Джейн Ан Кренц
Светлина в сянката (13)

Тринадесета глава

„Найтуиндс“ се открояваше в цялото си крещящо розово великолепие на фона на пламналия залез. Итън бе обзет от съмнения, докато спираше в двора. В крайна сметка, това май нямаше да се окаже от сполучливите му хрумвания.

Отначало всичко бе просто и ясно. Сделката със Зоуи да изплати сметката си, като обзаведе наново една от стаите в къщата, му се бе сторила много ловък ход, който да му позволи да поддържа някаква връзка с нея. Но какво ли би станало, ако тя реши, че има невероятно лош вкус?

— Нека първо влезем вътре — предложи Джеф с абсолютно невинно изражение. — Ние ще светнем лампите.

— Да — обади се и брат му. — Знаем откъде се щракат.

— Добре, давайте — Итън подхвърли ключовете към Тео.

Зоуи гледаше как момчетата се втурват да отворят голямата входна врата.

— Залагат ми капан, нали? — каза тя.

— Ще бъдат ужасно разочаровани, ако не паднеш и не започнеш да се гърчиш на земята — каза Бони.

— Предполагам, че мога да се погърча малко — съгласи се Зоуи.

Джеф и Тео отвориха вратата. После двамата изчезнаха във фоайето. Вътре светнаха лампи.

Итън наблюдаваше как Зоуи се приближава към прага. Стори му се, че тя се поколеба за миг, сякаш се стегна вътрешно. Може би се канеше да направи нещо, за да зарадва Джеф и Тео. Или пък той само си въобразяваше.

После се сети как бе поспряла на прага на кабинета му, когато дойде за пръв път. Може би правеше същото, преди да влезе в която и да било стая. Сигурно е нещо, свързано с професията й. Тя се скри във вътрешността на искрящо розовата къща. Той влезе след нея и я видя как бавно се извръща, за да разгледа всеки натруфен, позлатен, розов детайл.

— Това е забележително! — Изглеждаше силно впечатлена.

Бони се засмя.

— Направо е невероятно, нали?

— „Невероятно“ е точно казано. — Зоуи бавно тръгна към просторната всекидневна. — Лесно мога да си представя изискано парти тук в края на четиридесетте години. Всички са с разкошни дрехи, а отвън са паркирани стари коли. Каква гледка е било само!

Джеф я наблюдаваше внимателно.

— Ще припаднете ли, госпожице Лус?

— Не мисля, че ще стане — извини му се Зоуи.

Тео изглеждаше разочарован.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно сигурна — отвърна тя.

Итън се засмя.

— Край на тазвечерното забавление.

— Може да започне да се гърчи, когато види и останалите стаи — обади се Тео, все още с надежда в гласа.

Бони погледна Зоуи.

— Не им обръщай внимание.

— Хайде да идем във всекидневната — нетърпеливо ги подкани Джеф. — Над камината има снимка на госпожа Фут.

Всички послушно се отправиха натам. Бони се приближи до Зоуи.

— Разправят, че магнатът, който, построил тази къща, Абнър Бенет Фут, направо боготворял съпругата си, Камелия. Тя била близо трийсет и пет години по-млада от него. Отрупвал я с бижута и скъпи кожи. След смъртта й повече не се оженил.

Спряха едновременно пред портрета. Зоуи дълго се вглежда в ослепително красивата жена, облечена в розова вечерна рокля от сатен, обсипана с пайети.

— Била е много красива — каза тя накрая.

— Да, така е — съгласи се Бони.

Ако питаха Итън, Камелия изглеждаше опасна. Нещо му подсказваше, че е била от жените, които използват красотата си, за да манипулират околните и особено мъжете. Но какво ли разбира той? Човек, който се е женил и развеждал толкова пъти като него, навярно не бе добър съдник.

— Разбира се — допълни Зоуи, — донякъде помага и фактът, че е покрита с диаманти от глава до пети.

