Александра Потър
Без гордост и предразсъдъци (11)

Единайсета глава

— Бийп-бийп-бийп… бийп-бийп-бийп…

На следващата сутрин не намирам сили да стана, след като часовникът звънва, и когато все пак се надигам, забелязвам, че са ми останали някакви си десет минути, за да стигна навреме на закуска. Не че мога да хапна и хапка. Махмурлукът ми е убийствен. Езикът ми прилича на малко космато животинче, имам гнусен вкус, а пък будилникът ми действа като парен чук, който се забива в мозъка ми.

— Я да млъкнеш.

Натискам копчето за деветдесет и девети път и отпускам ръка извън леглото. Тя тежи като олово. Все още ми се струва, че е посред нощ. Сигурно защото в Ню Йорк е посред нощ… За момент си представям, че съм си вкъщи и мога да спя часове наред и още много часове…

Само че не съм. И не мога да се наспя.

Трябва да стана.

Будилникът отново се включва.

Омръзна ми.

Надигам се от леглото и залитам като някое зомби със затворени очи и протегнати ръце, пъшкам шумно и влизам в банята. Щом взема един хубав горещ душ, ще ми стане по-добре. Няма по-добър лек за махмурлук от петминутен душ, казвам си аз и си представям душа вкъщи, който ме е спасявал безброй пъти. Господи, имам нужда от този душ. Смъквам си пижамата и отварям очи. Трябват ми няколко секунди, за да фокусирам и тогава…

Не е възможно. Просто не може да бъде.

— Това ли е душът?

Няколко минути по-късно стоя разтреперана в розово пластмасово корито и се обливам с някакво невиждано досега маркучоподобно приспособление. Насапунисах си косата и се опитвам да я изплакна, но това не е никак лесна работа. Май поливам цветята по стената вместо косата си. Да не говорим, че не успявам да си наглася температурата. Въртя кранчетата. Или става леденостудена, или…

— Ааа…

Ще получа изгаряне трета степен.

Изпускам приспособлението. То пада с трясък и по някакъв начин се отразява на налягането на водата, която се превръща в Ниагара и започва да се върти като змия и да пръска навсякъде студена вода.

— Господи!

Опитвам се да се дръпна настрани, но губя равновесие и си удрям пищяла във ваната.

— Мама му стара! — крещя аз и подскачам на един крак, но се подхлъзвам на розовото пластмасово корито и се просвам на килимчето.

Оставам да лежа, притиснала буза към килимчето, краката и ръцете ми са разперени както по криминалните филми. Затварям очи. Имам желание да остана и да си доспя, но не мога. Нали съм във ваканция. По носа ми се стича пяна и аз потрепервам. Няма да позволя на мизерния махмурлук да ми развали приятното прекарване, нали?

 

 

Няколко минути по-късно съм готова. Успях да си изплакна косата на мивката с една чаша, но реших да не обръщам внимание на космясалите си крака. Насред зима е, няма кой да ги види. А и допълнителният пласт ще ме топли. Потрепервам, когато влизам в трапезарията, защото тук цари страшен студ.

Това е другото, което разбрах за англичаните. Като ледени висулки са. В Ню Йорк, щом температурата падне под нулата, ставаме роби на централното отопление, а тук просто обличат още един пуловер.

Аз вече съм намъкнала три.

— Добро утро — прогърмява гласът на Роуз. Тя усилено дъвче препечена филийка.

Забелязах, че Роуз не общува с останалите дами и тази сутрин не е изключение. Седнала е сама на празна маса, облечена в черно поло, накичена с повече диаманти от Елизабет Тейлър. Като гледам колко салфетки са захвърлени, колко трохи и празни чаши има, повечето вече са приключили със закуската.

Още няма девет и половина, забелязвам аз. Някой ще ми каже ли какво става тук? Защо старите хора толкова обичат да стават рано? Нали са пенсионери? Могат да спят до обяд. Защо останалите от нас са готови на какви ли не жертви, за да останат още нищо и никакви пет минути в леглото, а те стават по първи петли, въпреки че никой не ги гони.

Това е една от тайните на живота. Дръпвам стол.

— Наспа ли се? — пита Роуз.

— Да — отвръщам аз. — Като изключим, че имам махмурлук…

— На това му се вика късмет. Аз нямам — прекъсва ме тя, налива си нова чаша чай и добавя три лъжички захар. — Стаята ми беше прекалено студена, а матракът — на буци. Не можах да мигна.

— Боже — съчувствам й аз и пропускам да спомена, че когато се събудих в четири сутринта заради часовата разлика, я чух как блажено хърка. — Горкичката.

