Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der 35. Mai oder Konrad reitet in die Südsee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Ерих Кестнер. Това се случи на 35 май

Фантастична повест

Превод от немски: Владимир Мусаков

Редактор: Елена Руж

Редактор на издателството: Станимира Тенева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Албена Николаева

Немска. Второ издание

Индекс 11/95377 21231/6354-9-81

Дадена за печат 27.XI.1980 г. Подписана за печат 20.I.1981 г.

Излязла от печат 25. III. 1981 г. Издателски коли 4,54.

Условно издателски коли 3.80. Печатни коли 7. Формат 32/70×100

Издателство „Отечество“, бул. „Г. Трайков“, 2а, София

Печатница „Балкан“, бул. „В. И. Ленин“ 113, София 1981 г.

 

Erich Kästner

Gesammelte schriften

Band 7 Romane für Kinder

Gemeinschaftsausgabe der Verlag

Atrium Verlag, Zürich, Cecile Dessler Verlag, Berlin

Kiepenheuer Witsch, Köln-Berlin

© Atrium Verlag, Zürich

История

  1. — Добавяне

Глава трета
Така каза Анибал

Не мина много време и тримата пътешественици видяха пред себе си огромен средновековен замък. Между тях и замъка се намираше ров, широк най-малко десет метра, пълен с вода. Самата крепост се състоеше от безброй кулички със знаменца, зъбери, валове и бойници, а при входа се намираше подвижен мост, сега вдигнат.

— Такова нещо имах като малък за игра — каза чичо Рингелхут. — Само че моят замък не беше толкова голям. Затова пък на прозорците му беше залепена червена гланцова хартия. Ами как ще влезем вътре?

— Трябва да позвъним, — рече Конрад. Тогава конят се засмя и обясни, че замъците нямат звънци. И така беше. Но след известно време откриха край рова малка табела. На нея пишеше:

ЗАМЪКЪТ НА ВЕЛИКОТО МИНАЛО

ПРОПУСК

СЛЕД ТРИ СИГНАЛА С ТРЪБА

От интенданта

— С какво пък сега ще тръбим три пъти? — запита разгневен чичо Рингелхут — При преминаване на граница винаги на човек му създават толкова неприятности.

— Да духна ли три пъти през гребена си? — запита Конрад и го извади от джоба си.

— Посмей само! — изрева Рингелхут, сложи ръце във вид на тръба пред устата си, пое дълбоко въздух и извика:

— Та-та-ра-та-та! Та-та-ра-та-та! Та-та-ра-та-та!

Разбира се, свиренето му не беше лошо за един аптекар, който нямаше дори тръба в ръцете си.

След малко подвижният мост се спусна над рова и конят бързо се плъзна с двамата си ездачи в двора. Там стоеше стар рицар със златна броня, облегнат на ръждясал меч. През гъстата си бяла брада той запита:

35maj-41.png

— Кой път, о, чужденци, ви доведе тук?

Рингелхут отдаде чест с бастуна си и каза, че идват от Обетованата земя.

— И накъде? — запита рицарят. — Кой път ще поемете вий?

— Към Южните страни! — обясни му Конрад.

— Разрешава ви се преминаването през замъка — каза позлатеният старец. — Но преди това, съобщете ми имената си.

Чичо Рингелхут представи себе си и своите спътници.

— А аз — обясни стражът, — съм познатият от историческите книги крал Карл Велики.

— Моите почитания — каза чичо Рингелхут. — Само че, драги Карл, не говорете така надуто и ни кажете коя посока трябва да хванем.

Карл Велики поглади брадата си и промърмори:

— Все направо. Но щастието е разположено към вас. На втората поляна вляво стават днес Олимпийските игри.

— Ние тъкмо за тях питахме! — рече конят, повдигна леко сламената си шапка и се упъти нататък.

Карл Велики, подрънквайки доспехите си, се върна обиден на наблюдателната си куличка.

Конрад помоли чичо си да спре на спортното игрище. Звукът на фанфарите вече долиташе до ушите им. Малко след това видяха стадиона. По трибуните бяха насядали брадати рицари и госпожици с оперни бинокли, кавалери с перуки на едри букли и дами с бродирани кринолини.

— Чудесно! — възкликна Рингелхут. — Стой, конче!

Конят спря. Чичово и племенникът му слязоха и купиха три билета от крал Барбароса, който държеше касата на каменна маса. Билетите бяха за първата трибуна, първия ред, откъм сенчестата страна. Освен тях, Барбароса им даде и програма.

Конрад скришом мушна чичо си и му посочи брадата на Барбароса, която беше прораснала през каменната маса.

— Тук само бради виждам — промърмори Рингелхут. — Но гледай, там вече са почнали да хвърлят гюлле!

35maj-43.png

Той разтвори програмата и прочете:

Състезание по хвърляне на гюлле.