— Вярно — съгласи се Бони. — Хубавите бижута винаги подсилват красотата.

— Кого го интересуват бижутата й — каза Тео. — Хайде да идем да видим киносалона.

— Да, това е най-хубавото място в цялата къща — заяви Джеф. — Има голям телевизионен екран и машина за пуканки.

Момчетата се втурнаха нататък по сводестия коридор. Зоуи и Бони послушно ги последваха. Итън остана малко по-назад, докато се мъчеше да прецени реакцията на Зоуи.

Дотук добре, помисли си той. Поне не бе показала презрение. По-скоро изглеждаше заинтригувана. Вероятно разглеждаше къщата му като предизвикателство за дизайнерските си умения.

Когато стигнаха до салона, Джеф и Тео задърпаха внушителните месингови дръжки на двойната врата.

Зоуи се загледа в сложно украсения вход, облицован в бледорозово, с позлатени ръбове.

— Зашеметяващо! Не мога и да си представя колко би струвало да се възпроизведе подобно майсторство в наши дни.

— Казах на Итън, че не би могъл да си позволи да върне предишния блясък на това място — обади се Бони. — Дори и само поддръжката му ще е достатъчно скъпа.

— Виж, има и завеса, която да не пропуска светлината, ако вратата се отвори по време на прожекция — Джеф побърза да влезе в салона. — И е свързана с тази завеса тук. Ако минеш ей оттам, и си вътре в бара за закуски и напитки.

— Фут вероятно е накарал да го направят, за да може да предлага на гостите си питиета и ордьоври, докато гледат филм — обясни Итън. Той се спря до Зоуи, която не помръдваше по-навътре в салона. — Плотът е от резбован розов мрамор. Барманът е можел да влиза и излиза оттук през завесата, без да пропуска някаква светлина в самия салон за прожекции.

— Разбирам — каза Зоуи. — Забележително. Ентусиазмът й бе значително помрачен, забеляза Итън. Усмивката й бе любезна, но в нея нямаше топлота. Раменете й бяха видимо напрегнати. Тя вече не се забавляваше.

Джеф отметна встрани едната от кадифените завеси и откри редиците седалки с позлатени гърбове.

— Има и друга завеса, пред стария филмов екран е — обясни той на Зоуи. — Чичо Виктор е сложил големия телевизор пред него, виждаш ли?

— Да, виждам го. — Тя погледна навътре в салона, но не влезе. — Много е хубаво.

— Особено когато си правим пуканки — обади се Тео.

— Много съм впечатлена — заяви Зоуи.

Итън погледна часовника си.

— Ела да ти покажем стаята, която ще обзавеждаш, Зоуи.

Джеф изскочи навън.

— Оттук, госпожице Лус.

Зоуи обърна гръб на киносалона с едва прикрито облекчение.

Не започна чак да се гърчи — помисли си Итън, — но бе много близо.

На прага на розово-златната му спалня Зоуи повторно се поколеба за миг. Но после влезе спокойно вътре и огледа с несъмнено развеселен вид огромното легло в бяло и златно, наситенорозовите стени и бледоморавия килим, десениран с орхидеи.

Когато се извърна към него, Итън с облекчение забеляза искрения смях в очите й.

— О, боже — засмя се на глас. — Трябва да си много самоуверен мъж, за да спиш в подобна стая.

Откъм вратата Итън се засмя в отговор.

— Оттук има прекрасен изглед към каньона.

— Между нас казано, Зоуи, според мен изглежда като будоара на високоплатена куртизанка — отбеляза Бони.

— Какво е куртизанка, мамо? — попита Джеф.

— Време е за пица — обяви Итън.

Можеше да е и по-зле, помисли си Зоуи. Тя се бе притеснявала от спалнята, а всъщност киносалонът я изненада. За щастие, каквото и да се бе случило там, е станало преди много години. Жестокостта и страстта, заключени в стените, сега бяха приглушени и тихи. Би могла да се справи при нужда, но все пак се зарадва, че не това бе стаята, която Итън искаше да обнови.

