Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (33)

Тридесет и трета глава

За негова изненада двуетажната тухлена къща бе тъмна. Отпред нямаше паркирана кола, но бе много възможно тя да е в гаража. Може да има и куче.

Проблеми, проблеми.

Но тъй като и без това беше наблизо, нямаше нищо лошо да хвърли едно око.

Остави колата си до група дървета близо до езерото и се промъкна крадешком към целта си.

Нямаше кучешки лай, когато се приближи до къщата. Поспря и надникна в гаража, където видя смътните очертания на кола. По дяволите! Явно собственикът си бе вкъщи и сигурно спеше. Заобиколи отзад и видя покрита с мрежа веранда. Отсреща бе кухненската врата.

Бе толкова близо и все пак така далеч. Зачуди се дали собственикът на къщата спи леко.

Не, няма да влиза, каза си той. Ще се върне на другия ден, когато човекът отиде на работа. Така бе разумно. Огледа бравата на покритата с мрежа врата на верандата. Лесна работа. И останалите брави сигурно бяха толкова стари и също толкова прости.

Извади ръкавиците от джоба си, нахлузи ги и почовърка малко по вратата на верандата. Само пробваше.

Дръжката се завъртя лесно. Бе отключено.

Е, щом вече бе толкова близо, можеше да провери и вратата на кухнята. Така щеше да знае какви инструменти да си вземе на другия ден.

Отвори вратата много внимателно и прекоси верандата. В мрака успя да различи очертанията на два овехтели плетени стола и фризер, който не издаваше никакъв шум. Изглеждаше стар. Точно до вратата на кухнята стоеше голям, пълен до половина, кош за боклук.

Вратата на кухнята също бе отключена. И не само това, ами бе и леко открехната.

Той я побутна леко и я отвори. От мястото, където бе застанал, можеше да хвърли поглед през вратата насреща към тъмната всекидневна. Забеляза някаква купчина на пода, осветена от лунните лъчи. Приличаше на човешко тяло.

Разбира се, имаше вероятност човекът да е заспал на килима, докато е гледал телевизия, но той и по-рано бе виждал подобни сцени.

Бе почти сигурен, че Фенела Лийдс не е заспала.

Заслуша се за момент в тишината, после влезе. Може би жената още не бе мъртва.

— Мога да те уверя, че скоро ще си подам оставката — каза доктор Макалистър. — Напускам „Кендъл Лейк Менър“. Възнамерявам да се занимавам с консултантска практика на пълно работно време. Ако нещата потръгнат, както се надявам, може да ми потрябва младши съдружник.

— Не включвайте мен в плановете си — каза Зоуи. — Вече си имам работа и харесвам новия си живот в Уиспъринг Спрингс. Не си търся нова работа със или без безплатна терапия.

— Не искам от теб да вземаш решение веднага. Но си помисли добре. Мнението ми като твой терапевт е, че ако не свикнеш да приемаш специалните си способности, ще се окажеш на прага на сериозен нервен срив.

Зоуи погледна крадешком към големия старинен часовник в ъгъла. Наближаваше единайсет. Какво, за бога, се бе случило с Итън? Трябваше да се е върнал досега. Колко още се очакваше от нея да задържи Вениша?

— Единственият път, когато съм била наистина на ръба на тотален нервен колапс, беше по време на престоя ми в „Менър“ — отвърна тя. — Щом успях да преживея това, мога да се справя с всичко останало. Което ми напомня, че имам въпрос към вас.

Лекарката се оживи.

— Да, скъпа, за какво става дума?

— Знам, че сигурно сте били в течение на потайните сделки на Харпър — как срещу определена цена се е договарял да упоява и да държи под ключ, далеч от света, определени хора, като мен например. Но през цялото време се чудех доколко активно участвате в тази история. Дели ли той част от печалбата си с вас?

Психиатърката пребледня.

— Нямам представа за какво говориш.

