Ерих Кестнер
Това се случи на 35 май (2)

Глава втора
Вход свободен! Децата плащат с половин билет

В шкафа чичо Рингелхут се блъсна в един остър предмет. Беше бастун и той го взе. „Южните страни са далеко“ — помисли той, а след това се впусна, като професионален бегач на дълги разстояния, все напред в тъмнината. Отначало тайнственият път беше обграден с високи ронливи стени. Но изведнъж те изчезнаха и чичото се намери в една гора.

Тази гора обаче не беше от дървета, а от цветя! Нагоре се издигаха високи като елхи камбанки. И когато подухнеше вятър, тичинките се удряха в цветните листенца така, че звънтеше като камбана. До камбанките растяха гладиоли. И лайкучка, парички, кандилка. И рози в разкошни цветове.

От слънчевата светлина огромните цветове грееха. Чичо Рингелхут тичаше между гигантските цветя и непрекъснато викаше:

— Конрад, къде си?

Така той тича повече от десет минути, докато откри бегълците. Негро Кабало стоеше пред огромна теменужка и хрупкаше листата й, които приличаха на люшкащ се зелен килим. А племенникът му бе възседнал коня, гледаше към върха на цветето и смучеше палеца си, макар че вече съвсем не беше малък.

— Ще полудея! — извика чичо му, докато бършеше потта от челото си с носната кърпа.

— Ще полудея! — повтори той упорито. — Първо избягахте от мен, а сега ме доведохте в такава гора, каквато през целия си живот не съм виждал.

— Вече в Южните страни ли сме? — запита Конрад.

— Извади пръста от устата си, когато говориш с нас! — заповяда чичо му.

Конрад се стресна. Той извади палеца си, погледна го, като че ли никога досега не го беше виждал и от срам му идеше да потъне в земята.

В това време конят извика:

— Качвайте се!

Чичо Рингелхут приклекна, подскочи високо и щом се намери на гърба на коня, вкопчи се в племенника си. След това той перна Негро Кабало с бастуна си и потеглиха. Конят беше в отлично настроение. Той задекламира:

„Кой яха тъй вихрено в нощния мрак?

— Бащата, с невръстно дете първенак“

Но Конрад каза:

— Та ние сме само чичо и племенник.

А Рингелхут добави:

— Как тъй в нощния мрак? Вие преувеличавате. По-добре препускайте галоп!

— Дадено! — извика конят и се понесе през цветната гора така, че двамата не чуваха и не виждаха нищо. Конрад се държеше здраво за развяващата се грива, а чичото — за Конрад. Скоро те разбраха, че не е полезно да се яде месна салата с малинов сироп преди езда.

Розите искряха в най-различни цветове. Камбанките тихо звъняха. А чичо Рингелхут си помисли:

„Ех, да бяхме вече там!“

Конят отведнъж спря.

— Какво има? — запита Конрад, затворил очи през време на галопирането, които сега предпазливо отвори.

Бяха спрели пред висока дъсчена ограда. На нея беше окачена табела, на която пишеше:

Чичо Рингелхут внимателно се спусна от гърба на коня, огледа табелата и оградата и най-после заключи:

— Тук нещо не е в ред!

— Защо? — запита конят.

— Оградата няма вход! — каза чичото и другите двама едва сега забелязаха, че врата наистина липсва.

Конрад стъпи на гърба на Негро Кабало, вкопчи се в оградата и поиска да се изкачи на нея. Но чичо му го хвана за краката.

— Ти си глупав като овчица, сине — прошепна му той. — Мислиш ли, че в Обетованата земя се влиза с покатерване? Вътре сигурно живеят най-мързеливите хора на света. Те няма да вземат да се катерят, за да влязат в царството си.

Но момчето не отговори. То се вкопчи здраво в оградата и бавно се изтегли нагоре.

— Вече виждам оттатък! — възкликна Конрад с въодушевление. В същия миг отвътре се издигна грамадна ръка и му удари такава плесница, че той падна направо в тревата до коня, като държеше с ръка страната си.

— Пада ти се! — каза чичо му. — Не бива винаги да се катериш, само защото можеш.

После им даде знак да мълчат, облегна се до едно дърво и извика:

— Ако тези хора си представляват, че ще се катерим, лъжат се. Ние предпочитаме да останем отвън.

