Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der 35. Mai oder Konrad reitet in die Südsee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Ерих Кестнер. Това се случи на 35 май

Фантастична повест

Превод от немски: Владимир Мусаков

Редактор: Елена Руж

Редактор на издателството: Станимира Тенева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Албена Николаева

Немска. Второ издание

Индекс 11/95377 21231/6354-9-81

Дадена за печат 27.XI.1980 г. Подписана за печат 20.I.1981 г.

Излязла от печат 25. III. 1981 г. Издателски коли 4,54.

Условно издателски коли 3.80. Печатни коли 7. Формат 32/70×100

Издателство „Отечество“, бул. „Г. Трайков“, 2а, София

Печатница „Балкан“, бул. „В. И. Ленин“ 113, София 1981 г.

 

Erich Kästner

Gesammelte schriften

Band 7 Romane für Kinder

Gemeinschaftsausgabe der Verlag

Atrium Verlag, Zürich, Cecile Dessler Verlag, Berlin

Kiepenheuer Witsch, Köln-Berlin

© Atrium Verlag, Zürich

История

  1. — Добавяне

Глава шеста
Среща с Магданос

Пътуваха през бяла песъчлива местност, осеяна с дюни. В кънките на коня влизаха песъчинки. Той скърцаше със зъби и цвилеше страховито. Чичо Рингелхут вдигна ръце и си запуши ушите.

— Не мога повече! — извика. Конрад, който искаше да го дръпне. Но чичо му, понеже си беше запушил ушите, не чуваше нищо. Най-после дюните се свършиха. Показа се морето. То беше синьо и безкрайно. Така тримата приятели стояха на брега на Индийския океан и виждаха луната, макар че слънцето приличаше. Конят предложи отново да се върнат. Но другите двама не искаха и да чуят. И тъй, продължиха по крайбрежието, защото чичо Рингелхут смяташе, че може би ще намерят някое параходче.

Не намериха параходче, но откриха нещо много по-особено. Видяха една широка два метра стоманена лента, която се простираше през океана и изглеждаше тъй безкрайна, както и самият той. Напомняше тясна уличка, която прекосява океана, или сноп лунни лъчи, които се отразяват нощем във водата.

Недалеч от брега една жена се беше навела над стоманената лента и я търкаше с метла.

— Какво правите там? — запита чичото.

— Изтривам екватора — отговори жената.

— Какво? Нима това е екватора? — запита Конрад и посочи недоверчиво стоманената лента.

— Ами защо го изтривате? — запита конят.

— Три дни имахме буря — отвърна жената. — Вълните бяха високи като къщи и днес сутринта по екватора имаше ръжда. Сега я изтърквам. Защото ако се разпространи, екваторът може да се пукне и глобусът ще отиде по дяволите!

— Най-добре е да намажете глупавия си екватор с миний — каза конят. — Тогава няма да ръждясва.

— Но той трябва да ръждясва от време на време по малко — отговори жената, — иначе ще загубя службата си.

— Тогава, моля, извинявайте! — рече конят. — Не исках да ви обидя.

— О, няма нищо! — отговори трогната жената и продължи да чисти.

Чичо Рингелхут свали шапката си, за да привлече вниманието й.

— Един въпрос, преди да се задълбочите в работата си — каза той. — Как ще стигнем най-бързо до Южните страни?

— Стъпете на екватора и все напред — извика жената.

— Добре, щом така нареждате — каза чичо Рингелхут и сложи колебливо шапката на главата си.

— Хайде, тръгвай, дърта кранто! — извика Конрад извън себе си от радост.

Козината на коня настръхна.

— Да стъпя на екватора ли? — запита той страхливо. — Ами ако ни настигне буря сред морето с вълни високи като къщи и прочие? Не забравяйте, че вие ме яздите на своя отговорност. Откакто съм безработен, не съм застрахован.

— Карай, черни жребецо! — извика нетърпеливо чичото.

Тогава конят скочи безшумно върху екватора, поклони се пред жената, която търкаше усърдно ръждата и се заплъзга към Южните страни. Екваторът се клатеше. Замалко не ги хвана морска болест. Скоро брегът изчезна. Наоколо си виждаха само светлосиньото море и стоманената ивица. Понякога малка вълна плисваше през екватора. Тогава конят се подхлъзваше по мокрото място и всички изпищяваха в хор от страх.

