тъй, Хадралт, принуден съм да заключа, че си знаел истината. Ако е така, то търговците са ти плащали с повече от оръжия. Взе ли от монетите им, бойни главатарю? Знаят ли родствениците ти за купчината монети, която криеш в колибата си?

Видя как Бакърените лица бавно се отдръпнаха от Хадралт — бяха осъзнали измяната, която водачът им бе извършил спрямо тях, спрямо всички оули.

— Смятал си да се предадеш, нали? — продължи Червената маска. — Предложили са ти имение в Дрийн, нали? И роби и Длъжници, които да ти угаждат. Канил си се да продадеш нашия народ, историята ни…

— Ние не можем да спечелим!!!

Последните думи на Хадралт. Три остриета изригнаха от гърдите му, забити в гърба му от собствените му Бакърени лица. С разширени от изумление очи първородният син и убиецът на Капалах, последния достоен водач на клана ганеток, зяпна Червената маска. Кривите мечове паднаха от ръцете му, той залитна напред и се изхлузи от остриетата с грозен съскащ звук, незабавно последван от швирнала кръв.

Очи — вече празни в смъртта. Тялото на Хадралт се строполи по лице в прахта.

Червената маска намести ригтата в коланите на гърба си и каза високо:

— Зърната падат от короната на стръка. Което е увредено там, прави всяко от децата му слаби. Проклятието на страхливостта свърши в този ден. Ние сме оул и аз съм вашият боен главатар. — Замълча, огледа събралите се и добави: — Ще ви поведа на война.

 

 

На хълма над просналия се стан Масарч направи жест към слънцето и небето, към земята и вятъра.

— Червената маска вече властва над оул.

Вдясно от него Крайсос изсумтя:

— Нима се съмняваше, че ще успее, Масарч? Кечра пазят фланговете му. Той е връхлитащата река от кръв и той ще наводни тези земи. И както ледериите ще се давят в нея, тъй ще се давим и ние.

— Ти излъга в смъртната нощ, Крайсос, и затова все още те е страх от смъртта.

От другата страна на Масарч изсумтя Тивин.

— Билката блидин бе изгубила силата си. Не хвана никой от двама ни през нощта. Аз крещях на земята, Масарч. Крещях и крещях. И Крайсос също. Не ни е страх от онова, което иде.

— Хадралт беше убит от своите воини — каза Масарч. — В гръб. Това не вещае добро.

— Грешиш — каза Тивин. — Думите на Червената маска ги обърнаха всичките. Не мислех, че такова нещо е възможно.

— Подозирам, че ще го казваме често — отбеляза Крайсос.

— Трябва да слезем долу — каза Масарч. — Ние сме първите му воини, а зад нас вече са десетки хиляди.

Тивин въздъхна.

— Светът се промени.

— Ще живеем много повече, искаш да кажеш.

Младият воин го погледна и отвърна:

— Това ще го реши Червената маска.

 

 

Брол Хандар яздеше до Атри-Преда по дирята на търговския керван. Все още бяха на един ден от портите на Дрийн. Войниците зад тях бяха смълчани, едва сдържаха гнева си и мечтите си за мъст, несъмнено. Имаше части конница на блуроуз, разположени в Дрийн скоро след анексирането на самия Блуроуз. Доколкото Брол Хандар разбираше, завземането на Блуроуз не беше минало така безкръвно, както с Дрийн. Някаква сложна религия бе помогнала за обединяването на изпитващите взаимна неприязън части от населението, водени от загадъчно жречество, което ледериите не бяха успели да унищожат напълно. Все още съществуваха бунтовнически групи, главно в планините, обкръжаващи западната страна на територията.

Тъй или иначе, старата ледерийска политика на прехвърляне на части на блуроуз в далечни провинции на империята продължаваше и под едурска власт и това определено бе признак, че рисковете си остават. Брол Хандар се чудеше как ли се справя новоназначеният Надзорник в Блуроуз и си напомняше да установи контакт с колегата си — стабилността в Блуроуз бе важна, тъй като всяко разпадане на главния снабдителен маршрут на Дрийн и загубата на търговския партньор можеше да се окаже пагубна, ако положението в Оул’дан доведеше до открита война.

— Изглеждате замислен, Надзорник — подхвърли Биват.

— Логистика — измърмори той.