После той сърцераздирателно се прозина и недоволно прибави:

— Най-добре ще е да поспим няколко часа.

Още не изрекъл това и на оградата се появи врата, която преди съвсем не се забелязваше. Някакъв глас отвътре извика:

— Моля, заповядайте!

Минаха през вратата. Първото нещо което забелязаха, беше грамадно легло. На него лежеше дебел човек, който изръмжа:

— Аз съм портиерът. Какво желаете?

— Отиваме към Южните страни! — отговори чичото.

— Все направо — каза портиерът, обърна гръб на гостите и захърка с все сила.

— Надявам се, че хъркането не ви преуморява — каза чичо Рингелхут.

Но дебелият беше вече заспал, или пък го мързеше да отговори.

Конрад разглеждаше мястото. Беше овощна градина.

— Гледай, чичо! — извика момчето. — Тук на едно и също дърво зреят череши, ябълки, круши и сливи.

— Така е по-удобно — отвърна чичо му.

Но конят не можеше да приеме Обетованата земя.

— Щом плодът трябва да се бере — каза той, — тази страна не може да ми направи впечатление.

Конрад, който разглеждаше внимателно едно от четириплодните дървета, направи знак на чичо си и на коня да се приближат. Това, което видяха, беше наистина извънредно практично. На стъблото се намираше автомат с ръчки и надписи:

„Когато лявата ръчка се дръпне веднъж — една обелена и нарязана ябълка; ако се дръпне два пъти — смесен компот“ — гласеше един от надписите. „Ако дръпнеш веднъж дясната ръчка — парче плодов сладкиш с каймак“.

— Това е наистина чудесно! — каза чичо Рингелхут и дръпна дясната ръчка два пъти. Нещо иззвъня и от дървото излезе чиния с мармалад от череши. И тримата започнаха да изучават дърветата и да опитват съдържанието им. Най-голям апетит показа конят. Той изпразни две дървета, без да се насити. Чичо Рингелхут напомни, че е време за тръгване. Но конят отговори:

— Вървете напред, аз ще ви настигна.

Конрад и чичо му продължиха сами пътя си, все напред през Обетованата земя. Понякога пътя им пресичаха кудкудякащи кокошки. За опашките им бяха вързани малки лъскави тигани. И когато видеха, че идват хора, те се спираха и снасяха бързо яйца на очи с шунка, или омлет със спанак. Конрад махна с ръка, защото беше сит. Кокошките с тиганите изчезнаха в храсталаците.

— Изглежда, че тук изобщо няма хора — каза момчето.

— Сигурно има — рече Рингелхут. — Иначе автоматичните дървета биха били излишни.

Чичото имаше право. На един завой видяха пред себе си къщи. Къщите бяха на колела и впрегнати с коне. По този начин обитателите им можеха да лежат в леглата си и да се движат навсякъде. Освен това на прозорците на спалните бяха прикрепени високоговорители. И ако двама безделници искаха да разговарят, те просто с помощта на конете приближаваха къщите си и се разбираха по високоговорителите, без да виждат лицата си.

Конрад посочи две такива къщи. Чичото и племенникът му се приближиха на пръсти и чуха от високоговорителя някакъв сънлив глас.

— Драги председателю! — казваше високоговорителят. — Какво е времето днес?

— Нямам представа — отговори другият високоговорител — от десет дни не съм мърдал от леглото.

— Е, бихте могли да надникнете през прозореца, щом сте с претенции да ни управлявате — промърмори първият глас.

— А защо не надникнете вие, драги Ханеман?

— От онзи ден лежа с лице към стената и ме мързи да се обърна.

— И с мен е същото, драги Ханеман!

— Е, тогава ще трябва да се откажем да разберем какво е времето, господин председателю.

— И на мен така ми се струва. Довиждане! Приятни сънища!

— Подобно, господин председателю!

Двата високоговорители се прозинаха. После къщите се разделиха.

— Хайде да видим кой е този многоуважаван председател! — предложи Рингелхут.

Двамата тръгнаха след къщата на председателя, която бавно се отдалечаваше. Когато тя най-после спря в една градина с автоматични дървета, те надникнаха любопитно през прозореца.

— Какъв тлъст човек! — прошепна чичо Рингелхут.

— Господи! — извика Конрад. — Та това е шишкото Зайделбаст.