Да излязат да хапнат пица и салата, несъмнено бе нещо обичайно за Джеф, Тео, Итън и Бони, но за нея бе специално преживяване. За няколко часа се бе почувствала отново като нормален човек, сякаш наистина водеше нормален живот.

Когато приключиха с вечерята, всички излязоха да се поразходят в меката благоуханна нощ. Площад „Фаунтин“ бе празнично осветен. Хората се разхождаха около грейналите в различни цветове струи на фонтаните и влизаха или излизаха от ресторантите наоколо.

Джеф и Тео искаха да разгледат близката видеотека. Итън благосклонно се съгласи.

Бони и Зоуи седнаха на една пейка и се загледаха след тях, докато тримата мъже си проправяха път сред плискащите се фонтани.

Джеф и Тео скачаха и тичаха напред-назад около Итън, но винаги се връщаха до него. Напомняха на Зоуи малки палави вълчета, излезли на разходка с водача на глутницата, който е решил да ги поглези малко.

— Може и да не е моя работа — каза след известно време Бони, — но трябва да ти кажа колко ми беше приятно, че Итън те покани да излезеш с нас тази вечер.

— Шегуваш ли се? Не мога да си спомня откога не съм си прекарвала толкова весело — отвърна Зоуи напълно искрено. — Тази вечер бе истински празник за мен.

Бони се засмя.

— Ще приема това с известна уговорка. Не мога да си представя, че да ядеш пица в шумен ресторант с две бъбриви момчета може да се нарече приятно прекарване от човек, който има и друг избор.

— Джеф и Тео са страхотни.

— Благодаря. Извинявай за злополуката със соса. Наистина ли няма да ми позволиш да платя сметката за химическото чистене?

— В никакъв случай. Пицата бе великолепна. Напълно компенсира цената на химическото чистене за полата ми.

Зоуи се загледа как двете момчета помъкнаха Итън към входа на видеотеката. В гърдите й се прокрадна мъчително желание. В другия си живот и тя бе изпитвала какво е да си част от едно семейство, поне до първата си година в колежа, когато родителите й загинаха при катастрофа.

След тази трагедия усещането, че е напълно сама на света, бе направо съсипващо. Бе се борила едновременно и с депресията, и със страха и бе потърсила утеха в ученето.

Бе завършила магистърска степен по изящни изкуства и още нещо, някакво шесто чувство, от което на драго сърце би се отказала, ако можеше.

Разбира се, през целия й живот й се бе случвало да изпитва силни емоции в определени къщи и стаи. Но в повечето случаи усещанията бяха слаби и не особено тревожни. Бе ги приемала за нещо нормално и вероятно донякъде бе така. В крайна сметка много хора имаха усещане за дежа вю или подобно странно чувство, когато за пръв път влизаха в някоя къща или стая.

Но през онези самотни години в колежа, когато се бе затворила в себе си задълго, реакциите й към различни помещения бяха станали много по-изострени. Единствената й екскурзия до Европа, подарък, който си бе направила сама, за да отпразнува първата година на платена работа в музея, се бе превърнала в кошмар. След като за два дни бе обиколила три средновековни замъка, чието минало бе напоено с кръв, се бе почувствала толкова потисната и унила, та бе помислила, че е заразена с някаква екзотична болест. На следващата сутрин бе резервирала самолетен билет за връщане, като й се наложи да изтегли пари от кредитната си карта, за да си плати цената за туристическата класа.

Накрая бе принудена да признае пред себе си, че каквито и да са емоциите й, когато влезе между стени, пропити с насилие или друга тъмна страст, те не биха могли да бъдат определени като нормални.