Участници:

Карл XII — Шведски

Гьоц с желязната ръка

Петър Велики

Август Силни.

Пръв хвърляше Гьоц с желязната ръка. После дойде ред на Август Силни, който достигна 18.17 м. Конрад заяви, че това е нов световен рекорд. Карл XII — Шведски се отказа, защото искал да си пази силите за съперниците при хвърляне на копие.

Изведнъж някой така удари чичо Рингелхут в хълбока, че той замалко не повали Петър Велики. Чичото се извърна разгневен. Пред него стоеше млад човек с филмов апарат.

— Извинете! — промърмори непознатият младеж — Аз съм представител на „Универсал“, Трябва да направя няколко снимки за седмичния преглед. Заболя ли ви?

Август Силни дръпна филмовия оператор настрана и му прошепна нещо. После грабна гюллето и го хвърли високо нагоре, а в това време младежът снимаше, докато то падаше върху пясъка. После застана в героична поза пред апарата, усмихна се царствено и запита, може ли да каже няколко подходящи думи.

— Както обичате — отговори младият човек, — но филмът ще бъде ням.

Конрад и чичо му се отдалечиха, превивайки се от смях. Конят ги последва облещен. Те стигнаха до трибуните, но не можаха да намерят местата си. Оказа се, че две от тях вече са заети.

— Ако може да си покажете билетите! — каза чичо Рингелхут.

Двамата мъже се извърнаха. Те бяха Юлий Цезар и Наполеон първи. Наполеон изгледа аптекаря гневно и по жълтото му лице се появиха царствени бръчки. Но тъй като това, изглежда, не направи никакво впечатление на Рингелхут, той се поотдръпна, а и Цезар стори място.

— Ако сега старата ми гвардия беше тук, в никой случай нямаше да отстъпя — забеляза Наполеон високомерно.

35maj-45.png

Чичо Рингелхут се намести до Наполеон и рече:

— Ако кажете още една подобна глупост, ще взема триръбата ви шапка и ще я дам на коня ми да я изяде. Разбрахте ли?

— Би трябвало изобщо да си купите нов цилиндър, господин Наполеон — подхвърли Негро Кабало.

Юлий Цезар се загърна в тогата си и каза на френския император:

— Не искам да ви подбуждам, но на ваше място не бих позволил да ме обиждат така.

— Без армия не можете да направите нищо, колега! — отвърна Наполеон кисело. — Но гледайте, гледайте, Теодор Кьорнер[1] е слаб на „рюкханд“[2].

Всъщност, пред трибуните се играеше тенис.

Фатер Ян[3] седеше на висок стол. Той беше реферът, а Аякс I и Аякс II[4] играеха срещу Теодор Кьорнер и княз Харденберг. Топката профучаваше ту към едната, ту към другата страна. Двамата гърци, понеже бяха братя, се бяха обиграли добре и отблъскваха ловко топката, когато попаднеше в полето им. Германската двойка играеше незадоволително.

— Какво глупаво занимание, да се подхвърля насам-натам такава малка и лека топка — каза Юлий Цезар. — Да беше поне граната!

Изведнъж той пронизително изрева. Теодор Кьорнер, който бе слаб в тениса, беше ударил топката накриво, разбира се, без никакви лоши намерения, улучи Юлий Цезар право в лицето. Римският диктатор седеше ни жив, ни мъртъв, държеше римския си нос и от очите му избликваха сълзи.

— Да беше поне граната! — забеляза чичо Рингелхут подигравателно, а Конрад от смях едва не падна от трибуната.

— Хубави герои сте ми вие! — промърмори чичото, изгледа Наполеон и Цезар отгоре до долу и напусна трибуната. Конрад и конят с летните кънки го последваха.

Преди да напуснат стадиона, те бяха привлечени от крясъците на тълпата, струпала се около пистата. На нея се състоеше финалното състезание на 100 метра между Александър Велики и Ахилес. Александър Велики спечели. Макар че стартира зле, той взе разстоянието за 10.1 секунди.

— Това също е нов рекорд! — извика Конрад.

Негро Кабало забеляза, че всъщност е обикновен кон, а му трябват само пет секунди.

— Да, но вие имате четири крака! — отвърна Конрад.

— Оставете тези глупости — сърдито каза Рингелхут, — електричеството изобщо няма крака, а е много по-бързо и от коня. Освен това, някой да тича, за да запази здравето си, разбирам. Но да препуска като ударен през полето, само за да надмине някого с една десета от секундата, това е най-голямата глупост. Той не само, че не ще запази здравето си, но ще се разболее.

Тръгнаха по улицата, между вили, прилични на замъци и поздравяваха кралете, рицарите и генералите, които стояха на прозорците по жилетки, пушеха лули или поливаха със златни лейки цветята в хубаво поддържаните си градини.

