Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (12)

Дванадесета глава

Някъде дълбоко в сенките, които обгръщаха вътрешността на „Специализирани книги“, прозвуча звънец. Итън затвори вратата и зачака очите му да свикнат с полумрака. Познаваше собственика, Сингълтън Коб, едва от три седмици. Още не можеше да реши дали той е силно загрижен да спести няколко долара от сметката за електричество, или смята, че мрачната атмосфера подхожда на мястото. Това все пак бе антикварна книжарница.

Помещението бе толкова претъпкано, че едва можеше да се влезе. Ако Зоуи би могла да види мястото, вероятно би посъветвала Сингълтън да изхвърли всички етажерки. Те несъмнено пречеха на енергийния поток.

Колекцията от книги бе внушителна, особено като се има предвид относително малкият размер на книжарницата. Първи издания и редки екземпляри на книги с най-различна форма и големина изпълваха рафт след рафт, които се издигаха от пода до тавана. Приятна, леко застояла миризма на стари книги и кожа изпълваше цялото помещение.

Забеляза леко раздвижване в сенките в дъното на книжарницата. Появи се Сингълтън, чийто силует се открояваше на фона на синьо-зеленикавата светлина от екрана на компютъра му.

Ако човек го срещне на улицата и не знае с какво си изкарва прехраната, помисли си Итън, никога не би могъл да отгатне, че се занимава с продажба и доставка на антикварни книги. На пръв поглед у него нямаше нищо академично.

Сингълтън бе като скала. И не каква да е скала, а голям гранитен блок. Мъж планина. Изглеждаше около петдесетгодишен. Подобно на камък, изложен на влиянието на стихиите в продължение на хилядолетия, и той бе преживял много, но не бе омекнал.

Главата му бе обръсната до голо. Блестеше като намазана с олио. От навитите нагоре ръкави на избелялата му дънкова риза се подаваха очертанията на сложно изрисувани татуировки. Приличаше на оцелял в много схватки професионален борец.

Сингълтън го погледна през кръглите си очила с позлатени рамки.

— Получил си съобщението ми, значи.

— Видях го, като дойдох на работа сутринта.

Онзи изсумтя.

— Чух те да пристигаш преди около половин час. Май изоставаш с графика днес, а?

— Не знаех, че така отблизо следиш разписанието ми.

— Няма как, след като двамата сме единствените наематели тук, а и твоят офис е точно над мен. Чувам всеки, който се качва или слиза по стълбите.

— Бях малко зает вчера. Останах до късно навън с един клиент.

Сингълтън се облегна с лакти на плота, видимо заинтригуван.

— Като стана дума, че си бил зает вчера…

— Да?

— Прочетох във вестника за Мейсън, за окървавеното легло и за стрелбата. Доста вълнуващо. Да не би ти да си бил детективът, който се разминал с куршумите?

— Как се досети?

— Нямам много работа тук — отбеляза Сингълтън. — Тъй че си седя и мисля. Сетих се за клиентката ти, а във вестника споменават за някаква жена на местопрестъплението. Освен това си спомних, че вчера излезе рано и не се върна цял ден. А и „Раднър“ се занимават най-вече с корпоративна сигурност и подобни неща. Не мога да си представя някой от техните служители да открие окървавено легло. Просто събрах две и две.

— Трябвало е да станеш детектив.

— Не мисля. При детективската работа, която вчера си свършил, може и да те убият.

— Беше грешка на клиентката — Итън се приближи до стъкления плот. — Лично аз гледам да избягвам подобни ситуации, когато е възможно.

— Обвиняваш клиентката си, а?

— Разбира се.

Сингълтън го погледна многозначително.

— Затова ли стоя до късно снощи — да й обясняваш гледната си точка по въпроса за безразсъдното поемане на риск?

— Нещо такова, да — Итън сви рамене. — Добрата новина е, че нейното име не се появи в пресата. Тя ще се зарадва от това.

— Напълно я разбирам. Вероятно няма да се отрази добре на бизнеса, ако се заговори, че е била замесена в случай, при който е имало стрелба в ново обзаведената къща на неин клиент.

— Вероятно.

— От друга страна, за теб би било чудесна реклама на бизнеса, ако името ти се бе появило във вестника.