— Наистина, горката аз — мърмори Роуз и дрънка с лъжичката по чашата. — Както и да е, другите вече се веселят. — Привежда се към мен и ме оглежда с плътно очертаните си с черен молив очи. — Едно птиченце ми подшушна, че ти, заедно с нашия приятел журналист сте си изкарали забележително в доста интимен разговор в местната кръчма.

Пламвам от неудобство.

— Не беше точно така. Случайно се видяхме в селската кръчма — протестирам аз и се питам трябва ли да й обяснявам, че нищо не се е случило. — Играхме билярд.

Роуз извива изрисуваната си вежда.

— Сигурно — цъка тя. Пъхва пръсти в дръжката на чашата, обляга се назад и отпива глътка чай. Очевидно е, че не ми вярва, а ако продължа да отричам, ще стане по-подозрително. В това време пристига сервитьорка тийнейджърка в униформа с къдрички.

— Госпожата ще поръча ли закуска? — пита тя притеснено, а очите й се стрелкат като на уплашено птиче.

Стомахът ми се опитва да се направи на центрофуга в пералня машина и ми подсказва, че няма смисъл да ям. Знам обаче, че трябва. Единствено за да глътна два ибупрофена.

Бързо преглеждам менюто. За закуска обикновено похапвам нискомаслена кифла от италианската пекарна до книжарницата, но тук всичко е готвено.

— Какво ще ми препоръчате? — питам напълно объркана аз.

Сервитьорката ме зяпва със страховит поглед.

— Имаме английска закуска — отвръща тя.

Нямам никаква представа какво е това, но нямам нищо против да пробвам местната традиция.

— Чудесно — усмихвам се аз и затварям менюто.

Тя се изчервява от облекчение и драсва нещо в бележника си.

— Как искате яйцата, госпожо?

— Рохки — отвръщам автоматично аз. Винаги така ги ям.

Тя ме поглежда напълно слисана.

— С течен жълтък — опитвам по друг начин аз и я поглеждам, за да съм сигурна, че ме е разбрала правилно, но тя ме гледа недоумяващо и аз започвам да се чувствам като кръгла глупачка. Господи, сигурно отдалече ми личи, че съм туристка.

— Бъркани — продължавам неуверено аз.

В този момент тя ми се усмихва и аз усещам облекчение.

— Може ли… — Каня се да помоля за омлет от белтъци, но решавам да си мълча. Не искам да ме приемат за някоя от онези капризни американки, които искат всичко да е обезмаслено. Какво каза Спайк снощи? — и обезмаслено капучино — поръчвам аз.

По дяволите! Изплъзна ми се.

— Всъщност… чай също става — соча аз чайника в средата на масата. — Когато си в Рим… — смея се аз, но сервитьорката ме поглежда като извънземно и се спасява към кухнята.

— Няма нищо по-хубаво от чаша чай — кима одобрително Роуз и сръбва шумно, сякаш за да ми докаже. — Въпреки че чаят, който сервират тук, е просто ужасен.

— Наистина ли? — питам аз и се правя, че не обръщам внимание на махмурлука си, който настоява да получа чаша кафе.

Както вече казах, решила съм да опитам всички английски традиции, а тази е една от тях.

Посягам към чайника и стисвам фината порцеланова дръжка. Държа я внимателно, също както държах новородената дъщеря на братовчедка си Лиза — на една ръка разстояние, далече от гърдите, ужасена, че ще падне и ще се счупи. Чайникът се оказва изненадващо тежък и китката ми потреперва. Сигурно треперя от алкохолно отравяне, което никак не ми помага.

— Казвай.

— Чудесен е — усмихвам се аз и отпивам глътка от слабия чай с мляко. — Много е освежаващ.

Господи, готова съм да убил за един „Старбъкс“. Роуз стиска устни.

— Изобщо не те питам за чая — ядосва се тя. — Интересува ме… — тя се колебае каква дума да подбере — срещата ти.

Господ да я благослови, добро попадение. Оказва се, че под дуднещия глас и черния вампирски молив за очи се крие очарователна възрастна дама, мисля си с обич аз.

— Нищо не се е случило. Беше съвсем невинно — уверявам я аз.

— Сигурна съм, че е било така, миличка — кима тя. — Само че от мен да знаеш, че мислите на мъжете никога не са невинни.

Опитвам се да скрия усмивката си. Сега сигурно ще ми дръпне една лекция за мъжете и как да защитавам честта си. Сладурана.

— И аз съм била млада навремето.

Кимам с усмивка и се отпускам назад на стола. Колко приятно. Роуз се кани да ми разказва стари истории за ухажване и романтика. Сигурно са й пращали любовни писма, рецитирали са й поезия под някой разлистен дъб…

Представям си сцени от стари романи и ме обхваща тъга за отминалите дни. Колко е било романтично да си млада и неомъжена в онези години. Сигурно е било съвсем различно.

