Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, Вещицата и дрешникът (10)

Глава десета
Магията започва да се разваля

Сега трябва да се върнем при господин и госпожа Бобър и при останалите деца. Щом господин Бобър каза: „Няма никакво време за губене!“, всички започнаха да си обличат палтата с изключение на госпожа Бобър, която започна да мъкне торби и да ги поставя на масата с думите:

— Хайде, господин Бобър, свали тази шунка! Ето и пакет чай, захар, няколко кибрита. Някой би ли извадил два-три хляба от глинения съд там, в ъгъла.

— Но какво правите, госпожо Бобър! — възкликна Сюзан.

— Приготвям багаж за всекиго от нас, миличка — невъзмутимо отвърна госпожа Бобър. — Нима смяташ, че ще тръгнем на път без храна?!

— Нямаме време! — напомни Сюзан, като закопчаваше яката на палтото си. — Тя може да пристигне тук всеки миг.

— И аз казвам същото — обади се господин Бобър.

— Хайде, стига! — скастри го съпругата му. — Помисли пак, господин Бобър! Тя не може да стигне дотук поне още четвърт час.

— Но не трябва ли да тръгнем колкото е възможно по-бързо — попита Питър, — ако искаме да стигнем до Каменната маса преди нея?

— Не бива да забравяте, госпожо Бобър — допълни Сюзан, — че щом тя надникне вътре и разбере, че сме тръгнали, ще потегли подире ни.

— Точно така ще постъпи, но каквото и да правим, няма да успеем да стигнем там преди нея. Тя ще бъде с шейна, а ние ще ходим пеш.

— Значи… няма никаква надежда? — попита Сюзан.

— О, недей да вдигаш шум за нищо, мила! — каза госпожа Бобър. — По-добре извади половин дузина чисти кърпички от онова чекмедже! Разбира се, че имаме надежда. Ние нямаме възможност да стигнем там преди нея, но ще се крием и ще минем по пътища, за които тя не предполага. Може и да успеем да я изпреварим.

— Съвършено вярно — съгласи се нейният съпруг. — Но вече е време да тръгваме.

— Не започвай и ти да вдигаш шум за нищо, господин Бобър! — отвърна съпругата му. — Ето, така става. Торбите са пет и най-малката е за най-малкия от нас, а това си ти, скъпа — подаде тя торбата на Луси.

— О, моля ви, хайде! — каза Луси.

— Е, вече съм почти готова — отговори госпожа Бобър най-после, като разреши на съпругата си да й помогне да си обуе ботушите. — Смятам, че шевната машина е прекалено тежка за носене, нали?

— Да, тежка е — съгласи се господин Бобър. — Прекалено е тежка. И предполагам ти не мислиш, че ще я използваш, докато бягаме?

— Не мога да понеса мисълта тази Вещица да си играе с нея — каза госпожа Бобър — и най-вероятно да я счупи или да я открадне.

— О, моля, моля, моля, побързайте! — казаха в един глас трите деца.

Най-сетне всички излязоха навън и господин Бобър заключи вратата.

— Това ще я забави малко — каза той и те потеглиха, всеки с багажа си на рамо.

Когато започнаха пътешествието си, вече не валеше сняг и луната се бе показала. Вървяха в нишка — най-напред господин Бобър, после Луси, след нея Питър, Сюзан и последна — госпожа Бобър. Господин Бобър ги преведе по бента до десния бряг на реката и после по една неравна пътека между дърветата. Склоновете на долината, блеснали на лунната светлина, се извисяваха над тях от двете им страни.

— Най-добре е да се придържаме в ниското, доколкото ни е възможно — каза той. — Тя ще трябва да мине отгоре, защото не може да докара шейната тук долу.

Гледката щеше да бъде доста приятна, ако човек я съзерцаваше през прозореца, седнал в удобно кресло. Но дори и така Луси пак й се наслаждаваше. Но тъй като вървяха дълго, а торбата все повече й натежаваше, тя започна да се чуди как изобщо ще издържи до края. Спря за малко да погледа искрящия облак на замръзналата река с ледените й водопади, белите снежни шапки по върховете на дърветата, голямата светла луна и неизброимите звезди. Пред себе си виждаше само късите крачета на господин Бобър, които топуркаха по снега, сякаш никога няма да спрат. Скоро луната се скри и отново заваля сняг. Накрая Луси толкова се умори, че вече вървеше като в полусънно състояние. Видя, че господин Бобър се отдалечава от брега на реката и ги води по стръмно нанагорнище към най-големия гъсталак. Тогава се разсъни напълно и забеляза как господин Бобър изчезна в някаква малка дупка в брега, която можеше да се забележи едва когато стъпиш върху нея. Всъщност, докато усети какво става, видя само опашката му да стърчи от дупката.