— Едно печелиш, друго губиш — Итън опря ръце на дървената рамка на плота. — Къде ми е поръчката?

— Ето я тук — Сингълтън се извърна назад, взе голям плик от бюрото зад гърба си и му го подаде. — Открих го с помощта на един познат търговец в интернет, който се занимава изключително с дневници и записки от двайсети век. Платих допълнително и ми го доставиха за един ден.

— Впечатлен съм — Итън отвори плика и извади тънкото, подвързано с кожа томче. — Аз проверих сам в интернет, преди да се обърна към теб. Открих няколко препратки към отразяването на убийството във вестниците, но никаква следа от дневника.

— Интернет направи много за антикварната търговия — отбеляза Сингълтън. — Но както и при всеки друг бизнес, все пак ти трябват връзки, за да попаднеш на добра стока.

Итън огледа книгата. Кожата бе напукана, но страниците бяха в отлично състояние. Вгледа се в първите думи в дневника. Бяха написани със силен и уверен почерк.

Дневник на Абнър Бенет Фут.

Усети как го обзема нетърпение, изпълнено с очакване. Обърна страниците наслуки и зачете:

„Найтуиндс“ най-сетне е завършена. Сега моята скъпа Камелия ще има сцена, която подхожда на изключителната й красота…

Итън затвори дневника.

— Късметлия съм. Почеркът на Фут е ясен и четлив.

Сингълтън се намръщи замислено.

— Може ли да те попитам за какво ти е този дневник? Защото живееш в онази стара къща, която той е построил, ли?

— Донякъде — Итън прибра книгата в плика. — Всъщност се интересувам от смъртта на Камелия Фут.

— Това пък защо?

— Разследвам стари убийства — извади портфейла от джоба си. — Това ми е хоби.

— А, така ли. Не знаех, че е била убита. Говори се, че просто се напила доста на някакво парти в къщата преди години и паднала в каньона.

— Такава е официалната версия. Но в старите вестници се намеква за множество слухове навремето, според които е било убийство. Много хора, включително и началникът на полицията в града явно са смятали, че съпругът й я е убил в пристъп на ревност.

— Доста необичайно хоби — отбеляза Сингълтън. — Но като се замислиш, едва ли е много по-различно от това да играеш шах в интернет например.

— Ти това ли правиш? — Итън му подаде кредитната си карта.

— Освен всичко друго — книжарят прекара картата през машината. — Някога работех в един екип от съветници за специални задачи. Бях специалист по криптография. Вече не работя в тази област, но шахматните партии ме поддържат във форма, тъй да се каже.

— Криптография? Имаш предвид защитно кодиране на компютърни данни?

— Да.

— Сигурно си много добър.

— Някога бях. Сега съм позагубил тренинг.

— Но все още се ориентираш добре в интернет, нали?

— Разбира се.

Итън подписа разпечатката от кредитната карта. Взе книгата и спря за миг.

— Някога давал ли си консултации срещу хонорар? — попита той.

— Отдавна не ми се е случвало. Какво имаш предвид?

— Понякога ми трябва специална информация, която само истински специалист може да открие в интернет. Аз мога да се справя със стандартните източници в мрежата, но не съм компютърен гений. В някои случаи имам нужда от човек, който да се порови по-надълбоко и по-бързо. Не мога да си позволя услугите на онзи, когото използвах, когато бях в Лос Анджелис. Ти интересуваш ли се от подобна работа?

Сингълтън обмисли предложението.

— Не можеш да си позволиш услугите на човека от Лос Анджелис? Това не звучи особено добре.

— „Труакс Инвестигейшънс“ е малка фирма. Все още съм в начален етап на развитие. Знаеш как е.

— По дяволите, защо пък не? — Сингълтън се усмихна широко. — Ще има малко разнообразие от време на време. Търговията с книги е интересна, играя и шах, но трябва да ти призная, че понякога тук става малко скучно. Социалния ми живот никакъв го няма, откакто жена ми ме напусна.

— Чувството ми е познато. Защо се разделихте?

— Каза, че не съм показвал достатъчен интерес към издигане в обществото. Май имаше нещо общо с отказа ми да членувам в голф клуба „Дезърт Вю“, така мисля.

Итън кимна.

— И моята трета жена каза нещо подобно.

