Стивън Ериксън
Вихърът на Жътваря (14)

11.

Море безводно

простира бяла кост

ронливо гладък пергамент

олющен там където стъпвах.

 

Но този ръкопис

драскулките на дирята ми

са без история

от одеяние лишени

съдбата моя да загърне.

 

Небето облаците е изгубило

пред дрипавия вятър който

върху твърдта не тича

оголени са тези плитчини

на пътища неизвървени.

 

Вълни надига вятърът

невидими във раковината

на чашата със обещание несбъднато

и щедрата лъжа от сол

горчи отдавна на езика ми.

 

А край море живеех някога

и всичах всичките истории

в брега безкраен

в рулата свитъци

от плавеи и водорасли.

 

Мълва за морето

Фишер кел Тат

Следобеда беше валял дъжд. И толкова по-добре, защото нямаше много полза да изгори цялата гора. А и той не беше много популярен и в най-добри времена. Надсмиваха му се на странността, а и казваха, че миришел, ама толкова, че никой никога не се доближаваше на досег от огромните му лапи. Разбира се, ако го беше направил, като нищо щеше да го разкъса заради годините присмех и оскърбления.

Стария Арбат Гърбицата вече не теглеше количката си от ферма на ферма и от колиба на колиба да събира изпражнения, с които заравяше идолите на тартеналските богове, властващи сред една почти забравена поляна дълбоко сред лесовете. Тази нужда бе отминала в края на краищата. Проклетите страховити кошмари бяха мъртви.

Съседите му не се бяха зарадвали на внезапното му оттегляне, защото вонята от изпражненията им сега мърсеше собствените им домове. Каквито мързеливи пройдохи си бяха, изобщо нямаше да им хрумне да изкопаят по-дълбоко отходните си ями — та нали Старата гърбица им ги опразваше най-редовно! Е, вече не.

Дори само това можеше да е достатъчна причина да духне. А на Арбат нямаше да му хареса нищо повече от това просто да изчезне в горския сумрак и да не го видят повече. Далече да иде, да, до някое селце, където никой не го знае и никога не го е знаел. И миризмата умита от дъжда. Просто един добродушен безопасен тартенал със смесена кръв, който може за някой петак да оправя счупени неща, включително плът и кост.

Да се махне. Да загърби старите тартеналски земи, да отиде далече от буренясалите статуи в обраслите поляни. И може би дори далече от древната кръв на своето наследство. Не всички знахари са шамани, нали? Нямаше да му задават неудобни въпроси, стига да ги лекува добре, а той го можеше това, наистина го можеше.

Старците като него заслужаваха отдиха си. Цял живот служба. Изкупителни жертви, Маските на Сънуването, ухилените каменни лица, самотните ритуали — всичко свърши вече. Можеше да тръгне по сетния си път, към неизвестното. Селце, паланка, стоплен от слънцето камък край ромолящ поток, където да отпусне изнуреното си тяло и да не помръдне, докато и последната маска не се смъкне…

Ала вместо това се беше пробудил в мрака, в миговете преди лъжливата зора, разтреперан като обзет от треска, и пред очите му бавно бяха надвиснали разпадащите се късове на най-неочаквана Сънна маска. Маска, каквато не беше виждал досега, видение с ужасяваща мощ. Маска нашарена с пукнатини, маска, която всеки миг щеше да се пръсне с взрив…

Легнал на нара — дъските скърцаха под него, понеже трепереше от глава до пети, той зачака откровение.

Слънцето бе високо, когато най-сетне излезе от колибата. Тумби облаци пълзяха по небето на запад — почти заглъхнал щорм, идещ откъм морето. И той се захвана с подготовката си, и изобщо не обърна внимание на дъжда, когато заваля.

Сега, докато здрачът вече се спускаше, Арбат взе наръч суха тръстика и запали една от огнището. Подпали колибата си, после навеса за дърва, а накрая и старата барака, където държеше количката. После, доволен, че всички постройки са се разгорели добре, метна на рамо торбата с вещи и храна, които щяха да му трябват, и тръгна надолу към пътя.

И спря изненадано, когато излезе на пътя и видя двайсетина селяни, вървяха на тумба към него. Водеше ги Факторът — и извика облекчено, щом видя Арбат.

— Слава на Блудния, че си жив, Гърбица!

Навъсен, Арбат изгледа за миг конското му лице, после погледна смръщените лица на другите, скупчени зад Фактора.

— Къде сте тръгнали?

— Войска едури се отбиха снощи в хана, Арбат. Щом разбраха за пожара, наредиха да тръгнем да помогнем — да не се подпали гората, нали…

— Гората значи. И къде са тия натрапници?

— Те си останаха там, разбира се. Но ми заповядаха… — Факторът замълча и се доближи до Арбат. — Врагър беше, нали? Тоя глупак обича пожарите, а и не ти е приятел.

— Врагър ли? Би могло. Често се промъква нощем и ми пикае на вратата. Не приема, че съм се отказал, нали разбираш. Вика, че съм бил длъжен да изнасям лайната с количката.

— Ами длъжен си я! — изръмжа някой от тълпата зад Фактора. — Иначе защо ти разрешихме да живееш тука?

— Е, тоя проблем вече е решен, нали? — Арбат се ухили. — Врагър ми изгори къщата, тъй че си тръгвам. — Замълча, после попита: — Какво им влиза в работата на тия едури? Ей на, почна да вали — няма как да тръгне огънят. Не им ли каза, че около мястото ми е разчистено на осемдесет — сто крачки отвсякъде? А и старите локви — все едно че е ров.

Факторът сви рамене.

— Питаха за теб и решиха, че може някой нарочно да те е запалил, от яд. Което пък нарушава закона, а едурите не ги обичат тия неща.

— И ви пратиха вие да им свършите работата — изсмя се Арбат. — Виж ти!

— Врагър, викаш… Това официално обвинение ли е, Арбат? Ако е, трябва да го издиктуваш, да подпишеш и да останеш за съда, а ако Врагър наеме адвокат…

— Врагър има братовчед адвокат в Ледерас — обади се някой отзад.

Факторът кимна.

— Може много да се проточи, Арбат, а и никой от нас не е длъжен да те взима под покрива си и…

— Тъй че най-добре да не ви докарвам беля на главата, нали? Можеш да кажеш на едурите, че нямам официално обвинение, и толкова. А и тия съборетини както са изгорели съвсем, и както студът ви е смразил кокалите, и като не се вижда огънят да е тръгнал нанякъде… — Арбат го тупна по рамото, тупване, от което той едва не се смъкна на колене, и го подмина. — Хайде, направете път, че може още да нося зараза от болестите, с които ми тъпчехте количката.

Това свърши добра работа. Те се разкараха и Арбат продължи по пътя си.

Врагър щеше да си има неприятности — не е добре да привличаш погледа на едури в края на краищата, — но нямаше да е нищо фатално. Пикаенето на нечия врата не застрашаваше живота на тоя глупак, нали? Все едно, едурите щяха да си продължат по пътя, той също…

Сега пък какво? Ездачи. Идваха в лек галоп. Арбат Старата гърбица изсумтя, дръпна се встрани от пътя и изчака.

Още проклети войници. Ледерии този път.

Първият ездач, офицерка, забави коня си и му подвикна:

— Ей, ти — има ли село напред?

— Има — отвърна Арбат. — Ама май ще трябва да се биете за място в хана.

— Че защо? — попита тя и подкара срещу него.

— Някакви едури са отседнали снощи там.

Тя дръпна юздите и го изгледа изпод ръба на железния си шлем.

— Тайст Едур?

— Тъй чух.

— Какво правят тук?

Преди Арбат да успее да отговори, един от войниците се обади:

— Атри-Преда, нещо гори напред — виждат се пламъци и мирише на пушек.

— Моята къща — каза Арбат. — Злополука. Няма да плъзне, сигурен съм. Нямал съм работа с ония едури. Просто минават оттук.

Атри-Преда изруга тихо.

— Тартенал си, нали?

— Общо взето.

— Можеш ли да измислиш някое място, където можем да лагеруваме за нощта? Наблизо, но да е по-далече от пътя.

Арбат примижа към нея.

— Далече от пътя да е, а? Достатъчно, че да не ви досажда никой?

Тя кимна.

Арбат потърка четината по издадената си челюст.

— Четиридесетина разтега напред има пътека, вдясно от пътя. Води до една гора, после до стара овощна градина, а оттатък нея има изоставена ферма — плевникът още си е с покрив, макар да се съмнявам, че пази от вода. Има и кладенец. Би трябвало да ви свърши работа.

— Толкова близо и никой не я е заел или разграбил?

Арбат се ухили.

— О, скоро ще го направят те. Ама е по посока на вятъра от мястото ми, затуй.

— Не разбирам.

Той се ухили още по-широко.

— Местните малко пребледняват, когато го казват на чужденци. Все едно де. Тая нощ ще ви мирише на дървесен дим, а това ще държи буболечките настрана.

Почака, докато тя мислеше дали да позадълбае. После, щом конят тръсна глава, отново дръпна юздите.

— Благодаря ти, тартенал. Дано пътуването ти е безопасно.

— И твоето, Атри-Преда.

Те продължиха по пътя си, а Арбат изчака встрани от пътя, докато го подминат.

„“Дано пътуването ти е безопасно." Съвсем безопасно си е то. Нищо няма на пътя, с което да не се оправя."

„Не, крайната цел е това, от което коленете ми чукат като черепи в торба.“

 

 

Лежеше по корем и надничаше през таванския отвор. Истинска менажерия в стаята долу, но въпреки всичко домашно уютна някак си. Какво пък, той познаваше художници, готови да платят за такава сцена. Десет мотаещи се насам-натам кокошки, които от време на време изкудкудякваха на пътя на тромаво размахания крак на Ублала Пунг, докато грамадният мъж крачеше напред-назад. Учената Джанат, облегната, май скубеше една кокошка и тъпчеше перушината в някаква торба, която сигурно трябваше да послужи за възглавница в някой момент — което несъмнено и безспорно доказваше, че академиците не знаят нищо за нищо, което си струва да се знае. Да не говорим, че вдъхваше трошица опасение, че изцеряването на ума й от страна на Бъг не е стигнало доникъде. И най-сетне самият Бъг, клекнал до огнището. Бъркаше с ноктест кокоши крак врящата в котлето чорба, детайл, в който, Техол го признаваше, се криеше определено злокобно подмолно течение. Както и в беззвучното мънкане на непоколебимия му слуга.