А когато пред тях се изпречи табела с надпис: „Моля, не дразнете акулите“, сърцата им паднаха направо в гащите. Даже и на коня, който нямаше гащи.

От всички страни изскачаха стада от човекоядни акули. Те бяха големи като подводници, подаваха муцуните си над водата и ги отваряха, като че ли се прозяваха. Всъщност бяха гладни.

35maj-83.png

— Много им се иска да ни схрускат — промърмори чичото.

— Господин аптекар — каза конят, — животинчетата са се влюбили в корема ви. Те знаят кое е вкусно.

— Не ставайте нахален! — извика Конрад. — Чичо ми няма корем! Не сте ли забелязал?

Рингелхут беше трогнат.

— Ти си отлично момче! — каза той. — А щом вие — обърна се той към коня, щом вие сте кон с гимназиално образование, то аз твърде много разчитам…

В този миг една от акулите изскочи от водата във въздуха и жадно се устреми към Рингелхут. Но Конрад успя да ритне горкото животно с върха на обувката си като единадесетметров наказателен удар и то, разкаяно и със счупена долна челюст, се върна в солените води. Като видяха това и другите акули обърнаха гръб на екватора и оставиха тримата пътници на мира.

— Ако не ми беше племенник, щях непременно да те произведа в такъв — каза чичото на Конрад с разтреперан глас.

Конят се изкашля иронично. После каза:

— Вие ще се разсипете с вашата щедрост.

— Подигравайте се, щом искате! — извика чичото. — Но племенникът ми е идеално момче и ще оцени забележката ми.

— Ако трябва да бъда искрен — рече Конрад — бих предпочел пари. Спестявам, за да си купя парна машина.

— Ах, ти алчно момче! — промърмори Рингелхут. — След смъртта ми ще наследиш всичко.

— Но тогава вече няма да играе с парни машини — каза конят и се захили.

Какво можеше да направи чичото? Той извади портмонето си и тикна в ръката на момчето една марка.

— Надявам се още една акула да се опита да те изяде — рече Конрад. — Тогава ще спечеля още една марка.

Но друга не дойде.

— Нямаш добър характер — каза Рингелхут. — Това обаче не може да се промени. То си е в рода ни.

Южните страни не можеха да бъдат далече. От двете страни на екватора вече се виждаха острови с палми, заобиколени с коралови рифове. Скоро пред пътниците се откри бряг с тропически джунгли. Конят се понесе към него като експрес. Той се беше наситил на клатещия се екватор и водата.

Най-после стъпиха на твърда земя. Между две грамадни дървета висяха преплетени като гирлянди лиани. А на една гирлянда се люлееше табела със следния надпис:

ЮЖНИ СТРАНИ

Западна порта

ВХОД НА СВОЙ РИСК

РЕКЛАМАЦИИ НЕ СЕ ПРИЕМАТ

Малко стреснати, те минаха под гирляндите и скоро стигнаха една прекрасна поляна с орхидеи, оградена с палми. През тази поляна притича една горила, подаде им ръка, обърна се към палмите и махна. В същия миг се чу див рев. Крещяха стада от маймуни, които висяха по палмите. Папагали стиснали ноти между ноктите, издаваха гърлени звуци. Един слон беше обвил хобота си около стъблото на една палма и я клатеше така, че кокосовите орехи тракаха, като се удряха един в друг. Горилата размахваше дългите си ръце в такт като капел майстор и дирижираше невъобразимия шум.

Шумът спря също тъй внезапно, както бе започнал. Горилата се обърна към тримата пътешественици и оголи зъбите си.

— Благодаря! — каза чичото. — Беше трогателно.

А Конрад скочи на земята, изтича до горилата и я потупа по косматото рамо.

— Ако разкажа това на Оберлендер? — каза момчето, — ще се пукне. Гарантирам!

— Откъде ще знае горилата, кой е Оберлендер? — забеляза чичо му.

— Оберлендер е отличникът в класа ни — започна Конрад.

Но горилата не се интересуваше от другаря на Конрад, а се покатери на една палма. Малко след това изчезна. Останалите маймуни я последваха.

Слонът се поклони тържествено три пъти пред пътешествениците. След това той също се оттегли към гората. Дълго време се чуваше пращенето на съчките под краката му.