До срещата си с Престън вече се бе научила добре да прикрива специалната си дарба. Освен това бе свикнала да взема предпазни мерки. Винаги спираше за миг, преди да влезе в някоя стая, за да се увери, че няма да я залеят нежелани емоции. И преди да срещне Аркадия, никога и с никого не бе споделяла цялата истина за чувствителността си, дори и с Престън.

Престън Клийлънд бе мил и грижовен човек, който бе се постарал да я разбере и да я приеме такава, каквато е — ненормална особнячка. По природа той бе нежен, интересуваше се от наука и дълбоко в себе си тя знаеше, че не би било честно да го натоварва, като му признае, че се е оженил за жена, която усеща разни неща в стените. Осъзнаваше, че макар да продължи да я обича от цялото си сърце, никога няма да може да я погледне по същия начин, както преди. Не бе могла да понесе мисълта да види в очите му съжаление, загриженост и тревога.

Престън бе имал достатъчно проблеми с безскрупулния си братовчед и останалите алчни и сребролюбиви членове на семейството си.

— Знаеш ли — каза Бони, като снижи гласа си до шепот, — за пръв път Итън кани жена да излезе с децата и мен, откакто го напусна последната му съпруга.

— Ъхъм. — Зоуи се опита гласът й да прозвучи колкото е възможно по-безизразно.

Бони се намръщи.

— Казал ти е, че е разведен, нали?

Зоуи се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Май спомена, че се е женил и развеждал няколко пъти.

— Е, „няколко“ е доста преувеличено.

— Уточни, че става дума за три брака и три развода — внимателно поясни Зоуи.

— Три е различно от „няколко“.

Зоуи кимна учтиво и не каза нищо. Бони вдигна ръце в жест на примирение.

— Добре, добре, знам какво си мислиш. На твое място и аз щях да си направя същите изводи. На пръв поглед, да застанеш три пъти пред олтара и после в съда за развод, показва известна неспособност за обвързване. Но Итън не е такъв.

— Бони, всичко е наред. Моля те, не се чувствай длъжна да го защитаваш. Връзката между нас не би могла да се нарече сериозна. Ние едва се познаваме. Аз просто съм негов клиент.

— Каквито и да са отношенията ви — отбеляза Бони, — ти не си просто клиент за него. Ако беше така, нямаше да те покани на пица с нас тази вечер. Итън много държи да разделя професионалния от личния си живот.

— Разбирам. — Зоуи не можеше да измисли какво друго да каже.

— На него просто никак не му върви в любовта — Бони вдигна три пръста. — Ожени се за Стейси, когато беше на двайсет и две. Тя бе само на деветнайсет. И двамата бяха прекалено млади. Стейси се опитваше да се измъкне от разбитото си семейство и от лошите отношения между родителите си. Търсеше някаква стабилност и Итън се оказа хванат в капан — трябваше да играе ролята на рицаря в блестящи доспехи.

— Какво се случи?

— След около година Стейси заяви, че го напуска, за да следва, хм, религиозното си призвание.

— О, боже, да не е станала монахиня?

— Не точно — сухо отвърна Бони. — Присъедини се към една малка, много строга и много странна религиозна общност.

— Някаква секта.

Бони кимна.

— Опасявам се, че е така. Разведоха се и всеки продължи по своя път. После, веднага след като бе основал агенцията си за охрана, срещна Девън. Друга много голяма грешка.

— Защо?

— Девън се влюби в него, защото се увличаше по мъжествени професии. Когато разбра, че по-голяма част от работата му е зад бюрото, по телефона или на компютъра, тя го напусна и се ожени за професионален автомобилен състезател.

— Бони, аз наистина не…

— Кели, съпруга номер три, се появи, след като бизнесът му бе потръгнал и Итън печелеше доста. Всичко бе наред, докато финансовото му състояние бе добро. Но тя не можа да понесе банкрута му.

— Не знаех за банкрута — каза Зоуи.