— Ако под това имате предвид военна, тези потребности са моя отговорност.

— Нуждите на армията ви не може да бъдат удовлетворени в изолация, Атри-Преда. Ако този конфликт ескалира, както съм убеден, че ще стане, тогава и Факторът не може да гарантира, че няма да се появи недостиг, особено сред цивилните в Дрийн и околните селища.

— При пълномащабна война, Надзорник, нуждите на военните винаги имат предимство. Освен това няма причина да очакваме недостиг. Ледериите са опитни в тези неща. Цялата ни система на транспорт е изградена съобразно нуждите от експанзия. Ние владеем пътищата, необходимите морски маршрути и търговски съдове.

— Въпреки това остава една теснина, която може да се запуши — изтъкна Брол Хандар. — Планините в Блуроуз.

Тя го изгледа изненадано.

— Основните търговски стоки на изток през тези планини са роби и някои луксозни храни от далечния юг. Блуроуз, разбира се, е прочута с минералните си богатства, тъй като произвежда качествено желязо, което съперничи на ледерийската стомана. Калай, мед, олово, вар и горящ камък, както и кедър и бор — всичко това е в изобилие, а морето Блуроуз изобилства с треска. В замяна огромните ферми на Дрийн ежегодно произвеждат богат зърнен урожай. Надзорник, май сте грешно осведомен за въпросните материални нужди. Недостиг няма да има…

— Може би сте права. — Той замълча, после продължи: — Атри-Преда, доколкото разбирам, Факторът е развил оживена търговия на нискокачествено оръжие и броня през планините Блуроуз. Тези оръжия на свой ред се продават на оулите, в замяна на земя или поне на край на споровете за земя. Досега са били изпратени над четиристотин фургона. Макар Факторът да отговаря за десятъка, няма никакво официално признаване, нито облагане на тези стоки. От това мога само да заключа, че през тези планини без никакво официално одобрение се движат много други стоки.

— Надзорник, независимо от контрабандните операции на Фактора, планините Блуроуз в никакво отношение не са „запушалка“, ако говорим за необходимото продоволствие.

— Надявам се да сте права, особено предвид скорошните провали по този път.

— Моля? Какви провали?

— Последният товар с нискокачествено военно снаряжение не е пристигнал. Нещо повече — укреплението в прохода е разрушено и разположената там ледерийска част е разгромена.

— Какво? Не съм чувала такова нещо! Цяла рота — разгромена?

— Така изглежда. Уви, само това беше информацията, която ми осигуриха. Освен оръжията не бях сигурен какви други стоки е загубил Факторът в този товар. Ако, както казвате, нищо по-съществено не е попаднало в ръцете на разбойниците, съм донякъде облекчен.

Дълго никой от двамата не проговори. Брол Хандар беше убеден, че мислите на Атри-Преда кипят, най-вероятно въвлечени във въртопа на объркването — несигурността колко знае Брол и оттам — Тайст Едур, за незаконните дейности на ледериите. А може би още по-голямо неудобство изпитваше от степента, в която самата тя бе останала в неведение за скорошните събития в Блуроуз. Това, че е потресена, му подсказваше, че не е толкова агент на Летур Аникт, колкото се бе опасявал.

Накрая реши, че е изчакал достатъчно дълго, и каза:

— Атри-Преда, тази предстояща война с оулите… Кажете ми, решили ли сте колко попълнение на силите ви според вас ще е необходимо, за да се постигне победа?

Тя примига, очевидно мислеше за съвсем други неща. Но все пак отговори на въпроса му.

— Убедени сме, че оулите в най-добрия случай могат да изкарат на бойното поле осем до девет хиляди воини. Със сигурност не повече от това. Като армия, те са недисциплинирани, делят се заради стари кланови вражди и съперничества, а стилът им на воюване е неподходящ за бой като цялостна част. Поради това лесно могат да бъдат разбити. Общо взето, предпочитат да правят набези и засади, държат се на малки отряди и се стремят да си запазват възможност за измъкване. В същото време абсолютната им зависимост от техните стада и уязвимостта на главните им лагери неизбежно ще ги принуди да стоят на място и да се бият — при което ще ги унищожим.

— Кратко и ясно — каза Брол Хандар.

