Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, Вещицата и дрешникът (7)

Глава седма
Един ден със семейството на бобрите

Докато двете момчета шепнеха отзад, момичетата неочаквано извикаха.

— О, не! — и спряха.

— Червеношийката! — обясни Луси. — Червеношийката отлетя.

Птицата наистина беше изчезнала.

— А сега какво ще правим? — попита Едмънд като хвърли към Питър многозначителен поглед, който сякаш говореше: „Нали ти казах!“

— Ш-ш-т! Гледайте! — каза Сюзан.

— Нещо се движи между дърветата, ей там вляво. Всички се бяха втренчили, обзети от неприятно чувство.

— Ето го, отново се движи — продължи след малко Сюзан.

— Сега и аз го видях — каза Питър. — Още е там. Току-що се скри зад голямото дърво.

— Какво е? — попита Луси, като се опитваше гласът й да звучи спокойно.

— Каквото и да е — обясни Питър, — то ни преследва. И е нещо, което не желае да бъде видяно.

— Нека да си ходим вкъщи! — предложи Сюзан.

И макар че никой не го изрече на глас, изведнъж всички осъзнаха това, което Едмънд бе прошепнал на Питър в края на предишната глава. Бяха се изгубили.

— Какво е това нещо? — запита Луси.

— Някакво животно — каза Сюзан и след малко извика: — Гледайте! Бързо! Ето го там!

Този път всички го видяха: иззад едно дърво към тях надникна мустаката и космата глава. Но този път не се дръпна веднага назад, а сложи лапичка на муцунката си така, както човек слага пръст на устата си, когато иска да накара някого да мълчи. След това животното отново изчезна. Децата стояха, притаили дъх.

Миг по-късно непознатият се показа иззад дървото, огледа се, сякаш се страхува, каза „Ш-ш-т!“ и им направи знак да се приближат в гъсталака, където стоеше. После отново изчезна.

— Знам какво е това — каза Питър. — Това е бобър. Видях опашката му.

— Иска да отидем при него — обади се Сюзан — и ни предупреждава да не вдигаме шум.

— Знам — каза Питър. — Въпросът е трябва ли да го последваме или не. Ти какво мислиш, Луси?

— Мисля, че е добър бобър.

— Да, но откъде да сме сигурни? — попита Едмънд.

— За да не рискуваме? — рече Сюзан. — Искам да кажа, че няма смисъл просто да стоим тук, пък и усещам, че съм гладна.

В този миг бобърът отново показа главата си иззад дървото и им кимна настойчиво.

— Хайде! — предложи Питър. — Да опитаме. Вървете близо един до друг. Би трябвало да можем да се справим с един бобър, ако се окаже враг.

Децата отидоха до дървото, след това го заобиколиха и там наистина откриха бобъра. Но той продължаваше да отстъпва назад, като им прошепна:

— По-насам, елате още по-насам! На открито не сме в безопасност!

Чак когато ги заведе до едно тъмно място, където четири дървета растяха толкова близо едно до друго, че клоните им се сплитаха, а под краката си виждаха кафявата земя, покрита с борови иглички, бобърът проговори:

— Вие сте синове на Адам и дъщери на Ева, нали?

— Да, няколко от децата им — отвърна Питър.

— Ш-ш-т! — им каза бобърът. — Моля, не толкова високо. Дори тук не сме в безопасност.

— От кого се страхувате? — поинтересува се Питър. — Тук няма друг освен вас.

— Има дървета — обясни бобърът. — Те винаги слушат. Повечето от тях са на наша страна, но има такива, които са на нейна страна, вие знаете за кого говоря.

— Щом ще говорим за страни — каза Едмънд, — откъде да сме сигурни, че си ни приятел?

— Не искаме да ви обидим, господин Бобър — допълни Питър, — но вие разбирате, че сме чужденци.

— Съвсем правилно, съвсем правилно! — каза бобърът. — Ето го моето доказателство!

С тези думи той им подаде нещо малко и бяло. Всички го изгледаха учудено, а Луси изведнъж извика:

— О, разбира се! Това е моята кърпичка, която дадох на клетия господин Тумнус.

