Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (32)

Трийсет и втора глава

Скоро всички разбират, че Ърни е изчезнал и плъзват слухове. Според Хилъри Ърни бил забелязан на Нова година с една жена от бала.

Очевидно двамата са водели „задълбочен разговор“, както се изрази Хилъри, което ми напомня за криминалните сериали по телевизията, в които жертвата е била видяна за последно да води „задълбочен разговор“ с непознат малко преди да бъде открита мъртва. Не намеквам, че Ърни се е превърнал от мошеник в убиец, просто си приказвам.

Рупинда потвърждава разказа на Хилъри. Размахва ръце и множеството златни гривни дрънчат. Вчера ходила да си купи вестник и там попаднала на Ърни и въпросната тайнствена жена (сега вече стана блондинка с лоша стойка, която може да бъде оправена само с йога, според Рупинда). Ърни не видял Рупинда, докато тя ги подслушвала да обсъждат ваканцията си в Ямайка.

Поне така й се сторило, признава Рупинда. След това Роуз започна да я разпитва и се оказа, че май нямало такова нещо. Като се позамисли малко, не можеше вече да каже със сигурност, че мъжът е бил Ърни, защото й било по-интересно да рови в любимото си списание, посветено на здравето. Останалите дами пъшкат разочаровани и обвиняват Рупинда, че има прекалено развинтено въображение. Намесва се госпожица Сотин, за да ни накара да погледнем наляво към прочутия виадукт, построен още в римско време.

Аз не знам на кого да вярвам. Може Хилъри и Рупинда да са прави, а може и да не са, може да е нещо съвсем различно. Няма значение, той вече не е с нас.

Поглеждам към Мейв. Тя е навела глава към прозореца, гледа пейзажа и се усмихва разсеяно. Разбирам, че дори никога да не разберем какво се е случило с Ърни, тя се отърва на косъм. За тази работа трябва да благодарим на Спайк. Ако не беше той, краят на тази история щеше да е съвсем различен.

До Чешър пътят е дълъг и след около час провинцията остава далече зад нас и сега пътуваме по магистралата.

Мисля си за Бат, как потеглихме и се сбогувахме с града. От една страна, ми е тъжно, както винаги ти става мъчно, след като си горяла от нетърпение да посетиш дадено място, а накрая визитата свършва. Честно казано, чувствам и облекчение. Ще запазя прекрасни спомени, повечето свързани с господин Дарси — невероятната ни първа среща край езерото, нощната езда до замъка на Нова година, как потръпвах, когато той се наведе, за да ме целуне, — но ще ми останат и доста болезнени.

Веднага си припомням скандала със Спайк.

Както вече казах, не мога да направя нищо по въпроса, така че е най-добре да забравя.

Половин час по-късно съм навила пуловера си под брадичката, за да ми служи като възглавница и се опитвам да подремна като всички останали. Оказва се невъзможно. Прекалено много мисли ме измъчват. Изправям се и ровя в чантата, за да извадя „Гордост и предразсъдъци“. Отварям на прегънатата страница.

Покрай всичко, което стана, не съм прочела кой знае колко — все още съм в началото. Стигам до една от любимите си сцени в книгата. Елизабет и господин Дарси са на бала в Недърфилд и господин Дарси току-що я е поканил на следващия танц. Изненадана, тя се съгласява, но когато той се отдалечава, тя се пита какви ли мисли му се въртят в главата. Приятелката й Шарлот се опитва да я утеши:

— Сигурна съм, че ще го намериш за много приятен.

— Опазил ме бог! Това би било голямо нещастие! Да сметна за приятен човека, когото твърдо съм решила да мразя! Не ми пожелавай подобно зло!

Господи, много добре я разбирам, казвам си аз и мисля за Спайк, а след това решавам да прогоня подобни мисли от главата си. Помниш ли какво реши, Емили? — напомням си аз. Обръщам страницата и продължавам да чета, за да видя какво ще се случи на дансинга: това е моментът, в който винаги малко съжалявам Елизабет. Тя толкова усърдно защитава Уикъм, въпреки че греши.

— Помня, един път ви чух да казвате, господин Дарси, че никога не прощавате и ако веднъж прецените, че са ви засегнали, оставате непреклонен в своята злопаметност. Предполагам, че сте много внимателен в преценките си.

— Така е — каза той решително.

— И никога не си позволявате да бъдете заслепен от предразсъдъци?

— Надявам се, че е така.

— Хората, които никога не променят мнението си, трябва особено много да се стараят първоначалната им представа да е точна и справедлива.

Каква лицемерка! Как може да каже подобно нещо? Ако има някой заслепен от предразсъдъци, то това е Елизабет! Връщам се към по-ранни сцени. Тя бе настроена против господин Дарси още от самото начало, още откакто той нарани гордостта й, като я нарече „скучна и безинтересна“.

Едва сега се усещам.