— Счупеното настрана! — рече чичо Рингелхут смушка коня и тримата се понесоха в галоп през поляната.

Следваха ято пъстри колибри, които летяха напреде им, сякаш за да им сочат пътя.

— Гледай внимателно, моето момче, — каза конят, — за да можеш да напишеш прилично домашно упражнение.

А чичото прибави, че Конрад би трябвало да си води бележки. Но момчето не им отговори. То наблюдаваше местността. Виждаха се чудни райски птици и смешни малки тапирчета, белоснежни катерички и големи като длан пеперуди във всички цветове, бръмбари, носорози и хвърчащи кучета, златни пауни и змии, които лежаха на пътя им като навити на рула маркучи за поливане. Но най-интересно беше стадото кенгура, които почиваха под сянката на едно дърво. Мъжките играеха на карти, а женските плетяха чорапи. Вълнените им кълба бяха сложени в торбите пред коремите им. Вътре имаше и храна. А също и шишета с мляко за малките, които бяха насядали в тревата, белеха банани и прескачаха едно опънато въже. Изведнъж забелязаха коня и двамата ездачи. Те се спуснаха към децата, напъхаха ги в торбите под коремите си и избягаха. Мъжките също побягнаха, като оставиха картите.

— Е! — извика чичото. — Можете ли да ми обясните, защо…

Но изведнъж млъкна. Пред тях се появиха три бенгалски тигри. Те си погладиха мустаците, направиха по една гърбица като котки, готови за скок, но тогава чичо Рингелхут вдигна бастуна си, като че ли беше заредена пушка, примижа с едното око и се прицели.

Тигрите се уплашиха. Най-едрият от тях извади от джоба си бяла кърпа и я развя високо.

— Предавате ли се? — извика Конрад.

Трите тигъра кимнаха.

— Тогава веднага изчезвайте! — извика чичо му енергично. — Иначе ще ви застрелям с бастуна си.

— Марш назад! — изцвили конят и хищниците изчезнаха.

В същото време и с Негро Кабало стана нещо. Той затропа и загледа учудено копитата си. Летните му кънки бяха изчезнали!

— Я гледай ти! — извика той. — Къде са кънките ми?

Чичото също не знаеше. Но Конрад каза:

— Нима забравихте какво преживяхме в Обетованата земя?

— Вярно! — извика конят. — Така ми се пада. Защо му са на кон летни кънки? Това е неестествено.

И отсега нататък той галопираше вместо да се пързаля.

 

 

Малко след това срещнаха и малката негърка Магданос. Това стана така: Чуха, че някой плаче. Приличаше им на детски глас. Но колкото и да се оглеждаха, не можаха да забележат абсолютно нищо. Най-после чичото и племенникът му слязоха от коня и внимателно запристъпяха в джунглите. Но Рингелхут не отиде далеч. Той се спъна в един корен.

— Олеле, мазола ми! — извика нещастният аптекар, седна на една купчина пръст и започна да разтрива крака си. Тук обаче го очакваше нещо още по-лошо. Купчината беше мравуняк, от който излязоха полинезийски мравки, големи колкото нашите майски бръмбари.

В това време Конрад прескачаше съборени дървета, провираше се между виещи се растения и вървеше по посока на детския плач, докато стигна под едно каучуково дърво. Хълцанията долитаха от върха му. Конрад погледна нагоре. Високо на един клон седеше малко момиченце, дъвчеше ананас и плачеше.

— Какво има? — запита Конрад.

— Отиде ли си? — запита малкото момиче.

— Кой да си е отишъл? — поиска да се осведоми момчето.

— Китът! — извика то.

— Ти май не си с ума си! — запита Конрад учудено.

Тогава момичето се смъкна като невестулка от каучуковото дърво, изправи се пред Конрад и извика възмутено:

— Какво си мислиш ти, глупчо? — аз съм принцеса и се казвам Магданос!

Конрад не беше в състояние да отговори нищо. Той гледаше с отворени от учудване уста момичето, защото то беше на бели и черни карета!

— Та върху теб може да се играе шах! — каза най-после той.