— О, я стига, докторе. Нали си говорим по женски сега. Можете да ми кажете. Помагахте ли му активно? Може би сте давали консултантско мнение, когато се е налагало? Или просто си затваряхте очите?

— Да не би да намекваш, че доктор Харпър нарочно е поставил грешна диагноза на някои от пациентите в „Кендъл Лейк“?

— Аха.

— Това е нелепо. И трябва да заявя, че това е признак на сериозна форма на параноя. Наистина се нуждаеш от помощта ми.

— Добре, че не приех предложението ви за бизнес партньорство, нали? Само си представете, можеше да се окаже, че работите с някаква луда.

Фенела Лийдс бе мъртва. Килимчето под нея бе мокро. Бе застреляна отблизо. Съвсем наскоро. Убиецът несъмнено бе влязъл по същия път като него, помисли си Итън. През вратата на кухнята. Вероятно бе излязъл пак оттам.

На лунната светлина можеше да се види, че къщата е била претърсвана щателно. Не отчаяно и хаотично разхвърляне. Начинът, по който бяха опразнени рафтовете, бе методичен и целенасочен. Явно от някой, който е знаел какво търси, както и къде е най-вероятно да го намери, реши той.

Време бе да се обади на полицията.

Запъти се към телефона на Фенела и тогава забеляза трите куфара, подредени до входната врата.

Фенела, изглежда, се е върнала от работа и веднага си е събрала багажа, за да напусне Кендъл Лейк. За подобно нещо имаше само едно-единствено обяснение според него — появата на Зоуи и него самия на сцената.

Това подкрепяше версията, до която бе стигнал, след като напусна къщата на Вениша Макалистър, помисли си той. Като секретарка на Харпър Фенела имаше вътрешна информация и достъп до корпоративните кредитни карти. Може би тя бе човекът, наел „Раднър“ да открият Грейди. Но ако се съдеше по факта, че сега бе мъртва, явно не бе действала сама. А и според досието на Грейди в агенцията се бе обадил мъж, за да поръча проследяването.

Таванът над главата му леко изскърца.

Приливът на адреналин в кръвта му изведнъж се превърна в истинско цунами. В къщата имаше още някой.

Можеше да се обади на полицията и отвън, скрит между дърветата, а не оттук, насред всекидневната, напомни си той.

Запъти се към кухнята. Мигащата червена светлинка на телефонния секретар го накара да спре.

Дали убиецът най-напред не бе позвънил да види дали Фенела си е вкъщи?

Натисна копчето.

Някъде в тъмното откъм горния край на стълбите се разнесе телефонен звън.

Това му стигаше. Онзи, който бе на горния етаж, най-вероятно бе убиецът. Итън бе почти сигурен, че знае кой е.

Звънът престана.

Итън се втурна към задната веранда. Блъсна покритата с мрежа врата и я остави да се затръшне обратно, като се опитваше да създаде впечатлението, че някой е избягал от къщата тичешком.

Но не слезе по стълбите. Остана на верандата, като се притаи в мрака до големия кош за боклук.

Следващите три минути му се сториха цяла вечност.

Стъпалата вътре в къщата проскърцаха.

Отново тишина.

Стъпки в кухнята. Вратата се открехна предпазливо.

След няколко секунди една фигура се втурна навън.

Итън бе приготвил коша за боклук, наклонен на една страна и подпрян на долния ръб. Запрати го право в краката на бягащия мъж.

Човекът извика от изненада и гняв и се строполи тежко сред разпилените боклуци. Пистолетът му изтрополи на дървения под на верандата.

Итън скочи и прикова убиеца неподвижно в куп остатъци от храна и празни картонени кутии.

— Всичко свърши, Дръмър — каза той. Ал Дръмър започна да хленчи.

— Аз я обичах. Направих го заради нея. Но тя ме предаде. Трябваше да я убия, разбираш ли? Трябваше.