Съвсем вярно, домакинството този път беше благословено с изобилна храна, бележеща проточилия им се голям късмет. Грамадните риби до канала преди две седмици, а сега и пенсионирани кокошки — пенсионираха се една по една, неумолимо като ръмженето в собствения му стомах. Плюс в още три. Или четири, ако се приемеше, че Ублала Пунг има повече от само един стомах. Селуш може би щеше да знае, след като беше изкормила толкова трупове. Тартеналите имаха повече органи в огромните си тела от обикновените хора в края на краищата. Тази особеност, уви, не стигаше и до мозъците.

Ето, че още една смътна, неизказана тревога беше поразила Ублала Пунг. Можеше да е поразен от любов — или поразен от страх от любов. Полукръвният живееше в свят на тревога, което общо взето беше по-скоро изненадващо. Но пък и онази безспорна ценност между краката му гарантираше подобаващ брой поклоннички, женски очи, светнали с блясъка на притежанието, на алчност и зло съперничество — накратко, най-обичайните черти за един култ. Но си беше култ по възможно най-неподходящите причини, както ясно показваше раздразнението на Ублала. С дребното си мозъче той искаше да бъде обичан заради самия него.

Което, уви, го правеше пълен идиот.

— Ублала — рече Бъг, без да вдига глава от котлето, — погледни нагоре, ако обичаш, да се убедиш дали ония очи мънистени, дето ни гледат оттам, са на господаря ми. Ако е тъй, моля те бъди така добър да го поканиш да слезе на вечеря.

Ублала наистина беше височък и щом се надигна и примижа нагоре към Техол, лицето му се оказа на ръка разстояние. Техол се усмихна, потупа го по главата и рече:

— Приятелю, ако обичаш, отдръпни се от това, което служи за стълба тука — предвид немощните усилия на слугата ми да я ремонтира използвам дефиницията доста предпазливо, — за да мога да сляза по начин, подходящ за положението ми.

— Какво?

— Разкарай ми се от пътя, тъпак!

Ублала се дръпна, присви се и изсумтя.

— Защо е толкова нещастен? — попита и показалецът му щръкна към Техол. — Светът е на свършване, но пука ли му на него за това? Не. Не му. Изобщо. Светът свършва. А той?

Техол се завъртя и намести крака си на най-горната стъпенка на стълбата.

— Речовити ни Ублала Пунг, кога ли ще можем да проследим нишката на мисълта ти докрай? Отчаян съм. — Кракът му зашари отчаяно във въздуха.

— При гледката, която ни предлагате, господарю, отчаяние наистина е точната дума — рече Бъг. — По-добре да не гледаш, Джанат.

— Много късно — отвърна тя. — За мой ужас.

— Ужас, живея с воайори! — Техол успя да напипа стъпенката с крак и бавно заслиза.

— Мислех, че са кокошки — каза Ублала.

Чу се отчаяно кудкудякане, последвано от хрущене.

— Уф!

— Проклет да си, Пунг! — изруга Бъг. — Тая ти ще я ядеш. Цялата и сам! И можеш да си я сготвиш сам!

— Ама тя сама ми се навря в краката! Ако беше построил повече стаи, Бъг, това нямаше да се случи.

— А ти ако се разхождаше на улицата вместо тук — и още по-добре, ако беше престанал да се тревожиш за разни неща и да си носиш грижите тук — да не говорим, че винаги идваш около вечеря…

— Хайде, хайде — прекъсна го Техол, смъкна крака си от последното стъпало и си оправи одеялото. — Кокошката е готова, тук е тясно и няма място за спорове, кокошият мозък на Ублала не държи да спори с нашите, тъй че ще е най-добре да…

— Господарю, той току-що сгази една кокошка!

— Не кокошка. Воайор — настоя Ублала.

— … да се отдадем на естествените си стремежи — довърши Техол.

— Помня, Техол — каза Джанат, — че имаше известен талант за това, особено когато се измъкваше при многото опити да те изхвърлят…

— Да бе — рече Ублала. — Къде обаче го правим това?

— Кое? — попита Джанат.

— Естествения стремеж.

— Ей там, до склада. — Техол забута гиганта към вратата, без особен успех обаче. — Ублала, утоли си стремежа зад склада, в канавката. Използвай храста зарасляк, дето стърчи от сметището, и после си измий ръцете в коритото под капчука.

Ублала се наведе почти на две и се измъкна на улицата, а Техол се обърна и изгледа Бъг.

— Добре. Сега малко мълчание. В памет на споминалата се кокошка.

Бъг се потърка по челото и въздъхна.

— Съжалявам. Не съм свикнал с такива… тълпи.

— Това, което ме удивлява — замърмори Техол, загледан в оцелелите кокошки, — е злокобното им безразличие. Виж ги, обикалят си около смазаната си посестрима…

— След малко ще почнат да я кълват — каза Бъг и я вдигна. — Лично аз предпочитам безразличието. — Вдигна кокошката, изгледа я намръщено и въздъхна: — Кротка в смъртта, като всички неща. Повечето неща, искам да кажа… — Тръсна глава и хвърли кокошката пред Джанат. — Още перушина за тебе, ученко.

— Страшно подходяща работа — измърмори Техол. — Да скубеш хубавите перца, за да оголиш пъпчивия кошмар отдолу.

— Все едно човек неволно да те погледне отдолу, Техол Бедикт.

— Ти си жестока жена.

Тя го погледна и каза:

— То да бяха само пъпки…

— Ужасно жестока. Караш ме да подозирам, че всъщност си ме желаела.

Джанат се обърна към Бъг.

— Що за лечение си ми приложил, Бъг? Светът ми изглежда… по-малък. — Почука се по слепоочието. — Тук вътре. Мислите ми пътуват докъде ли не… и чезнат в бяла пустота. Блажена забрава. Тъй че помня какво се е случило, но и шепот за чувство не стига до мен.

— Джанат, повечето защити си бяха твои. Нещата ще се… разширят. Както и да е, не е чак толкова изненадващо, че развиваш привързаност към Техол, виждаш го като свой млад закрилник…

— Чакай, чакай, старче! Привързаност? Към Техол? Към бивш ученик? Това е по всякакъв въобразим начин отвратително.

— Мислех, че е обичайно — каза Техол. — Все пак историите, които съм чувал…

— Обичайно е за глупаците, които бъркат любовта с уважението — само за да заситят жалкото си его, бих добавила. Обикновено мъже при това. Женени мъже. Това е… долно…

— Джанат, ти… Не, край. — Техол потърка ръце и се обърна към Бъг. — Леле, тая чорбичка мирише чудесно.

Ублала Пунг се върна — провря се с наведени рамене през вратата.

— А бе, тоя зарасляк е много гаден на вкус.

Тримата го зяпнаха. Най-сетне Бъг проговори:

— Виждаш ли онези изрязани кратуни, Ублала? Донеси ги тука да ви ги напълня с воайорската супа.

— Мога да изям цяла кокошка сам, толкова съм гладен.

Техол му посочи настъпената.

— Ей я там, Ублала.

Грамадният мъж погледна мъртвата кокошка, после тикна кратуните в ръцете на Техол.

— Бива.

— Малко пера ще ми оставиш ли? — попита Джанат.

— Бива.

— Имаш ли нещо против, Ублала, ако ние останалите ядем… горе на покрива? — попита Техол.

— Че яжте си.

— След вечерята — продължи Техол, докато полукръвният се разполагаше на пода и късаше кокошката на две. — Казвам, след вечерята, Ублала, можем да поговорим за това, което те безпокои, нали?

— Няма к’во да говорим — отвърна Ублала с уста, пълна с пера, кожа и месо. — Трябва да ви заведа при него.

— При кого?

— При героя. Тоблакая.

Техол погледна Бъг и видя в очите му неприкрита тревога.

— Трябва да проникнем в двора — продължи Ублала.

— Ъъ, да де.

— И да гледаме да не ни убие.

— Май каза, че няма к’во да говорим!

— Казах де. Няма.

Джанат си взе кратунката със супа.

— Значи трябва да се катерим с една ръка нагоре по стълбата? И очакваш аз да съм първа? За идиотка ли ме мислиш?

Техол я изгледа намръщено, после лицето му светна.

— Имаш избор, Джанат. Тръгваш след мене и Бъг и рискуваш да си загубиш апетита, или ние сме след тебе и те издигаме към небесата с възторжените си въздишки.

— А не може ли нито едното, нито другото? — И тя тръгна навън към уличката.

Откъм Ублала се разнесе ужасно хрущене и Техол и Бъг бързо се ометоха след Джанат.

 

 

Ормли, някогашният шампион сред ловците на плъхове, седна срещу Ръкет.

Тя му кимна за поздрав и продължи с яденето си.

— Бих ти предложила от тези хрупкави свински уши, но както виждаш, не са останали много, а и много ги обичам.

— Нарочно го правиш, нали?

— Мъжете винаги предполагат, че красивите жени не мислят за нищо друго освен за секс, или че поне са обсебени от възможността за секс във всеки момент. Но те уверявам, в яденето има сладострастие, каквото рядко се постига в непохватното пъхтене на някой изяден от бълхи дюшек на течение, от което можеш да настинеш, докато сменяш позата.

Сбръчканото лице на Ормли се сбръчка още повече.

— Сменяш позата? Това пък какво значи?

— Нещо ми подсказва, че няма никакъв легион злочести жени, които да оплакват загубата на някой си Ормли.

— Нямаше и да знам. Слушай, изнервен съм.

— А как мислиш се чувствам аз? Вино? Жалко, надявах се да откажеш. Знаеш ли, криенето в тази погребална крипта придава известна жилка на определени реколти. На тебе ти е лесно, промъкваш се в сенките всяка нощ, но като новия командир на бунтовническата ни организация аз трябва да се крия тук долу и по цял ден да приемам и отпращам хора, а и безкрайната бумащина…

— Каква бумащина?

— Ами бумащината, която върша, за да си убедя подчинените колко съм заета, тъй че да не тичат непрекъснато при мен.

— Да де. Но какво записваш, Ръкет?

— Записвам откъслеци от подслушани разговори — акустиката тук долу е впечатляваща, макар и малко шантава. Направо си е чиста поезия понякога, стига да я подредиш.