Какво? Не е възможно. Спайк ме нарече така. Господин Дарси нарече Елизабет „посредствена“ и „некрасива“. Клатя глава. Странно. Това пък откъде изникна? Прогонвам мислите и отново насочвам вниманието си към страницата.

— Може ли да попитам какъв е смисълът на въпросите ви?

— Те ще ми помогнат да си изградя представа за вашия, характер — каза тя, като се стараеше да не звучи много сериозно. — Опитвам се да го разбера.

Само че не е точно така, нали, казвам си аз. Очевидно е, че Елизабет вече си е създала мнение за господин Дарси и сега просто се заяжда. Нека бъдем честни. Единствената причина, поради която Елизабет повярва в разказа на Уикъм, при това без каквито и да било доказателства, е, защото вече бе решила, че господин Дарси е съвършен мръсник. Така си имаше оправдание, че не го понася.

А пък единствената причина, поради която знам това със сигурност, е, защото аз се чувствах по съвсем същия начин в кафенето, когато Ърни ми разказа своята версия на случилото се между него и Спайк. Кажете сега не е ли това съвпадение?

Само че…

Ето че се натрупаха прекалено много съвпадения и не мога да ги пренебрегна просто така. Чакайте малко. Цялата тази история можеше да бъде за мен и Спайк, достатъчно е само да се сменят имената.

Щом тази мисъл ме поразява, не мога да повярвам, че не съм забелязала преди. Започвам да обръщам страниците. Колкото повече се замислям, толкова повече прилики ми се набиват на очи. Припомням си последните ни разговори, спорове, погледи, чувства…

Тъкмо се бяхме запознали и той ме обиди, след това танцувахме на бала, аз повярвах на Ърни, когато ми разказа онези ужасии за Спайк, писмото, което ми изпрати по имейла, за да докаже, че не съм преценила правилно нещата, признанието му в любов, неприятният начин, по който аз реагирах…

Господи, направо ми се повръща от мен самата.

Сега, като се замисля, разбирам, че също като Лизи Бенет съм сбъркала. Не само по отношение на Спайк, ами и по отношение на господин Дарси.

Ето. Признах си. В същия момент кутията, която бях скътала дълбоко в себе си с плътно затворен капак, под който са всички съмнения, трупани през последните дни, се отваря. Дългите неловки мълчания, идеите му за работещите жени, липсата на чувство за хумор, неспособността да прояви дори малко самоирония…

Какво каза Спайк онзи ден в Бат? Действителността винаги се оказва по-голямо разочарование от фантазиите. Говореше за Бети Блу, но същите думи спокойно можех да ги кажа и аз за господин Дарси. В „Гордост и предразсъдъци“ Джейн Остин описва господин Дарси като „умислен“, което звучи много привлекателно, но в действителност той се оказва вечно нацупен, горделив, а както разбрах от личен опит, сексист, а това, че изглежда арогантен, си е чиста проба снобизъм.

Най-сетне ми светва. Не съм влюбена в господин Дарси. Дори не съм увлечена. И още нещо. Никога не съм била. Влюбена съм била в идеята за него, в онова, което той представлява, а и коя жена не би била? Както каза Стела, когато бяхме още в книжарницата, той е мечтата на всяка жена. Само че няма мъж, който да се окаже достоен на фона на онзи захаросан образ, който съм градила години наред. Няма да стане, просто не е възможно. Това е истината за господин Дарси — той наистина е мечтата на всяка жена, но нищо повече. И ще си остане просто мечта.

— Емили?

Гласът ме стряска и аз вдигам поглед към Мейв.

— Ти май се беше отнесла нанякъде — киска се тя и нагласява очилата на носа си, за да ме погледне по-внимателно. — Не забеляза ли? Виж! Пристигнахме.

Тя посочва навън и аз едва сега забелязвам, че всички са на паркинга, бъбрят оживено и тръпнат в очакване. Автобусът е празен.

— Извинявай, бях се зачела — оправдавам се аз и се надигам. — Върви, идвам.

— Дадено — отвръща Мейв и ми се усмихва. — Господи, колко вълнуващо. Мястото, където е снимана великата сцена на езерото. Може пък да видим нашият господин Дарси — извива вежди тя.

— Надявам се — отвръщам аз, гледам след нея, докато слиза, и мислено й отправям молба да ме остави.

Искрено се надявам да го видя, казвам си аз, докато си събирам нещата. Разбрах още нещо. Между нас с господин Дарси никога няма да се получи. Това няма нищо общо със странната ситуация, с шантавите обяснения за срещата ни, а с нещо много по-прозаично — двамата с него сме съвършено различни. Разликите между нас са непреодолими.

Вижданията ни са коренно различни. Трябва да му кажа всичко това, но тъй като нямам номер, на който да му позвъня, нито пък мобилен, за да му изпратя есемес, ще се наложи да стане по трудния начин и да се изправя срещу него.

Усещам как решителността ми започва да се стопява.

Единственият проблем е как да го намеря, за да поговоря с него.