— Така ли? Какво казаха другите две?

— Първата заяви, че се е омъжила за мен погрешка. Втората — че не ме бива в общуването. Мисля, че се опитваше да бъде учтива.

— Какво имаше предвид всъщност?

— Че съм скучен.

 

 

Телефонът звънна точно преди обяд. Зоуи го грабна бързо.

— „Инхансд Интериърс.“

— Значи най-сетне си стигнала до офиса си — каза Итън.

Малкият възел от напрежение, който се бе свил в стомаха й и който тя упорито се мъчеше да пренебрегва, леко се отпусна.

— Трябваше да ме събудиш, преди да тръгнеш — бодро прозвуча гласът й.

— Реших, че имаш нужда да поспиш. Кошмарът доста те бе изтощил.

— Ъ… хмм…

— Как си? — попита той.

— Добре, благодаря — време бе да смени темата. — Между другото, видях вестника. Нелсън Раднър е коварен и подъл тип, нали? Как може да остави репортера да си помисли, че неговата компания е участвала в разкриването на убийството на Дженифър Мейсън! Какво нахалство!

— Бих предпочел да поговорим за сметката ти.

Тя се взря с гняв в снимката на „Найтуиндс“ на стената.

— Би трябвало да проявиш повече такт и вежливост, когато повдигаш въпроса за парите. Така изглеждаш малко користолюбив.

— Само малко ли? Ще трябва да поработя над това. Нали и ти имаш малка фирма. Знаеш колко е важно да си прибираш дължимите суми. Искаш ли да минеш през офиса ми днес следобед, когато свършиш работа? Можем да обсъдим подробностите.

Не се вълнувай толкова.

— Защо просто не изпратиш сметката по пощата?

— Ами, малко сложно е заради допълнителната ни уговорка за разплащане под формата на услуги — сърцето на Итън пропусна един удар. — Спомняш си за това споразумение, нали?

— Спомням си.

— Добре. Обмислих го и реших коя стая искам да обзаведеш наново.

— Колко е голяма? — предпазливо попита тя.

— Достатъчно. Спалнята ми. Ще те заведа тази вечер да я видиш.

Спалнята му. О, боже!

— Не знам дали ще мога тази вечер — отговори му притеснено.

— След това ще водя племенниците си и майка им на пица. Ти също можеш да дойдеш с нас, ако искаш.

„Каза го толкова небрежно“, помисли си тя. Една обикновена покана. Но за миг я остави безмълвна. Да излезе на пица със семейството. Изглеждаше толкова нормално, като нещо, което истинските хора правят в истинския живот.

— Добре, ще дойда — отговори накрая. — Много бих искала да дойда.

 

 

В пет следобед седеше в пастта на огромното кресло за клиенти в кабинета на Итън с копие от сметката от „Труакс Инвестигейшънс“ в скута си и кипеше от възмущение.

— Петстотин долара в графа „Разни“? — Тя вдигна прилежно описаната сметка и я размаха във въздуха. — Това е смешно.

Итън се бе облегнал назад в креслото си, с лакти на облегалките и събрани пръсти. Краката му, обути в маратонки, бяха вдигнати и опрени в ръба на бюрото. Той цъкна безпомощно с език.

— Цената на подкупите, както и всичко останало, се е повишила — обясни той.

— Трябваше първо да съгласуваш сумата с мен, преди да връчиш петстотин долара на онзи пазач и на човека в склада.

— Нямаше кога да ти се обадя. И в двата случая трябваше да взема отговорно решение на момента.

— Как ли пък не! Обзалагам се, че щеше да си далеч по-пестелив, ако трябваше да раздаваш пари от собствения си джоб.

Той допря върховете на пръстите си и си придаде авторитетен вид.

— Сведенията и достъпът, които получих благодарение на подкупите, бяха жизненоважни за успешното приключване на случая.

— Нещо ми подсказва, че си можел да получиш същите сведения за много по-малка сума. — Забеляза друго перо в разходите, което веднага предизвика нов пристъп на гняв. — Какви са тези пътни разноски? Каза ми, че сам ще си поемеш пътните.

— Само в района. Трябваше да пътувам извън града, за да проуча складовите помещения.

— Храна? — Тя посочи с пръст друга точка. — Включил си в сметката ми сандвича и кафето, които си купил, докато си бил извън града?