— Ако е произволно, не е поезия — отвърна навъсено Ормли.

— Явно не следиш модерните направления.

— Само едно е, Ръкет, и заради него съм изнервен. Техол Бедикт, разбираш ли.

— Страшно необичайно съчетание имаме там — отвърна тя и си взе още едно свинско ухо. — Идиотщина и гениалност. Особено предвид гения му да създава идиотски моменти. То последния път като се любехме…

— Ръкет, моля те! Не виждаш ли какво става? О, извинявай, предполагам, че не виждаш. Но поне ме изслушай. Той е прекалено успешен! Всичко става прекалено бързо! Патриотистите са забъркали нещо ужасно и можеш да си сигурна, че тръст „Свобода“ ги поддържа с всички налични ресурси. В Долните пазари почнаха замени, защото няма никакви пари.

— Ами точно това беше планът…

— Но ние не сме готови!

— Ормли, Къщата с люспите се срути, нали?

Той я изгледа подозрително, после изпъшка и извърна поглед.

— Добре, значи знаехме какво предстои. Бяхме готови за това, да. Вярно. Въпреки че изобщо не ни е ясно какво точно ще се случи, когато се случи, при положение че изобщо разберем, че се случва, когато се случи. Все едно, ти просто се опитваш да ме объркаш, защото губиш цялата си обективност, стане ли дума за Техол.

— О, за глупачка ли ме взимаш?

— Да. Любов, похот, каквото е там, повредило ти е способността да мислиш логично, стане ли дума за онзи луд.

— Ти си този, дето не мисли логично. Техол не е загадката тук. Техол е лесен — не в онзи смисъл — о, добре, и в онзи смисъл също. Все едно, както казах — лесен. Истинската загадка пред нас, Ормли, е неговият проклет слуга.

— Бъг?

— Бъг.

— Но той му е слуга…

— Сигурен ли си, че не е обратното? Какво прави той с всичките монети, които прибират? Заравя ги в задния двор? Те даже и заден двор нямат. Ормли, тук говорим за тонове монети. — Махна с ръка. — Може да напълнят тази крипта десет пъти. Е, да, под града има и други крипти, но ние ги знаем всичките. Пращала съм бегачи до всяка от тях, но са празни, прахта по пода не се е вдигала от години. Пращали сме плъхове във всяка пукнатина, всяка цепнатина, всяка дупка. Нищо. — Щракна с пръсти. — Изчезнали са. Ей тъй, във въздуха. И не само в този град при това.

— Може би Техол е открил скривалище, което още не сме видели? Нещо едновременно умно и идиотско, както каза.

— Мислила съм за това, Ормли. Вярвай ми, като ти казвам — всичко е изчезнало.

Лицето му изведнъж светна и той се пресегна да си налее пак.

— Сетих се. Всичко е потопено в реката. Просто. Лесно.

— Само дето Техол настоява, че може да се извади — да наводни пазара, ако финансистите на тръста изпаднат в паника и почнат да секат повече от обичайната квота. А дори и тази квота се обезценява, след като няма рециклиране на стари монети. Нищо не се връща за претопяване. Чувам, че дори Имперската съкровищница закъсва. Техол твърди, че може да изсипе всичко на улиците всеки момент.

— Може би лъже.

— А може би — не.

— Може би аз да изям последното свинско ухо.

— А, не!

— Добре. Имаме нов проблем обаче. Голямо напрежение между едурите и Патриотистите — и армията биячи и шпиони на канцлера. Пролята е кръв.

— Нищо чудно — отвърна Ръкет. — Трябваше да се случи. И не мисли, че финансовото напрежение няма нищо общо с това.

— И да има, е само косвено — рече Ормли. — Не, този сблъсък според мен е личен.

— Можем ли да се възползваме от него?

— А, най-после можем да обсъдим нещо и наистина да стигнем донякъде.

— Просто ревнуваш от Техол Бедикт.

— И да ревнувам, какво? Дай по-добре да съставяме планове.

Ръкет въздъхна и махна на един от слугите си.

— Донеси друга бутилка, Ун.

Когато грамадният слуга се повлече към една от страничните камери, Ормли попита тихо:

— Ун? Онзи, дето…

— Дето уби Джерун Еберикт? Същият, да. Със собствените си ръце, Ормли. Със собствените си ръце. — Усмихна се. — А тези ръце, хм… убиването не е единственото нещо, в което ги бива.

— Знаех си! Наистина мислиш само за онова!

Тя се отпусна в стола си. „Накарай ги да се чувстват умни. Единственият сигурен начин да опазиш мира.“

 

 

Под град Ледерас имаше огромно ледено ядро. Юмрук от Омтоуз Феллак, стиснал неумолимо в хватката си древен дух. Примамен, а след това пленен от изумителен съюз между Цеда Куру Кан, заклинателка Джагът и Древен бог. За Блудния не беше лесно да приеме този съюз, колкото и изгодно да беше последствието. Пленен дух, докато древният ритуал не отслабнеше — или, по-вероятно, не бъдеше разбит от преднамерена злост. Тъй че макар и временно — а кое всъщност не е временно? — той бе предотвратил смърт и разрушение в колосален мащаб. Всичко дотук много добре.

Куру Кан, свързан с чародейка Джагът — изненадващо, но не и тревожно. Но намесата на Маел непрекъснато глождеше мислите на Блудния.

„Древен бог. Но не К’рул, не Драконъс, не Килмандарос. Та нали това е единственият Древен бог, който никога не се намесва! Проклятието на Маел е благослов за всеки друг. Тъй че какво се е променило? Кое е тласнало ръката на стария кучи син дотолкова, че да сключва съюзи, да отприщва мощта си по улиците на града, да цъфне на далечен остров и да пребие до несвяст един бог?“

Приятелство към някакъв жалък смъртен?

„И какво, драги Маел, смяташ да правиш сега с всички онези поклонници? Онези, които така злоупотребиха с твоето безразличие? Те са легион и от ръцете им капе кръв, в твое име. Радва ли те това? От тях в края на краищата добиваш сила. Достатъчна да удави целия този свят.“

Война между боговете. Но толкова просто ли бе очертана бойната линия, колкото изглеждаше? Блудния вече не беше сигурен.

Стоеше в здравата скала, на досег от огромния леден възел. Можеше да я помирише, онази смразяваща магия, дошла от друга ера. Затвореният в нея дух, замръзнал в акта на издигане от дълбините на зловонно езеро, бе кипнала буря от безпомощен гняв, замъглен и едва различим в центъра й. Някой от събратята на самия Маел, подозираше Блудния, като парче, откъснато и запокитено, за да понесе проклятието на Сакатия бог. Без изобщо да съзнава — засега — ужасните пукнатини, които пълзяха като безумна паяжина през този лед, пукнатини, които дори в този момент се разширяваха.

„Разбит, разбира се. Преднамерено? Не, не и този път. Но докато са си представяли място на вечен затвор, са направили грешен избор. И не, не са могли да го знаят. Това… подтикване… не е мое. Просто… нещастно обстоятелство.“

„Знае ли Маел? Бездната да ме вземе, трябва да говоря с него — ах, как ме ужасява тази мисъл! Колко още мога да отлагам? Що за гнила изгода ще ми донесе мълчанието? Що за жалка награда — предупреждението ми?“

„Може би още някоя дума с онзи бог на войната, Финир. Но не, онова окаяно същество навярно е знаело още по-малко и от него. Наплашено, буквално сразено… сразено, виж, това е интересна мисъл. Богове във война… да, възможно е.“

Блудния се отдръпна, премина призрачно през скалата. Внезапна страст, нетърпение го тласна навън. За онова, което бе намислил, щеше да му трябва ръка на смъртен. Кръвта на смъртен.

Появи се на под с плесенясали каменни плочи. Колко далече бе пътувал? Колко време беше изминало? Тъмнина и приглушен ромон на капеща вода. Подуши въздуха и долови мирис на живот. Подлютен от ровене в стара магия. И разбра къде е. Недалече значи. И не дълго. „Никога не се крие на едно и също място, дете.“ С пресъхнала уста — от нещо като предчувствие — забърза по кривия коридор.

„Нищо не мога да направя, какъвто съм слаб. Да отклонявам посоката на съдби — някога бях много по-силен. Господар на Плочите. Цялата онази сила в онези изписани образи, почти-думите от време, когато не съществуваха писани думи. Щяха да се стопят от глад без моята благословия. Да се сбръчкат. Нищо ли не значи това? Не ми ли бива вече за спазаряване?“

Усещаше вече в себе си пламъка на живот, изтлелия доскоро въглен на… „На какво? Ах, да, виждам го ясно. Виждам го.“

Беше амбиция.

Стигна до тайната зала и усети процеждащата се от входа топлина.

Присвита над мангала, тя рязко се обърна, щом той пристъпи в стаята. От натежалия от миризми на подправки влажен въздух той се почувства почти пиян. Видя я как се ококори.

— Турудал Бризад…

Блудния залитна напред.

— Виж, просто… Просто сделка…

Видя как ръката й се протегна, надвисна над жаравата.

— Всички искат да се пазарят. С мен…

— Крепостите, вещице. Те се тресат, тромави като бабички. Срещу младите — Лабиринтите. Само глупак би го нарекъл танц на равни. Силата беше груба някога. Сега е… — Усмихна се, направи нова крачка към нея. — … Сега е нежна. Разбираш ли какво ти предлагам, вещице?

Тя се мръщеше, за да скрие страха си.

— Не. Воните на отходна яма, консорт… не сте добре дошли тук…

— Плочите искат да играят, нали? Но подрънкват кухо долу, в разбъркани фигури. Разбъркани. Няма никакъв приток. Те са демодирани, вещице. Демодирани.

Жест с увисналата под жаравата ръка — и очите на Пернатата вещица пробягаха зад Блудния. Смътен глас проговори зад него:

— Не прави това.

Блудния се обърна.

— Куру Кан. Тя те призова? — Изсмя се. — Мога да те пропъдя с едно мигване на окото, призрако.

— Тя не бива да знае това. Вслушай се в предупреждението ми, Блудни. Тласнат си от отчаяние. И от илюзия за слава — не разбираш ли какво те е заразило? Твърде близо стоя до леда. Обзет си от буря на страст от пленения демон. Това е амбиция. Лъст.