— В отговор на въпроса ви, разполагаме с шест роти от батальона на Блуроуз и почти пълно попълнение от Батальона на майсторите, наред с поделения от гарнизона на Дрийн и четири роти от бригадата Харидикт. За да осигуря съществено числено превъзходство, ще помоля за бригадата „Пурпурна ярост“ и поне половината от Батальона на търговците.

— Допускате ли, че този — Червената маска — по някакъв начин ще промени тактиката, прилагана от оул?

— Не. Не го направи първия път. Заплахата, която представлява, е в гения му за превъзходни засади и ужасно ефективни набези, особено по снабдителните ни линии. Колкото по-скоро бъде убит, толкова по-бързо ще свърши войната. Ако успее да ни се измъкне обаче, можем да очакваме дълъг и кървав конфликт.

— Атри-Преда, смятам да поискам трима К’риснан и четири хиляди воини Едур.

— Тогава победата ще е бърза, Надзорник, защото Червената маска няма да може дълго да се крие от вашите К’риснан.

— Точно така. Искам тази война да свърши колкото може по-скоро и с минимални загуби — и от двете страни. Следователно трябва да убием Червената маска при първа възможност. И да разбием оулската армия, такава, каквато е.

— Искате да принудим оулите да капитулират и да търсят условия?

— Да.

— Надзорник, аз ще приема капитулация. Колкото до условията, единственото, за което ще настоявам, е пълно поражение. Оулите ще бъдат поробени, до един. Ще бъдат разпръснати из империята, но никъде близо до традиционното им отечество. Като роби, те ще са плячка и правото да избират първи ще дам на своите войници.

— Тоест съдбата на нереките, на фентите и тартеналите.

— Държа на това.

— Идеята не ми допада особено, Атри-Преда. Няма да се хареса и на никой едур, включително на императора.

— Нека да спорим по този въпрос, след като убием Червената маска, Надзорник.

Той се намръщи, но кимна.

— Съгласен.

И прокле наум Червената маска, който с такава лекота бе разкъсал надеждите му за спиране на враждебните действия и за справедлив мир. Сега Летур Аникт разполагаше с всички оправдания, които му трябваха, за да унищожи оулите, и в края на краищата никакъв тактически гений в засади и набези нямаше да е от значение.

„Проклятието на водачите е в това, че вярват, че могат да променят света.“

„Проклятие, което зарази дори и мен, изглежда. Нима и аз вече съм роб на Летур Аникт и такива като него?“

 

 

Гневът му бе като леден дъх, задържан дълбоко и дълго, но накрая разкъсващият му допир докосна гърлото му. Той изслуша последните думи на медноликия Натаркас, стана, обзет от безмълвна ярост, и излезе от колибата. Присви очи и се взря в безлунната, загърната в облаци нощ. Наблизо, неподвижни като изваяни от камък стражи, стояха неговите бранители К’Чаин Че’Малле, очите им смътно светеха в мрака. Щом Червената маска тръгна, главите им се извърнаха в синхрон след него.

Никое от двете същества обаче не го последва и той им беше благодарен за това. Всяка стъпка, направена от огромните гущери, караше лагерните псета да вият, а той не бе в настроение да слуша безмозъчния им вой.

Половината нощ бе отминала. Той беше призовал водачите на кланове и най-старите в родовете и всички до един се бяха струпали в колибата, доскоро принадлежала на Хадралт. Бяха дошли с очакване, че ще им се кара, че ще слушат още и още упреци от новия си, вдъхващ страх боен главатар, но Червената маска нямаше интерес да ги унизява повече — нали вече бяха под негова власт. Раните от отминалия ден бяха достатъчно пресни. Куражът, който бяха изгубили, можеше да бъде възвърнат само в битка.

Въпреки всичките си грешки Хадралт беше прав в едно — старият стил на воюване срещу ледериите бе обречен на провал. Но поддържаното от мъртвия вече боен главатар намерение да преобучи оулите на стил на воюване като този на ледериите беше, както обясни Червената маска на следовниците си, също обречено. Традицията не съществуваше, оулите бяха обучени да боравят с неподходящите оръжия, а верността рядко прекосяваше редиците на клан и фамилия.

Трябваше да се открие нов начин.

