Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (30)

Трийсета глава

Сигурно съм заспала, защото се събуждам от студ. Отварям очи и откривам, че слънцето е изчезнало заедно с господин Дарси.

Потръпвам и протягам схванатите си ръце и крака и се оглеждам. Няма го. Отнесъл е и кошницата за пикника. Взел си е дори кожата, отбелязвам недоволно аз. И това ми било кавалер, казвам си аз и сумтя недоволно.

На нейно място се вижда само едно кокиче. Сигурно на господин Дарси му се налага да се погрижи за делата, за които спомена, и очевидно не е искал да ме буди. Затова ми е оставил прощален подарък. Вдигам го и оглеждам неясните бели листенца.

Честно казано, предпочитах да ми остави кожата. Замръзвам.

Докато се надигам от земята, чувам бръмченето на мобилния. Вадя го с вдървени пръсти от джоба си и виждам номера на Стела. Странно, нали говорих с нея днес сутринта? Защо ли звъни? Обаждам се.

— Ем?

— Здрасти — грача аз, загръщам се в палтото и потропвам с крака, за да раздвижа кръвообращението си. — Радвам се да чуя отново гласа ти.

— Сериозно? — сопва се тя.

В първия момент не знам какво да кажа, но след това разбирам накъде отива работата. Получила е имейла ми.

— Фреди ходи по срещи — продължава тя.

— Знам, нали ти препратих имейла — отвръщам аз. В момента не съм убедена, че постъпих правилно.

— Просто не мога да повярвам — провиква се тя.

— Защо?

— Защото говорим за Фреди — ахва тя, сякаш всичко е очевидно.

В този момент съм готова да защитавам Фреди. Стела може и да е най-добрата ми приятелка, но тя все ги измисля едни…

— Е, и? Последния път, когато си е погледнал между краката, все още е имал пенис или греша? — сопвам се аз.

— Ем? — ахва шокираната Стела. — Не мога да повярвам, че го каза. Ти никога не говориш толкова грубо.

— Извинявай, Стела, но някой трябва да ти налее малко ум в главата — продължавам аз. — Ти какво очакваше? Може би трябва Фреди да се превърне в монах, защото ти не го искаш?

— Стига, Ем, не съм казала подобно нещо — мрънка Стела, без да крие колко е потресена.

— Така е — потвърждавам аз, — не го каза точно така. Беше нещо от сорта, че сте били съвсем различни, че ако сте двойка, ще стигнете до лудост. Нали разправяше, че Фреди е най-сладкият човек на този свят и от него ще излезе чудесно гадже на някоя друга, но не и на теб…

Тя мълчи.

— Ама ние сме женени — отвръща след малко тя.

— Само за зелена карта. Нали сама го изтъкваше всеки път! — напомням й аз.

Следва ново мълчание, само че този път се чува тежка въздишка.

— Господи, каква съм глупачка — прошепва най-сетне тя и в гласа й долавям огромно съжаление.

— Чак сега ли го разбра? — засичам я аз, но този път в гласа ми звучи одобрение. Стела не е лош човек, просто не вижда онова, което й е под носа.

Чувам сумтене и разбирам, че се усмихва.

— Не искам Фреди да излиза с други момичета — продължава тя.

— Защо? Въпреки че ти не го искаш, не го даваш и на друга, така ли? — заяждам се аз.

Не е така, но все пак трябва да я попитам.

— Не е това — изстрелва в отговор тя. — Изобщо не е това.

— А какво е? — питам аз.

Отначало Стела мълчи.

— Обичам го.

Гласът й е тих, но щом чувам думите, ми идва да заподскачам от радост. Оставям тази част на Фреди. Едва удържам възторга си.

— Струва ми се, че това трябва да го кажеш на другиго.

След като ми обеща да признае чувствата си на Фреди и да ме държи в течение, казах „дочуване“ на обърканата Стела. Ръцете ми измръзнаха, докато държах телефона. Господи, колко е студено!