Искра на съмнение го опари. После Блудния поклати глава.

— Аз съм Господар на плочите, Цеда. Никой жалък воден дух не би могъл да ме зарази така. Мислите ми са чисти. Целта ми… — Обърна се отново, забравил призрака зад себе си. И леко залитна.

Призракът на Цеда заговори:

— Блудни, мислиш да се опълчиш на Лабиринтите ли? Нима не разбираш, че както Плочите някога имаха Господар, тъй и Лабиринтите имат?

— Стига глупости — отвърна Блудния. — Няма Плочи, които да описват тези Лабиринти…

— Не са Плочи. Карти. Колода. Да, има Господар. Нима ще се изправиш срещу него? За да постигнеш какво?

Блудния не отвърна, макар отговорът да изшепна в черепа му. „Узурпация. Като дете пред такъв като мен. Бих могъл дори да го съжаля, докато изтръгвам от него цялата сила, всяка капка кръв, самия му живот.“

„Не ще се оттегля повече от този свят.“

Куру Кан продължи:

— Ако пуснеш Крепостите да се сразят с Лабиринтите, Блудни, ще разбиеш съюзи…

— Те вече са разбити, Цеда — изсумтя Блудния. — Това, което започна, е пореден поход срещу Сакатия бог, за да се нанесе жестоко наказание — сякаш Падналия извършва престъпление по силата на самото си съществуване — е, това повече няма да е така. Древните са се пробудили, пробудили са се за самите себе си — със спомена за онова, което бяха някога, което биха могли да са отново. Освен това — добави той и направи нова стъпка към вече треперещата вещица — врагът е разделен, объркан.

— Всички са чужди за теб. За нас. Сигурен ли си, че онова, което чувстваш, е истина? Не просто каквото твоят враг иска да вярваш?

— Пак ми играеш игри, Куру Кан. Вечният ти недостатък.

— Това не е наша война, Блудни.

— О, нашата е. Моята война. На Рулад. На Сакатия бог. В края на краищата нали Древните богове жадуват да унищожат Падналия.

— Щяха, ако бяха разбрали, Блудни. Но те са заслепени от съблазънта за възкресение — толкова заслепени, колкото си и ти, тук, сега. Всички освен един, и той е създателят на Лабиринтите. Самият К’рул. Блудни, послушай ме! Да вдигнеш Крепостите срещу Лабиринтите означава да обявиш война на К’рул…

— Не. Само на децата му. Деца, които ще го убият, ако могат. Те не го искат. Той си отиде, но сега отново крачи през селенията и влачи със себе си Плочите, Крепостите, древните места, които познаваше така добре — това е истинската война, Цеда!

— Вярно, идиотската носталгия на К’рул се оказва най-силна отрова — макар той все още да не го е осъзнал. Аз съм мъртъв, Блудни — пътеките, които извървях…

— Не ме интересуват.

— Не прави това. Всичко това е игра на Сакатия бог!

Усмихнат, Блудния се пресегна мълниеносно. Сграбчи ледерийската вещица за гърлото. Надигна я от пода.

В другата му ръка се появи нож.

„Кръв. Смъртен дар за Древния…“

Тя държеше нещо. Замята се, започна да се бори с отнемащата живота й хватка, с оцъклени очи, с потъмняло лице, замахна…

И заби един отсечен пръст в лявото му око.

Блудния изрева: нажежено копие прониза мозъка му.

Ножът му се заби в нея. Той я блъсна, после залитна, хвана се за лицето — по което се стичаше кръв, пред което нещо се полюшваше в края на жила до бузата му. „Хванах я, все едно какво ми направи, хванах я, това мръсно същество — кръвта й — моята кръв — Бездната да ме вземе, как боли!“

А после тя се върна. Ноктести ръце задраха лицето му — докопаха нещо, откъснаха го — болка! И злото и ръмжене, в ухото му:

— Аз събирам!

Отдръпна се, докато той отново замахваше с ножа, но острието все пак се вряза, изстърга по кости.

Беше откъснала око. Смачкано в кървавата й ръка.

Но кръвта й лъщеше по ножа му. Достатъчно. Повече от достатъчно.

Блудния — единственото му око бе напрегнато да сглоби накъсаната гледка — залитна към изхода.

„Всичко, което ми трябва.“

 

 

Плувнала в кръв, Пернатата вещица допълзя до стената и се сви на пода. Стискаше око на бог в едната си ръка, а в другата — отсечения пръст на Брис Бедикт. Струваше й се подут сега, сякаш беше попил кръвта на Блудния. Топъл… не, горещ.

— Събирам — прошепна тя.

Призракът на Цеда се доближи.

— Ти умираш, дете. Трябва ти лечител.

— Ами намери ми някой — изръмжа тя.

Жаравата в мангала пулсираше, но тя изпитваше само студ, дълбоко в тялото си, студът пълзеше навън, за да изпие живота от крайниците й.

— Побързай — промълви тя изтръпнала.

Но не отвърна никой.

 

 

Блудния залитна по моста. Плочите на Цеданса от двете страни кръжаха в безредие. Той се изсмя, вдигнал лепкавия нож пред себе си като факел — усещаше зноя, разкъсващ лицето му, изсушаващ кръвта и лимфата, които се цедяха от лявата му очна кухина.

Някой беше идвал тук. Наскоро.

Ханан Мосаг. За да рови в загадките на древна мощ.

Но той беше Тайст Едур. Чужд за тези сили.

„Не, те са мои. Те винаги са мои. И сега дойдох.“

„Да си ги взема.“

„И те предизвиквам, Господарю на Колодата, който и да си, каквото и да си. Изправи се срещу мен тук, ако имаш кураж. Предизвиквам те!“

Стигна до централния подиум. Вдигна ножа високо и го запокити надолу към плочите.

Върхът се заби дълбоко в изрисувания камък.

Той се взря отгоре. С едно око. Ококорено.

Ножът бе пронизал центъра на една плоча, приковал я беше. А другите сега започваха да кръжат около нея, привлечени като във въртоп.

Центърът на плоча.

Неговата собствена. Острието се беше забило в гърдите на образа. „В моите гърди. Какво означава това? Все едно. Коя друга плоча да е?“

Светът трепереше — усещаше го. Трепереше дълбоко в недрата си, раждаше вълни, вълните се надигаха, пиеха енергия, все по-мощни. Надигаха се, набираха скорост, прииждаха…

Блудния се изсмя, щом силата се вля в него.

— Смъртна кръв!

Беше ли мъртва вече? Удари я два пъти. Заби ножа дълбоко. Кръвта й вече трябваше да е изтекла. Труп, сгърчен в онази прокълната килия. Докато не я намерят плъховете. И това беше добре. Не можеше да й позволи да оцелее — не искаше никаква Върховна жрица, никаква смъртна връзка към възкресената му божественост. „Другите молитви мога да преглътна. Да пренебрегна. Те всички знаят, че никога не отвръщам. Никога нищо не давам. Не очаквам нищо, тъй че те не получават нищо и не съм обвързан с тях.“

„Но Върховна жрица…“

Трябваше да се увери. Да се върне. И да се увери.

Блудния рязко се обърна. И закрачи.

 

 

— Мръсник — промълви Пернатата вещица. Устата й беше пълна с вкус на кръв. Кръв капеше от ноздрите й, къркореше в гърлото й. Огромна тежест смазваше гърдите й от дясната страна.

Не можеше да чака повече. Призракът беше много закъснял.

— Умирам.

„Не. Блудни, бог-мръсник, забравен бог, алчен бог. Е, не си единственият алчен.“

Оголи зъби в кървава усмивка и лапна изваденото око.

И го глътна.

 

 

Блудния се олюля, отблъснат сякаш от стената на коридора, защото нещо бръкна в гърдите му и изтръгна огромен къс сила. Заграби я. И остави кухина, пълна с болка.

— Кучка!

Ревът отекна от студения камък.

И той чу гласа й, изпълнил черепа му:

— Вече съм твоя. Ти си мой. Поклонница и кумир, вкопчени във взаимна омраза. О, как ще изкриви това всичко, нали? Трябваше да си намериш някой друг, Блудни. Чела съм историите. Дестраи Анант, Избрания бог, Извора на Духа. Пернатата вещица. Ти си мой. Аз съм твоя. И слушай молитвата ми — слушай! Твоят Дестраи го иска! В моята ръка сега чака нашият Смъртен меч. Той също е вкусил твоята кръв. Твоята сила може да го изцери, както направи с мен. Още ли не усещаш това… докосване?

Смехът й изхриптя в главата му, отекна горчиво с ограбената му сила.

— Призови го, Блудни. Той ни трябва.

— Не.

— Трябва ни! И Щит-наковалня — Т’орруд Сегюл на езика на Първата империя. Кой от нас ще избере? О, разбира се, ще претендираш за това свое право. Но аз имам кандидат. Още един, здраво заплетен в мрежи от злъч — изричам името му и с това намирам лик за най-дълбоката си омраза — не е ли това подобаващо? И да, той още е жив. Удинаас. Нека направим от това жречество компания от предатели. Нека посегнем към Празния трон — той винаги по право е бил наш, Блудни — любими… Удинаас. Призови го! Избери го! Можем да си поглъщаме душите един на друг хиляда години. Десет хиляди!

— Остави ме, проклета да си!

— Да те оставя? Бог мой, аз те принуждавам!

Блудния се смъкна на колене, отметна глава и закрещя от гняв.

И светът затрепери отново.

Беше забравил. Веригите. Воли, вплетени във вечната прегръдка на война. Потоп от свирепи чувства, прииждащ непрекъснато. Безсмъртно давене. „Отново съм в света. Предадох своята слабост и съм пленен от сила.“

— Само слабите и безполезните са истински свободни — прошепна.

Тя го чу.

— Не е нужно да си толкова сантиментален, Блудни. Върни се в Цеданса и се погрижи за себе си. Кръв вече тече между Плочите. Между всички тях. Лабиринтите. Цедансът най-сетне показва истината за нещата. Истината за нещата. Да използвам твоите думи, Плочите вече… текат. Можеш ли да ги вкусиш? Тези нови Лабиринти? Хайде да ги проучим, двамата с теб, и да изберем своя аспект. Има вкусове… светлина и мрак, сянка и смърт, живот и… о, какво е това? Шутовете на Шанса, Необвързан, Опонн — скъпи Блудни, парвенюта са заели мястото ти. Тези Близнаци играят твоята игра, Блудни. Какво ще направим за това?