Момичето му подаде едно парче от ананаса си и каза:

— Баща ми е прочут черен главатар в Южните страни. А мама е холандка. Преди да се ожени за татко, тя е работила като машинописка в една от тукашните кокосови плантации. Затова съм се родила черна и бяла. Много грозна ли изглеждам?

— Не мога да определя. На мен ми харесваш — отвърна момчето. — Казвам се Конрад.

И той й подаде ръка. След това я попита защо е побягнала от кита. Та нали китовете живеят само във водата?

— Ти нищо не знаеш! — отвърна момичето. — Китовете са бозайници. Във водата те живеят по погрешка.

Изведнъж откъм джунглите се чу шум.

— Иде! — извика Магданос, хвана момчето за ръка и го повлече напред. Двамата побягнаха с всички сили по пътеката.

Скоро видяха пред себе си чичо Рингелхут, който все още седеше върху мравуняка и ругаеше като файтонджия.

— Бягай! — изрева Конрад. — Китът идва! Малката се казва Магданос!

Чичо му не вярваше на очите си. Той загледа като втрещен карираното момиче.

35maj-91.png

— Бягай по-скоро! — извика Конрад.

— Е, щом и вие бягате — каза чичо му, изчисти дрехите си от мравки и се втурна след тях.

Конят, който ги чакаше на пътеката и тъкмо, за да убие времето, правеше гимнастика, се зачуди като видя, че тримата пристигат запъхтени.

— Не бива вече да ви оставям сами в гората — промърмори той. — Кого водите?

— Малкото момиче го преследва кит! — обясни му Конрад. — Той скоро ще ни настигне.

— Това не ми се харесва — каза конят. — Мястото на рибите е във водата, а на карираните деца — по панаирите.

— Китовете не са риби! — извика Конрад.

После се обърна към Магданос, защото тя пак плачеше.

— Защо те преследва? — запита ток.

— Ах! — изхълца тя, — аз му се изплезих. Сега е обиден. Помощ! Иде!

Палмите запращяха и почнаха да се чупят като кибритени клечки. От джунглата се показа грамадно сиво чудовище. То приличаше на изтърбушен цепелин и отваряше хищно огромната си уста. Чичо Рингелхут вдигна за всеки случай бастуна до бузата си и изрева:

— Горе ръцете, или ще стрелям!

Но китът не спря като тигрите. Той се примъкваше все по-близо и по-близо. Конрад се изправи пред Магданос и чичо си и издигна заплашително пестник.

35maj-93.png

В този миг се чуха няколко изстрели. Китът се стъписа, кихна високо, обърна се и се повлече обратно към джунглите.

Рингелхут обърса потта от челото си, погледна с неудържим гняв своя племенник и извика:

— И всичко това заради някакво си свободно съчинение! Ще напиша ужасно писмо на твоя учител!

Конят си пое дъх и запита:

— Всъщност, кой от нас стреля? Аптекарю, да не би бастунът ви да е бил пълен?

— Аз стрелях! — се чу зад тях глас.

Всички се обърнаха. Пред тях стоеше бронзово-кафяв мъж. Около бедрата му беше препасана престилка от палмови листа. Останалата част от тялото му бе татуирана.

— Аз съм главатарят „Лешояд“, наречен „Бързата поща“ — каза той. — Здравей, Магданос!

И той подаде ръка на момиченцето, а после и на другите.

— Извинете за любопитството! — каза чичо Рингелхут. — Но с какво всъщност стреляхте, господин „Сврачо“?

— Не „Сврачо“, а „Лешояд“ — поправи го главатарят наставнически.

— Както искате — отвърна Рингелхут. — За мене може да бъдете и лютиво „Заешко рагу“. И тъй, „Лешояде“, с какво стреляхте? Звучеше някак особено.

— С горещи печени ябълки — отвърна. „Лешояд“ — исках само да уплаша кита. Радвам се, че можах да ви направя малка услуга.

— С печени ябълки ли? — запита Конрад. — Ами къде е пушката ви?

— Нямам пушка — отвърна „Бързата поща“. — Но аз стрелям с джобното си ножче.

— А, разбира се! — каза Рингелхут — С каквото и да сте стреляли, ние ви благодарим от сърце.

„Лешояд“ махна с ръка.

— Не заслужава да се говори за това — забеляза той, поклони се почтително и изчезна в гората.