— Много преди да стана известна актриса в театъра, се запознах с Лари, първия си съпруг…

Я виж ти, на това му се казва изненада. Първият, значи. Колко съпрузи е имала Роуз, питам се аз.

— Беше американски военен, който служеше тук по време на войната…

Ясно. Всичко си идва на мястото. Вероятно е загинал в някой бой и сърцето й е било разбито. Сигурно се е омъжила отново, за да не бъде сама, но никога не е забравила първата любов, нежността, неповторимото ухажване.

— Бях едва на деветнайсет…

Ето, виждате ли? Знаех си аз.

— … и никога не бях виждала пенис…

Всичките ми представи рухват. Чакай малко. Тя да не би току-що да каза пенис?

— Бях малко позакъсняла в това отношение. Най-добрата ми приятелка, Тили, вече го беше правила с нейния човек…

Не може да бъде! Сигурно има някаква грешка. Къде отидоха любовните писма?

— При това няколко пъти. И в мисионерска поза, и отзад…

Ужааас!

— За мен беше истински шок, честна дума.

Мили боже! Трябва да я накарам да спре. Имам силен махмурлук.

— В онези години единствената ми цел беше да се докопам до чифт найлонови чорапи, а пък Лари искаше само да лепне големите си ръчища върху…

— Английска закуска. — Сервитьорката пристига като ангел с къдрички.

За малко да извикам от облекчение. Слава богу! Още една секунда и нямаше да издържа.

— Благодаря… много благодаря — усмихвам се с благодарност аз, когато тя оставя огромна чиния пред мен.

Ама като казвам голяма, разбирайте много голяма.

Стомахът ми роптае. Това е много храна за един човек. Зяпвам нервно купчината яйца, наденички, бекон, боб и нещо пихтиесто. Ами хлябът! А всички разправят, че американците поглъщали огромни порции.

— Не гледай. Нападай! — кара ми се Роуз. Добре че се разсея и забрави, че ми разказваше за сексуалния си живот. — Трябва да позагладиш малко кокал.

Можете да ми вярвате, че имам достатъчно по кокалите и като нищо ще изкарам един гладен сезон в „Сървайвър“, но нямам никакво намерение да споря с Роуз. Посягам към вилицата и предпазливо оглеждам чинията. Какво ли е това пихтиестото?

Бодвам малко и пробвам.

Приятна изненада!

— Това е направо фантастично — ахвам аз. Бодвам по-голяма хапка. — Какво е това? — питам аз, докато се наслаждавам на сочния вкус. Махмурлукът ми започва да се спасява нанякъде.

— Черен пудинг — грейва Роуз. — И на мен ми е любим.

— Пудинг — повтарям аз и преглъщам с апетит. Тези шантави англичани, мисля си с обич аз. Какъв вкусен десерт за закуска. Какво ли още са измислили. — Страшно е вкусно. От какво се прави?

— От кравешка кръв — обажда се мъжки глас зад мен. Обръщам се настрани и с периферното си зрение забелязвам, че Спайк дърпа стол и се настанява.

Не смея да сдъвча хапката.

— Моля?

— Черният пудинг се прави от кравешка кръв — повтаря спокойно той, вади опърпания си бележник и си налива чаша чай.

Имам чувството, че ще повърна върху масата. След това разбирам. Естествено. Това е той — Спайк и неговото нескопосано английско чувство за хумор.

— Много смешно — отвръщам аз и продължавам да дъвча.

— Не се шегувам. — Той свива рамене и се прозява широко, без да си покрие устата с ръка. Още по-неугледен е от обикновено. Облякъл е смачкан пуловер с огромно леке, а под кървясалите му очи личат сини кръгове.

— Питай Роуз, ако не ми вярваш.

— Ще я питам. — Поглеждам към нея. — Роуз, можеш ли да повярваш, онзи тип ми каза, че това… — соча пудинга с вилицата — се правело от кравешка кръв! — Изсумтявам презрително.

Роуз стиска алените си устни.

— Глупости — заявява тя и клати гарвановочерната си коса. — Няма никаква кравешка кръв.

Знаех си. Поглеждам доволно Спайк. Кравешка кръв! Как ли пък не! Да не съм луда да се вържа! Лапвам и последната хапка и сумтя доволно.

— Ммм… ммм…

В следващия момент Роуз изрича нещо, което нямах никакво желание да чуя.

— От свинска се прави.

 

 

Гадост!

Два пъти си измих устата, изчистих си зъбите с конец, жабурих се с вода за уста и все още усещам вкуса на… онази гадост. Признавам, че беше невероятно вкусно, въпреки това… Свинска кръв! Това е най-противното нещо, което някога съм чувала. Все едно да ядеш струпеи.