След това Червената маска попита за наемниците, които бяха привлекли, и историята, която чу, се оказа и сложна, и мръсна. С мъка измъкваше подробностите от неохотно разказващите, потънали в срам воини. О, имало беше предостатъчно ледерийски пари, осигурени като част от продажбата на земи, и отначало богатството се беше трупало с намерението да се купи чуждестранна армия — такава, каквато бяха намерили на граничните земи на изток. Но Хадралт бе започнал да ламти за всичкото злато и сребро дотолкова, че беше предал тази армия — отвел ги беше към смъртта им, вместо да им даде парите.

Такава бе отровата на парите.

Откъде бяха дошли тези чужденци?

От морето, както изглеждаше, слезли бяха на северния бряг на пустините от транспортни кораби под флага на Ламатат, далечно полуостровно кралство. Войници жреци и жрици, заклети на вълчи божества.

Какво ги беше довело на този континент?

Пророчество.

Червената маска се сепна при този отговор, който дойде от Натаркас, говорителя на Бакърените лица, същия воин, който бе разкрил убийството на Капалах от Хадралт.

— Пророчество, бойни главатарю — продължи Натаркас. — Последна война. Те дойдоха, за да търсят място, което наричаха Бойното поле на боговете. Себе си наричаха Сивите мечове, Риви на Тогг и Фандърей. Много жени имаше сред тях, една от тях дори командваше. Другият командир беше мъж, едноок, твърдеше, че е губил окото си три пъти… Не, бойни главатарю, той все още е жив. Оцелял от битката. Хадралт го плени и го затвори. Лежи в окови зад кръвната колиба на жените…

И млъкна, ясно видял яростта в очите на Червената маска…

Сега бойният главатар крачеше на изток през лагерното поселище на ганетоките, натам, където в склона бяха врязани изкопите, отвеждащи сметта. Към кръвната колиба, която бе на жените, после зад нея, където окован за кол дремеше мръсният пленник. Долната половина на тялото му бе затънала в изкопа, по който женската кръв и урина се процеждаше през кал, коренища и камъни към големите ями долу.

Червената маска спря над мъжа и той извърна глава и се взря с едното си око в него.

— Разбираш ли ме? — попита бойният главатар.

Кимване.

— Как се казваш?

Единственото око примига и мъжът посегна да почеше подутата тъкан около празната очна кухина. След това изсумтя, изненадано сякаш, с усилие се надигна и седна.

— Анастер е новото ми име. — Странно кривване на устата, което можеше и да е усмивка. После добави: — Но мисля, че по-старото ми име повече ми подхожда, с лека промяна тоест. Аз съм Ток. — Усмивката се разшири. — Ток Неудачника.

— Аз съм Червената маска…

— Знам кой си. Знам дори какво си.

— Как?

— Тук не мога да ти помогна.

Червената маска опита отново.

— Какво скрито знание за мен смяташ, че притежаваш?

Усмивката се стопи и мъжът сведе поглед, сякаш заоглежда мръсния поток урина и кръв около коленете си.

— Нямаше много смисъл тогава. Още по-малко сега. Не си каквото очаквахме, Червена маско. — Закашля, после се изплю, встрани от кръвта на жените.

— Какво очаквахте?

Нова крива усмивка, но този път Ток не вдигна глава, когато отвърна:

— Ами, когато човек търси Първия меч на К’Чаин Че’Малле, нали, предполага, че това ще е… К’Чаин Че’Малле. Не човек. Правилно предположение, не мислиш ли?

— Първият меч? Не съм чувал такава титла.

Ток сви рамене.

— Поборникът на К’елл. Консортът на Матроната. Гуглата да ме вземе — крал. Всички те са едно и също в твоя случай. — Мъжът най-сетне отново погледна нагоре и нещо блесна в единственото му око. — Тъй че не ми казвай, че маската ги е заблудила. Моля те…

 

 

Проломът, от който се появи самотният мъж, едва се виждаше. Цепнатината беше по-малко от три човешки боя на ширина и бе загнездена между два стръмни планински склона с дължина половин левга и хиляда крачки дълбока. Пътници само на трийсет разтега от клисурата нямаше дори да разберат, че тя съществува. Разбира се, вероятността неразумни пътници да се появят на по-близо от пет левги буквално не съществуваше. Никакви пътеки не лъкатушеха през планините на Блуроуз толкова далече на север от главните проходи. Нямаше никакви високи пасища или плато, което да приканва към заселване, а и времето често беше свирепо.