— Как? Ти познаваш председателя на Обетованата земя?

— Дебелият Зайделбаст беше в нашето училище. Той повтаря класа единадесет пъти, защото беше мързелив! — обясни момчето. — В трети клас се ожени и напусна града. Искаше да стане агроном. Но никой дори не подозираше, че е станал председател в Обетованата земя.

След това Конрад почука на прозореца и извика:

— Зайделбаст!

Дебелият председател разгневен се обърна в леглото си и недоволно промърмори:

— Какво има?

— Не ме ли познаваш? — запита момчето.

Зайделбаст отвори малките си очички, които едва се забелязваха в пълното му лице, усмихна се уморено и попита:

— Какво правиш тук, Конрад?

Чичо Рингелхут повдигна шапката си и каза, че той е чичото и че те само минават оттук, на път към Южните страни.

— Ще ви заведа до границата — каза председателя Зайделбаст. — Но първо ще хапна нещо. Един момент, господа!

Той се пресегна към нощната си масичка и извади от чекмеджето кутийка с таблетки.

— Най-напред нещо пикантно за предястие — прозина се той, лапна някакъв хап и натисна един бутон. След малко на отсрещната стена се появи цветна светлинна картина — сардели, руска салата и паниран волски език.

— Сега хубава порция от печена гъска с хрускава кожица — каза председателят, глътна един розов хап и пак натисна някакъв бутон. Този път върху бялата стена се появи огромна печена гъска, с гарнитура печени ябълки и салата от краставици.

— Накрая сладолед с плодове — прибави Зайделбаст, поднесе до устата си жълт хап и натисна един от бутоните. На стената се появи чудесна чаша сладолед с разрязана наполовина праскова. Конрад си преглътна слюнките.

— Защо ядете хапове? — запита Рингелхут. Като аптекар, той, естествено, се интересуваше от това.

— Яденето изисква извънредно много енергия — каза председателят, — а пък във форма на таблетки и показано на картини, то е пак така вкусно и изисква по-малко усилия.

Докато двамата чужденци се учудваха на думите му, Зайделбаст се изтърколи от леглото. Той беше по бански гащета. Останалите дрехи бяха нарисувани по тялото му: връзка, яка, сако, панталони, риза, чорапи, обуща.

— Хубаво, нали? — запита той. — Мое изобретение. Постоянното обличане и събличане е излишно губене на време и труд.

Той заохка и се заклати към вратата. Мина доста време, докато излезе от къщата. Поздрави доста сърдечно някогашния си съученик, подаде ръка и на чичо му.

— Преди да продължите към Южните страни, трябва непременно да видите нашата опитна станция — каза той.

Тръгнаха бавно през полето. Внезапно заваля дъжд.

— Трябваше да оставя бастуна си в къщи — каза Рингелхут. — Чадърът повече би ми послужил.

— Не се тревожете заради това — каза председателят Зайделбаст. — Вижте какви удобства предлага нашата страна.

И излезе прав. Едва бяха паднали първите капки, когато високо над поляната израснаха безброй чадъри. Човек можеше, ако иска, да се спре под някой такъв чадър. Но можеше и да го изскубне от земята и да продължи пътя си, защитен от него.

Тримата си откъснаха по един чадър и продължиха пътя си.

— Когато дъждът спре, чадърите увяхват — съобщи им Зайделбаст.

Това извънредно много се хареса на гостите.

Скоро дъждът спря и чадърите наистина клюмнаха като повехнали цветове. Председателят хвърли своя чадър в канавката и гостите последваха примера му.

— Опитната станция, която основах — обясни председателят, — има за цел да занимава по-темпераментните ни жители и онези, които притежават силно развита фантазия, без те да се напрягат.

— Разкажете ни нещо повече! — помоли чичото.

— На обикновения безделник му стигат тъкмо двадесетте и четирите часа на денонощието за ядене и за спане — каза Зайделбаст. — Не трябва да забравяте, че жители, които тежат по-малко от сто и двадесет килограма биват изгонвани от страната. Но дори и сред онези, които без усилие постигат националното тегло, има хора с подчертано жив темперамент. Какво да правим? Скуката ги разсипва. Тогава числото на отлъчените ще нарасне. Населението ще намалее. Трябваше да се намери изход. Горд съм, че аз го изнамерих. Ето и станцията. Внимавайте добре!