Луси веднага се наведе и пропълзя след него. Сетне чу шум от лазене, пухтене и тежко дишане зад себе си. След миг и петимата бяха вътре.

— Къде сме? — попита Питър с глас, който звучеше уморено и бледо в тъмнината. (Надявам се, че разбирате какво искам да кажа с „глас, който звучи бледо“!)

— Това е старо скривалище на бобри, приготвено за лоши времена — каза господин Бобър, — и е много тайно! Не е кой знае какво, но трябва да поспим няколко часа.

— Ако не бяхте се разбързали толкова, когато тръгвахме, щях да взема няколко възглавници — оправда се госпожа Бобър.

Според Луси не беше толкова хубава като тази на господин Тумнус — просто дупка в земята, но все пак беше суха и от пръст. Беше много малка, но същевременно и доста уютна. Само подът да беше по-равен! Госпожа Бобър им подаде шишенце и всички отпиха от някаква течност, която ги накара да се закашлят. Залютя им на гърлото, но след като я преглътнаха, по тялото им се разля приятна топлина. И почти веднага заспаха. На Луси й се строи, че е минала само минута (макар да бяха минали часове), когато се събуди от това, че й бе станало хладно и се бе схванала силно. Помисли си колко добре би й се отразила една топла вана. После усети чифт дълги мустаци да гъделичкат бузата й и видя студената дневна светлина, влизаща през отвора на пещерата. Напълно се разсъни, събудиха се и останалите. Всъщност всички седнаха и се вслушаха в някакъв звук. Непрекъснато си мислеха за него (дори понякога им се счуваше) по време на снощното пътешествие. Беше звукът на подрънкващи звънчета.

В мига, когато ги чу, господин Бобър изскочи като светкавица от дупката. Навярно и вие, както и Луси, в момента си помислихте, че това е глупава постъпка. Но всъщност постъпката на господин Бобър беше много разумна. Той знаеше, че може да изпълзи незабелязано горе на брега между храсталаците и къпините. Искаше на всяка цена да види накъде върви шейната на Вещицата. Останалите седяха в дупката и го чакаха. Чакаха близо пет минути. Изведнъж чуха нещо, което много ги изплаши. Чуха гласове: „О — помисли си Луси, видели са го. Тя го е хванала!“ Колко голямо беше учудването им, когато след малко чуха, че господин Бобър ги вика от входа на пещерата:

— Всичко е наред! Излизайте, госпожо Бобър! Излизайте, синове и дъщери Адамови! Всичко е наред! Това не е тя! — говореше неправилно граматически, разбира се, но това се случва с бобрите, когато са възбудени. Имам предвид бобрите в Нарния. В нашия свят те обикновено въобще не говорят.

Така че госпожа Бобър и децата излязоха от пещерата, като се блъскаха и примигваха от дневната светлина, целите в пръст, вмирисани, несресани и сънени.

— Елате! — извика господин Бобър, който почти танцуваше от радост. — Елате да видите! Страшен удар за Вещицата! Изглежда, че силата й вече намалява!

— Какво искате да кажете, господин Бобър? — задъхано попита Питър и всички залазиха по стръмния склон на долината. — Нали ви казах — отговори господин Бобър, — тя направи така, че тук да бъде вечна зима, но никога да не идва Коледа! Нали ви казах! Е, елате и вижте!

Когато всички стигнаха върха, наистина видяха. Там имаше шейна с елени, чиито хамути бяха окичени със звънчета. Но елените бяха много по-големи от тези на Вещицата и не бяха бели, а кафяви. В шейната седеше човек, когото всички познаха от пръв поглед. Бе едър мъж с яркочервен кожух (ярък като плодовете на бодливата зеленика), чиято качулка бе подплатена с кожа, и с голяма бяла брада, падаща като пенлив водопад върху гърдите му. Всички го познаха, защото го бяха виждали неведнъж на картинките и бяха слушали приказки за него, макар че той може да бъде срещнат само в Нарния, но не и извън дрешника. Но съвсем друго е да го видиш на живо! На някои картинки в нашия свят Дядо Коледа изглежда само смешен и весел. Но сега на децата им се строи, че той не е точно такъв. Той бе толкова голям, толкова доволен и толкова истински, че всички замълчаха в почуда. Бяха много щастливи и същевременно с това изпитваха и някакво тържествено чувство.