Мъжът се изкатери до ръба на клисурата, спря и се огледа. Не видя нищо обезпокоително и се изправи. Беше висок, слаб, с дълга права пусната черна коса, с гладко лице, с гладки черти и очи като пламтящ камък. Бръкна под изтърканата си черна кожена риза и извади тънка верижка, на чиито краища имаше пръстени — единият златен, другият сребърен. Бързо врътване на десния му показалец завъртя пръстените в кръг, те се увиха и верижката се стегна. Мъжът завъртя обратно. И тръгна.

Тръгна на юг, в и извън ивиците сянка и светлина, стъпките му бяха в ритъм с въртенето на верижката. На гърба му беше привързан рог и лък от кръвно дърво, без тетива. На дясното му бедро имаше колчан със стрели от кръвно дърво и с пера от ястреб. Сгушените в натъпканата с мъх основа на колчана върхове на стрелите бяха железни, с форма на сълза и с жлебове: ръбовете на всяко острие оформяха Х. В добавка към това оръжие носеше на кожения си колан проста рапира в обкована със сребро ножница от коруба на костенурка. Ножницата и стягащите я пръстени бяха увити с овча кожа, за да заглушава шума, докато мъжът крачеше. От друга страна, всички тези мерки за безшумен вървеж бяха подронени от въртящата се потракваща верижка.

Следобедът гаснеше. Мъжът вървеше все на юг и на юг. И през цялото време верижката се въртеше, пръстените тракваха, щом се удареха един в друг, после се завъртаха отново.

По здрач мъжът стигна до една скална издатина с изглед към по-широка долина, клекна и зачака. Верижката свистеше, пръстените потракваха.

Някъде след още две хиляди завъртания пръстените изтракаха и спряха, стиснати в десния му юмрук. Очите на мъжа бяха доловили движение в западния край на прохода. Мъжът прибра верижката с пръстените в кесийката под ризата си и се изправи.

И започна дългото си спускане.

 

 

Чародеите на Оникса, най-чистокръвните, отдавна бяха престанали да се борят срещу ограниченията на затвора, в който се бяха затворили сами. Древността и безбройните традиции, поддържани с цел тя да се съхрани, бяха веригите и прангите, които бяха приели. Да приемеш, казваха те, означава да схванеш важността на отговорността; и ако можеше да съществува такова нещо като светски бог, то за обитателите на Андара, последните последователи и поклонници на Чернокрилия господар, името на този бог беше Отговорност. През десетилетията от ледерийското завоевание насам отговорността бе започнала да съперничи на самия Чернокрил господар.

Младият стрелец — само деветнадесетгодишен — не беше единственият, който отхвърляше безжизнените старомодни порядки на Чародеите на Оникса. И като мнозина свои съотечественици на подобна възраст — първото поколение, родено след Изгнанието — беше приел за себе си име, което в пълна мяра говореше за това отхвърляне. Клановото име бе изоставено, всякакво ехо от стария език — както простата реч, така и жреческият диалект — забравено. Неговият клан вече бе кланът на Изгнаниците.

Въпреки всичките напъни за независимост обаче пряката команда, дадена от Ордант Брид, Риви Господар на Скалата сред Ордена на Оникса, не можеше да се пренебрегне.

И тъй, младият воин, Клип от Изгнаниците, излезе от вечно сумрачния манастир на Андара, изкатери се по безкрайната стена на стръмнината и най-сетне стъпи в омразната слънчева светлина и тръгна под заслепените звезди на деня към превала.

Малката група пътници, към които се приближаваше сега, не бяха търговци. Не ги придружаваше керван със стока. Оковани роби не се тътреха след тях. Яздеха ледерийски коне, но въпреки поне тримата ледерии с тях Клип разбра, че това не е имперска делегация. Не, тези бяха бежанци. И ги преследваха.

„И сред тях крачи братът на моя бог.“

Клип се приближи още повече, все още невидим за пътниците, долови носещото се около тях присъствие и изсумтя отвратено.

— Робе на Тайст Едур, кажи ми, не познаваш ли родната си кръв? Ще те освободя, призрако — нещо, което отдавна е трябвало да направиш сам.

— Аз съм свободен — беше съскащият отговор.

— Е, значи си в пълна безопасност от нас.

— Твоята кръв е нечиста.