Те се бяха озовали на поляна, покрита с легла. На тях лежаха множество дебели господа и примигваха.

— Тук, каквото и да си помислиш, то става действителност — заинтригува ги Зайделбаст. — Това е, както виждате, превъзходно прекарване на времето. А когато човек се насити на фантастичната картина, той само казва: „Марш назад!“ и тя изчезва.

— Не ти вярвам! — каза Конрад. — Зайделбаст, ти се шегуваш с нас!

— Гръм и мълния! — извика в този миг чичо му. — Гледайте, теле с две глави!

Наистина! Пред едно от леглата стоеше двуглаво пъстро теле и се пулеше с четирите си очи към дебелия човек, който беше пожелал то да се яви. Като видя странното животно, той се ухили глупаво от възглавницата. После махна с ръка и като се прозина, извика:

— Марш назад!

Телето изчезна.

Продължиха разходката си и скоро стигнаха до една дебела жена. Тя също лежеше на креват, а челото й се беше набърчило от много мислене. Изведнъж пред нея се появи човек с кутия за събиране на растения.

— Марш назад! — скара се тя и той изчезна. Челото й се набръчка още повече. Скоро пред леглото се появи друг, стар човек, окачил на рамо кутия за събиране на растения. Той приличаше на първия, само че имаше по-малко зъби, затова пък дълги бели къдрици.

— Марш назад! — изкомандува жената и той също изчезна. Пред нея застана трети стар човек, който приличаше на другите двама. Само че този беше с по-дълъг нос и с плешиво теме.

— Марш назад! — гневно кресна жената и изтощена затвори очи.

— Какво правите, госпожо Брюкнер? — запита Зайделбаст.

— Ах, господин председателю — отвърна жената. — Мъча се да си представя дядо си. Забравила съм как изглежда.

— Не се ядосвайте! — предупреди я Зайделбаст. — От миналата седмица вие тежите само сто и двадесет и пет килограма. Жал ми е, че ако продължавате така, ще трябва да напуснете Обетованата страна.

— От осем дни опитвам само това — разплака се госпожа Брюкнер, — и все безуспешно. Лека нощ, Зайделбастчо!

След миг тя вече спеше. Мозъкът й се беше преуморил.

— Гледайте! — извика внезапно Конрад. — Вижте! Лъв!

Пред едно от леглата стоеше грамаден светлогривест лъв, разтваряше широко уста и показваше зъбите си.

— Разбира се, дебелият Боргмайер — изруга Зайделбаст. — Той винаги си представя диви животни. Това е негова идея фикс. Само дано не пострада някой ден!

Жълтият лъв пропълзя по-близо до леглото, направи гърбица и силно изрева. Дебелият Боргмайер побледня.

— Назад! — извика той. — Марш, коварно животно!

Но лъвът се приближи още повече. Той вече захапа пухеното легло.

— Махай се! — изрева Боргмайер.

— От страх той е забравил, че трябва да каже „марш назад“ — забеляза Зайделбаст. — Ако не си спомни това навреме, за съжаление лъвът ще го изяде.

— Тогава аз ще изтичам и ще извикам в ухото на лъва! — извика Конрад и понечи да се впусне към Боргмайер.

Но чичо Рингелхут го хвана здраво и каза:

— Не мърдай от мястото си! Твоите родители ще ми извият врата, като им разкажа, че те е изял въображаем лъв.

Зайделбаст също го посъветва да си стои мирен.

— Няма смисъл — обясни той. — Тези думи трябва да извика Боргмайер.

През това време лъвът бе скочил върху леглото, стъпил с предните си лапи на корема на господин Боргмайер и гледаше жадно шишкото. Такава тлъста закуска отдавна не му се беше падала. Той разтвори устата си…

— Марш назад! — кресна Боргмайер и лъвът изчезна.

— Вие, изглежда, не сте с ума си! — каза Зайделбаст на разтреперания човек. — Ако не ми струваше напрежение, щях да се разсърдя!

— Няма вече да правя така! — проплака Боргмайер.

— Забранявам ви да посещавате опитната станция за четиринадесет дни! — каза председателят и отмина с гостите си.

Внезапно чичо Рингелхут започна да се смалява.

— Ще полудея! — извика той. — Какво значи това?