Потривам ръце и се опитвам да ги стопля. Мисля си за Фреди и Стела и се опитвам да си представя разговора им и какво ще се случи. Дано да се разберат. Стела се държи като гъска, но понякога трябва да изгубиш нещо, за да разбереш, че грешиш.

Като Спайк ли?

Сърцето ми се свива и аз отново си припомням имейла му и статията за Ърни, имейла на господин Макензи… Проблеми, тревоги, разкрития — всичко се върти в мислите ми. След като господин Дарси го няма, аз отново съм в истинския свят и ме обзема чувство на страх. Не мога вечно да бягам. Трябва да се справя с проблемите. Трябва… Господи, не знам какво трябва, но се налага да предприема нещо. Натъпквам ръце в джобовете и отново насочвам поглед към великолепната гледка. Трябва да се върна в хотела и да помисля какво да правя. Очите ми пробягват по небето, сякаш търсят някакъв знак, някакъв отговор, но нещата никога не са толкова лесни. Обръщам се и поемам надолу по хълма.

 

 

Половин час по-късно излизам на пътя към града. Тъй като не искам да изгубя инерцията, започвам да натискам педалите. Завивам. Пътят се стеснява и се вие ту наляво, ту надясно, докато навлизам по еднопосочна улица. Асфалтът преминава в калдъръм. Толкова е красиво, но когато си на колело, се чувстваш ужасно, особено след като седалката няма пружина. Мисля си, че дупето ми ще стане на нищо, когато едва не събарям пешеходец.

— Гледай къде ходиш — провиквам се аз и за малко да излетя напред.

— Боже! Не видях…

— Мейв?

Тя спира по средата на извинението и нагласява очилата си, за да ме погледне.

— Емили! Не видях, че си ти!

— Който и да беше, нямаше да го видиш — ахвам аз и спирам. Дори да е чула какво казах, не го показва.

— Къде беше? Търсих те навсякъде — възкликва тя. Говори задъхано и ми се струва развълнувана.

Обхваща ме страх.

— Защо? Какво е станало? — питам аз. Мейв изглежда не е в състояние да говори.

— Кажи ми какво става! — Вече съм много притеснена.

Тя кърши ръце, хапе долната си устна и ме поглежда. Боже, права съм. Тя се готви да ми каже нещо лошо.

— Хайде, ела. — Поемам нещата в свои ръце. — Ще те черпя едно.

 

 

— Кажи ми сега какво става.

Пъхнахме се в единственото отворено на първи януари заведение в Бат — „Порта към Индия“, празен ресторант с тапети на птици, лошо осветен, но пък царевичните им гризини са просто великолепни. Мейв разсеяно рони своята, докато думите й сами се нижат.

— Тази сутрин ми позвъниха по телефона.

— Кой ти позвъни?

— Брат ми, Пади.

— Който е в Испания ли?

— Да, имам само един брат. — Тя кима отсечено, чупи ново парче гризина и продължава да го рони. — Той е в Испания с дъщеря си. Там караха Коледа, май ти споменах…

— Да. — Сега вече си спомням. Кимам. Не беше ли това братът, който те изгони, когато си била бременна, мисля си аз като си припомням вчерашния й разказ; имам чувството, че сме говорили преди много време. Сега вече съм готова да го намразя още повече.

— Върнал се е в Ирландия, позвъни ми днес сутринта, малко след закуска. Отначало се притесних — реших, че се е случило нещо лошо.

— Защо?

— Пади никога не ми звъни, особено на мобилния. Казва, че било прекалено скъпо.

Какво? Дори за да честити Нова година ли не й звъни? Иска ми се да го наплюя, но ме прекъсва сервитьорът, който пристига, за да ни вземе поръчката. Моля го за две брендита, след това променям на чай от мента, защото Мейв така настоява. Сервитьорът ми се струва сърдит, опитва се да ни пробута чеснови хлебчета, но накрая се отказва, обръща ни гръб и ни оставя да си продължим разговора.

— Разказвай! — настоявам аз.