Клип се усмихна в тъмното.

— Да, аз съм врящ казан от провали. Нерек, ледериец — дори д’расилани.

— И Тайст Андий.

— Тогава поздрави ме, братко.

Хриплив смях.

— Той те е усетил.

— Да не би да се крия от тях, призрако?

— Спрели са и изчакват.

— Можеш ли да се досетиш какво ще им кажа? Можеш ли?

— Ти си безочлив. Нямаш ли капка уважение? Скоро ще се изправиш очи в очи срещу Силхас Руин, Бялата врана.

— Той ще ме извести ли за изгубения си брат? Не, нали? Не го и мислех.

Нов съсък вместо смях.

— Колко странно! Вярвам, че ще си допаднете чудесно с онези, с които ти предстои да се срещнеш.

 

 

Серен Педак примижа в тъмното. Беше уморена. Всички бяха уморени след дългите дни през прохода. Думите на Силхас Руин, че някой се приближава, ги накараха да спрат до песъчливия бряг на потока. Веднага ги налетяха рояци насекоми. Конете зацвилиха и замятаха опашки.

Тя слезе от коня и последва Силхас Руин през потока. Другите останаха на седлата. Кетъл спеше в ръцете на Удинаас и той като че ли се страхуваше да помръдне, за да не я събуди. Феар Сенгар също се смъкна от коня си, но застана до него и не ги последва.

Серен спря до албиноса Тайст Андий. Вече чуваше странния мляскащ и някак подрънкващ звук, шепнещ някъде зад камънаците. Миг по-късно се появи висока мършава фигура, очертана на фона на сивата скала.

Петно от черен мрак се понесе от едната й страна и увисна пред Силхас Руин.

— Родственик — каза духът.

— Потомък на мои следовници ли, Уидър?

— О, не, Силхас Руин.

Дъхът бавно изсъска от гърдите на Тайст Андий.

— На брат ми значи. Толкова ли близо са били?

Младият воин се приближи, крачеше небрежно. Беше смугъл, не по-различен от Тайст Едур. Въртеше верижка в дясната си ръка — пръстените в двата й края се вихреха в сумрака като мъгливо петно.

— Силхас Руин — каза той. — Поздравявам те от името на Ордена на Оникса на Андара. Много време изтече, откакто за последен път сме срещали Тайст Андий не от нашата колония. — Широката му уста се усмихна насмешливо. — Изобщо не изглеждаш така, както очаквах.

— Думите ти са на границите на оскърблението — отвърна Силхас Руин. — Така ли иска да ме посрещне Орденът на Оникса?

Младият воин сви рамене, верижката изтрака и спря за един такт, после отново се разви и завъртя.

— По пътеката пред вас има прегради на К’риснан — капани и примки. Нито ще намериш онова, което търсиш, в Блуроуз, нито в самия град, нито в Джасп или Аутбаунд.

— Откъде знаеш какво търся?

— Той каза, че ще дойдеш, рано или късно.

— Кой?

— Брат ти, кой. Не успя да дойде навреме, за да предотврати убийството ти, нито избиването на твоите следовници…

— Отмъсти ли за мен?

— Момент — прекъсна ги Серен Педак. — Ти как се казваш?

Белозъба усмивка.

— Клип. И да ти отговоря, Силхас Руин: той не беше склонен да избива Тайст Едур. Скабандари Кървавото око бе унищожен от Древни богове. Проклятие бе хвърлено над земята на запад оттук, отхвърляше дори освобождението в смъртта. Едурите бяха разпръснати, нападнати от ледове, отдръпващи се морета и ужасни бури. Заради проклятието на Омтоуз Феллак оцеляването им бе подложено на риск и Рейк ги остави на него.

— Не помня брат ми да е бил толкова… милостив.

— Ако нашите истории за онова време са точни — каза Клип, — значи е бил твърде зает. Раздирането на Куралд Емурлан. Слухове за Оссерк в околността, капризен флирт с лейди Енви, спорове и колеблив съюз с Килмандарос и след това, накрая, Силана, Елейнта, която се появява до него от Емурлан при затварянето на портала.

— Изглежда, повечето от онова време е добре известно сред вашия Орден — отбеляза хладно Силхас Руин. — Останал е задълго с вас значи.

— Той никъде не остава много задълго — отвърна Клип, като че ли развеселен от нещо.