— Бездната да ме вземе — простена богът и се смъкна на студените лепкави камъни.

— Призови го, Блудни. Той е нужен. Сега. Призови нашия Смъртен меч.

— Не мога. Проклета глупачка! Изгубен е за нас.

— Аз притежавам…

— Зная какво притежаваш. Наистина ли мислиш, че стига? Да го изтръгнеш от хватката на Маел? Тъпа жалка кучка. Хайде, спри тази проклета молитва, Дестраи. Всяко твое искане ми отнема силите — а това не е разумно. Не и сега. Много е рано. Аз съм… уязвим. Едурите…

— Магьосниците Едур сега треперят и се стряскат от сенки — не знаят какво се е случило. Изпитват само заслепяващ страх…

— Млъкни! — изрева богът. — Кой може да проникне през онези магьосници, цивреща свиньо? Остави ме на мира! Веднага!

Отвърнаха му с… нищо. Внезапна липса, изпълнено с ужас присъствие.

— Така е по-добре — изръмжа той.

Но остана така, свлечен на студения под, обкръжен от мрак. Мислеше. Но и мислите не идваха без цена.

„Бездната да ме вземе, май направих грешка. И сега ще трябва да живея с нея.“

„И да кроя планове.“

 

 

Гадаланак надникна иззад кръглия си щит. Една огромна ръка го стисна за лакътя и след миг той летеше през тренировъчния двор. Падна тежко, изпързаля се й се натресе в стената.

Простена, тръсна глава, после пусна късата си двуостра брадва и смъкна шлема си.

— Не е честно — измърмори и примижа от болка, докато се надигаше. Погледна сърдито Карса Орлонг. — Императорът не може да го направи това.

— Толкова по-зле за него — изръмжа в отговор тоблакаят.

— Май ми скъса нещо в ръката.

Сеймар Дев се намеси от стола си под навеса:

— По-добре си намери лечител, Гадаланак.

— Кой още ще посмее да се изправи срещу мен? — попита Карса и изгледа шепата други воини, подпрян на меча си. Очите на всички се обърнаха към жената с маска, която стоеше мълчалива и неподвижна, унила и похабена като забравена статуя сред руини. Изглеждаше безразлична към вниманието им. И все още не беше извадила двата си меча.

Карса изсумтя:

— Страхливци.

— Чакай малко — обади се един, казваше се Пъди. — Не е това, проклет бедерински бик такъв. Стилът ти на бой е. Няма нужда да се учим да се оправим с него, щото тоя император едур не се бие така. Не би могъл. В смисъл, няма я тая сила. Нито обхвата. Освен това е цивилизован — ти се биеш като животно, Карса, и можеш само да го свалиш кучия му син — само че няма да ти се наложи, щото аз ще го направя преди теб. — Надигна късото копие в едната си ръка. — Първо ще го нанижа — да го видя после как ще се бие прободен. Ще го пробуча от шест крачки, ясно? После се доближавам и го сека на парчета.

Сеймар Дев престана да слуша. Чувала беше хвалбите на Пъди. Погледът й се спря на жената, която воинът мекрос бе нарекъл Сегюле. Дума от Първата империя. „Наковалня“. Странно име за хора — може би някакъв оцелял клан от колониалния период на империята на Дессимбелакис. Част от армия, заселена на някой приятен остров като награда за някоя велика победа — всичките тези армии си бяха имали име, а „Наковалня“ е било само вариант по тема, обща за военщината на Първата империя. Виж, маската обаче беше уникална особеност. Гадаланак бе казал, че всички Сегюле носели такива и че нещо в драскулките по лъскавите им маски показвало ранг. „Но ако тези знаци са писмо, не е от Първата империя. Изобщо. Любопитно. Колко жалко, че тя изобщо не говори.“

Гадаланак стана и тръгна да търси лечител.

В двореца се бяха разиграли събития, трусовете от които не можеха да не стигнат и до лагера на претендентите. Може би списъкът вече бе уточнен и редът на двубоите — официално решен. Слух, който да зарадва събралите се тук видиотени воини — макар единствената реакция на Карса на тази възможност бе да изръмжи кисело. Сеймар Дев беше склонна да се съгласи с него — не беше убедена, че слухът е точен. Не, нещо друго се беше случило, нещо кърваво. „Фракции, които се дърлят като псета на пир, след като можеха всичко да си поделят, ако имаха малко мозък. Но така става винаги, нали? Достатъчното никога не стига.“

И в този момент долови нещо, потръпване по жилите — костите, — дълбоко заровени в плътта на този свят. „Този свят… и всеки друг. Богове подземни…“ Усети се, че се е изправила. Примига. И видя в центъра на двора обърналия се към нея Карса, със свиреп поглед в озверелите очи. Тоблакаят се беше озъбил.

Тя откъсна погледа си от ужасния воин, бързо влезе в обкръжения с колонади параден коридор и продължи по прохода между помещенията, в които бяха настанени поборниците.

Влезе в скромната си стая.

Затвори вратата — вече мълвеше ритуала на затварянето. Нещо лошо ставаше отвън, кръв се лееше и съскаше като киселина. Страховити събития, нещо невероятно старо, ликуващо в новата си мощ…

Сърцето й подскочи. От пода в центъра на стаята се надигаше привидение. Провря се с рамо през преградите й.

Тя извади ножа си.

Беше призрак. Призрак на прокълнат маг. Бляскавите, но боязливи очи се спряха на нея.

— Вещице… Не се съпротивлявай, моля те.

— Не си канен тук. Защо да не се възпротивя?

— Трябва ми помощта ти.

— Изглежда малко късно за това.

— Аз съм Цеда Куру Кан.

Тя кимна намръщено.

— Чух това име. Паднал си при завоеванието на Едур.

— Паднал? Идея, която си струва да се обсъди. Уви, не сега. Трябва да изцериш… едно лице. Моля те. Мога да те заведа при нея.

— Коя?

— Ледерийка е. Наричат я Пернатата вещица…

Сеймар Дев изсъска:

— Не си избрал подходящия човек, Цеда Куру Кан. Да изцеря тая руса ризан? Ако умира, ще се радвам да й помогна да свърши по-бързо. Тази жена носи лошо име на вещиците.

Нов трепет разтърси невидимите мрежи, опасващи света.

Видя как призракът на Куру Кан потръпна, видя внезапния ужас в очите му.

И Сеймар Дек плю на острието на ножа си, втурна се и посече с него през призрака.

Писъкът на Цеда заглъхна бързо, щом желязното оръжие го впримчи, засмука го, плени го в себе си. Дръжката на ножа в дланта й изведнъж стана студена като лед. Пара блъвна от острието.

Тя бързо добави няколко думи, за да затегне обвързването.

След това се олюля назад и се смъкна разтреперана на нара. Очите й се спряха на оръжието в ръката й.

— Богове подземни — изломоти. — Хванах още един.

 

 

След миг вратата се отвори и Карса Орлонг влезе приведен.

— Стига си го правил това, проклет да си!

— Тази стая вони, вещице.

— Газиш през преградите ми все едно са паяжини. Тоблакай, цял проклет бог трябва, за да направи това, което ти направи току-що — но ти не си бог. Готова съм да се закълна в това над костите на всеки нещастен глупак, когото си убил.

— Не ме интересуват проклетите ти прегради — отвърна грамадният воин, опря меча си на стената и направи една стъпка, с което се озова в центъра на стаята. — Знам я тази миризма. Призраци, духове… това е вонята на забравянето.

— Забравяне?

— Когато мъртвите забравят, че са мъртви, вещице.

— Като твоите приятели в тъпия ти каменен меч?

Очите, които се приковаха в нея, бяха студени като мъртва пепел.

— Те излъгаха смъртта, Сеймар Дев. Такъв бе моят дар. Такъв бе техният — да се отвърнат от покоя. От забвението. Живеят, защото мечът живее.

— Да, магически свят в оръжие. Не си въобразявай, че е толкова уникален, колкото ти се иска.

Той се озъби.

— Естествено. Нали и ти имаш същия нож.

Тя се сепна.

— Едва ли има лабиринт в този нож, Карса Орлонг. Той е просто нагънато желязо. Нагънато по много особен начин…

— За да стане затвор. Вие цивилизованите много обичате да затъпявате смисъла на думите. Може би защото имате много и ги използвате твърде често и без причина. — Огледа се. — Значи си обвързала призрак. Не ти е присъщо.

— Не бих могла да възразя на това — призна тя. — Вече не съм сигурна коя съм. Каква би трябвало да съм.

— Веднъж ми каза, че не си принуждавала, не си обвързвала. Споразумявала си се.

— Е, да де, според избора. Това, че съм в компанията ти, като че ли стъпква всякакъв избор под петата си, тоблакай.

— Обвиняваш мен за алчността си?

— Не е алчност. По-скоро непреодолима нужда от сила.

— За да ми се противопоставиш?

— На теб? Не, не мисля. За да остана жива, струва ми се. Ти си опасен, Карса Орлонг. Твоята воля, силата ти, твоето… пренебрежение. Предлагаш странния и ужасяващ аргумент, че с упорито отричане на законите и правилата на вселената не си подвластен на тяхното влияние. Както може би се досещаш, самият ти успех доказва това убеждение, с което не мога да се примиря, защото противоречи на цял живот наблюдение.

— Пак твърде много думи, Сеймар Дев. Кажи го просто.

— Добре де — сопна се тя. — Всичко в теб ме ужасява.

Той кимна.

— И възхищава също.

— Нагъл кучи син. Вярвай каквото си искаш!

Той взе меча си, обърна се и каза през рамо:

— Сегюле извади мечовете си за мен, вещице.

И излезе.

Сеймар Дев остана на нара си още няколко мига.

— Проклет да е!

Вдигна се и забърза, за да стигне, преди двубоят да започне.

„Проклет да е!“

 

 

Слънцето бе допълзяло до другия край на небето, така че целият двор беше загърнат в сянка. Сегюле стоеше в центъра на зоната за упражнения с по един дълъг меч с тънко острие във всяка ръка в метална ръкавица. Черната й коса бе провиснала на мазни кичури по раменете й, иззад цепките на маската тъмните й като катран очи следяха Карса Орлонг, който закрачи към нея по настлания с пясък кръг.