— Та аз веднага разбрах, че нещо става. Първо реших, че са децата. — Мейв замълчава и си поема дълбоко дъх. — Добре че с тях всичко е наред. — Усмихва се, когато си мисли за тях. След това се опомня и продължава: — Искаше да ми каже, че жена на име Шанън ме е търсила.

Давам й знак да продължи.

— Търсила Мейв Тъмпейн.

— Откъде ти е намерила номера?

Мейв свива рамене.

— Фамилията ми не е често срещана. Не сме много в указателя. Сигурно е звъннала на всички. — Нагласява очилата на носа си и ме поглежда.

— Какво каза брат ти? — подтиквам я аз да продължи.

Въпреки че отначало нямаше търпение да ми разкаже, сега вече ми се струва объркана.

— Той я попитал каква работа има с мен? — Мейв се усмихва смутено. — Пади е доста груб по телефона.

— Не се съмнявам — измърморвам аз, тъй като не мога да се сдържа.

— Той не е лош човек, Емили. Направил е онова, което е преценил, че е най-доброто.

Поглеждам тъжното изражение на Мейв и разбирам, че отново допускам същата грешка. Оставила съм се на предразсъдъците да ми влияят. Сигурно и навремето е направил онова, което е преценил, че е най-доброто, а аз нямам никакво право да го съдя. При това са минали почти четирийсет години. А пък и аз съм момиче от двайсет и първи век, което живее в Ню Йорк Сити, където мъжете могат да се обличат като жени и на никого няма да му трепне окото.

— Разбира се — усмихвам се аз, пресягам се и стискам ръката й. Няма съмнение, че Мейв е простила на брат си за случилото се преди толкова много години. Жалко само, че й е отнело толкова дълго време да прости на себе си.

— Какво каза тя? Шанън? — питам аз и се стягам, готова да чуя лошата новина.

— Че онази Мейв, която търси, е към края на петдесетте и ако има такава жена, да й предаде, че Шанън О’Тул иска да се свърже с нея.

Двете се споглеждаме.

— И още нещо — добавя тихо Мейв.

Сърцето ми се свива. Не смея да попитам.

— Помолила да ми предаде на всяка цена, че второто й име е Орла и то й било дадено при раждането.

В първия момент и двете мълчим. Господи, не очаквах да чуя подобно нещо. Поглеждам Мейв. Светлосините й очи са скрити зад очилата. Дребните й фини черти са отпуснати с възрастта. Не мога да си представя колко ли силно й е въздействало чутото.

— Това е дъщеря ми, Емили. Дъщеря ми ме намери — прошепва накрая тя.

— Сигурна ли си? — питам внимателно аз и усещам и радост, и страх. — Не ми се иска да таиш надежда, защото може да е грешка.

— Вече говорих с нея.

Опа! Това беше неочаквано. Каза го толкова открито.

— Вече!

— Тя беше оставила телефонен номер. Обадих й се.

Ококорила съм се. Не от това, че е говорила с нея, колкото, че Мейв е проявила инициатива. Била е решителна. Постъпила е смело. Предишната Мейв дори не би посегнала към телефона. Тя се чувстваше толкова виновна, притисната от съжаления, уплашена.

— И? — не се стърпявам аз.

— Стори ми се чудесна, Емили — заявява тихо Мейв, но аз долавям следи от облекчение в гласа й. — Социален работник е и живее в Бирмингам със съпруга си Ричард. Каза ми, че открай време искала да научи за мен. Отдавна имала желание да ме открие, но преценила, че докато осиновителката й е жива, не е редно да я разпитва за мен, за да пощади чувствата й.

Когато жената починала, тя се свързала с агенция, която помага да откриеш рождените си родители. Те ме открили веднага, но тя била обзета от съмнения. Ами ако не искам да се видя с нея? Ами ако си имам друг живот, други деца? Ами ако се срамувам от нея и искам да пазя в тайна раждането й — Мейв ме поглежда удивена, сякаш не може да повярва, че някой би направил подобно нещо.