— Човек трябва да подкрепя силите си.

Преди да успее да продължи със следващото абсурдно перо, чу трополене на крака нагоре по стълбите. В приемната отвън прозвучаха гласовете на две момчета.

— Чичо Итън, тя още ли е тук? Нали още не си й показал къщата си?

— Мама спря да напазарува в тъпия супермаркет. Затова закъсняхме.

Вратата на кабинета се отвори със замах. Две облечени в джинси и тениски момчета, обути с маратонки, се втурнаха в стаята. Зоуи разпозна в тях хлапетата, с които едва не се бе сблъскала на стълбите при първото си идване в „Труакс Инвестигейшънс“.

Те спряха и я загледаха с едва прикрито възхищение.

— О, супер! — възкликна по-голямото. — Още е тук.

Итън огледа нашествениците.

— Позволи ми да ти представя племенниците си. Джеф, Тео, запознайте се с госпожица Лус.

— Здрасти — каза Тео.

— Здравейте, госпожице Лус — поздрави Джеф.

— Приятно ми е да се запознаем — учтиво отвърна Зоуи. Чудеше се какво ли е направила, че да предизвика такъв интерес у двете момчета.

Джеф се обърна към чичо си.

— Може ли вече да идем в къщата ти?

— Да. — Итън погледна часовника си. — Къде е майка ви?

— Тук съм — чу се топъл глас откъм предната стая. Зоуи се обърна и видя привлекателна жена с къса, къдрава светлокестенява коса. Бе облечена с бледожълта блуза и тъмнокафяви панталони.

— Аз съм Бони Труакс — представи се с усмивка тя. — Майката на тези две чудовища. Вие сигурно сте Зоуи.

— Да — тя ще ми хареса, помисли си Зоуи. — Много ми е приятно.

Канеше се да попита Бони защо нарече синовете си чудовища, но преди да успее да отправи въпроса си, Итън се изправи.

— Хайде, народе, да тръгваме — нареди той. — Ще минем през къщи да покажем на Зоуи стаята, която ще преобзавежда, а после ще ходим на пица.

— Мога ли да се возя при теб, чичо Итън? — помоли Джеф.

— И аз — обади се Тео. — Искам да съм сигурен, че ще видя какво ще направи госпожица Лус, като види къщата ти отвътре.

Итън погледна към двете жени.

— Защо всички не се качим в моята кола и така да идем да хапнем пица?

— Супер! — Джеф се втурна през вратата.

— Ще ви чакаме долу — Тео изтича след брат си.

— Чакайте ни на входа — извика Бони след тях.

— Добре — извика в отговор Джеф, без да се обръща.

Двете момчета изтрополиха надолу по стълбите и изчезнаха. Зоуи погледна Итън.

— Трябва ли предварително да знам нещо за къщата ти?

— Има нужда от ремонт. — Итън направи път на дамите да минат пред него.

— Точно така си е. — Снаха му се намръщи. — Той не ти ли каза? Купи „Найтуиндс“, онова розово чудовище на края на града.

Зоуи спря в горния край на стълбите стъписана.

— Онази голяма къща в испански колониален стил горе на скалите ли? Господи, та тя е огромна! И е била построена някъде около 1940, нали? Сигурна съм, че има своето очарование, но съм готова да се обзаложа, че е доста скъпа.

— Получих я изгодно от чичо си — каза Итън.

— Виктор е знаел, че няма да успее да я продаде на никой друг — отбеляза Бони. — Даде му я почти без пари.

— Какво да кажа? — сви рамене Итън. — Чичо Виктор е чакал мен.

Зоуи тръгна надолу по стълбите след Бони.

— Трябва много да се внимава, когато става дума за изгодни сделки с много стари къщи — предупреди тя. — Поддръжката обикновено е много скъпа. Но трябва да призная, че ми е любопитно да видя как изглежда отвътре. Защо Джеф и Тео са толкова нетърпеливи да видят реакцията ми?

Бони я погледна през рамо.

— Чичо им едва ли не им обеща, че ще паднеш на земята и ще започнеш да се гърчиш при вида на „Найтуиндс“ отвътре.

Зоуи му метна възмутен поглед.

— Много ти благодаря.