— Точно така — каза бобърът. — Клетникът беше разбрал предварително за ареста и ми даде това. Каза ми, че ако му се, случи нещо, трябва да ви посрещна тук и да ви отведа до…

Сега гласът на бобъра заглъхна и той поклати тайнствено два-три пъти глава. След това им даде знак да се приближат колкото се може по-близо до него, така че мустаците му гъделичкаха лицата им, и добави, шепнейки:

— Говори се, че Аслан е потеглил, дори може би вече е тук.

И точно тогава се случи нещо странно. Децата знаеха кой е Аслан толкова, колкото и ти знаеш. Но в мига, когато Бобърът изрече тези думи, всеки бе обзет от различни чувства. Може би някога ти се е случвало насън да чуеш думи, които не разбираш, но си наясно, че те имат огромно значение. Те са или нещо ужасно, което превръща съня ти в кошмар, или пък — нещо приятно (твърде приятно, за да се изрази с думи), което го прави толкова красив, че го помниш цял живот и винаги ти се иска да се повтори отново. Сега се случи точно така. Като се спомена името Аслан, всяко от децата усети, че нещо сякаш подскочи в него. Едмънд усети, че го обзема някакъв тайнствен ужас. Питър изведнъж се почувства храбър и готов за всякакви приключения. Сюзан пък имаше чувството, че покрай нея се носят нежни благоухания или някаква прекрасна мелодия. А Луси изпита това, което изпитва всяко дете, когато се събуди рано и изведнъж си спомни, че е в началото на лятна ваканция.

— Ами господин Тумнус? — попита Луси. — Къде е той?

— Ш-ш-т! — каза бобърът. — Не тук! Трябва да ви заведа някъде, където можем истински да поговорим, а и да вечеряме.

Единствено на Едмънд му бе все още трудно да повярва на бобъра, но на всички, включително и на Едмънд, им беше приятно да чуят думата вечеря. Затова енергично следваха новия си приятел, който ги водеше удивително бързо все през гъстите места на гората. Вече бяха много уморени и много гладни, когато изведнъж дърветата започнаха да оредяват, а пътеката се заспуска стръмно надолу. Миг след това излязоха под открито небе (слънцето все още грееше) и пред тях се разкри прекрасна гледка.

Бяха застанали на склона към стръмна и тясна долина, през която течеше доста голяма река. Сега тя бе скована от лед. Точно под тях имаше бент, построен на реката. Като го видяха, всички изведнъж си спомниха, че бобрите винаги правят такива бентове, и бяха съвсем сигурни, че този го е направил господин Бобър. Забелязаха също, че сега на лицето му се бе появило скромно изражение (като на човек, чийто разказ четеш, или на градинар, чиято градина си посетил). Така че думите на Сюзан: „О, какъв хубав бент!“, прозвучаха като обичайна учтивост. Този път господин Бобър не каза „Ш-ш-т!“, а само: „Дребна работа! Дребна работа! А и не е завършен!“

Над бента трябваше да има дълбок вир, но сега, разбира се, той бе покрит с тъмнозелен лед. Под бента също имаше лед, но той бе замръзнал на пенести вълни под формата на водата, която се е спускала надолу в мига, когато ледът я е сковал. А там, където водата се е процеждала или е побивала бента, се беше получила блестяща стена от ледени висулки. Тази стена бе покрита цялата с цветя, венци и гирлянди, сякаш направени от захар. А в средата се издигаше, отчасти върху бента, смешна къщурка, подобна на огромен пчелен кошер. От дупка на покрива й излизаше дим, така че видеше ли го човек, особено ако беше гладен, веднага можеше да си помисли за вкусни гозби.

Останалите забелязаха най-вече това, но Едмънд забеляза нещо друго. Малко по-надолу по реката се виждаше друга, по-малка река, която течеше през друга, по-малка долина и се вливаше в Голямата река. Като погледна към долинката, Едмънд различи два малки хълма. Беше почти сигурен, че това са същите хълмове, които му бе показала Кралицата при стълба с фенера. „А между тях — помисли си той — на не повече от километър и половина трябва да се намира дворецът й.“ Едмънд си спомни за локума и за това как ще стане крал („Чудя се как ще реагира на това Питър?“ — запита се той). Веднага започна да крои главозамайващи планове.