Конрад се засмя и потри ръце. Зайделбаст също се засмя и каза:

— Ти си голяма скица!

А чичото продължаваше да се смалява. Сега той беше колкото Конрад. После, колкото бастуна си. Накрая стана не по-голям от молив.

Конрад се наведе, взе мъничкия си чичо в ръка и каза:

— Представих си те малък, както на портрета, който имаш в къщи.

— Не си прави шеги! — каза заплашително малкият чичо. — Извикай веднага „Марш назад!“

И той вдигна ръчичката си, сякаш искаше да удари с нея плесница на племенника си. При това не беше по-голям от дланта на Конрад, върху която стоеше.

— Заповядвам ти! — извика той.

Зайделбаст се смееше до сълзи. Момчето обаче каза на чичо си: „Ах, ти грозно джудже!“ И го сложи в предния джоб на дрехата си. Рингелхут се показа оттам, заудря с ръце гърдите на Конрад и вика, докато прегракна. В това време пристигна в тръс и Негро Кабало. Момчето го представи на приятеля си.

— Много ми е приятно! — казаха и двамата. Конят не можеше да нахвали Обетованата земя. Тази страна била най-хубавото място за безработни циркови коне. След това той запита:

— Къде, всъщност, е нашият аптекар?

Конрад мълчаливо му показа предния си джоб и сламената шапка на коня замалко не падна от учудване. След това Конрад му разказа, как неговият чичо е станал малък и какво са преживели с лъва, и с дядото на госпожа Брюкнер.

— О — възкликна конят. — Тази рецепта ще опитам и аз. Искам веднага тук да се явят летните ми кънки.

И ето, четирите кънки бяха вече завързани за копитата му, точно както си ги беше представил.

Конят извънредно много се зарадва, направи няколко задни завоя, после една голяма осмица и накрая завъртя един пирует върху задния си десен крак.

Това зрелище беше удоволствие на всички — и познавачи и любители. Зайделбаст дори каза, че ако не бил толкова мързелив, щял да ръкопляска. Конят се поклони и благодари за аплодисментите.

— Мили и добри мой племеннико — каза чичо Рингелхут, — моля ти се, извади ме от джоба си.

— Мили и добри мой чичо — отговори Конрад. — Аз нямам такива намерения.

— Не?

— Не!

— Добре, както искаш — каза чичо му. — Тогава, за наказание, веднага ще ти порасне глава като тиква и зелена коса. А вместо пръсти, ще имаш десет франкфуртски кренвирша.

Така и стана. На раменете на Конрад, вместо глава, израсна отвратителна, голяма тиква с отровно зелена коса върху нея. На китките му, вместо пръсти се полюшваха десет кренвирша. Конят се засмя и каза:

— Ти си най-сполучливото плашило!

Зайделбаст му подаде огледало да се види какъв хубавец е станал. От своя страна, чичо Рингелхут така силно се смееше на десетте кренвирша, че джобът на Конрад се спука.

Накрая Зайделбаст заяви, че трябвало да си представят по-хубави работи и да си пожелаят по нещо добро.

— Но такива са хората! — промърмори той дълбокоумно. — Хайде сега развалете магията, ако обичате.

Чичо Рингелхут се провикна: „Марш назад!“ и племенникът му прие предишния си вид. После Конрад извади чичо си от предния джоб, постави го на тревата и извика същите думи. За миг чичо Рингелхут стана пак толкова висок, колкото преди.

— Трябваше да ви фотографираме — каза Зайделбаст — изглеждахте доста смешни.

— А сега напред! — рече конят и нетърпеливо зарови земята с кънките си.

Напуснаха поляната. Зайделбаст ги придружи до границата.

— Имате ли още свободни места в Обетованата страна? — запита Рингелхут на раздяла.

— Защо? — попита председателят.

— При нас има много хора, които нямат какво да правят и какво да ядат — отвърна чичото.

— Ах, оставете ни на мира — каза Зайделбаст възбудено. — Тези хора ще искат да работят. А тук такива не ни трябват.

— Жалко! — забеляза конят.

След това си подадоха ръце, за да се сбогуват.

Чичото и Конрад възседнаха коня и с радостни възгласи преминаха границата. Зайделбаст им махаше с малкия си пръст, за да не се изморява и викаше:

— Все напред!