Цели двадесет претенденти наблюдаваха, а това показваше, че вестта се е разнесла бързо. Сеймар Дев видя — стъписана — грала, Таралак Вийд, и зад него Икариум. „Богове подземни, името, този Джаг… всичко, което знам, което съм чувала… Икариум е тук. Претендент.“

„Ще остави този град на куп развалини. Ще остави гражданите му на планина от натрошени кости. Богове! Стои спокоен, така дълбоко в сенките, че е почти невидим — Карса не го вижда, не. Тоблакаят се е съсредоточил върху Сегюле и кръжи около нея на разстояние. А тя се движи като котка, все с лице към него.“

„О, боец е тя, и то какъв!“

„А Карса ще я изхвърли над проклетата стена. Ако дръзне да го доближи. А трябва. Да влезе покрай огромния кремъчен меч.“

„Над стената. Или през нея.“

Сърцето й затуптя бързо, на пресекулки.

Усети някого до себе си и видя — с тревога — Тайст Едур… И го позна. „Преда… Томад. Томад Сенгар.“

„Бащата на императора.“

„Не ти трябва такава публика, Карса…“

 

 

Двамата съперници настъпиха с взрив от движения — по-късно щяха да спорят кой се е задвижил първи, като по някакво инстинктивно споразумение между Сегюле и Карса, задействало се по-бързо и от мисъл.

И докато желязото кънтеше в кремъка — или кремъкът в желязото — Карса Орлонг направи нещо неочаквано.

Тупна с единия си крак. Силно, по пясъка.

Посред ловкия танц на Сегюле.

Тупна толкова силно, че всички зрители се олюляха, чак целият двор се разтресе.

Безспорно бе само за част от мига, олюляването бе толкова малко, че малцина дори го забелязаха, и безспорно изправянето бе също толкова мигновено — но тя вече залиташе назад от свирепия замах с плоската страна на меча на Карса. И двете й китки бяха счупени от сблъсъка.

Но все пак, докато падаше, тя се изви и единият й крак се изстреля като мълния към слабините на тоблакая.

А той я улови за глезена с една ръка и я вдигна във въздуха.

Тя изрита е другия крак.

А тоблакаят се изсмя, пусна меча си и докопа и него.

И я задържа така.

Увиснала.

 

 

Зад Таралак Вийд се чу тиха въздишка и гралът се обърна.

Икариум се усмихна. И каза тихо:

— Срещали сме се, мисля. С него. Отдавна като че ли. Двубой, който беше прекъснат.

„От Маппо. Това трябва да е. Маппо, който е видял бурята, връхлитаща между тези двамата. О, Трелл…“

Таралак облиза пресъхналите си устни.

— Би ли подновил този двубой, Икариум?

Веждите на джага леко се вдигнаха. После той поклати глава. Само това бе отговорът му.

„Благодаря на духовете.“

 

 

Преда Томад Сенгар изсумтя.

— Тези игри — заговори Сеймар Дев, за да привлече вниманието му, — са за забавление, нали? Всяка среща по-предизвикателна от предишната.

Тайст Едур я изгледа безизразно.

— Някои от публиката се забавляват.

— Да.

След малко той добави:

— Да, този тартенал ще е последен. Решението на наблюдателите ни беше единодушно. — Сви рамене. — Дойдох да видя с очите си. Макар че преценката ми е без значение.

— Сегюле беше много добра — каза Сеймар Дев.

— Може би. Но с други не е партнирала.

— Уважават я много.

— Дори и сега? Кога ще я пусне на земята?

Тя поклати глава.

Томад Сенгар се обърна да си тръгва.

— Тартеналът е превъзходен.

— Но вашият син е по-добър.

Това го спря отново и той я изгледа през рамо, с присвити очи.

— Вашият тартенал е превъзходен. Но все едно ще умре.

И си тръгна.

Най-сетне, откликнал на виковете и подканите на зрителите, Карса Орлонг пусна жената на пясъка.

Трима ледерийски лечители се втурнаха да се погрижат за нея.

Карса взе меча си, изправи се и се огледа.

„О — помисли Сеймар Дев, — о, не!“

Но Икариум си беше отишъл. Пазачът му грал също.

Тоблакаят закрачи към нея.

— Нямаше нужда да го знам — рече тя.

— Е, вече го знаеш.

„О, богове!“

Придърпа я към себе си и я погледна отгоре.

— Джагът избяга. Трелла, който беше с него, го няма. Сигурно е мъртъв. Сега вместо него има пустинен воин, когото мога да прекърша с едната си ръка. Нямаше нищо вече, което да ни спре, този Икариум и мен. Той разбра това. Затова избяга.

— Проклет глупак си ти, Карса. Икариум не е от воините, които партнират. Разбираш ли ме?

— И аз нямаше да партнирам, Сеймар Дев.

— Защо тогава да се хабиш срещу него? Не са ли тези едури и техните ледерийски роби, срещу които искаш мъст?

— Щом свърша с техния император, ще намеря Икариум. Ще свършим онова, което започнахме.

— Гледай да събереш мъже за тарана, Карса Орлонг.

— Тъпо — отвърна той.

— О, и защо?

— При теблор мъжете са таранът. Погледни ме, Сеймар Дев. Бих се и спечелих. Виждаш ли потта по мускулите ми? Ела да легнеш с мен.

— Не, прилошава ми.

— Ще се почувстваш по-добре. Ще те разцепя на две.

— Звучи забавно. Махай се.

— Трябва ли да гоня друга курва?

— Всички ще побегнат, ако те видят сега, Карса Орлонг. Презглава.

Той изсумтя и се огледа.

— Може би онази Сегюле?

— О, нима! Ти току-що й счупи ръцете!

— Няма да й трябват. Освен това лечителите вече ги оправят.

— Богове подземни. Махам се!

И си тръгна, и чу зад себе си гъгнивия му смях. „О, знам, че ми се подиграваш. Знам, и все пак падам в капаните ти всеки път. Твърде умен си, варварино. Защо не си тъп, безмозъчен варварин? Онзи, който щеше да подобава на позата ти?“

 

 

Повлякъл сакатите си нозе — болката пронизваше изкривения му гръбнак при всяко залитане, — Ханан Мосаг примижа напред и едва различи сипея лъскави камъни, издигащ се като път между скалите на долината. Не знаеше дали това, което вижда, е реално.

Но беше както трябва.

„Като у дома.“

Куралд Емурлан, селението на Сянка. Не фрагмент, не откъснато петно, пропукано от нечистотии. Дом, какъвто си беше някога, преди всички измени да го раздерат. „Рай ни очаква. В умовете ни. Призрачни образи, цялото съвършенство, събрано от волята и само от нея. Вярвай в това, което виждаш, Ханан Мосаг. Това е родният дом.“

И все пак родният дом се съпротивляваше. Мъчеше се да отхвърли осакатеното му тяло, опетнения му от хаос ум.

„Майко Тъма. Татко Светлина. Погледнете изтерзаните си чеда. Погледнете ме. Погледнете Емурлан. Изцерете ни. Нима не виждате света, сътворен в моя ум? Всичко, което бе той някога. Държа все още на тази чистота, на всичко, което се опитах да създам в смъртното селение, сред племената си, които подчиних на мира, който исках и спечелих.“

„Никой дори не можеше да предположи най-дълбокото ми желание. Тронът на Сянката — той беше за мен. И под моята власт Куралд Емурлан щеше отново да стане могъщ. Цял. На мястото си, както подобава.“

„Да, имаше хаос — суровата отприщена сила, потекла като неизбродни реки, изолирала всеки остров на Сянка. Но аз щях да използвам този хаос — за да изцеря.“

„Вериги. Вериги, за да събера фрагментите, да ги обвържа в едно.“

„Падналия бог бе инструмент, нищо повече.“

Но Рулад Сенгар бе унищожил всичко това. С детската си ръка. И сега всичко умираше. Отровено. Рухваше и се разпадаше.

Зарови ръка в сипея, гладки кръгли камъчета се заплъзгаха между чворестите му пръсти. Груб пясък под ноктите, влажен, жилещ. „Моят свят.“

Дъжд, дрипи мъгла, остър мирис на мъх и гниещо дърво. А на крилете на вятъра — морето. Обкръжили стръмния каменен склон, стволовете черно дърво стояха като стражи.

Нямаше настървени духове тук. Този свят бе светът на Тайст Едур.

Сянката на ниско зареяна сова се плъзна над лъсналия склон, прекоси избраната от него пътека и Ханан Мосаг замръзна.

„Не. Не може да бъде. Няма жив, който да претендира за тази титла.“

„Той е мъртъв.“

„Той дори не беше Тайст Едур!“

И все пак кой застана сам пред Рулад Сенгар? „Да, тя отсече пръста му. Совата — най-древната поличба — совата, знамение за онзи, който иде.“

В душата му кипна гняв.

„Аз съм този, който трябва да избира! Аз! Майко Тъма! Татко Светлина! Отведете ме до Трона на Сянката. Емурлан прероден! Или това, казвам на двама ви, или това, или Кралят на Веригите, а зад него — Сакатия бог! Чуйте какво ви предлагам!“

— Андии, Лиосан, Едур — Армиите на Тайст. Никаква измяна — с измените се свърши. Обвържете ни към словата си, както обвързахте всеки друг. Светлина, Мрак и Сянка, първите елементи на съществуванието. Енергия и пустота, и безкрайното движение, оттокът и притокът между тях. Тези три сили — първата, най-великата, най-чистата. Чуйте ме. Толкова искам да врека Едур за този съюз! Пратете ми онези, които ще говорят от името на Андиите. На Лиосан. Пратете ги — съберете ведно децата си! Майко Тъма. Татко Светлина. Чакам вашата дума. Чакам…

Млъкна. Не можеше да продължи.

Разхлипан отпусна глава на камъните.

— Ваша воля — промълви. — Не мога да отрека поличбата. Добре, не аз ще избирам… Той ще е нашият Смъртен меч на Емурлан — не, не старата титла. Новата, да подобава на този век. Смъртен меч. — „Лудост… Защо изобщо би се съгласил? Ледерий…“ Тъй да бъде.

Сумракът се беше сгъстил. Но той усети топлина по страната си и вдигна глава. Облаците се бяха разкъсали. Там, на изток — издути валма мрак.

А на запад — нов лъч прониза тъмната пелена.