— Беше пряк резултат от разследването на убийството на един високопоставен човек — Бони стисна длани и ги отпусна в скута си, докато съсредоточено се взираше в близкия фонтан. — Определени влиятелни хора в Лос Анджелис не бяха доволни, че той успя да открие убиеца и да извади наяве финансовите сделки, които бяха довели до престъплението. Когато всичко приключи, те се погрижиха Итън да си плати, задето им бе причинил тежки финансови загуби.

— Кой беше убит?

— Съпругът ми, Дрю — прошепна Бони.

Зоуи изведнъж разбра всичко. За миг остана безмълвна.

— Брат му?

Бони кимна.

— Да.

— Значи затова бащата на децата го няма. Изглеждаше ми странно. О, Бони, толкова съжалявам!

— През ноември ще се навършат три години от убийството на Дрю. На Итън му трябваха месеци да открие убиеца и човека, който го бе наел. Точно преди да започне съдебният процес, наемният убиец, който бе пуснат под гаранция, бе ликвидиран от неизвестни лица.

— Логично е да се предположи, че онзи, който го е наел, е решил да се отърве от него, за да не може да свидетелства в съда.

— Да. Но нямаше доказателства. Делото се проточи седмици наред, но накрая Саймън Уендоувър, човекът, отговорен за смъртта на Дрю, излезе от съдебната зала като свободен човек. Единствената утеха бе, че незаконните му сделки бяха изложени подробно в медиите и голяма част от финансовата му империя се срина.

Зоуи стисна още по-здраво ръба на пейката от двете страни на коленете си.

— Понякога финансовият удар е единственото възмездие, което можеш да получиш.

— Да. Но то не е достатъчно.

— Не — меко се съгласи Зоуи. — Съвсем не е достатъчно.

— Във всеки случай богатите и влиятелни господа, които понесоха частични загуби заради срива на империята на Уендоувър, решиха да дадат на Итън урок. Заедно успяха да доведат „Труакс Секюрити“ до банкрут. Отне им само около година да разрушат онова, което бе изграждал десет години. Той потъна заедно с кораба си.

— Мога да си го представя.

— В крайна сметка, покрай загубата на компанията и споразумението за развод не му остана почти нищо. Известно време изпълняваше консултантски услуги за някои от предишните си конкуренти и някои от тях му предложиха постоянна работа. Но Итън предпочита сам да си е началник.

— Това не ме изненадва.

— Обсъдихме положението и решихме да се преместим в Уиспъринг Спрингс. И двамата сме съгласни, че е по-добре децата да израснат извън Лос Анджелис.

Зоуи я погледна за миг.

— И където и да идат децата, Итън е до тях?

— Той зае мястото на Дрю в живота им — тихо обясни Бони. — Винаги ще съм му благодарна. Някога Джеф и Тео ще могат да го оценят. В момента обаче те по-скоро го приемат за даденост. И аз смятам, че така е по-добре. Присъствието му им дава усещане за сигурност и стабилност. Освен това се получава и някакво емоционално уравновесяване помежду ни. Аз все още се тревожа прекалено лесно и съм склонна да проявявам прекалена предпазливост. Ако бях останала сама, сигурно щях вече да съм превърнала момчетата в малки неврастеници.

— Не мога да те обвиня, задето проявяваш прекалена предпазливост. Ако бях на твое място, и аз щях да постъпвам така.

— Това, което се опитвам да ти кажа за Итън, е, че той е напълно способен да се обвърже сериозно — каза Бони. — Всъщност според мен той не би могъл да постъпва иначе. Неговият проблем е, че досега никоя жена не се е обвързвала сериозно с него.

— Ммм.

Зоуи се съмняваше, че това е цялата истина. Три развода заслужаваха малко повече обяснения. Но нямаше право да спори. Какво ли разбираше тя? Бе срещнала Итън едва преди няколко дни. Но трябваше да признае, че всеотдайната преданост на Бони към него е трогателна.