Отпивам глътка диетична кола и я задържам в уста, докато гледам през прозореца на автобуса. Пътуваме към Уинчестър, за да разгледаме катедралата, където е погребана Джейн Остин, и докато криволичим по тесните улици, се опитвам да се съсредоточа над пейзажа и да не обръщам внимание на стомаха си, който не спира да се бунтува.

Мястото до мен е празно; Мейв е някъде отзад, за да може Спайк да я интервюира за статията си. Знам, че се кефи за случката на закуска, но аз взех решение. Повече няма да си губя времето и да го оставям да ме дразни. Той просто не заслужава. Отсега нататък ще го изхвърля от ума си и ще си гледам екскурзийката.

— Ще прекараме следващите два часа в катедралата на Уинчестър, така че ако ви трябва нещо от багажа… — острият глас на екскурзоводката кънти от микрофона, докато влизаме на паркинга.

Гледам през прозореца към впечатляващата архитектура с удивителни каменни стени и великолепни витражи.

Страхотна е. Щом вратата се отваря, си грабвам палтото и ставам. Виждам, че Мейв се отправя по пътеката към мен. В първия момент ми се струва, че ще ме подмине. Май не ме е забелязала.

— Здрасти — усмихвам й се аз и се настанявам от другата страна на пътеката. — Как си?

Тя не се обръща и за частица от секундата имам чувството, че няма да ми отговори, но накрая все пак ме поглежда и кимва.

— А, Емили, здравей. — Струва ми се разсеяна и притеснена, но аз не обръщам внимание. Мейв често изглежда притеснена.

— Кажи как беше снощи с Ърни? — питам аз и се привеждам към нея, за да съм сигурна, че ще чуя. Нямах търпение да я попитам, но досега все не оставахме сами. Когато се върнахме в хотела, след като си тръгнахме от кръчмата, оставих двамата с Ърни да си бъбрят във фоайето и си легнах, а днес тя прекара цялата сутрин със Спайк.

— Ааа… ъъъ… добре — отвръща уморено тя.

— Добре ли? — шегувам се аз и я побутвам. — Според мен вие двамата сте чудесна двойка.

— Много ще ти бъда благодарна, ако задържиш мнението си за себе си — сопва се тя.

Поглеждам я и не мога да повярвам. Не знам дали тя е по-шокирана, че ми се е сопнала, или аз.

— Извинявай, Мейв. Не исках… — Млъквам, щом забелязвам, че очите й са пълни със сълзи. — Добре ли си? — питам тихо аз.

Следва мълчание и тя преглъща с усилие. Вече сме в предната част на автобуса и се каним да слезем, когато забелязвам, че поглежда уплашено Ърни, който е все още зад волана. За частица от секундата имам чувството, че ще ми каже нещо, но в следващия момент извръща поглед, преди той да я е видял.

— Извинявай, нещо не съм в настроение. Сигурно съм понастинала — мрънка тя и слиза бързо, а на паркинга се лепва за Рупинда и Роуз.

Силно учудена тръгвам след нея. Нито й тече носът, нито пък киха. Тук нещо става. Какво ли? Снощи, на връщане от кръчмата, ми се стори спокойна и весела. Аз бях толкова пияна, че едвам успявах да ходя, но си спомням как се смееше на шегите на Ърни и как му разказваше за племенниците и племенничките си. Какво ли се бе случило?

Поглеждам към паркинга и виждам позната фигура да вади от джоба си пакет „Марлборо“. В този момент се сещам. Спайк й е развалил настроението, няма кой друг.

Натъпквам дълбоко ръце в джобовете си и тръгвам по асфалта. Спайк е застанал настрани от останалите, навел е глава над свитите си длани и се опитва да запали цигара.

— Я кажи какво си казал на Мейв? — съскам гневно аз.

Какво стана с решението ми?

— Моля? — Той вдига поглед, а незапалената цигара виси в ъгъла на устата му.

— Не ми се прави на невинно агънце — срязвам го аз и забелязвам, че трепва. — За какво си говорехте в автобуса?

— Аз съм журналист — отвръща той, вади цигарата от устата си и я пъхва зад ухото. Изпъва рамене и ме поглежда високомерно. — Провеждах интервю.

— За Ърни ли?

Лицето му си остава безизразно.

— За господин Дарси — отвръща спокойно той. — Ти няма ли да ми отговориш на някои въпроси? Предлагам да стане, след като се успокоиш и махмурлукът ти мине.

— Какъв махмурлук? — питам остро аз. В същия момент започва да ми се гади. — Не знам за какъв махмурлук говориш.

Без да обръщам внимание на застрашително надигащия се стомах, аз профучавам покрай него. Не му вярвам. Не вярвам на нито една негова дума. Сигурна съм, че е казал на Мейв нещо за Ърни. За едно обаче е прав — имам махмурлук.

Чувствам се като замаяна, затова се облягам на едно дърво. Страхувам се, че всеки момент ще припадна.