Тъжният блясък на слънцето.

— Тъй да бъде — прошепна той отново.

 

 

Кървясалите очи на магьосника се отвориха. И като че ли отначало не видяха нищо. После примигаха.

— Воине — заговори Ханан Мосаг хрипливо, намръщи се и изплю гъста храчка върху мръсните каменни плочи. — Брутен Трана. К’ар Пенат говори смело за твоята вярност и чест. Ти си Тайст Едур — каквито всички бяхме някога. Преди… преди Рулад. — Закашля се, после седна и вдигна глава, явно искаше да сплаши Брутен Трана с погледа си. — И тъй, трябва да те отпратя.

— Магьоснико-крал, аз служа на тази империя…

— Блудния да я вземе тази империя! Ти служиш на Тайст Едур!

Брутен Трана го гледаше мълчаливо.

— Знам — заговори Ханан Мосаг, — искаш да поведеш воините ни… през двореца над нас. Стая по стая, да изколите всички зловредни шпиони на канцлера. Да освободите Рулад от мрежата, в която са го оплели — но онзи глупак на трона не би могъл да разпознае свободата дори да му поникнат крила. Той ще погледне на това като на нападение, на бунт. Чуй ме! Оставете канцлера на нас!

— А Карос Инвиктад?

— Всичките, Брутен Трана. Заклевам се.

— Накъде желаете да тръгна, магьоснико-крал? След Феар Сенгар?

Ханан Мосаг поклати глава.

— Не. Но не смея да изрека името на онзи, когото трябва да намериш. Тук, в това селение, Сакатия бог тече в жилите ми — там, където бях отпътувал допреди малко, бях свободен. Да разбера. Да се… помоля.

— Как ще узная къде да търся? Как ще разбера, когато намеря онзи, когото търсите?

Магьосникът-крал се поколеба. Облиза устни и проговори:

— Той е мъртъв. Но не е мъртъв. Далече е, но е призован. Гробницата му е празна, ала никога не е била заемана. Никога не говорят за него, но докосването му ни терзае непрекъснато.

Брутен Трана вдигна ръка. Не се изненада, че трепери.

— Стига. Къде ще намеря началото на пътя?

— Където слънцето умира. Така мисля.

Воинът се намръщи.

— На запад? Но не сте сигурен?

— Не съм. Не смея.

— Сам ли да пътувам?

— Ти трябва да го решиш, Брутен Трана. Но преди всичко друго, трябва да вземеш нещо — един предмет — от ледерийската робиня, Пернатата вещица. Тя се крие под Стария дворец…

— Познавам тунелите, магьоснико-крал. Какъв е този предмет?

Ханан Мосаг му каза.

Брутен Трана изгледа още за миг сгърчения на пода магьосник — взря се в пламналите като в треска алчни очи на Ханан Мосаг, — обърна се рязко и излезе.

 

 

Фенерите на отделението стражи хвърляха локви жълтеникава светлина по водите на канала Квилас. Най-после, с подрънкване на оръжия и унило мърморене, стражите стигнаха другата страна, завиха надясно и продължиха по широкия булевард към квартала Крийпър.

Техол сръга Ублала и двамата забързаха по моста. Техол блъсна полукръвния в ребрата и изсъска:

— Мен гледай, глупако! Виждаш ли? Аз се промъквам. Значи — привеждаш се ниско, оглеждаш се, притичваш насам-натам. Наведи се, Ублала!

— Ама като се наведа, не мога да виждам.

— Шшшт!

— Извинявай. Не може ли да се махнем от този мост?

— Първо да видя, че се промъкваш. Хайде, трябва да се упражняваш.

Ублала Пунг изръмжа, приклекна и завъртя глава.

— Добре — похвали го Техол. — Сега по-живо и точно след мен.

— Добре, Техол. Обаче този комендантски час… не искам да си имам неприятности.

Минаха по моста и Техол рязко свърна наляво към склада на Данъчното. Присви се в сенките и замаха на Ублала да направи същото.

— Е? — прошепна. — Кое крило?

Ублала примига.

— Какво?

— Къде е настанен този тартенал?

— Ами… при всички други герои.

— Ясно де. Къде е това обаче?

— Ами…

— Браво бе, Ублала. Значи — стоиш близо до мен. Аз съм майсторът на хитрините в краденето.

— Наистина ли? Но Бъг каза…

— Какво? Какво е казал нещастният ми слуга? За мене? Зад гърба ми?

Ублала сви рамене.

— Много неща. Ммм… нищо. Уф! Че не си тромав тъпак с глава пълна с илюзии за величие или нещо такова. Подобно де. — Очите му светнаха. — Искаш ли пак да го цапна по главата?

— После. Виж сега какво мисля. Близо до Имперските казарми, но крило от Вечния домицил. Или между Вечния домицил и Стария дворец.

Ублала кимаше.

— Е, тръгваме ли? — попита Техол.

— Къде?

— Някак си не ми се струва, че тази нощ ще тръгне добре. Няма значение. Просто стой близо до мен.

Техол поведе в сенките покрай стените. Когато се приближиха до Вечния домицил обаче сенките намаляха — по пресечките горяха фенери и навсякъде имаше войници, прекалено много войници.

Техол придърпа Ублала в последната пригодна за целта задна уличка и отново се свиха в тъмното.

— Лошо — зашепна Техол. — Много са, Ублала. Добре, чуй, беше добър опит. Но сме надвити от по-силна охрана, и толкова.

— Те всичките са на светло — каза Ублала. — Не могат да видят нищо, Техол. Освен това какво ще кажеш за отвличане на вниманието?

— Като обичайните ти отвличания ли, Ублала? Забрави. Шурк Елале ми разказа за последния път.

— Обаче свърши работа, нали?

— Но онова беше, за да се влезе в имението на Джерун — да влезе тя, не ти. А сега ти искаш да говориш с претендента, нали?

— Точно затова ти ще направиш отвличането, Техол.

— Аз? Да не си луд?

— Това е единственият начин.

Чуха скърцане на ботуши по улицата, после висок глас:

— Ей! Кой е там?

Ублала се сепна.

— Как ни усети бе?

— Да бягаме!

Побягнаха към другия край на уличката.

Където Техол сви наляво.

А Ублала — надясно.

В нощта отекнаха викове.

 

 

Отвръщането на молитвите му изобщо не се оказа такова, каквото си беше представял. Не и чрез онова гротескно същество Ханан Мосаг, магьосника-крал. Същият, който бе повел едурите по този път на унищожението. Амбиция, алчност и измяна — единственото, което Брутен успя да направи, бе да се сдържи и да стои пред Ханан Мосаг, вместо да го удуши и да изтръгне живота му.

И все пак от разкривената уста беше дошла… надежда. Изглеждаше невъзможно. Ужасно. Подигравка с всички представи на Брутен Трана за героично спасение. „Рулад пада — цялото родословие на Сенгар е унищожено — и след това… Ханан Мосаг. За престъпленията му. Честта може да се спечели — аз ще се погрижа за това.“

„Да.“

Ледериите не го притесняваха особено. Канцлерът нямаше да живее дълго. Дворецът щеше да се прочисти. Патриотистите щяха да бъдат съкрушени, агентите им избити, а нещастните затворници, чието единствено престъпление, поне доколкото можеше да разбере, беше, че не са съгласни с практиките на Патриотистите — тези затворници, всички до един ледерии, можеше да бъдат освободени. Никаква подмолна дейност нямаше тук. Никаква държавна измяна. Карос Инвиктад прибягваше до предполагаема вина, която не се нуждае от доказателства, което оправдаваше всякакво отношение към обвинените. И с това унищожаваше човечността, което пък го превръщаше в най-големия предател. Наистина ирония.

Но дори и това не беше особено важно. Брутен Трана не харесваше този човек — неприязън, която като че ли беше достатъчна причина да го убие. Карос Инвиктад извличаше удоволствие от жестокостта, което го правеше едновременно и жалък, и опасен. Ако му се позволеше да продължи, съществуваше съвсем реален риск народът на ледериите да се вдигне на истинско въстание и по канавките във всеки град на империята да потече кръв. „Все едно. Не го харесвам. Години наред гледах презрението му към мен, виждах го в очите му. Няма да търпя повече тази обида.“

Тъкмо това тревожеше Брутен Трана най-много. Настояването на Ханан Мосаг да го остави незабавно — заради някое място, където слънцето умирало. „Запад. Но не, не запад. Магьосникът-крал погрешно е разбрал видението си…“

Споходи го внезапна мисъл и той забави стъпките си из подземните коридори под Стария дворец. „Кой отвръща на неговите молитви? Кой му е показал този път? Намекна, че не е Сакатия бог, Бащата Сянка? Върнал ли се е при нас Скабандари Кървавото око?“

„Не, не е. Тогава… Кой?“

Брутен Трана се намръщи, изруга и продължи по пътя си. „Дадена ми е надежда — и какво да правя? Да я убия със собствените си ръце? Не, разбирам пътя — по-добре от самия Ханан Мосаг.“

„Където слънцето умира, не е запад.“

„То е под вълните. В дълбините.“

„Дали някой демон на моретата е възвърнал тялото си? О, Ханан Мосаг, ти не посмя да го назовеш по име. Той дори не е Тайст Едур. И все пак трябва да е нашето спасение.“

Стигна до стръмно спускащия се тунел, който трябваше да го отведе до уж тайното обиталище на робинята. Тези ледерии наистина бяха жалки.

„Всички ние носим шепот от Емурлан у нас — всеки Тайст Едур. Затова никой роб не може да избяга от нас.“

Освен един, поправи се той. Удинаас. Но пък К’риснан знаеха къде е — или така поне подозираше Брутен Трана. Знаеха, но предпочитаха да не правят нищо.

Нищо чудно, че Рулад не им вярваше.

„Аз също.“

Надуши вонята на горчива магия, щом се приближи, чу мърморенето й от стаята и разбра, че нещо се е променило. В онази, която наричаха Пернатата вещица. В силата, която притежаваше.

Все едно. Нямаше да й остане време да се подготви.

 

 

Пернатата вещица го погледна със страх и тревога. Изскимтя и заотстъпва, опря гръб в стената, смъкна се на пода и затули лицето си с ръце.

Решимостта, изписана на лицето на воина, беше свирепа.

Той я сграбчи за косата и я дръпна рязко да се изправи, после още нагоре. Тя изпищя от болка.