— Намекна, че изтънчените ти сетива на специалист по вътрешен дизайн няма да понесат шока — допълни Бони.

— Така ли? — Зоуи се усмихна хладно на Итън. — Очевидно не си наясно каква издръжливост е нужна, за да преуспее човек в сферата на вътрешния дизайн.

— Преди два дни, когато направих това предположение, определено не знаех — съгласи се той. — Но трябва да си призная, че вчерашният ден ми отвори очите за много неща — снижи глас и се наведе по-близо до нея, така че сега говореше почти до ухото й. — Интересни неща научих и снощи. Всички декоратори ли си падат по бельо, чиито части си подхождат по цвят?

Не думите му я накараха да се изчерви, помисли си тя. По-скоро бе виновен дълбокият му, секси, преднамерено закачлив тон. За щастие Бони, която бе стигнала до края на стълбите, не го бе чула.

Във фоайето отпред нямаше никаква следа от Джеф и Тео.

— Казах им да ме чакат на входа — Бони се огледа разтревожена.

Внезапната й тревога бе малко преувеличена в случая, помисли си Зоуи. Момчетата навярно не бяха отишли далеч, а и макар улица „Кобалт“ да изглеждаше донякъде запустяла, все пак не бе опасна.

— Спокойно, Бони — тихо каза Итън. — Джеф и Тео са добре. Подозирам, че са в книжарницата.

Зоуи долови спокойната, вдъхваща респект увереност в гласа му. Свикнал е да я успокоява, помисли си тя.

В този миг чуха гласа на Джеф, който се носеше откъм една полуотворена врата.

— Кой си купува такива стари книги?

В отговор дочуха някакво басово боботене.

— Имаш ли някакви игри на този компютър? — попита Тео.

Боботенето се чу отново. Бони видимо се отпусна.

— Изглежда, са си намерили някой друг, когото да тормозят — тя се запъти към вратата. — По-добре да се притека на помощ на горкия човек.

— Нещо ми подсказва, че Сингълтън може и сам да се оправи — обади се Итън.

Но Бони вече бе изчезнала зад вратата. Зоуи я последва и стигна до вратата точно когато Джеф развълнувано представяше майка си.

— Мамо, това е Сингълтън Коб. Всички тези книги са негови.

— Той каза, че чичо Итън си е купил една — допълни Тео. — И има някои готини игри на компютъра си.

Зоуи се взря в полумрака. Първата й мисъл бе, че мъжът изглежда като поостарял рокер. Но в очите му имаше някакво добродушие, което не отговаряше на подобен образ.

— Аз съм Бони Труакс и тези двамата са мои. Съжалявам за натрапването — извини се тя.

— Няма нищо — отвърна Сингълтън. — Винаги ми е приятно, когато някой влезе тук. — Погледна към Зоуи. — Вие сте клиентката, нали? Онази, която не бе спомената по име във вестника.

— Това е Зоуи Лус — представи я Итън. — Зоуи, Сингълтън Коб.

Книжарят се усмихна широко.

— Вие сте клиентката.

— Да, аз съм — тя се намръщи. — И имам сметка за извършените от „Труакс Инвестигейшънс“ услуги, за да докажа този факт. Имате ли някаква представа колко скъпо излиза да подкупиш някого в наши дни?

— Клиенти — поклати глава Итън. — Винаги се оплакват, когато дойде време да се оправят сметките — той махна на племенниците си. — Хайде, момчета. Трябва да свършим още нещо, а аз започнах да огладнявам.

— Сега трябва да вървим — обърна се Джеф към новия си приятел. — Но можем да дойдем някой друг път.

— Съгласен съм — дружелюбно му отвърна той.

— Ще ми покажеш ли някои от компютърните си игри другия път? — попита го Тео. — А аз може да ти донеса малко от мамините курабийки.

Сингълтън погледна Бони.

— Така да бъде.

Отвън на улицата всички се натъпкаха в мини вана на Итън. Все още имаше достатъчно светлина в късния следобед и Зоуи забеляза, че бузите на Бони са леко зачервени.

Джеф и Тео бъбреха за новия си познат и се чудеха дали има мотоциклет. Бони остана мълчалива за известно време.

— Интересен човек — каза накрая. — Доста различен от очакваното.