 

 

Магданос заведе пътешествениците при едно приятелско туземно племе, което живееше в наколни жилища, сред сладководно езеро. Туземците бяха татуирани, имаха престилки от палмови листа и носеха тежки коралови гердани. Конят заяви, че не се интересува от тях. Той се отдели в една нива със захарна тръстика и там се наяде до насита. Там срещна някакво дребно бяло конче, с което, изглежда отлично се разбраха.

Туземците показаха на Рингелхут и племенника му как невероятно изкусно плуват и се гмуркат. След това те подариха на чичото палмова престилка, която той ще не ще трябваше да сложи. Но като я опаса над костюма си, той изглеждаше доста смешен. Жените на туземците побягнаха, превивайки се от смях.

Младежите показаха на гостите лов на пъстърви с копия и на птици с ласа. След това те устроиха такова надбягване с лодки, че на Конрад дъхът му секна. Накрая беше сервиран гала-обяда. Листът за ястия съдържаше:

1. Рагу от комари.

2. Перки от акула с ферментирало оризово вино.

3. Пушени змийски езици със салата от захарна тръстика и желе от грейпфрут.

4. Котлети от камилска птица, пюре от охлюви.

5. Крем от кокосови орехи и китова мас.

Главатарят се извини, че не може да предложи на високите си гости нещо по-специално.

— Например, вместо змийски езици, би трябвало да ви сервирам човешко месо на скара — каза той. — Но вчера изядохме последния си пленник. А докато уловим няколко нови от съседното племе рагуто ще се развали.

— Не се тревожете — отвърна чичото, — от човеците и без това ми става тежко на стомаха.

След това менюто бе поднесено.

— Виждаш ли, колко добре правехме, като закалявахме стомасите си всеки четвъртък? — прошепна чичото на Конрад, преглъщайки с мъка „гала-обеда“ на диваците. При пюрето от охлюви едва не му прилоша.

Конрад разговаряше с Магданос. Той беше тъжен. Току-що момичето му бе казало, че няма повече време. Трябвало да отиде при диамантената перачка, госпожа Леман, на остров Бали. Защото от короната на баща й се изгубила една перла, която той искал да замени с диамант. Конрад настояваше да остане още малко. Но Магданос поклати отрицателно глава, стана, подаде му ръка, кимна на чичо му и на стария главатар и заподскача към джунглите.

— Не плачи, сине мой — каза Рингелхут. — По-добре яж!

Но апетитът на Конрад беше преминал. Той преглътна сълзите си и заяви, че и те трябва да вървят. Без Магданос Южните страни му били безинтересни. Освен това нямало да има време да си напише домашното.

Чичо му се съгласи. Сбогуваха се с главатаря, благодариха му за сърдечния прием и се отправиха към тръстиковата нива, за да повикат Негро Кабало. Намериха го с малката бяла кобила. Конят ги погледна с явно неудоволствие и каза:

35maj-97.png

— Господа, не се сърдете, но аз оставам тук. Захарната тръстика е изумително сладка. Освен това, искам да се оженя за тази госпожица. Не е ли очарователна? И аз искам да имам най-после семейно огнище. Ще забравя и летните кънки, и цирка, и всичко онова, което ми напомня за Европа. Също няма да произнеса повече нито дума. Заричам се! Говоренето не е за конете. Назад, към природата!

— Не правете истории! — извика чичото. — Вие се шегувате, нали?

Негро Кабало мълчеше.

— И няма да ни оставите да ходим пеш до в къщи — продължи чичото. — Отворете най-после муцуната си, твърдоглавецо!

— Той току-що се зарече да не говори — намеси се Конрад и добави:

— А щом иска да се ожени за госпожицата, няма да му пречим. Не бива да заставаме на пътя на щастието му!

Конят кимна с благодарност. Но чичото все още беше ядосан.

— Ще полудея! — извика той. — Та защо му е на този кон да се жени? И аз съм неженен…

— Но аз съм ти племенник, драги чичо — прекъсна го Конрад — и затова ти нямаш нужда от други деца.

— Внимавайте! — обърна се внезапно чичото към Негро Кабало. — Вие с госпожицата ще имате карирани деца. Защото сте черен, а тя е бяла. Всички ще приличат на Магданос! Наистина ли не искате да дойдете с нас? Конят поклати глава.