Той сграбчи малката кожена кесийка между гърдите й и дръпна. Каишката я поряза като тел зад едното ухо. Тя усети кръвта. Помисли си, че ухото й е почти откъснато, че виси на жилка от…

Той отново я блъсна долу. Главата й изкънтя в стената. От гърдите й се изтръгнаха хлипове.

И тя се вслуша — отвъд рева на кръвта в черепа си — в заглъхващите му стъпки.

Беше взел отсечения пръст.

„Отива да намери душата на Брис Бедикт.“

 

 

Техол залитна и се срути до огнището. Плувнал в пот, зинал да си поеме дъх.

Бъг отпи от чая и бавно вдигна вежда.

— Пострадал от заблудата за компетентност, разбирам.

— Онова… онова, което си казал на… Ублала… Ах, ти, жесток, безсърдечен…

— Наблюдението беше направено по отношение на всички смъртни всъщност.

— Той не го е възприел така обаче!

От другия ъгъл се обади Джанат — и тя пиеше чай от олющена глинена чаша.

— Всичките тия сигнали за тревога, дето кънтяха из града, заради тебе ли бяха, Техол Бедикт?

— Сега ще има издирване — отбеляза Бъг. — За мъж с одежда от одеяло.

— Е, те трябва да са много такива, нали?

Не последва незабавен отговор.

— Трябва да са — настоя Техол, малко разгорещено дори за собствените му уши. После побърза да мине към по-уравновесен тон. — Вечно растящото разделение между богатите и бедните, и прочие. Ами… одеялата са новата мода сред нищите. Убеден съм.

Никой от двамата слушащи не отвърна. Отпиваха мълчаливо от чая си.

Техол ги погледна навъсено.

— Какво пиете всъщност?

— Кокоши чай — отвърна Бъг.

— Супа имаш предвид.

— Не — каза Джанат. — Чай.

— Чакай, а къде са кокошките?

— На покрива — отвърна Бъг.

— Няма ли да паднат?

— Една-две би могло. Редуваме се да ги наглеждаме. Дотук проявяват нехарактерна за тях интелигентност. Доста уникално за това домакинство.

— О, дайте да се подиграваме на чуждото нещастие, така ли? Сигурно са хванали милия Ублала.

— Може би. Все пак мислеше за отвличащ ход.

Техол присви очи и изгледа слугата си.

— Тия кичури над ушите ти… трябва да ги подстрижем. Джанат, би ли ми намерила някой нож?

— Не.

— Съюзяваш се с него, така ли?

— Бъг всъщност е много способен човек, Техол. Не го заслужаваш, знаеш ли.

— Уверявам те, незаслужаваемостта ни е взаимна.

— Това пък какво означава?

— Знаеш ли, по миризмата си мисля, че не бих могъл да извадя силен аргумент, че кокошият чай е нещо по-различно от водниста пилешка супа или поне бульон.

— Семантиката винаги ти е убягвала, Техол Бедикт.

— И други неща ми убягваха, доколкото си спомням. Все пак ще защитя своето прилежание, простодушната си страст към съблазнителната ученост, чистотата на истинската академична… методика — мога да продължа още и още…

— Вечният ти недостатък, Техол.

— … но няма, при такава невъзприемчива публика. Е, кажи ми, Бъг, защо Ублала толкова държеше да говори с този чистокръвен тартенал?

— Иска да открие дали е бог, предполагам.

— Какво?

— Нов бог имам предвид. Или асцендент, по-точно. Съмнявам се да са замесени и поклонници. Засега.

— Е, тартеналите почитат само онова, което ги плаши, нали? Това е просто някакъв воин, обречен да умре от императорския меч. Едва ли е субект, който да вдъхнови горкия ни Ублала.

Бъг само сви рамене.

Техол изтри потта от челото си.

— Няма ли да ми налееш малко кокоши чай?

— Със или без?

— Със или без какво?

— Пера.

— Зависи. Чисти ли са перата?

— Вече да — отвърна Бъг.

— Е, след като не мога да измисля нещо по-нелепо — със.

Бъг взе една глинена чаша.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, господарю.

 

 

Събуди я метално дрънчене в коридора.

Сеймар Дев подскочи и се взря в тъмното.

Стори й се, че чува нечий дъх, точно зад вратата, а след това, съвсем отчетливо, приглушен стон.

Стана, уви се в одеялото и пристъпи на пръсти до вратата. Дръпна резето и я открехна.

— Карса?

Грамадната фигура бързо се обърна към нея.

— О, не си Карса. Кой си?

— Къде е той?

— Кой?

— Онзи като мене. В коя стая?

Сеймар Дев излезе от стаята си и видя неподвижните тела на двамата стражи, които обикновено стояха в коридора. Главите им бяха долепени една до друга, шлемовете им бяха смачкани като с чук.

— Убил си ги?

Гигантът изсумтя:

— А, не. С гръб бяха.

— Искаш да кажеш, че не са те видели.

— Може би само ръцете ми.

Безсмисленият, но странно изчерпателен диалог мина шепнешком. Сеймар Дев махна с ръка и поведе гиганта по коридора към стаята на Карса Орлонг.

— Вътре е.

— Почукай — заповяда гигантът. — После влизаш пред мен.

— Иначе?

— Иначе ще ти тресна главата… една в друга.

Сеймар Дев въздъхна и потропа с юмрук по вратата.

Тя се открехна и в гърлото й изведнъж се опря връх на каменен меч.

— Кой е зад тебе, вещице?

— Гостенин — отвърна тя. — От… отвън.

Карса Орлонг, гол до кръста, с татуировките на избягал роб, спускащи се като безумна паяжина до раменете и гърдите му, прибра меча и отстъпи.

Непознатият избута настрани Сеймар Дев и нахлу в малката стая.

Смъкна се на колене и сведе глава.

— Чист — промълви той. Като молитва.

Сеймар Дев пристъпи вътре, а Карса Орлонг хвърли меча си на нара, пресегна се с една ръка… и стовари юмрука си в слепоочието на госта си.

Непознатият рухна на пода. Кръв бликна от ноздрите му и той примига глупаво към Карса.

— Кръв на тоблакай има в теб. Тоблакай не коленичат пред никого!

Сеймар Дев скръсти ръце и се облегна на вратата.

— Първи урок, когато си имаш работа с Карса Орлонг. Очаквай неочакваното.

Гигантът се надигна и избърса кръвта от лицето си. Не беше широк в раменете колкото Карса, но почти като него.

— Аз съм Ублала Пунг. От тартенал…

— Тартенал?

— Смесена кръв, от някакво местно население на тоблакай — каза Сеймар Дев. — Имало е повече от тях в града. Но са били буквално премахнати, като повечето останали покорени от ледериите племена.

Ублала й изръмжа:

— Не премахнати. Победени. Сега тези, които са останали, живеят на острови в Драконово море.

Сеймар Дев видя как се намръщи Карса на думата „победени“.

Ублала отново се обърна към тоблакая и някак странно неловко промълви:

— Води ни, Бойни главатарю.

Очите на Карса изведнъж грейнаха и той погледна Сеймар Дев.

— Казах ти, вещице. Един ден ще поведа армия от моята раса. Започна се.

— Те не са тоблакаи…

— Само капка тоблакайска кръв да пари в жилите им, вещице, значи са тоблакаи.

— Унищожени от ледерийската магия…

— Ледерийска магия? — изръмжа той. — Все ми е тая.

Но Ублала Пунг клатеше глава.

— Дори с нашите шамани, о, Чисти, не можахме да ги победим. Че то самият Арбанат…

Този път го прекъсна Сеймар Дев:

— Ублала. Виждала съм Карса Орлонг да гази през тази магия.

Полукръвният я зяпна.

— Да гази?!

Едва промълвено, шепнешком.

Тя кимна.

— Ще ми се да можех да ти кажа друго, жалък кучи сине. Ще ми се да можех да ти кажа да бягаш и да се скриеш със събратята си на онези острови, защото този тук дава празни обещания. Уви, не мога. Той не дава празни обещания. Не и досега поне. Разбира се — добави тя и сви рамене, — този едурски император ще го убие.

При тези думи Ублала Пунг поклати глава.

Отрицание? Отчаяние?

Карса Орлонг се обърна към Ублала.

— Трябва да тръгнеш, като свърши това, воине. Трябва да отидеш на островите ви, да събереш народа ни и да го доведеш тук. Сега вие сте моята армия. Аз съм Карса Орлонг, тоблакаи и теблор. Аз съм бойният ви главатар.

— Белезите по лицето ти… — прошепна Ублала.

Карса се намръщи.

— Какво им е на белезите ми?

— Натрошени като Тартенал. Като Тоблакай — прекършени, разкъсани. Тъй казват най-старите легенди — разпръснати, от лед и от измяна…

Леден дъх сякаш обля Сеймар Дев, като студена вълна, поглъщаща скала, и тя потръпна. „О, колко мразя това. Прилича на истина. Твърде ясно.“

— Но виж лицето ми зад тях — каза Карса. — Две истини. Каквото е било и каквото ще бъде. Отричаш ли това, Ублала от Тартенал?

Мълчаливо поклащане на глава. После воинът погледна притеснено Сеймар Дев и каза:

— Бойни главатарю… имам думи за теб. За… Рулад Сенгар, императора едур. Думи… за неговата тайна.

— Излез, вещице — каза Карса.

Тя се сепна.

— Какво? А, не!

— Излез или ще заповядам на моя воин да ти тресне главата една в друга.

— О, сега пък идиотщината ли те вдъхновява?

— Сеймар Дев. Този воин надви всички прегради около този двор. Не ме интересуват думите му. Не чу ли тревогата? Той се бие като тоблакай.

— Те и в Удавянето ме пробваха веднъж — каза Ублала.

— С него до теб е трудно да останеш сериозен, камо ли важен — изсумтя Сеймар Дев. — Лек за помпозността, Карса Орлонг — гледай да си го държиш винаги край теб.

— Изчезни.

Тя махна презрително.

— О, добре, оставям ви. По-късно обаче, Карса, ще ти напомня едно нещо.

— Какво?

Тя отвори вратата.

— Този тъпак не можа дори да намери стаята ти.

Излезе в коридора и чу как един от стражите се размърда, простена и каза съвсем ясно:

— Какви са всичките тези светлини?