— Само увереността, че можем да разчитаме на Итън, ни помогна да преживеем най-ужасните дни на този кошмар — завърши Бони.

— Радвам се, че е бил до вас — каза Зоуи. — Но какво стана с Уендоувър? Толкова е несправедливо, толкова е нередно подлецът, който е убил съпруга ти, да се разхожда на свобода.

Бони я погледна с ясни, спокойни очи.

— Той не се разхожда на свобода. Забравих да ти разкажа и останалото. Саймън Уендоувър се удави няколко седмици след края на процеса. Паднал от яхтата си, която била на котва близо до Каталина. Бил е сам. Очевидно е бил доста пиян.

Зоуи внезапно почувства хлад. Загледа се в Итън, който се приближаваше към тях с племенниците си, които го следваха по петите. Познаваше го едва от няколко дни, но знаеше достатъчно за него, за да разбира, че ако се е заел да открие убиеца на брат си, не би позволил нищо, включително и приумиците на не съвсем идеалната съдебна система да застанат на пътя му.

Каквото и да се е случило със Саймън Уендоувър онази нощ на яхтата му, едва ли е било злополука.

Завиждаше на Бони, Итън и децата, помисли си Зоуи. Те поне бяха получили някакво възмездие. Тя не бе имала такъв късмет. Убийството на Престън бе останало неотмъстено. Бе намислила как да уравновеси везните донякъде, но дори и да успееше, резултатът би бил много бледо подобие на възмездие.

Тя обви тялото си с ръце.

— Радвам се, че Уендоувър се е удавил — заяви гневно.

— Никой не е проливал сълзи за него, сигурна съм.

— Колко ли е било ужасно всичко за вас…

— Беше страшно — Бони се изправи. — Но когато се връщам назад, мисля, че онази жена-медиум бе най-лоша от всички.

Зоуи бе обзета от неприятното усещане за надвиснала катастрофа. Стана бавно. Не искам да чувам за това, помисли си. Но нямаше избор.

— Какъв медиум?

— Грешката бе моя. — Бони тъжно поклати глава. — Трябваше да помисля по-добре. Разбираш ли, дълго след като Дрю бе изчезнал, аз отказвах да повярвам, че е мъртъв.

— Разбирам те.

— Една жена, която твърдеше, че е медиум, се свърза с мен и ми каза, че може да ми помогне да го открия. Наговори ми куп глупости за това как го виждала в някаква малка стаичка с вързани ръце и крака.

Каза ми, че според нея е жив и го държат затворен. А аз бях толкова отчаяна, че веднага се вързах на приказките й. Това ми струва доста пари, а в крайна сметка фалшивата надежда само ми попречи да приема истината.

Итън, Джеф и Тео бяха вече съвсем близо.

— Не мога да те обвинявам — каза Зоуи. „И аз бих искала да се вкопча в надеждата“.

— Ако питаш мен — многозначително поясни Бони, — най-забележителното в цялата история не е, че Уендоувър го сполетя изключително лоша карма, а че онази жена-медиум оцеля след гнева на Итън.

— О!

— Той ненавижда хората, които се възползват от слабостта на другите. А след онзи случай категорично презира всички, които твърдят, че имат паранормални способности. За него те до един са измамници и шарлатани. Кълна се, когато разбра как онази жена ме е омотала в мрежите си, помислих, че ще я убие.

 

 

Застанала пред апартамента си половин час по-късно, Зоуи пожела лека нощ на всички. Погледна към Джеф и Тео.

— Благодаря ви за чудесната вечер, момчета.

— Можеш пак да дойдеш с нас някой път, ако искаш — великодушно й разреши Джеф.

— Благодаря — отвърна Зоуи. — Би ми било приятно. Следващия път обещавам да имам подръка сладолед.