— Тогава пожелаваме ви щастие — извика Рингелхут. — И не се опитвайте да ме уверявате, че сте кон. Вие сте говедо. Разбрахте ли?

Негро Кабало кимна.

— По групи наляво, марш! — изкомандува чичото, хвана малкия Конрад за ръката и го повлече след себе си.

— Много ви благодаря за всичко! — извика момчето.

Негро Кабало и бялата му годеница вдигнаха глави и изцвилиха на два гласа.

— Не си в крак! — скара се Рингелхут на племенника си. Това обаче не беше вярно. Чичото просто не искаше да покаже колко тежко му беше да се раздели с коня.

Тръгнаха през джунглата, която сякаш нямаше край. Някъде отдалеч се чуваше рева на диви животни. Павиани хвърляха кокосови орехи по пътя. Беше дори опасно за живота. Конрад заяви, че в тези области трябвало да се прокара трамвайна линия. Накрая запяха песента: „Очаква чиракът най-радостни дни, късмет щом потърси и в други страни!“

Когато свършиха, чичо Рингелхут каза, че не намира никакво удоволствие в пътуването.

— То е защото ти не си воденичар, а аптекар — поправи го Конрад.

— Вярно! — съгласи се чичо му и погледна часовника си. Изведнъж извика уплашено: Часът е седем без десет минути! Ако сега не срещнем шкафа, ще закъснееш за вечеря!

— Аз сам не зная кога ще напиша съчинението си — каза момчето.

— Да изпеем още нещо — предложи чичо му.

И запяха:

Чуйте, чуйте, кой ли иде

иху–иха–ха, туй ще да е мойто либе!

След това чичото пак погледна часовника си.

— Ако не стане веднага някакво чудо — заяви той, — ние ще останем тук, за да ни сложат опечени на неделната трапеза на някое от съседните племена.

— Защо пък да не стане чудо? — запита някой зад гърба им.

Двамата се обърнаха. Пред тях стоеше „Лешояд“, наречен „Бързата поща“ и им се усмихваше.

— Вие бяхте тъй добър да ни спасите от кита — каза чичо Рингелхут. — Бихте ли могли да докарате тук шкафа ми, драги господин „Гарванова поща“?

— „Бърза поща“ — го поправи главатарят. След това с невероятна бързина той изрече следните думи:

Четири по шест е три по осем,

а нула е нула по сто;

точно когато не си учуден,

става истинско чудо.

После плесна с ръце и шкафът се появи пред тях! Посред самите джунгли! Между палмите и кактусите.

35maj-101.png

— Много благодарим! — извика Конрад.

Но „Лешояда“, наречен още „Бързата поща“, беше изчезнал.

— Какъв тайнствен човек! — каза чичо му. — Но много мил. Това и завистниците му трябва да признаят.

После той покачи момчето в шкафа и сам влезе през задната му стена. И когато влязоха през вратите му, те наистина се озоваха в коридора на Рингелхут!

Конрад запали лампата, защото вече бе притъмняло и той се надяваше, че близо до шкафа ще открие поне няколко сантиметра истинска джунгла. Но видя само стени и тапети.

Чичо му развърза престилката от палмови листа и я сложи в шкафа. После каза:

— Така. А сега, скитнико, бързо в къщи! Поздрави родителите си и ги предупреди, че ще мина след вечеря към вас. Нека баща ти изстуди няколко шишета бира.

Момчето грабна чантата си, целуна бързо чичо си по бузата и се втурна навън.

„Я го гледай, и целувка ми залепи хлапакът! А туй не е обичайно между мъже.“ После надникна през прозореца. Конрад тъкмо излизаше от входната врата и погледна нагоре. Двамата си махнаха.

Веднага след това Рингелхут се зае да подреди малко жилището. Защото пухената завивка беше още на пода пред шкафа с книги. И празните чинии от обеда още стояха на масата. След като прибра, той излезе в коридора, още веднъж погледна шкафа с любопитство. Поклати глава. Задната страна не беше отворена. Там си имаше обикновена дървена преграда. И престилката беше изчезнала.

— А сега най-големият пътешественик между аптекарите, Рингелхут, ще изпуши една дебела пура — промърмори чичото на себе си и се заразхожда из стаята, обвит от кълба дим.