Неочаквано чуха, че в една градина се води оживен спор — но понеже не виждаха никого, приближиха се и погледнаха през оградата. Пред тях в тревата лежаха двама сериозни мъже в ризници и играеха с оловни войници.

— Много ти се иска, драги Анибал! — викаше тъкмо в това време единият от тях. — Но, не! Розовият храст, както най-после трябва да признаете, бе щурмуван безупречно от моите васали.

— Драги Валенщайн — каза другият, побледнял от гняв — аз не мисля като вас! Просто ще заобиколя лявото ви крило с конницата си и ще ви нападна в тил!

— Опитайте само! — усмихна се подигравателно Валенщайн, херцог на Фридландия. — Вашата кавалерия няма да успее в атаката си. Аз ще изтегля моите резерви, които се намират край лехата с резеда вляво, и ще я обстрелвам във фланг.

35maj-49.png

Двамата започнаха да местят насам-натам разноцветно боядисаните си войници. Битката за розовия храст беше в разгара си. Анибал прекара конницата си в тила на кралската и я притисна. Но Валенщайн обсипа полковете му с дъжд от грахови зърна. Конниците почнаха да падат на цели отряди.

Анибал побесня от гняв. Той извади нови резерви от кутията, която се намираше до него, и попълни оределия си от загубите авангард.

Но Валенщайн изстрелваше едно след друго граховите зърна срещу африканските части. Войниците и дори внушаващите страх ездачи върху слонове падаха с дузина в тревата. Битката за розовия храст беше почти решена.

— Хей, вие! — извика Конрад. — Я си отместете фронта назад! След това нападнете пак! Ударете тогава неприятелския център, защото той е най-слаб!

Анибал и Валенщайн прекъснаха за момент играта си и погледнаха към зяпачите. Картагенският пълководец поклати глава и каза строго:

— Аз не отстъпвам и не се оттеглям, дори това да ми струва и последния войник.

— Но слушайте! — извика Конрад. — Тогава жалко за армията ви…

Сега се намеси и Валенщайн.

— Ти си глупаво момче! — каза той. — Не е важно колко войници падат, а дали имаш резерви в кутията.

— Ех, че сте загубени! — каза Рингелхут на двамата пълководци. — Вие и подобните ви сте годни да водите война само с оловни войници.

— Вървете по дяволите! — извика Анибал разгневен. — Който няма честолюбие, не може да разговаря с нас! С какво се занимавате?

— Аптекар съм — отвърна чичото.

— А, ето на! — каза Анибал и се засмя пренебрежително — Разбира се, санитар.

После се обърна отново към Валенщайн:

— Херцог — каза той, — битката продължава!

И те разгорещено продължиха сражението за розовия храст.

— До последна капка кръв! — съскаше Анибал.

— Предайте се! — извика внезапно Валенщайн.

Той беше оградил неприятелските части и ги унищожаваше с дъжд от грахови зърна.

— Никакво предаване, преди последният ми войник да падне мъртъв в тревата! — закле се Анибал. Но в същия момент кихна. Погледна загрижено нагоре и рече:

— Е, добре, да прекратим! Тревата е твърде влажна. Не бих искал да простивам. Кога ще ми дадете възможност за реванш?

— Когато премине хремата ви, драги приятелю! — каза Валенщайн. — С настинката шега не бива.

Пълководците се изправиха на тревата, пъшкайки, разтъпкаха вдървените си крака, оставиха разбитите си войски край розовия храст и се упътиха към вилата.

— Една година преди да ме убият в Егер — каза Валенщайн, — имах отвратителна хрема. Бих предпочел да загубя три битки, отколкото да кихам още веднъж като тогава.

След миг те влязоха в къщата.

— Вземете аспирин! — извика чичото. — И изпийте чаша липов чай! Така още утре пак ще можете да продължите сражението.

Но Анибал едва ли го чу.

— Да тръгваме! — предложи конят. — Втръсна ми вече от тези герои.

Конрад и чичо му възседнаха отново коня и тримата се отправиха към границата.

— Представете си, Негро Кабало — каза след малко Рингелхут, — у дома племенникът ми също играе с оловни войници.

— Как? — запита Негро Кабало. — Да не би да искаш един ден да станеш генерал?

— Не! — отвърна момчето.

— Или някой от онези оловни войничета, които утре ще паднат край розовия храст?

— Съвсем не възнамерявам такова нещо! — запротестира Конрад енергично. — Ще стана шофьор!

— А защо тогава играеш с оловни войници? — запита конят.

Конрад мълчеше, но чичо му каза:

— Защо ли? Защото баща му е подарил оловни войници.

Бяха стигнали границата. Пред тях се спусна подвижен мост. Конят префуча през него и Великото минало остана зад тях.

Бележки

[1] Немски поет

[2] Едновремешно название на тениса

[3] Основателят на гимнастиката в Германия и затова наричан „Бащата на гимнастиката“.

[4] Герои от Илиада