Откритието, че тя няма запас от сладолед в малката камера на хладилника, бе предизвикало озадачено недоумение. Джеф и Тео бяха приели лошата новина по мъжки, но тя си бе отбелязала наум да не се остави да я хванат неподготвена следващия път. С изненада установи колко много й се иска да има следващ път.

— Аз обичам с шоколадови пръчици — подсказа й Тео.

— Ще го запомня — обеща тя.

— Радвам се, че си поприказвахме — топло й се усмихна Бони.

Едва не се поддаде на изкушението да каже на Бони колко много си приличат двете заради начина, по който бяха загинали съпрузите им. Но споделеното доверие бе толкова рисковано в новия й живот, колкото и интимните, романтични увлечения.

— Беше една прекрасна вечер — каза Зоуи.

— Наистина трябва пак да излезем някой ден — Бони се обърна към синовете си и ги повика с жест да я последват. — Хайде, вие двамата, да оставим чичо ви Итън да каже лека нощ на Зоуи на спокойствие.

Момчетата неохотно се отдалечиха на път към стълбите. Майка им ги последва. От дъното на коридора дочуха гласа на Тео:

— Чичо Итън ще целуне ли Зоуи?

— Това не е твоя работа — отвърна му Бони. — Хайде, господа.

Итън изчака, докато малката групичка стигне до стълбите. После бавно се усмихна.

— Да — каза той. — Чичо Итън ще целуне Зоуи — Постави ръце на раменете й и я привлече бавно към себе си. Тя почувства някакво пърхане дълбоко в себе си.

Недей да свикваш с това — предупреди сама себе си. — Нищо няма да излезе. Във всеки случай не и за дълго.

Но предупреждението бе погълнато от изгарящото я любопитство. Цял ден се бе питала до каква степен страстта предната нощ бе резултат от прилива на адреналин, който и двамата бяха изпитали.

Той покри устните й със своите и тя получи абсолютно категоричен отговор на въпроса си. Ако адреналинът бе разпалил страстта предната нощ, той течеше из вените й все така силно и тази вечер. Колко ли време му бе нужно, за да се уталожи въобще?

Итън усети реакцията й и нарочно задълбочи целувката. Ръцете му галеха раменете й, после тя усети пръстите му на тила си. Палците му обгръщаха брадичката й и така устните й се намираха точно където той ги желаеше. Бе притисната толкова плътно до него, че усещаше възбудата на тялото му.

— Чичо Итън? — отекна откъм стълбите долу гласът на Джеф. — Идваш ли?

— Тихо — скара му се Бони. — Нека го почакаме отвън в градината.

Итън бавно вдигна глава.

— Май току-що чух звънец за събуждане. По-добре да тръгвам. Ще ми е малко трудно да заспя тази нощ обаче.

Изгарящият му поглед бе също толкова опасен, колкото и пронизителният, помисли си тя. Трябваше да преглътне няколко пъти, преди да успее да проговори.

— Лека нощ. — Не й се искаше да го пусне и си играеше с яката на ризата му, като се преструваше, че я оправя. — Отново ти благодаря, че ме покани да дойда с вас.

— Разбира се, когато пожелаеш.

С усилие свали ръце от яката му. Той отстъпи крачка назад и зачака.

Много бавно, тя затвори вратата и последователно нагласи и трите ключалки. Когато накрая сложи и веригата, го чу да се отдалечава по коридора.

Зоуи се обърна, облегна се тежко на вратата, пое си дълбоко дъх няколко пъти и се опита да прецени обективно реакциите си. Определено се чувстваше леко опиянена. Почти замаяна. Усещаше приятен гъдел в определени части от тялото си. Пърхането вътре в нея бе все още осезаемо.

Трябваше да се бори с желанието си да отключи вратата, да се втурне по коридора и да домъкне Итън обратно в апартамента си. Единственото, което я спираше, бе фактът, че Бони и племенниците му го чакаха.

Общо взето, бе много вълнуващо. Също като в истинския живот.