Серен Педак се зачуди дали младежът съзнава колко близо е да ядоса Силхас Руин. Още няколко такива думи и главата на Клип щеше да се изтърколи от раменете му.

— Задачата ви е да ни отведете до целта ни ли? — попита тя Тайст Андий.

Нова усмивка, ново тракване на верижката.

— Да. Вие ще бъдете, мм, радушно посрещнати като гости на Андара. Макар присъствието на двама ледерии и Тайст Едур да е донякъде проблематично. Орденът на Оникса бе обявен извън закона, както знаете, и подложен на жестоки репресии. Андара е последното тайно убежище на нашия народ. Местоположението му не трябва да бъде научено.

— Какво предлагате? — попита Серен.

— Остатъкът от това пътуване — отвърна Клип — ще е през лабиринт. През Куралд Галайн.

Силхас Руин поклати глава и изсумтя.

— Започвам да разбирам. Кажи ми, Клип, колко магьосници на ордена обитават в Андара?

— Петима — и са последните.

— И могат ли да се съгласят на нещо?

— Разбира се, че не. Аз съм тук по заповед на Ордант Брид, Господаря Риви на Скалата. Заминаването ми от Андара мина без произшествия, иначе най-вероятно нямаше да съм тук…

— Ако те беше засякъл друг от Ордена.

Кимване. После:

— Имаш ли търпението да изчакаш бурята, която ще донесе пристигането ти, Силхас Руин? Аз — не.

— Значи поздравът ти преди малко трябва да се уточни. Орденът не ни очаква радушно. По-скоро ни очаква този Ордант Брид.

— Те всички държат да говорят от името на Ордена — каза Клип и очите му блеснаха — и в повечето случаи това противоречи на другите. Е, виждам вече, че нямате търпение. — Верижката в дясната му ръка се завъртя и щом се изпъна, вдясно от него се появи портал към Мрака. — Повикайте другите, бързо — каза Клип. — В този миг се сбират обвързани в служба на Тайст Едур духове. Разбира се, всички те бленуват за освобождение. Уви, не можем да им го дадем. Но техните господари Едур наблюдават през техните очи, а това не бива.

Серен Педак се обърна да повика другите.

Клип пристъпи встрани и се поклони.

— Силхас Руин, каня те да преминеш първи и да познаеш отново прегръдката на истинския Мрак. Освен това — добави той и се изправи, щом Руин закрачи към портала, — от теб за всички нас ще се получи ярък маяк…

Един от мечовете на Силхас Руин изсъска — блеснала в тъмното мълния. Острието посече там, където допреди миг беше вратът на Клип, но младият воин се беше извил назад… достатъчно, та оръжието само да пропее във въздуха.

Тих смях от страна на младежа, изумително безгрижен.

— Той каза, че ще си ядосан.

Силхас Руин го изгледа, после се обърна и мина през портала.

Серен Педак вдиша дълбоко, за да успокои разтуптяното си сърце, и изгледа гневно Клип.

— Нямаш представа…

— Нима?

Дойдоха и другите. Удинаас — все така беше гушнал Кетъл — бегло изгледа Клип, преди да подкара коня си в цепнатината.

— С бог ли искаш да кръстосаш мечове, Клип?

— Той се изнерви. О, бърз е, няма спор, и с две оръжия ще е труден за оправяне, признавам…

— А този Господар Риви, който те е изпратил, дали ще е доволен от момчешкото ти поведение?

Клип се изсмя.

— Ордант можеше да избере всеки от стотината воини, които са му подръка, за тази задача, ледерийко.

— Но е избрал теб, което значи, че или е ужасно глупав, или е предвидил непочтителността ти.

— Губиш си времето, Аквитор — каза Феар Сенгар и изгледа Клип накриво. — Той е Тайст Андий. Умът му е само мрак, в който вирее невежество и глупост.

Младият воин му се поклони и каза:

— Едур, моля, продължете. Мракът ви очаква. — И махна към портала.

Щом Феар Сенгар поведе коня си през портала, верижката на десния показалец на Клип се завъртя отново и спря с тракването на пръстените.

— Защо го правиш това? — попита раздразнено Серен.

Веждите на младежа се вдигнаха.

— Какво да правя?

Тя само изсумтя и прекрачи през портала.