— Най-после пристигнах! — каза той. — Дълго време тя не ме пускаше, но най-после успях да дойда. Аслан е потеглил. Магията на Вещицата започва да губи сила.

Луси усети как през нея преминава онази дълбока радостна тръпка, която те обхваща, когато си развълнуван.

— А сега — каза Дядо Коледа, — вашите подаръци. Тук има нова и по-хубава шевна машина за вас, госпожо Бобър. Ще я оставя в къщата ви, като мина покрай нея.

— Но, моля ви, господине — каза госпожа Бобър, като се поклони. — Тя е заключена.

— Ключовете и ключалките не са проблем за мен — обясни Дядо Коледа. — А когато вие, господин Бобър се приберете вкъщи, ще намерите бента си завършен и поправен, всички пукнатини запушени, ще има и нов шлюз.

Господин Бобър беше толкова доволен, че само отвори широко уста, без да може да отговори.

— Питър, сине Адамов! — каза Дядо Коледа.

— Да, господине — обади се Питър.

— Това са твоите подаръци. И те са истински, а не играчки. Може би наближава времето да ги използваш. Отнасяй се добре с тях.

С тези думи той връчи на Питър щит и сабя. Щитът беше сребрист на цвят и отгоре имаше гравиран яркочервен лъв, изправен на задните си крака. Дръжката на сабята беше златна. Имаше ножница и колан — изобщо всичко необходимо за нея. По размер и тежест беше точно за Питър. Той мълчаливо и тържествено прие всичко, защото чувстваше, че това са много сериозни дарове.

— Сюзан, дъще Евина — каза Дядо Коледа, — тези неща са за теб!

И той й подаде лък, колчан със стрели и малък рог от слонова кост.

— Трябва да използваш лъка само в краен случай. Нямам предвид, че трябва да участваш в битката. Лъкът е много точен. А когато опреш рога до устните си и го надуеш, където и да си, при теб ще дойде помощ.

Дядо Коледа огледа всички и продължи.

— Луси, дъще Евина!

И Луси се приближи. На нея даде малко стъклено шишенце (после хората разправяха, че било направено от диамант) и малка кама.

— В това шишенце — каза той, — има одобрително питие, направено от сока на Огнено цвете, което расте по планините на Слънцето. Ако ти или някой от твоите приятели е ранен, само няколко капки от него са достатъчни да го излекуват. Камата пък ти давам, за да се защитаваш в крайна нужда. Защото ти също няма да участваш в битката.

— Защо, господине? — попита Луси. — Аз мисля… не зная, но… мисля, че съм достатъчно храбра.

— Не е там работата — отвърна старецът. — Битките обаче стават грозни, когато в тях участват жени. А сега — той неочаквано придоби малко по-сериозен вид — тук има нещо за всеки от вас. — И Дядо Коледа извади (навярно от голямата торба на гърба си) пет чаши с чинийки върху голям поднос, купа със захар на бучки, буркан със сметана и голям чайник, който пееше. След това извика:

— Весела Коледа! Да живее истинският крал!

Камшикът му изплющя и преди някой да разбере, че са тръгнали, той, елените и шейната изчезнаха от погледите им.

Питър тъкмо бе извадил сабята си от ножницата и я показваше на господин Бобър, когато госпожа Бобър каза:

— Хайде, хайде! Вие си говорите там, а чаят ще изстине. Мъжка му работа! Елате и помогнете да свалим този поднос долу и да закусим. Колко хубаво, че се сетих да взема ножа за хляб!

Те отново слязоха по стръмния бряг и се върнаха в пещерата, където господин Бобър наряза малко хляб и шунка и направи сандвичи, а госпожа Бобър направи чай. Всички бяха доволни. И още не бяха се насладили напълно на храната, когато господин Бобър каза:

— Сега вече е време да тръгваме!