Пазила телефона и адреса ми повече от година, след това от агенцията й съобщили, че някой разпитвал за дъщерята на Мейв Тъмпейн… Точно това не ми стана ясно… — Тя поклаща глава. — А може и да не съм разбрала. Не знам, вече не си спомням. Бях толкова развълнувана, Емили, че не знам дали помня всичко както трябва.

— О, Мейв, толкова се радвам за теб — прошепвам аз.

След като изслушах всичко, което тя ми каза, страховете ми изчезнаха и остана единствено вълнението.

— Знам, че няма да е никак лесно — продължава Мейв. — Не очаквам изведнъж да станем майка и дъщеря. Че тя си е имала майка в продължение на трийсет и пет години — не искам да заема мястото й, но се надявам да се опознаем, да станем приятелки.

Казва го толкова уплашено, че сърцето ми се свива от болка.

— Разбира се, че ще се получи — опитвам се да я окуража аз.

— Да ти кажа ли кое е най-хубавото? Когато й признах как съм се самонаказвала, задето съм я дала, каза, че тя е тази, която трябва да ми благодари, задето съм я родила и съм направила жертвата да я дам за осиновяване на такава чудесна двойка, които нямали свои деца. Те след това й дали двама братя, също осиновени, и тя е имала най-прекрасното детство, което човек може да си представи.

Усмихвам се, защото тази едновременно сладка и горчива история събужда най-различни чувства в мен. Поглеждам Мейв, която бърше сълза, потекла под очилата, и аз стискам ръката й още по-силно.

— Знаеш ли какво още ми каза? — Мейв преглъща сълзите и се усмихва. — Каза: „Ще ставаш баба.“

В първия момент оставам с отворена уста, след това писвам:

— Мейв! Господи, Мейв!

Скачам от стола, заобикалям от другата страна на масата и я прегръщам с всички сили.

— Мейв, това е чудесно! Нищо че не изглеждаш достатъчно възрастна, за да си баба — добавям аз. Пускам най-широката си усмивка и я притискам отново толкова силно, че не й оставям дъх, а пък сервитьорът избира точно този момент, за да ни донесе най-сетне чая. Ние го отказваме и поръчваме бананов сплит с двойно количество сметана, за да празнуваме.

 

 

По-късно, след като двете с Мейв се прибираме и аз изгледах епизодите на „Гордост и предразсъдъци“ с участието на Колин Фърт, се затварям в стаята си и се каня да си легна. Само че преди това трябва да направя нещо.

Вадя телефона и преглеждам номерата. Не очаквам да открия някого, но въпреки това си струва да пробвам, а и в най-лошия случай ще оставя съобщение. Откривам номера, набирам и слушам как звъни. Както очаквах, включва се гласовата поща.

— Здравейте, мамо, татко, аз съм. Обаждам се, за да ви кажа, че ви обичам и двамата…

— Емили? — прозвучава гласът на мама. — Ти ли си?

Стряскам се.

— Да, аз съм. Мислех, че още не сте се върнали от екскурзията.

— Днес се върнахме. Още ли си в Англия?

— Ъъъ… да. — Господи, колко глупаво, трябваше да изчакам да се върна в Ню Йорк.

— Добре ли си, миличка? Какво има?

Тъкмо си мисля да й кажа: „Нищо, просто звъня, за да ви пожелая честита Нова година.“ Само че, ако го направя, знам, че ще минат още двайсет и девет години, преди да се обадя по същия повод. А тогава може и да е прекалено късно.

Поколебавам се и преди да се усетя, казвам онова, което исках.

— Може ли следващата година да прекараме Коледа заедно? Да си останем вкъщи. Като семейство.

Следва мълчание. Усещам, че мама е силно изненадана. След това отговаря с нескрито удоволствие:

— Великолепна идея, Емили. Май двамата с баща ти ще оставим раниците за една година.

Пет минути по-късно, след като сме си взели довиждане, аз затварям и се отпускам на възглавниците. Виждате ли? Съвсем лесно е. Очаквах разправия, мислех си, че ще трябва да ги убеждавам, но се оказа, че греша. Гася лампата и затварям очи. Просто трябваше да вдигна телефона и да попитам.