— Ето, че пристигнахме — каза домакинът. — И както изглежда, госпожа Бобър ни очаква. Вървете след мен и внимавайте да не се подхлъзнете.

Бентът бе достатъчно широк, за да се върви по него, макар че не беше много удобно място за човешки крак. От едната му страна ледът бе на едно ниво с бента, но от другата се спускаше стръмно надолу към реката. Господин Бобър ги поведе в колона един по един, докато стигнаха средата. Там вече бяха пред вратата на къщата.

— Ето ни и нас, госпожо Бобър — каза господин Бобър. — Да ти представя синовете на Адам и дъщерите на Ева.

И всички влязоха вътре.

Луси дочу бръмчене и видя симпатична възрастна бобърка, която шиеше нещо на машина. Щом децата влязоха, тя спря работата си и стана.

— Е, най-после дойдохте! — каза бобърката и протегна сбръчканите си стари лапички. — Най-после! Кой можеше да предположи, че ще доживея този ден! Картофите вече завират, чайникът е сложен на печката, а не се съмнявам, че господин Бобър ще налови и малко риба.

— Без съмнение — съгласи се господин Бобър, излезе от къщата (Питър тръгна с него) и отиде до малка дупка в леда, която всекидневно изсичаше с брадвичката си. Бяха взели със себе си и ведро. Господин Бобър седна кротко на ръба на дупката (не му правеше впечатление, че е студено), погледна съсредоточено, внезапно мушна вътре лапа и за части от секундата измъкна оттам една хубава пъстърва. Повтори това няколко пъти, докато напълниха ведрото.

В същото време момичетата помагаха на госпожа Бобър да приготви масата: да нареже хляба, да напълни огромната кана с бира за господин Бобър, да сложи тигана на печката, за да се загрее мазнината в него. Луси си каза, че бобрите има много уютен дом, макар и никак да не приличаше на пещерата на господин Тумнус. Тук нямаше книги и картини, а леглата бяха заменени от койки като в кораб, вградени в стената. От тавана висяха шунка и връзки лук. До стената бяха наредени гумени ботуши и мушами, брадвички, ножици, лопати, мистрии и съдини за пренасяне на хоросан, рибарски въдици и принадлежности. Покривката на масата, макар и съвсем чиста, бе от грубо платно.

Точно когато мазнината в тигана започна приятно да цвърти, Питър и господин Бобър влязоха с рибата. Домакинът я бе изчистил още навън. Можете да си представите колко апетитно миришеше току-що уловената риба, докато се пържеше.

Вече бяха съвсем примрели от глад, когато господин Бобър обяви:

— Готови сме.

Сюзан извади картофите от водата, а през това време Луси помагаше на госпожа Бобър да сервира пъстървата. След няколко минути всички придърпаха столчетата си към масата (в къщата на бобрите те бяха трикраки, с изключение на люлеещия се стол на госпожа Бобър, който се намираше край огъня). За децата имаше кана със сметана (господин Бобър остана верен на бирата) и голяма буца масло в средата на масата, от която всеки си взимаше за картофите. В този момент децата си мислеха, а и аз споделям мнението им, че няма нищо по-вкусно от прясна риба, изпържена съвсем скоро. Когато свършиха рибата, госпожа Бобър донесе от фурната великолепно мармаладено руло, от което все още излизаше пара.

След мармаладеното руло пиха чай. Като изпи чая си, всеки бутна столчето си назад, за да може да се облегне на стената, и въздъхна дълбоко и доволно.

— А сега — каза господин Бобър, като придърпа към себе си чаша чай, — ако почакате само да си запаля лулата и да я разгоря добре, можем да се залавяме за работа. Снегът пак заваля — добави той, като хвърли поглед към прозореца. — Още по-добре, защото означава, че няма да имаме посетители.

А ако някой е тръгнал подире ви, няма да открие никакви следи.